Зиновий Юриев
Бързи сънища (27)

XI глава

Лейтенантът излезе навън. В клоните на дърветата бавно плуваха облаци мъгла. Точно над тях, на едно борово клонче, стоеше сивокафява катеричка. Тя с любопитство впери в лейтенанта мънистата на очите си, обърна се и с неестествена лекота изтича по клончето, като леко го разклащаше със собствената си тежест.

В главата на Милич бавно се въртяха две колела. Въртяха се в различни посоки. На едното пишеше „Колби“, на другото — „Бюгъл“. Милич се спря и притвори очи, за да не загуби равновесие. Проклети да са тия учени мъже, тия майстори на лъжата, коварството и пресметливостта!

Следващият беше Клифорд Кулик, висок изнежен блондин със забавени реакции.

— Мистър Кулик — каза лейтенантът, — тая нощ асистентката ви Валерия Бас е била убита в своето жилище.

Психологът внимателно огледа ноктите си и по всяка вероятност остана доволен от тях, защото премина към яката на светлосинята риза и тъмночервената вратовръзка — провери ги, оправи ги и чак тогава вдигна очи към Милич. Нима това е единствената му реакция, след като е научил за смъртта на човек — да провери как е завързана вратовръзката, помисли си лейтенантът.

— С ваше разрешение — въздъхна лейтенантът — бих искал да ви задам няколко въпроса.

Професор Кулик отново се консултира с ноктите си, както изглежда, получи съгласието им и мълчаливо кимна.

— Вие сте психолог, нали, професоре? — попита Милич.

— Да — каза Кулик и лейтенантът с облекчение си помисли, че професорът не е глухоням и няма да разговарят само с пръсти.

— И като психолог умеете да наблюдавате човешките реакции в различни ситуации?

Сега професорът обърна внимание на безукорно лъснатите си обувки. Внимателно и критично ги огледа, като поклати отначало единия крак от коляното надолу, после другия, и кимна.

— Да.

— Прекрасно. Мис Бас е била ваша помощничка. В какво настроение беше напоследък?

— По начало мис Бас имаше тежичък характер — с равен глас каза психологът. — Беше твърде мрачен и нервен човек, въпреки че тия качества не даваха непосредствено отражение върху работата й. Беше превъзходен работник. При интровертите това е твърде често явление. Питате ме за настроението й напоследък?

— Да, професоре. Особено през последните дни.

— Струва ми се, че беше дори още по-мрачна, неприказлива и нервна.

— В какво се проявяваше това?

Професорът отново се върна към ноктите. Божичко, помисли си Милич, нима винаги е толкова бавен?

— Кисел, недоволен израз на лицето. Ниско равнище на общителност. Единствените двама души, с които се стремеше да общува, бяха мистър Колби и мис Карадос. Възможно е състоянието й напоследък да е свързано с гибелта на мис Карадос.

— Казвате, че е общувала с Лина Карадос?

— Да, често ги виждах заедно. Те бяха единствените жени в Лейквю, ако не смятаме мисис Хъмбърт.

— А как се държеше Лина към вашата помощничка?

— Мис Карадос беше пълна нейна противоположност. Екстраверт от сангвиничен тип. Тя беше типичен сангвиник — лек, приветлив характер, склонност към общуване. Доколкото можех да забележа, между двете съществуваха най-топли отношения.

— А след смъртта на мис Карадос, както казвате, Валерия Бас се е стремяла да поддържа отношения само с Ян Колби?

— Да, такова впечатление имам.

— Вашата помощничка изглеждаше ли щастлива през последните дни?

Професорът най-после се откъсна от ноктите си и погледна лейтенанта:

— Щастлива ли?

— Аха.

— Не.

— Правеше ли ви впечатление на жена, която се омъжва за любим човек?

— По-скоро обратното.

— Какво значи „обратното“?

— Бих казал, че правеше впечатление на жена, която няма нищо против да се омъжи, но е разочарована от липсата на ентусиазъм у своя избраник.

— Имате предвид Ян Колби?

— Възможно е.

— Какво значи „възможно е“?

— Разбирате ли, мистър Милич, не съм се занимавал с психологическо изследване на мис Бас и мистър Колби. Точно обратното. Вие сте полицай. Задавате ми въпроси, чиито отговори могат да имат значение за следствието, затова се мъча да бъда точен. Разбирате ли ме?

— Напълно. И повярвайте ми, ценя вашия стремеж към точност. Кажете, ако бяхте научили, че мис Бас е получила предложение за женитба от Ян Колби, щяхте ли да се учудите?

— Щях да си помисля, че за влюбен годеник мистър Колби се държи, да речем, малко странно…

— В какъв смисъл?

— На няколко пъти дори забелязах, че се мъчи да отбягва мис Бас.

— Сигурен ли сте в това?

— С такова впечатление останах.

— Значи мистър Колби не е приличал на влюбен?

— Страхувам се, че не е. Освен ако любовта му не се е проявявала по оня странен начин, за който вече споменах.

— А може би мистър Колби просто е болезнено стеснителен човек?

— Не мисля. По-скоро бих казал обратното.

— Сиреч?

— Никакви следи от стеснителност. Умение да се държи. Умение свободно и точно да изразява публично мислите си. Никакви комплекси и инхибиции, които да бият на очи.

— А не може ли любовната стеснителност на мистър Колби да се обясни с неговата религия? Може би синтовете…

— Не мисля. Доколкото знам, отношението на Християнската синтетическа църква към брака е традиционно. А що се отнася до емоционалния портрет на типичния синт, Ердстрьом и Куча подробно са изследвали тоя въпрос…

— Извинявайте, мистър Кулик, мисля, че трудовете на Ердстрьом и Куча не ме интересуват. Напълно достатъчно ми е вашето мнение.

— Но аз не съм специалист по психология на религията.

— Не ме интересуват такива подробности. Да направим равносметка. Снощи, след като се е върнала у дома, мис Бас е казала на своята прислужница, че ще се омъжи. Според думите на прислужницата била е много оживена, весела, благодушна. Казала й, че ще се омъжи и че годеникът й е синт. Ако се съди по поведението на Ян Колби и на Валерия Бас, това е неочаквано за вас?

— Мисля, че не само за мене, но и за самите тях.

— Кажете, професоре, като психолог можете ли да си представите някакъв фактор, някаква ситуация, която изведнъж, в един миг да промени всичко и да накара мистър Колби да направи предложение за женитба на вашата помощничка?

— Само хипотетически. Повтарям, само хипотетически. Внезапното решение е можело да бъде предизвикано от някакъв важен допълнителен фактор.

— Сиреч?

— Е, да допуснем, годеникът изведнъж научава, че избраницата му трябва да получи голямо наследство. Или нещо от този род.

— Благодаря ви. Засега сякаш това е всичко, което исках да ви питам.

Допълнителен фактор, помисли си лейтенантът, докато се отправяше към котеджа на Ян Колби. Умно.

… Синтът посрещна Милич като стар познат:

— Закусихте ли? Може би поне чашка кафе?

— Благодаря. Никой нищо ли не ви е казвал тая сутрин? Професор Хъмбърт? Или съпругата му?

Теологът внимателно погледна лейтенанта. Ръката с кафеника замръзна неподвижно.

— Не. Какво има? Нима пак…

— Страхувам се, че да…

Колби бавно остави кафеника на масата:

— Кажете, не ме измъчвайте…

— Валерия Бас…

— Валерия? — недоверчиво попита синтът. — Какво искате да кажете?

— Тая нощ е била убита в жилището си в Шервуд. Убиецът е строшил черепа й с тежката маша за камина.

Колби впери в лейтенанта невиждащите си очи и изведнъж бързо зашепна:

— Не, не, боже прави и милосърдни, направи така, че да не е вярно! — Шепотът беше страстен и трепетен. — Не може да е вярно… Не може! Нали снощи бяхме заедно. Приказвах с нея.

— За какво? — попита лейтенантът.

Колби вдигна към него невиждащите си очи, с мъка фокусира зениците.

— За какво ли? Направих й предложение за женитба. Помолих я да стане моя жена.

„Не току-тъй е пяла в банята — помисли си Милич. — Бабата не ме е излъгала. Наистина й е направил предложение за женитба.“

— На кого е могла да пречи? — дрезгаво попита Колби. — На кого? Може би е грабеж?

— Страхувам се, че не е. От апартамента не е изчезнало нищо… Мистър Колби, разберете ме правилно. Аз съм полицай, който води следствие. Нямам право на емоции. Трябва да ви задам няколко въпроса. Разбирам какво е състоянието ви. Ако не можете да отговаряте сега, ще дойда по-късно.

— Аз съм синт от трети ранг. Мога да владея чувствата си. Не мислете за мене, не обръщайте внимание на състоянието ми. — Ян Колби бавно изпусна въздуха от дробовете си и също така бавно си пое дъх. — Питайте, каквото искате, мистър Милич. Само се моля на бога отговорите ми да ви приближат поне с милиметър до залавянето на престъпника. Ама че нещастно място, ама че нещастен проект! Лина Карадос, сега горката Валерия… — Колби мъчително се опита да поеме въздух; адамовата му ябълка конвулсивно потрепна.

— Благодаря ви, ценя вашето мъжество. Кажете, отдавна ли ухажвахте мис Бас?

Синтът хвърли бърз поглед към полицая. И веднага, за да заглади впечатлението на напрегнатост, прокара ръка по челото си.

— Как се развиваха отношенията ви?

— Не разбирам, мистър Милич…

— Нали предварително ви се извиних. Това е чиста формалност. В края на краищата работата на полицейския детектив се свежда до безкрайни въпроси, едни от които са безсмислени, а другите — неприятни.

— Е, добре — сви рамене синтът, — щом настоявате… Валерия имаше сложен характер. Беше избухлива и подозрителна. Но в същото време беше учудващо целенасочен и непосредствен човек. Бързо разбрах, че е необикновена жена. Можеше да бъде нежна и очарователна. Животът неведнъж я е ранявал и тя си беше изработила защитни реакции. Беше си сложила ризница и шлем. И за обикновения поглед изглеждаше сурова и груба. Но пред оня, който я разбираше, който я виждаше без доспехите, се разкриваше трепетна душа, жадна за нежност и любов. На мене ми провървя, мистър Милич, веднага разбрах истинската същност на нейната натура…

— Кажете, мистър Колби, как ще обясните впечатлението, което се е създало у някои обитатели на Лейквю, че понякога сте избягвали нейната компания?

— Избягвал съм нейната компания? Боже прави, през какви филтри от злоба могат да гледат понякога хората! Избягвал съм я! — театрално извика синтът. — Аз не преставах да се ровя в душата си, измъчван от съмнения, а на тях им се е струвало, че я избягвам!

— От съмнения ли?

— Питах се дали ще мога да съчетая своето призвание и служенето на нашия отец Исус Христос с любовта си към Валерия. И когато разбрах, че в сърцето ми ще има място и за вярата, и за любовта, направих й предложение за женитба. Не се помнех от радост, когато се разделихме. Вие сте млад човек. Не знаете какво е да обикнеш на моите години. Като Сара, жената на Аврам, която вече не вярвала, че ще може да роди, и въпреки това родила Исак, така и аз, отдавна примирен с безплодието на моята душа, отдал цялата си любов на нашия господ, изведнъж почувствувах как в сърцето ми цъфти любов към тая жена… — Синтът закри лицето си с ръце, въздъхна на пресекулки и каза: — Извинявайте… Горката, горката Валерия!…

* * *

— И тъй, братко Джим, сега ще трябва вие да отговаряте на въпросите ми. Сядайте в креслото, налейте си кафе, ако искате, а аз с ваше разрешение ще заема хоризонтално положение. Всички важни събития в живота на човека стават, когато лежи — от раждането до смъртта му.

Потър мълчаливо се отпусна в креслото, въздъхна като обречен и извади цигара.

— Е, добре, братко Джим, днес ви предстои да бъдете опора на здравия разум…

— Пак започвате…

— Господи, вече и от такива неща ли се обиждате, братко Джим? Зарязвайте тогава своята професия.

— Веднъж вече ми дадохте такъв съвет — мрачно измърмори Потър.

— Още по-добре. И тъй, каквото и да дрънка нашият преподобен Ян Колби, отношението му към Валерия Бас съвсем не е било от най-добрите. А тя, напротив, мъчела се е да привлече вниманието му.

— Жените са вулгарни — въздъхна сержантът, — по-лоши са от мъжете…

— Много умна мисъл, братко Джим, но сега нашата цел не е да хулим жените. Може да се смята за факт, че Ян Колби изведнъж — подчертавам: изведнъж — й прави предложение, за каквото тя, както изглежда, е мечтаела. Въпросът е защо? Ученият психолог професор Кулик, който толкова много обича да разглежда ноктите си, казва, че такава внезапна промяна е могла да стане под влияние на някаква нова информация, получена от неотстъпчивия дотогава годеник. Например той научава, че избраницата му е получила голямо наследство.

— За такова нещо няма нужда да си психолог.

— Правилно, братко Джим. Няма нужда. Защото мисълта е банална. Но основата й е вярна. Да формулираме нещата така: какво е можел да научи Колби? Какво го е накарало да направи предложението? Не знаем. От кого е можел да го научи? Преди всичко от самата Валерия, защото вчера Ян Колби не е излизал от Лейквю.

— Мистър Милич, защо не ме освободите?

— Хенри, нали се бяхме разбрали?

— Не, мистър Милич. От мене нямате никаква полза. Не мога да си играя така с думите. Да ги въртя насам-натам — и все без полза. Ако е да се върши нещо — да. Но само да разклащам въздуха… извинявайте, ама… не е за мене работа.

— Умно. Умно. Хитър сте като лисица, братко Джим, защото наистина преливаме от пусто в празно. Но може и да прелеем нещо. Зависи какво ще загребем. Ах, братко Джим, ако знаехте колко са ми омръзнали и на мене тия разговори с местните идиоти! Може би са специалисти в своята област, не мога да съдя, но като хора са истински паноптикум…

— Какво?

— Цирк. И водя безкрайни разговори с тия особи. Трябва да пресявам през ситото на мозъка си техните мании и фобии…

— Какво?

— Омраза. Завист и ревност. Клевета и лъжа. Много по-приятно и по-лесно е да препускаш на буен мустанг с пищови в ръце и да стреляш в галоп по похитителя на съкровището. Но, уви, братко Джим, и да са останали мустанги, те са в телевизионните студии, а там се оправят и без нас. Затова въоръжете се с търпение, макар и мъничко, и нека пак поемам из гъсталаците на логиката. И тъй, какво е могла да каже Валерия Бас на Ян Колби? Знаела е нещо, което е накарало синта да се обърне на сто и осемдесет градуса, но какво? Преди да кажете „откъде да знам“, помислете за това, че Лина Карадос се е отнасяла добре към Бас и е била общителен човек.

— Е, и какво?

— О, не, братко Джим, така няма да я бъде. Мислете, дявол да го вземе! Разбира се, не сте свикнали да правите това, но поне се старайте! Какво е знаела Лина Карадос? Нали помните какво ни разказа вашият любимец Абрахам Лърнър.

— Шифърът за сейфа?

— Браво, братко Джим! Да запомним това. И тъй, Лина Карадос е знаела шифъра. Тя е общително, весело момиче. И сигурно обича да бърбори и да се хвали. Може ли да разкаже на Валерия Бас как е поразила професор Хъмбърт? Вие, братко Джим, сте олицетворение на здравия разум, адвокат на дявола. Може ли, или не може? Това е много важен въпрос. Толкова важен, че от него зависи какво ще загребем от пустото, за да го прелеем в празното — вода или убиеца на Лина Карадос и Валерия Бас.

— Мислите, че един и същ…

— Не се отвличайте, братко Джим. Да или не?

— Да — каза Потър. Той се беше надигнал и сега седеше на самия крайчец на креслото, сякаш бе готов всеки миг да скочи и да побегне. — Разбира се, че е можела.

— Правилно, сержант. И аз мисля така. Лина е можела да каже със смях: „Знаете ли как учудих днес професор Хъмбърт?“ — „Не, Лина, какво е станало?“ И заляна в оня смях, за който толкова много сме слушали, Лина й разказва как е научила шифъра.

— И Валерия Бас е разказала това на Ян Колби? — недоверчиво попита Потър, като гасеше цигарата си в пепелника.

— Да, братко Джим — почти извика лейтенантът. — Просто е трябвало да му разкаже! Логика на човек, който е влюбен и се опитва на всяка цена да заинтересува обекта на своята любов.

— Значи… — нерешително измънка Потър.

— Точно така. Това значи, че преподобният Ян Колби е бил петият човек, който е знаел цифрите на шифъра. Лина е мъртва. Хъмбърт автоматически отпада. За ваше голямо съжаление Лърнър, изглежда, също не е държал изпит за ролята на убиец. Остават Валерия Бас и Ян Колби. По-точно — синтът от трети ранг Ян Колби.

— Излиза, че той е хвърлил във въздуха колата?

— Така излиза.

Сержантът със съмнение поклати глава:

— С каква цел?

— Нека засега отложим обяснението. Само за няколко минути. Да приемем, че е имал подбудителен мотив. Сега не е толкова важно какъв. Той хвърля във въздуха колата. При това убийството е обмислено до най-малки подробности, така че ние с вас няма за какво да се хванем. Валерия Бас също не е глупачка. Постепенно започва да разбира същото, което разбираме и ние. И в даден момент напомня на Ян Колби, че не е забравила кой му е съобщил шифъра. Какво да направи Колби? Той я успокоява с единственото ефикасно оръжие, с което разполага: обяснява й се в любов и й прави предложение за женитба. Времето е спечелено. Сега остава да се отърве от човека, който винаги ще бъде за него като дамоклев меч. А нашият приятел Колби не е искал съпругата му постоянно да държи в ръцете си меч. Изобщо не е искал да има съпруга, още по-малко съпруга с дамоклев меч. Останалото вече е въпрос на техника. Да влезе в отключения котедж на Бюгъл, докато той е бил в централната сграда, е работа за няколко секунди.

— А откъде е знаел, че ще намери там якето?

— Ах, братко, Джим, трябва да сте по-внимателен. Като разказваше как Бюгъл е отивал на риболов, старият Колела спомена, че с него е бил Колби.

— Значи искал е подозренията ни да паднат върху Бюгъл?

— Безспорно. Обадил се е по телефона на Валерия, че трябва да я види за малко. Валерия е на седмото небе от щастие… И как не, най-после се е появил трети мъж. Човек, когото обича. Интересен човек. По-възрастен от нея, но не чак толкова, че да е смешно или скандално. Синт от трети ранг. Тя е щастлива, от изблик на чувства дори целува страшната си бабушкера, пее в банята. За всеки случай Колби моли прислужницата да бъде изпратена в леглото: при неговото положение, докато още не е неин съпруг… И така нататък. „Ах, ти, глупачето ми — навярно чурулика тя по телефона. — Ами, разбира се, ела. Колко си смешен. Никой, никой няма да те види, не се тревожи.“ Нашият кротък, добър синт облича якето на Бюгъл, промъква се през дупката в стобора. Не съм сигурен, но мисля, че вече го е чакала кола, изпратена от Стипклиф…

— Е, това е вече прекалено!

— Прекалено? Не мисля, братко Джим. Тъкмо напротив. В Стипклиф са знаели кой е вдигнал във въздуха колата на Лина Карадос.

— Ами!

— Ето че стигаме до въпроса, защо Ян Колби е вдигнал във въздуха колата и е откраднал всички документи за Контакта с извънземната цивилизация. Аз го попитах какво мисли за Контакта. Той не ми отговори, като каза, че определена позиция по такъв сложен въпрос трябва да си изработи църквата. Не мога да се закълна точно какво мислят по този повод отците от Християнската синтетическа църква, но мога да си представя. Мога да си представя, че самият Контакт и сънищата на Лина са им отвратителни.

— Защо?

— Защото не оставят място за бога. От всеобщ творец бог се превръща в местен надзирател, защото на планетата на Лина няма бог. И ония забавни същества, които са й се явили насън, прекрасно минават без него. Толкова добре, че в сравнение с тяхното общество ние изглеждаме като сган от злодеи…

— Но свещенослужител да извърши престъпление…

— Ах, братко Джим, не искам да бъда банален, но безброй милиони човешки същества са били погубени за прослава на бога! От кръстоносните походи до кладите на инквизицията, от конквистадорите до армейските капелани, благославящи летците и бомбардировачите… Впрочем за да извършиш убийство, е много полезно да си сигурен, че не си злодей, а само изпълнител на висша воля. А бог е добър тъкмо с това, че те избавя от съмненията.

— Все пак не ви разбирам — измърмори Потър и зиморничаво настръхна. — Как говорите за вярата… Казвахте, че сте расли в религиозно семейство…

— Религиозните семейства, братко Джим, са най-ефикасните разсадници на неверие. Но нека да не се отвличаме. С вас възпроизведохме схемата на две престъпления. Какво сме пропуснали? Без значение дали пропуснатите звена ще укрепят схемата, или ще я сринат като стара сграда.

— Кой е бил човекът, който е купил в Стипклиф четирите линии?

— Браво, братко Джим! Виждам, че преливането от пусто в празно започва да ви харесва. И вече сте седнали така, че да ви е по-удобно да преливате. Тъкмо заради тоя човечец смятам, че поне Енок Бъртън от седалището на ХСЦ в Стипклиф е знаел и е помагал на Колби. И, разбира се, в чантата, с която е идвал в Лейквю, не е имало ценни книжа. В нея е донесъл дреболийките, от които дори ученик лесно ще направи бомбичка. Разбира се, че можете да кажете: а защо е трябвало да идва? Нали и Колби е можел да отиде в Стипклиф? Можел е. И сигурно е ходил. Още повече, че идването на Бъртън съвсем не е улика. Ние изобщо нямаме улики. Имаме само отлична теория. Изящна, обясняваща всички събития, компактна, без вътрешни противоречия. Единственото, което й липсва, са доказателствата. Нито едно живо същество няма да издаде заповед за арестуването на Колби, колкото и да го съблазняваме с нашите теории. Трябват ни улики.

Сержант Потър въздъхна шумно и печално. Оживлението, припламнало у него за известно време, угасна. Той безнадеждно се почеса по тила, но нищо не можа да изчеше и млъкна.

— Имате ли идеи, сержант? — попита лейтенантът. — Знам, че по щат не се полага сержантите да имат идеи, но все пак?

— Ако всичко е така, както казвате, наистина са работили майсторски. Ян Колби дори може тихичко да си признае всичко пред нас, а после да откаже пред съда.

— Значи, братко Джим, няма улики?

— Няма.

— Чудесно. Щом няма, ще ги създадем.

— Какво сте намислили? Не, по-добре не ме забърквайте в това… Може би там, в Шервуд, стават такива неща, но не и тук, при нас… О, не, мистър Милич…

— Хенри, Хенри, братко Джим!

— Срещу закона аз…

— Пази боже, какво говорите? Да не мислите, че имам намерение да скалъпя фалшиви улики? Е, фалшивите улики са по-добри от истинските, защото се правят по поръчка, но и аз не ги обичам, братко Джим.

— Тогава за какво говорите?

— Трябва да накараме синта да сгреши. Нека сгреши и ни даде необходимите доказателства за вината си.

— А как ще го накарате да сгреши? Ще го помолите ли?

— Браво, братко Джим, вие откривате за себе си иронията. Дори и да не напреднете в службата, духовно вече сте се обогатили.

— Пак ми се подигравате! Отначало…

— Отначало не се познавахме достатъчно добре. За да се подиграваш, трябва да познаваш добре своята жертва. Трябва дори да я обичаш. Но стига евтини парадокси…

— Какво?

— Парадокси! — извика лейтенантът. — Още днес ще ви подаря тълковен речник и ще започнете да го прелиствате, преди да заспите.

— Имам си речник — обиден отвърна сержантът. — И вече доста съм го омазал, откакто се запознах с вас.

— Хм… Добре. Да се върнем към уликите. Съвсем забравихме русите. Тоя млад човек, ако не греша, Чернов, е притежавал същите способности като Лина Карадос. Имам предвид не само сънищата, но и умението да чете чуждите мисли.

— Е, и какво?

— Помислих си, че ако го придумаме да участвува в една малка инсценировка…

— Как тъй?

— Нека в действителност дарбата му да не се е възвърнала, но нали можем да представим нещата така, сякаш отново е започнал да чете чуждите мисли. Възможно ли е?

— Сигурно.

— Колби ще научи това. И какво трябва да направи? Мислете, братко Джим. Ако отново свиете рамене, ще ви се разсърдя.

— Ще се уплаши…

— Безспорно.

— Ще се помъчи веднага да напусне Лейквю.

— Браво!

— Но ние ще можем да го спрем, като му кажем, че следствието още не е завършило.

— Сержант Потър, поздравявам ви, започвате да мислите. Макар че може би не трябва да ви поздравявам, а да ви изкажа съболезнованията си. Сега да минем по-нататък. Да допуснем, че Колби остане. Той нервничи. И изведнъж научава, да речем, че Чернов се кани на другия ден да отиде в Шервуд. Заедно с лейтенант Милич.

— Защо?

— Тая мисъл измъчва и него: защо? За кой ли път прехвърля в ума си всички подробности около двете убийства, разбърква всички факти и сече картите. Чернов може да чете чуждите мисли. И отива с Милич в Шервуд. Забележете, с Милич. Значи те знаят. Не може да се досети точно какви улики имаме и още повече се изнервя. Отива в Стипклиф. Сега в паника изпада и Енок Бъртън. Просто побеснява. И как не — това ще е страшен удар за младата разрастваща се църква. Трудно е човек дори да си представи последиците. И най-после двамата синтове се поглеждат в лицата и четат в очите си една и съща мисъл: Чернов трябва да изчезне. Но как? О, тук вече има за какво да се помисли конкретно. Щом Чернов и Милич отиват в Шервуд, значи ще ходят в полицейското управление. Иначе Чернов можеше да си избере по-интересна компания. А и самото общуване между руския учен и шервудския полицай не е много обикновено нещо. Ерго?

— Какво?

— Ерго, казвам! На латински — „следователно“. Запомнете, братко Джим. Следователно трябва да бъдат унищожени, преди да стигнат в Шервуд. В нашия просветен век, век на прогреса това не е трудно да се направи. Моята кола им е известна. Някъде при излизането на шосето чакат една или две коли. В тях — добри момчета, които умеят да стрелят точно за слава на господа.

— Недейте светотатствува, моля ви! — Сержантът трепна и настръхна.

— Не светотатствувам, братко Джим. Констатирам факти и възможности. И тъй, точно стрелящите вярващи момчета с нерви, укрепнали от христина, виждат сивичкия „джелектрик“. Два-три автоматни реда от близко разстояние — и вече могат да не се страхуват от двете човечета в колата. Доволни са точно стрелящите Христови братя, доволен е Ян Колби, усмихва се Енок Бъртън. На Християнската синтетическа църква е осигурено светло бъдеще. Дори мистър Бюгъл е доволен: „Нали ви казвах, че контактите с русите няма да доведат до нищо добро“. — „Не той уби, а него го убиха.“ — „Е, знаете ли, това вече са подробности. Щом са го убили, значи имало е защо.“ По-спокойно ще въздъхне и рошавият интелектуалец Абрахам Лърнър. Така щеше да бъде, ако инициативата беше тяхна. Но тя може да бъде и наша. В управлението има същите коли като моята. Само че с бронирани купета и прозорци. Колби няма да знае, че сме сменили колата. Тя ще бъде същата марка, със същия цвят, със същия номер. А отпред и отзад по шосето ще патрулират наши замаскирани коли. След като стрелят по нас, нападателите ще се опитат да избягат, но ще бъдат заловени. Следите ще водят към Енок Бъртън и Ян Колби.

— Хм… Толкова хубаво разказвате, че май изобщо няма нужда да се осъществява самата операция. Сега ли измислихте всичко?

— О, не — скромно се усмихна лейтенантът, — мислил съм го дни наред.

— Значи отдавна сте подозирали Колби?

— Да, братко Джим. Но детективът е като учен, какъвто и аз исках да стана едно време: има морално право на теория само когато събере достатъчно факти и е сигурен в правотата си. Защо въздишате толкова тежко, сержант?

— Всичко е… някак… ако пишехме криминален роман, съгласен съм. Но в живота…

— Искате да кажете, че в живота всичко може да не е така?

— Да…

— Прекрасно. Когато видим, че не е така, тогава ще мислим как е. Съгласен ли сте?

— Щом смятате така, ерго… — Сержантът смутен се изкикоти.

— Браво, братко Джим! Вече се опитвате да говорите на латински — ерго, това ви харесва.