Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Быстрые сны, 1977 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Иван Жечев, 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- gogo_mir(2013)
Издание:
Зиновий Юриев. Бързи сънища
Фантастичен роман
Народна младеж — Издателство на ЦК на ДКМС, София, 1980
Библиотека „Фантастика“, №3
Преведе от руски: Иван Жечев
Редактор: Весела Сарандева
Библиотечно оформление: Божидар Икономов
Илюстрации: Димитър Бакалов
Художествен редактор: Димитър Чаушов
Технически редактор: Маргарита Лазарова
Коректор: Виолета Славчева
Първо издание. ЛГ VI.
Дадена за набор на 14.II.1980 година. Подписана за печат на 19.V.1980 година.
Излязла от печат на 21.V.1980 година. Поръчка №106. Формат 1/16/60×84
Печатни коли 18,75. Издателски коли 17,49. УИК 18.23.
Цена на книжното тяло 2,01 лв. Цена 2,09 лева.
Тематичен №23 9536322411/5617–64–80
„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС
ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново
София — 1980
С-3
© Превод: Иван Жечев, 1980
Зиновий Юрьев. Быстрые сны
издательство „Детская литература“
Москва 1977
История
- —Добавяне
VI глава
— Мистър Бюгъл — каза лейтенант Милич, — какво е отношението ви към сътрудничеството с русите?
— Отрицателно — каза физиологът и нежно поглади плешивата си глава.
— Изказвали ли сте отношението си пред професор Хъмбърт?
— О, да — кимна той. — Не съм от хората, които пазят в тайна своите убеждения. Не съм опортюнист, който се приспособява към конюнктурата.
— Значи, когато ви е канил тук, в Лейквю, мистър Хъмбърт е знаел за възгледите ви?
— Мисля, че да. За съжаление в нашите университетски кръгове няма толкова много хора, които се осмеляват да се придържат към старомодни възгледи.
— Сиреч?
— Нашите либерали обичат да се смятат за хора, на които трудно може да се въздействува. В действителност те са като деца. Пешки на политическата дъска.
— И кой играе с тях?
— Всеки, който иска, всеки, който има изгода от това. О, ще кажете, че те самите обичат да критикуват всички. Да, понякога критикуват. Но въпросът не е там. До един са напомпани със суисидален синдром…
— С какво?
— Със синдром за самоубийство. Не разбират, а може би не искат да разберат, че отдавна са се превърнали в термити, които подкопават основите на нашето общество. Мислят само за едно: да гризат, да гризат, да гризат — и рушат всичко, от семейството до патриотизма, от системата на свободното предприемачество до полицията…
„Започва да се курдисва — помисли си Милич. — Като заклинател.“
— А вие?
— Какво аз? Говорите за моите възгледи ли? Цялата тая картина на овни, които тичат към пропастта, ми е смешна и отвратителна. Вземете например профсъюзите. Властта им е нелепо голяма. Стачки разтърсват страната, подриват нейната мощ. Но много ли са хората в университетските сфери, които ще намерят у себе си смелост да кажат, че това е пакостно? Какво говорите? Вместо това професорите либерали, дългокосите младоци и техните хлапачки ще крещят до прегракване за гражданските права. Ах, колко е сладко — да говориш за чуждите права, след като твоите отдавна са осигурени. Бащите, презрените буржоазни старци, са затънали в гешефтарство, а техните възвишени синчета и дъщери, отхранени с помощта на това гешефтарство, могат смело да се видиотяват с марихуана и да се обявяват в защита на чуждите граждански права. Мистър Милич, тая картина винаги ми е била отвратителна и никога не съм скривал своите възгледи. Макар че са ме наричали и консерватор, и динозавър, и неандерталец. Нашите мили либерали са либерални само когато хората се придържат към техните възгледи. Кажете нещо, което не им харесва, и те започват да бръмчат като разтревожени оси. И ставаш и тори, и стегозавър, и живо изкопаемо, и какво ли още не. Дай им власт — и гледай какво ще стане с моите граждански свободи! О, тогава нашите славни професори едва ли биха разрешили на своите синчета и техните приятелки да защищават моите права.
— Разбирам, мистър Бюгъл — меко каза лейтенант Милич. — Разбирам — повтори той с глас на бавачка, която успокоява лудуващо дете. — Но все пак не отговорихте на въпроса ми: защо, след като имате различни политически възгледи, мистър Хъмбърт ви е поканил тук?
— С въпроса си вече дадохте отговор. Мисля, че тъкмо заради моите възгледи. Ако и аз фигурирам сред хората, които са работили с мистър Хъмбърт, никой не би посмял да се усъмни в резултатите. Така че бях поканен като адвокат на дявола, който трябва да се усъмнява във всичко.
— И изпълнихте мисията си?
— Да, напълно.
— А до какъв извод стигнахте? Имам предвид опитите с Лина Карадос.
— Уви, Контактът е безспорен факт.
— Казвате „уви“?
— Да, уви.
— Но защо?
— Питате ме защо? Защото картината, нарисувана от мис Карадос, никак не прилича на оная, която бих искал да видя. Представяте ли си какво значи това? Какъв ще бъде ефектът от познанството с първите ни съседи във вселената? Повтарям, с първите ни съседи. Интересно какви са те? Как живеят? Още повече, че съседите ни са богати. Те могат неща, които ние дори не сме сънували.
— И къде е опасността?
— Не я ли виждате, мистър Милич? — Емери Бюгъл отново поглади с длан плешивата си глава, а после и месестото си лице, раздвоената си брадичка с домашна симпатична брадавичка.
— Да си призная, не.
— Напразно. Нашето общество си е наше общество. И нашата цивилизация си е наша цивилизация. Създавали сме я милиони години, след като сме слезли от дърветата на земята. Посягали сме към клончето, към бананите, към крака на сърната, към земята на съседа, към новата му кола. Ние сме цивилизация на индивидуалисти. Това не е черта на моя характер. Нито на вашия. То е в нашите гени. В гените, които са се формирали в продължение на милиони години. О, виждам, искате да ми кажете, че същите маймуни са живели на стада. Прекрасно. И ние продължаваме да живеем на стада. Стада от индивидуалисти. Хубаво или лошо — това е основа на нашата цивилизация. Може и да е жестока основа, но тя ни е осигурила прогреса. Едва след като сме протегнали ръка, за да отнемем банана на съседа, сме тръгнали по пътя на прогреса…
Професор Бюгъл примижа и лекичко се поклати.
Милич отново си помисли, че по нещо прилича на заклинател, който изпада в екстаз с помощта на еднообразни движения.
— И ето че ни казват: деца, запознайте се със своите съседи. И децата виждат картина, съвсем различна от оная, с която са свикнали… Виждат общество, в което не съществува понятието „аз“ и „ти“. Общество, в което тия понятия са се слели. Гигантско семейство, чиито членове не могат да живеят един без друг. Ние не можем да приемем тая идея. Те не могат да бъдат модел за нас. В сърцата ни, и без това изпълнени със смут и съмнения, те ще вселят отвращение към самите нас, защото в сравнение с тях ние наистина изглеждаме като касапи в сравнение с ангели. Но касапите трябва да живеят отделно от ангелите. В различни измерения. Дори не става дума кои са по-добри — касапите или ангелите. Те просто са несъвместими. И най-после политическата страна на въпроса.
— Какво значи „политическата страна на въпроса“?
— Как мислите, до кой модел са по-близо съседите ни — до нашия или на социалистическото общество?… Точно така, мистър Милич. Отговорът е изписан по лицето ви. Те, тъкмо те имат полза от сънищата на Лина Карадос и на техния Чернов. Не ние, а те. Но отново като безмозъчни овце се хващаме на хорото им, без да разбираме, че сме в цугцванг, че с всеки ход само влошаваме позицията си. Виждах това още от самото начало, още преди Хъмбърт, тоя стар глупав идеалист, да беше поканил тук русите. И работата не е само в съдържанието на сънищата. Аз по начало съм против контактите. Космическите и политическите. Станахме твърде уязвими. Нашите фигури, ако отново използуваме шахматния език, стоят твърде зле. Най-напред трябва да сложим ред в собствения си лагер, да прегрупираме силите си, а чак след това да мислим за участие в мачове.
— Разбирам мисълта ви — каза лейтенант Милич. — Нещо подобно чух и от мистър Лърнър.
— Лърнър? Тоя… бърборко! Не мога да имам общи възгледи с него. — По месестото лице на Бюгъл се изписа погнуса.
— Кажете, мистър Бюгъл, кой според вас е можел да има полза от смъртта на Лина Карадос?
— Цялото ни общество.
— А в мащабите на Лейквю?
— С други думи, питате ме кой я е убил?
— Щом искате.
— Не знам. Във всеки случай не съм аз. Макар че трябваше да го направя.
Емери Бюгъл дълбоко въздъхна — може би съжаляваше, че не е изпълнил дълга си, а може би даваше да се разбере, че няма какво друго да каже.
— Благодаря ви, мистър Бюгъл. Днес ми прочетохте чудесна лекция.
— Моля, моля. За съжаление малцина в наши дни имат смелостта дори да ни изслушат, камо ли да споделят нашите мисли.
Лейтенантът леко кимна и излезе от котеджа на физиолога. Време е да върви в Буенас Вистас. Да се изкъпе, да хапне и да се изтегне на леглото. Да раздруса хубавичко главата си, за да изтърси от нея всичките дивотии, с които се бе натъпкала през деня. Да извади филтъра, да го изчисти, да го изплакне и отново да го сложи на мястото му.
Пак валеше ситен студен дъжд. По голите клони на дърветата блестяха брилянти. Окапалите листа вече не миришеха така опияняващо. Бяха се предали. Вече не бяха листа.
„Колко хубаво ще е и аз да се предам — помисли си лейтенантът. — Да сваля от себе си денонощния товар. Вече заприказвах като синт. Разбирам ги. Когато ти казват: ще те отървем от бремето на мислите и решенията, за мнозина това изглежда съблазнително.“
Още не беше изпаднал в паника, но му липсваше и спокойствие. Не бяха направили нито крачка напред. Практически всеки от обитателите на Лейквю е можел да сложи бомбата. Абрахам Лърнър може би е прав, като казва, че у всекиго ще се намери мотив, стига само да поровиш.
А нима тоя тлъст плешив шопар не е можел да убие Лина Карадос? Красноречив шопар, няма що.
Лейтенантът почувствува, че омразата му към Бюгъл все повече се усилва. „Стоп — каза си той, — това е опасно. Това е разкош, какъвто засега не мога да си позволя. Симпатиите и антипатиите са очила, през които човек гледа света. А полицаят има нужда от очила, които не изопачават действителността.“
— Е, какво ново? — попита той Потър, който вече го чакаше в хотела.
— Търсих магазин, от който през миналата седмица някой да е купил две железни линии.
— И какво, намерихте ли?
— Не…
— Това не е пътят.
— Затова пък намерих продавач, който е продал на някакъв човек четири линии. И половин дузина гумички.
— Четири линии? — Лейтенантът тръсна глава, за да се разсъни. Мислите му, които бяха започнали да се сгъстяват, отново потекоха и запълзяха, като се вкопчваха една за друга. Нима това е първата нишка? Отдавна беше време, че както взе да се вкоренява тая работа, после не можеш я изскубна. — Кога, на кого, къде?
— В Стипклиф. Напълно съвпада по време: на шести декември.
— Нима продавачът е запомнил деня?
— Да, на шести декември. Купил ги е човек на тридесет — тридесет и пет години. Не е синт.
— Защо?
— Какво защо?
— Защо подчертавате, че не е синт?
— А… Защото Дик Колела, пазачът в Лейквю, ми каза, че при мистър Колби е идвал някакъв колега. Синт с жълта нашивка от Стипклиф. А в Стипклиф е главната квартира на Всеобщата синтетическа църква…
— Ясно… Четири линии. Хм… Как мислите, Джим, защо четири?
— Две за взривното устройство и две в запас.
— Какво значи „в запас“? Ако похаби някоя от линиите, докато прави бомбата?
— Да.
— Не уйдисва, приятелю.
— Защо?
— Помислете: как може да похаби метална линия? Да не запои добре проводника? Ще отчупи капчицата калай — и ще започне отново. И така сто пъти. Не, тук не става дума за резервни части.
— А за какво?
— Ами ако четирите линии е трябвало да послужат не за една, а за две бомби?
— За две ли?
— Защо се учудвате толкова много? Та това все пак не са две термоядрени бомби, а малки пластични изделия. Ако разполага с фунт взривно вещество и необходимите части, неопитен човек може да направи такава бомба за един-два часа, нека е за три.
— Въпросът не е във времето. За какво са му две? За да повтори експлозията, ако първата излезе несполучлива?
— О, започвате да иронизирате. Прекрасен белег. Вече мислите, че имате идеи, и моите ви се струват глупави. Ето защо началството никак не обича хората, които са склонни да иронизират. Не, Джим, въпросът не е в повторната експлозия. Убиецът наистина е искал да направи две бомби, но не за повторно покушение… — Лейтенантът почувствува, че най-после в главата му започват да възникват комбинации. Версиите и хипотезите се надуваха като мехури и в същия миг се пукаха под тежестта на собствената си абсурдност. Но мозъкът бе започнал да работи. — Не, драги Джим, въпросът не е в повторното покушение. — Една от хипотезите се оказа по-солидна. Не се пукна веднага. Лейтенантът я натисна с логика. Хипотезата се огъна, но издържа изпитанието. Той я извади на бял свят. И тя пак оцеля. Колкото повече я въртеше насам-натам, толкова по-сигурна ставаше догадката. Вече й беше тясно в черепната кутия и самичка изскочи от нея: — Ами ако от самото начало убиецът е имал намерение да вдигне във въздуха не една, а две коли?
— Две ли?
— Да, две. На Лина Карадос и…
— На Хъмбърт?
— Какво общо има тук Хъмбърт? Започвам да мисля, че хикс е убил Лина тъкмо за да сложи край на целия проект. Обект на покушението не е Лина — на кого в края на краищата е пречело това момиче? — а самият проект. Цялата тая история с космическите контакти. А приемем ли подобна версия, трябва да направим и следващата стъпка. Кой друг освен Лина Карадос е получавал сигнали? Русинът. Чернов. Когато убийците са купували частите, вече е било известно, че русите ще пристигнат.
— Да допуснем. Но защо не се е опитал да вдигне във въздуха колата на русите?
Да, помисли си Милич, хипотезата вече е толкова твърда, че с нея може дори да се жонглира. И, както винаги, сполучливата догадка му доставяше чисто естетическа наслада. Беше красива — и му беше приятно да си играе с нея. Разбира се, че най-вероятно е догадката да се окаже неправилна. По време на всяко разследване не веднъж и дваж става нужда да се отхвърлят такива симпатични версии. Какво да се прави — версиите съществуват тъкмо за да умират, след като са свършили работата си. Но засега версията беше жива.
— Защото Чернов е престанал да сънува, Джим. Хъмбърт ми каза това. Всички са страшно огорчени и объркани. Не само че не са успели да направят съвместни опити, но и Чернов е загубил връзката с ония, които са изпращали сигналите. И вече не представлява заплаха за убийците.
— Излиза, че някой е убил Лина Карадос само защото посредством нея се е осъществявал контактът? Хм, не е много за вярване…
— Господи, Джим, малко ли хора са намерили смъртта си през последните милион години заради по-несериозни идеи, отколкото е контактът с извънземна цивилизация? Претрепвали са ги с камъни, разпъвали са ги на кръст, изгаряли са ги, бесили са ги, разстрелвали са ги, задушавали са ги в газвагени. Идеята, братко Джим, е опасно нещо. Това не е ревност. Любовта минава, нейният обект остарява, страстите угасват, а неубитите навреме идеи имат тенденция да набират сила. Не, братко Джим, ако идеята за контакти — имам предвид и космическите, и земните контакти със Съветския съюз, — ако тия контакти изглеждат опасни за някого, той няма да се спре пред нищо, за да ги предотврати.
— Да, разбира се — сви рамене Потър, — приказвате красиво, но някак…
— Какво „някак“?
— Не знам… Твърде… Е, как да ви кажа… Измислено. — Потър се зарадва на намерената дума и се вкопча в нея като хлапак за полите на майка си: — Измислено. Никак не е истинско…
— Аха, не е истинско. А ако старата Хъмбърт от ревност беше сипала цианкалий в граховата супа на Лина, тогава щеше да е истинско? Да, разбира се, тогава щеше да е истинско. Или ако Лина бе узнала, че Абрахам Лърнър е ограбил банката в Буенас Вистас. Уви, братко Джим, ние с вас сме птици, които не летят високо. Ровим се в нашето бунище и започваме да мислим, че това бунище е целият свят.
— А убийството заради идеите да не е благородство? — Потър обиден се наежи. Беше обиден за всички, с които цял живот си бе имал работа.
— Не, разбира се. Но въпросът не е там. Искам да кажа, че идеите могат да породят същата омраза, както и някои по-прости неща. А тук, в Лейквю, са се събрали тъкмо хора, които умеят да мразят идеите.
— В какъв смисъл?
— В най-буквалния. Те са учени. Трябва да знаят цената на идеите. А щом знаеш цената на нещо, нищо не ти струва да започнеш да го мразиш. Да вземем дори Бюгъл. Щом заприказва за прогреса, възбужда се като заклинател. Поглажда плешивата си глава, за да се сдържи, но вътре в него ври и кипи. Струва ти се, че ако млъкне, ще чуеш клокочене. А и Абрахам Лърнър не харесва много идеята за космическите контакти. Май че я приема по-спокойно от Бюгъл, по и него мога да си го представя с поялник в ръце.
— Може би — въздъхна Потър, — и все пак…
— Какво, не ви ли убедих? — усмихна се лейтенантът.
— Да ви кажа честно — не.
— Е, аз и себе си не съм убедил още, както трябва. Но въпреки това смятам, че си струва да погледнем.
— Къде да погледнем?
— В котеджите им. Току-виж, намерили сме чифт хубави метални линии.
— Нали сам казвахте, че и да е останало нещо от изработването на бомбата, ще е на дъното на езерото.
— Така е, казвах. Но тук, в Буенас Вистас, вие забравяте диалектиката.
— Какво?
— Ди-а-лек-ти-ка-та. Възгледите се менят. Сега на бял свят се появи версията с втората бомба и веднага започна да пищи и да иска внимание…
— Извинете, Хенри, но приказвате някак странно, хич не мога да свикна.
— Няма нищо чудно. И аз хич не мога да свикна със себе си. Нали ви казвам, появи се версията с втората бомба.
— Защо тогава убиецът да не е хвърлил в езерото или някъде другаде останалите линии, жицата и поялника?
— Разбира се, че може да ги е хвърлил. Но може и да не е. Защо да не почака: ами ако Чернов все пак заеме мястото на мис Карадос?
— Лейтенант, аз само съм придаден към вас за помощ. Разследването водите вие. Но ако искате да знаете моето мнение…
— Не искам, братко Джим. Обичам конструктивните мнения…
— Кои?
— Кон-струк-тив-ни-те.
Потър въздъхна. Въздишката му беше толкова изразителна, че Милич заръкопляска.
— Браво, приятелю! Майсторска въздишка. Артистична. Нито дума, а колко чувства и мисли!
По червеното лице на сержанта се появи керемиден отблясък.
— Ако ще се подигравате…
— Я стига, Джим, що за провинциална чувствителност! Да, понякога мога да кажа нещо не много учтиво, нежно и приятно, мога да се пошегувам, но не искам да ви обидя, бог ми е свидетел.
— Извинете — измърмори сержантът. — Да приготвя ли заповеди за обиск?
— Дявол знае. А може би котеджите в Лейквю не бива да се смятат за техни домове и е достатъчно съгласието на администрацията в лицето на Хъмбърт?
— Какво ще кажете, ако ги съберем всички и поискаме от тях разрешение за обиск? — попита Потър.
— Виж, това е идея. Едва ли някой ще посмее да откаже. Нали по този начин веднага ще навлече подозрение върху себе си.
— Кое е по-добре: улики или подозрения?
— Недейте забравя, че той не знае точно какво търсим. Това първо. Второ, линиите и другите неща може би са скрити. И, трето, ще видим. — В гласа на лейтенанта звучеше все по-малко увереност, но той упорито повтори: — Ще видим.