Зиновий Юриев
Бързи сънища (25)

IX глава

Лейтенант Милич сънуваше как тича подир някого по безкраен път и стъпките му са беззвучни, сякаш пътят минава по облаците. Беше много важно да настигне човека, чиято бледа сянка се мяркаше отпред. И тичаше, тежко задъхан. Сърцето му се блъскаше в стените на гръдния кош. Той едвам си поемаше дъх. Но нещо все го караше да тича, да тича. И когато беше на крачка от преследвания, той изведнъж се обърна и Милич видя лицето на майка си. То беше недоволно, с гнусливо свити устни. Побелялата коса беше събрана в жалко снопче.

„Къде беше? — със скърцащ глас попита майка му. — Вече цяла седмица не си взимал Библията.“

Той искаше да отговори на майка си, но нещо отвлече вниманието му. Това нещо грубо нахлуваше в съня, настояваше за внимание и най-после Милич разбра, че е телефонът. Отвори очи. В колебливата тъмнина на стаята, леко осветена от уличната лампа, телефонният звън му се струваше невероятно остър. Можеше да събуди целия хотел, целия град. Целия свят.

С разтуптяно сърце Милич вдигна слушалката.

— Да? — дрезгаво измънка той и чу познат глас:

— Милич?

— Да — каза лейтенантът. Сърцето му постепенно се успокояваше. Не беше майка му. Майка му бе умряла преди дванадесет години. Беше капитан Трейг.

— Още ли не сте се наспали? Налага се да измъкнете задника си от кревата и да дойдете тук.

— Какво има?

— Преди половин час ми се обади дежурният и доложи, че в жилището си е убита Валерия Бас.

— Валерия Бас?

— Виждам, че още не сте дошли на себе си. Това е една дама от Лейквю. Работила е там заедно с Хъмбърт. И понеже бях дал строга заповед веднага да ми докладват всичко, което е свързано с Лейквю, с радост ме събудиха. А аз с не по-малка радост събудих вас.

— Тръгвам — рече Милич. — В управлението ли да дойда, или да отида право там?

— Вървете там. „Пен парк“, осемнадесет. Апартамент четири „Б“. Там ще бъде някой от нашите и нейната икономка, която се е обадила в полицията.

— Тръгвам.

Милич затвори телефона и започна да се облича. Опита се да помисли за Валерия Бас, но мозъкът му отказваше да работи.

Той мина край спящия зад преградата портиер, в чието полирано плешиво теме се оглеждаше запалената до него настолна лампа, и излезе навън. Беше тихо, валеше едър, мокър сняг. Снегът беше нереален, като в театър, и срамежливо изчезваше, щом се допреше до асфалта. Но се беше задържал върху колата и лейтенантът изчисти предното стъкло.

Валерия Бас. Асистентка на професор Кулик. Тридесет и две годишна. Висока жена с вечно очакващо лице. Нищо чудно: след като е имала двама мъже, очаква трети. Тъжен нос. Носът беше по-умен от своята собственичка. Носът вече не очакваше трети мъж. Впрочем сега вече не й трябва трети мъж. Вече никой не й трябва.

Чистачките с леко мъркане обираха снега от предното стъкло и го струпваха по края на очистените полукръгове.

Вече можеше да пусне отоплението и лейтенантът с благодарност чу съскането на топлия въздух, издухван от вентилатора.

Шосето беше празно. Три часа след полунощ. Той профучаваше през светлите петна под висящите лампи и се гмуркаше в тунелите от тъмнина.

Само да не мисли за Валерия Бас. Сега е безполезно да мисли. После.

Мислите се нижеха в мозъка му със същата бързина, както и светлите петна. Не успяваха да се сглобят, да се оформят, да се облекат с думи. Малки откъслеци. Профучаваха като снежинките, чиято плътна стена се носеше срещу фаровете на колата. Бас. Колби. Чантата. Истериката на сержант Потър. Таблетки христин. Странни сигнали, които пристигат в мозъка на смеещата се Лина Карадос. Метални челюсти, сглобени от две линии. Друсване — и те се допират, по тях се плъзва невидима искра, втурва се по жиците, възпламенява детонатора и с глупав трясък хвърля във въздуха колата, разкъсва и мачка метала.

За миг на лейтенанта му се стори, че ей сега ще експлодира и неговият „джелектрик“ — и целият се сви в тягостно очакване. Но колата продължаваше спокойно да се носи срещу стената от мокри снежинки.

„Пен парк“. Хубава улица, все още запазила очарованието на индивидуалността. Средните класи може би нямаха високи доходи, но по традиция следяха за чистотата. Тиха улица. Със снега, който се сипе в светлината на лампите, прилича на декор. Но убийството е истинско.

Номер осемнадесет. Разбира се, ето го. Две полицейски коли, спрели във втората редица, няколко осветени прозореца — като тревожни и любопитни очи.

Милич натисна копчето на звънеца с цифрата „4б“ и чу мъжки глас.

— Лейтенант Милич.

— Заповядайте — отговори гласът, автоматът щракна, ключалката се отвори и лейтенантът влезе в сградата.

Качи се на втория етаж. Да, тук е. Вратата не беше заключена. Интересно кой ли е дежурен днес?

— Здравейте, лейтенант — каза офицерът, като пускаше Милич да влезе.

— Здравей, Баумгартнер. Как си?

— Нали виждаш, не ме оставят да спя. Сякаш не може изпращането на онзи свят да става през деня. Трейг каза, че си проявявал особен интерес към тая дама.

Милич сви рамене:

— Може би, още не знам. А къде е тя?

— Вече я откараха. Можеш да поприказваш с бабата.

— Каква баба?

— Нещо като икономка. Живели са заедно.

— А вие намерихте ли нещо?

— Още не. С изключение на самия инструмент. В тон със старите добри традиции са й строшили главата със старинна маша за камина. Камина няма, а машата, както изглежда, е служила за украшение. Тежка маша, с бронзова дръжка. Макафи и Шул се мъчат да открият отпечатъци.

— Има ли?

— Засега не… Ще приказваш ли сам с бабата, или да ти разкажа какво ни съобщи?

— Благодаря, Баумгартнер. Ще поприказвам с нея сам. Къде е?

Баумгартнер отведе Милич при една врата, почука и без да чака отговор, влезе.

— Мисис Ставрос, това е лейтенант Милич. Ако можете да разкажете още веднъж…

— Разбира се, разбира се — с плътен, дрезгав от цигарите бас каза една дебела огромна баба с жълтобяла коса, небрежно сплетена на плитка, и с гъсти черни вежди. Върху пижамата си беше облякла сукнен черен халат. — Имате ли нещо против, ако запаля цигара? — попита бабата.

Тя беше възбудена и ръцете й непрекъснато се движеха — хващаха ту копчетата на халата, ту дръжката на креслото, ту пакетчето цигари, оставено на масата. Най-после зае ръцете си с цигарата и кибрита и погледна Милич с малките си черни очички:

— Да разказвам всичко подред, или ще ми задавате въпроси?

— Разкажете ми, каквото можете, мисис Ставрос, а после, ако има нещо неясно, ще ви питам. Съгласна ли сте?

— Разбира се, разбира се. — Бабата изду устни, пусна струйка дим и погледна към тавана, сякаш тъкмо там започваше историята с убийството на нейната господарка. — През деня Валерия ми се обади по телефона, че ще си дойде тая вечер. Сега тя работи някъде в околностите на Буенас Вистас. Не знам точно…

— Това не е важно, аз съм в течение на всичко, мисис Ставрос.

Бабата обидена погледна Милич. Това беше посегателство срещу нейния монопол. Само тя можеше да знае всичко.

— Разбира се, разбира се. — Тя сви устни. („Точно както едно време ги свиваше майка ми — помисли си Милич. — И в днешния сън.“) — Значи, тя ми се обади, че ще си дойде. Идва си веднъж или два пъти седмично. Гласът й беше някак весел. Не ме нарече мисис Ставрос, както обикновено, а Ксения. Винаги ме нарича Ксения, когато е в добро настроение.

„Винаги ме нарича“ — помисли си Милич. Колко трудно им е на хората да преминат от сегашно в минало време. Да разберат, че не ги нарича, а ги е наричала. И никога вече няма да ги нарича. Граматика на смъртта.

— Дойде си към осем часа вечерта. И наистина — все се усмихваше. Разбира се, не започнах да я разпитвам. Не обичам да досаждам с въпроси. Ако рече — сама ще ми разкаже. Никога не забравям, че на стари години не живея у дома си, а на чуждо място. — Бабата отново неодобрително сви устни и поклати глава. Да, на чуждо място. Макар че е грехота да се оплаквам от мис Бас. А след като се разведе с последния си мъж — с доктора, — съвсем спокойно си заживяхме. Та, значи, дойде си весела, засмяна, млясна ме по бузата… Да, не гледайте така, понякога тя се държи с мене също като с майка… — Бабата едновременно изхлипа, смукна дълбоко от цигарата, потършува в джоба си и избърса сухите си очи с ръкава на халата. — Млясна ме — и право в банята. Знаете ли, тя е като някакъв тюлен — по цели часове може да стои във водата. Е, трябва да се е къпала близо час. И което ме учуди, дори пееше там. Никога не беше правила така. Тананикаше си нещо за любовта. А после излезе и ме попита от коя вяра съм. Дори не разбрах веднага какво има предвид. „В кой бог вярвате?“ — попита ме тя. А аз казвам: „Как в кой? В господа наш и спасител, в Исуса Христа.“ — „О, не, казва, към коя църква се числите, Ксения?“ — „А, казвам, изобщо не разбрах отначало. Към Гръцката православна, макар че не ходя толкова често в божия храм, колкото би трябвало.“ — „А какво мислите за Синтетическата църква? — попита тя и обяснява: — Това е една нова религия, сигурно сте чували за нея“. За чуване, чувала съм, разбира се, ама какво ли знам за нея? И родителите ми, които са дошли тук, в Шервуд, от Солун през десета година, и аз — винаги сме били в Гръцката православна църква. И защо ли, мисля си, ме пита за синтовете? После мина известно време, нахраних Валерия, поднесох й кафе — знаете ли, толкова много обича кафе, че пие дори вечер, — а тя изведнъж казва: „Знаете ли, Ксения, ще се омъжвам“. И се смее. Някак весело. Като дете. — Бабата отново започна да рови в джоба, в който веднъж вече не беше намерила кърпичка, и пак избърса сухите си очи с ръкава на халата. — „Е — викам аз, — честито, скъпа Валерия. А кой е той?“ — „О, казва, много солиден човек. Необикновен човек. Само че е синт.“

— Какво? — извика лейтенантът. — Синт ли?

— Никога не лъжа — отново сви устни мисис Ставрос. — Така ми каза: синт. А аз й викам: „Какво значение има дали е баптист, католик или юдей — стига да е добър човек. Макар че, да ви кажа честно, аз бих се омъжила само за православен.“ Е, поприказвахме малко. Тя ми обясни, че той заема някакъв висок пост в тяхната църква и трябва да съгласува брака със своите старейшини или как ги наричат там. А Валерия просто грейнала, разказва ли, разказва. И взех, че се разплаках — нали напоследък беше мрачна като облак.

Е, легна да спи. И тъкмо легна — телефонен звън. Защо обърнах внимание? Толкова често я търсят. Но сега всички знаеха, че я няма. И никой не се обаждаше. Ама ето на̀: вече е дванадесет или дванадесет без нещо — и телефонът. Чувам я, че поприказва, влезе при мене в стаята и рече, че ще дойде някой, но аз да не ставам, сама щяла да отвори.

И наистина, след около половин час се позвъни. Разбира се, въпросът не е там, че изведнъж се е загрижила толкова за мене. Просто май не искаше да видя кой ще дойде. Току-що бе приказвала за женитба… Не че я осъждам. Днешните си имат свои разбирания… Е, пусна го да влезе — и право в нейната стая. А аз, разбира се, не спя. Само дето по име съм й чужда, а иначе ми е като родна дъщеря. Е, то се знае, хем се тревожа, хем ме гризе любопитство. Станах полекичка, излязох в антрето. Гледам — на закачалката виси яке. Ама че странен посетител…

— Защо странен? — попита Милич.

— Якето едно такова… кафяво, найлоново. И мръсничко… а ръкавът му скъсан.

— И какво?

— Как да ви обясня? Валерия не е малко момиче. На тридесет и две години е. Та… викам си… по-солидни трябва да бъдат познатите й… А гледам — скъсано яке… И на пода глина.

— Какво?

— Нали ви казвам: глина. На входната врата имаме изтривалка. По нея също глина — изглежда, бърсал си е краката, — а и подът е изцапан. Разбирате ли сега защо казвам, че не е солиден? Солидният човек няма да дойде при дама сред полунощ, при това със скъсано яке и обувки, оплескани с глина.

— Чухте ли какво приказваха?

— Да си призная, приближих се до вратата…

— Е, и какво?

— Нищо не се чуваше. Мисля си, може би…

— Какво „може би“?

— Може би спят. И изведнъж чувам стъпки. Сякаш идват към вратата. Бързо влязох в стаята си. И вече оттам чувам как излизат от стаята на Валерия в антрето. И стъпките не са нейните. Вратата веднага се хлопна. Знаете ли, когато лежиш нощем и не спиш, всичко се чува. Минава половин час, един час. Все тихо. А ме гложде някаква тревога. Просто място не мога да си намеря — въртя се, въртя се със свито сърце. Не знам защо, ама се е свило като топка. Най-после станах, приближих се до вратата й. Вътре лампата свети. Нито звук. Почуках. И аз не знам защо — но почуках. Не се обажда. Мисля си, може да спи. Забравила е да угаси лампата. Дръпнах се от вратата — и пак се върнах. Открехнах я полекичка — и като викнах! Валерия лежеше на пода, а около главата й — тъмна локвичка. Веднага разбрах всичко. Щом видях това яке, веднага почувствувах, че нещо не е наред.

— А чухте ли как се поздравиха, когато той влезе?

Бабата погледна лейтенанта със съжаление.

„Сигурно ме смята за идиот“ — помисли си Милич.

— Нима нямаше да ви кажа?

— А можете ли да ми опишете по-подробно якето, което сте видели на закачалката?

— Разбира се. Тъмнокафяво, с цип. С колан. Единият край на колана висеше почти до пода. Дори си помислих, че може да го загуби.

— Казахте, че било скъсано…

— Точно така. Единият ръкав. Сега ще ви кажа кой… — Бабата затвори очи и смръщи чело. — Левият ръкав. Сякаш го беше закачил на пирон.

— Друго?

— Може да се каже, че якето беше мръсно.

— Мръсно ли?

— Да, мръсно. Не че беше омазано с нещо, а мръсно. Не беше чисто.

— Благодаря ви, мисис Ставрос.

Баумгартнер го чакаше в антрето, отпуснат в креслото при масичката с телефона.

— Какво? — попита Милич. — Има ли следи?

— Изглежда, че не е бързал и е изтрил всичко, което е можел да изтрие. Ще видим утре в лабораторията. Но някакви особени надежди нямам. Какво ще кажеш за бабата?

— По-добра е от много полицаи. И по-наблюдателна, и по-свързано приказва. Благодаря ти… Моля да вземете за анализ глина от изтривалката в антрето.

— Непременно. Тръгваш ли?

— Да. Всичко хубаво.