Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Быстрые сны, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir(2013)

Издание:

Зиновий Юриев. Бързи сънища

Фантастичен роман

Народна младеж — Издателство на ЦК на ДКМС, София, 1980

Библиотека „Фантастика“, №3

Преведе от руски: Иван Жечев

Редактор: Весела Сарандева

Библиотечно оформление: Божидар Икономов

Илюстрации: Димитър Бакалов

Художествен редактор: Димитър Чаушов

Технически редактор: Маргарита Лазарова

Коректор: Виолета Славчева

Първо издание. ЛГ VI.

Дадена за набор на 14.II.1980 година. Подписана за печат на 19.V.1980 година.

Излязла от печат на 21.V.1980 година. Поръчка №106. Формат 1/16/60×84

Печатни коли 18,75. Издателски коли 17,49. УИК 18.23.

Цена на книжното тяло 2,01 лв. Цена 2,09 лева.

Тематичен №23 9536322411/5617–64–80

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

София — 1980

С-3

© Превод: Иван Жечев, 1980

 

Зиновий Юрьев. Быстрые сны

издательство „Детская литература“

Москва 1977

История

  1. —Добавяне

V глава

— Кой къде е ходил ли? — Дик Колела сви рамене. — Че откъде да знам? Моята работа е да отворя вратата, после да я затворя — и толкоз. Пък ако дойде някой тук, в Лейквю — да питам при кого отива. Е, и да следя дали са смазани пантите, да боядисам тук-таме, ако има нужда…

— Боята не ме интересува, мистър Колела — търпеливо каза Потър. — Интересува ме дали през последните дни преди експлозията някой от сътрудниците е ходил някъде.

— Нали ви казвам: откъде да знам? Всеки ден отиват някъде с колите. Един в Буенас Вистас, друг в Шервуд, трети в Стипклиф. Никого не съм питал. Да ми бяха наредили, щях да питам. А тъй — моя работа ли е?

— А тук да е идвал някой?

— Тук ли? — Колела умислен се почеса по тила. — Май не е… Чакайте, чакайте… При мистър Колби, при синта сякаш идва някаква кола… Да, идва, сега си спомних. Как да не си спомня — на кормилото седеше такъв един, също като мистър Колби…

— В какъв смисъл също като мистър Колби? Приличаха ли си?

— О, не… със същия знак на дрехата като мистър Колби. Жълта нашивка. Хич недейте ме пита какво значи и защо си я слагат. Като бях малък, нямаше такива синтове. По нашите места край Стипклиф и католик не можеше да видиш, а сега там май е щабът им…

— Чий щаб?

На тия синтове. Дъщеря ми разправяше, тя и сега живее в Стипклиф. И тоя, дето дойде, също е от Стипклиф.

— Откъде знаете?

— Как откъде? Щом видях, че е синт и нашивката му е като на мистър Колби, веднага попитах: „При мистър Колби ли отивате?“ А той кима, да, вика, при него. Сетих се какво ми беше казала дъщерята, и питам: „От Стипклиф трябва да сте?“ — „Да“ — казва. Вече бях отворил вратата, пуснах го и отново затворих. То се знае, хич не е приятно току да излизаш в такова време, да затваряш и да отваряш, ама съм свикнал, пет пари не давам. А той, синтът, ме пита къде да остави колата. Обясних му, че може да стигне чак до котеджа, а може и тук да я остави, до вратата. И взе, че я остави до вратата — внимателно я нагласи и излезе. Показах му накъде да върви — и тръгна, някаква чантичка размахваше в ръка.

— А дълго ли стоя тоя синт от Стипклиф?

— О, не, да е било час, най-много час и половина.

— Кой друг е идвал?

— Нали ви казвам, никой.

— Отначало забравихте и за синта.

— Забравих, ама после си спомних. Слава богу, паметта ми си я бива. Едуин Ман е три години по-млад от мене, а…

— Я го оставете тоя Едуин. Значи никой друг не е идвал?

— А, при тая жена, дългокосата… как беше… аха, мис Бас… сестра й идва.

— Сестра й ли?

— Да. Точно копие. Със същия дълъг нос. А, и при тоя… дребничкия… мистър Лърнър…

— Кой е идвал при мистър Лърнър?

— Знам ли кой е… Някакъв човек…

— Аз пък рекох, че е маймуна…

Пазачът обиден запримига, но нищо не каза.

— Кой беше, откъде дойде, нищо ли не каза?

— Нищо. Каза, че идва при мистър Лърнър. Пуснах го. И толкоз.

— Някой друг?

— Никой.

Потър погледна часовника си. Дванадесет и половина. Лейтенантът е зает със своите разговори. Дали да прескочи до Стипклиф? Разбира се, че е безсмислено, но трябва да опита. В Буенас Вистас никой не беше купувал материали, за да си направи бомба. Трябва да си последен идиот, за да ги купиш в градче, което има само петнадесет хиляди жители и е съвсем наблизо. Стипклиф е по-голям. И е по-далече. Но огромният Шервуд е още по-удобен. В Шервуд човек се губи като мравка в мравуняк. И Потър реши, че ако беше на мястото на престъпника, щеше да купи нещата за бомбата тъкмо в Шервуд, да ги донесе в Лейквю, спокойно да направи бомбата и вечерта да я сложи в колата на мис Карадос. Вечерта или дори през нощта. Предишната нощ, след като тя се е върнала от града и е легнала да спи. Вземи си малко джобно фенерче и спокойно си върши работата. Разбира се, ще се изцапаш… Ще се изцапаш… Може би тук има нещо? О, не, празна работа. Изцапал си човекът якето, изпрал го — и до сутринта изсъхнало. Това не върши работа. А кое върши? Добре, че за всичко ще отговаря лейтенантът. Щом ще отговаря той, нека да мисли кое как е. А аз изпълнявам дълга си — и толкоз.

Сержант Потър караше колата и си казваше, че за нищо не отговаря, но мозъкът му неволно продължаваше да претегля отделните обстоятелства. Лейтенантът е прав. Да имаше поне някаква нишка. Добре де, при тоя синт е дошъл друг синт. И двамата с жълти нашивки. И какво? Естествено, може да се допусне, че е донесъл материалите за бомбата. Може, но трудно. По-лесно сякаш е човек да си представи как мис Бас взима от дългоносата си сестричка някакво пакетче, сяда до масичката, отмества разните кремове и пудри и започва да сглобява бомбичката. За да се избави от съперничката? Може би мис Бас също е крояла нещо във връзка със стария Хъмбърт? И разликата във възрастта им е по-малка, само половин век. А е бързала, защото с осемдесетгодишните кавалери винаги трябва да се бърза…

Ама че глупости му се въртят в главата! Като дете. Сержант Потър се усмихна. Неговият „джелектрик“ летеше по пътя, електромоторът бръмчеше равномерно и успокояващо и на сержанта изведнъж му се стори, че е още млад, че всичко е пред него, че някой ден и той ще разговаря така небрежно и леко насмешливо като лейтенант Милич. Е, вярно, образованието му не е същото. Разните му там вибрации, корелации и белетристики — лейтенантът си играе с тях, както си иска, а той всеки път у дома трябва да се рови в тълковния речник. Дебел том, изрязан отстрана за буквите. Старо издание. Баща му още го е купувал. Баща му… Колко време вече, откакто умря? Четири години. Четири години. Само четири години, а сякаш никога не го е имало. Той и приживе си беше кротък човек. Хем го имаше, хем го нямаше. Кротък, незабележим. Само понякога, когато сержантът беше още малко момче, ще се приближи до него, ще го погледне някак плахо, стеснително в очите, и веднага ще извърне глава. И ще го погали по косата. Бързо ще го погали — и веднага ще се дръпне настрана. Сякаш се срамуваше от нещо. А може и от умора да е било. Той караше автобус, а я опитай да седиш цяла смяна на кормилото на автобуса по тесните градски улици. От ръцете до бъбреците — всичко те боли. И нервите. Макар да не може да се каже, че баща му е бил нервен. Напротив, кротък човек беше. Вътрешно изживяваше всичко… Казват, че така е по-лошо…

В Стипклиф Потър спря при една телефонна будка, взе указателя и започна да го прелиства. Книжарниците. Една, две — общо четири. Можеше и да не гледа в указателя — всички са тук, на главната улица.

В първия магазин беше прохладно, безлюдно и тихо. Младичка девойка с метнато на раменете яке разглеждаше някакво списание. На огромна снимка, която заемаше цяла страница, се виждаше засмяна красавица със скъпо кожено палто, застанала до разкошна кола. Палтото се оглеждаше в лакираната повърхност на метала.

— Извинете! — Девойката трепна и скочи на крака. — Бях се зачела. — С бързо движение на раменете тя свали якето си и в очакване погледна сержанта: — Какво обичате?

— Трябва ми линия.

— Каква?

— Май най-добре ще е метална. Поне ще е здрава.

— Заповядайте. Тия, двадесет и пет сантиметровите, са по деветдесет. А дългите са по два и десет.

„Ето ги — помисли си Потър, като взимаше в ръка чифт двадесет и пет сантиметрови хромирани линии. — Съвсем същите са. Господи, нима ще ми провърви…“ Лейтенантът не го бе пращал в Стипклиф. Самичък бе решил да дойде. Брей, тоя Потър…

— Късите май ще са добри.

— Една, две?

— Я ми дайте две, че да не идвам всеки път, щом се загубят…

— Заповядайте. Долар и осемдесет.

Потър със съмнение погледна девойката:

— А хубави ли са? Да не се счупят?

— И таз добра! — обидена каза девойката. — Прекрасни линии, как могат да се счупят?… Да ви ги завия ли?

— А какво казват купувачите? Не ги ли връщат?

Девойката хвърли бърз поглед към Потър и той вътрешно се усмихна. Сигурно си мисли: ама че досадник. Щом не се решава да си купи линия за деветдесет цента, интересно как ли се е оженил?

— Никой никога ли не се е оплаквал?

— Никой — още по-обидена поклати глава девойката, погледна скъпото кожено палто, бляскавата повърхност на автомобила и въздъхна.

— А купуват ли наведнъж по две линии? — попита Потър и си помисли, че напразно разиграва тая малка сценка. Можеше веднага да попита, каквото го интересува.

Девойката отново се откъсна от коженото палто, към което гледаше с крайчеца на окото си.

— По две ли? По две линии?

— Аха.

— Да. Навярно…

— „Да“ или „навярно“?

Продавачката погледна сержанта и едвам забележимо сви рамене.

— Е, добре — каза Потър. — Както изглежда, така никога няма да се разберем. Аз съм от полицията. Интересува ме дали напоследък, е, да речем, през последната седмица, някой е купувал две такива линии.

— Разбира се, че са купували. Понякога по два-три дена никой не ги търси, а друг път за един ден продаваме по три-четири…

Сега девойката гледаше сержанта с по-голяма симпатия. Все пак полицията е по-близо до кожените палта, помисли си Потър. Поне до крадените.

— Не ме разбрахте добре, мис. Купувал ли е някой две линии наведнъж, като мене?

— Не-е — със съжаление провлече девойката.

— Сигурна ли сте?

— Да. Щях да запомня. Металната линия не е от нещата, които се купуват по няколко наведнъж.

— А вие непрекъснато ли сте сама в магазина?

— Да, майка ми е болна. Когато е здрава, сменяме се. Магазинът е на майка ми…

— Благодаря — каза Потър и тръгна към изхода.

— А линиите? — попита девойката. — Ще ги вземете ли?

— Дайте ги — въздъхна Потър и подаде пари.

Вторият магазин беше по-голям, по-гиздав и по-богат. На стените бяха окачени две пъстри реклами за джобни сметачни машинки. На едната от тях, ако се съди по надписа, неземно красива блондинка извличаше корен с помощта на сметачната машинка. При това по лицето й беше изписано такова блаженство, че на всеки малчуган изведнъж му ставаше ясно: без джобна сметачна машинка „Ейч пи“ не може да бъде щастлив, красив и преуспяващ, да не говорим за невъзможността бързо да извлича корен.

Потър се приближи до продавача със сънливи очи и като изпитваше срам, че не си купува сметачна машинка „Ейч пи“, попита дали в магазина има метални линии.

— Ей такива — добави той като показваше на продавача линията, купена в първия магазин.

Продавачът няколко пъти примигна, като се мъчеше да се събуди, внимателно погледна линията, после Потър и се замисли. Сякаш умуваше дали да вложи всичките си спестявания в метални линии, щом започват да се търсят толкова много. Но, както изглежда, не стигна до никакъв окончателен извод и каза, че има линии.

— Аз съм от полицията — каза Потър и опря лакти на тезгяха.

— Слушам ви — наведе се към него продавачът. Той вече съвсем се беше събудил.

— Искам да ми кажете дали през последните една-две седмици някой е купувал такива линии. И то две наведнъж.

— Две ли?

— Да.

— Наведнъж?

— Да.

— Хм… Интересно. Щом ме попитахте веднага си спомних. Да, само че не две…

— Мене ме интересуват тъкмо две.

— А четири?

— Какво?

— Четири. Помня, че си помислих: интересно, за какво са му на този човек цели четири линии? Какво може да се прави с четири линии?

Потър почувствува, че по гръбначния му стълб като лека гъделичкаща вълна преминаха тръпки. Гъделичкащи ловджийски тръпки. „Спокойно — каза си той. — Не бързай. По всяка вероятност става дума за нещо друго.“

— А кога беше това? — попита той.

— Хм… Чакайте, сега ще ви кажа… Така, така… преди пет-шест дена… Един момент… Да, май че преди шест дена.

— Добре ли си спомняте?

— Да. Тоя ден докараха новите сметачни машинки. — Продавачът кимна към блондинката, която все още беше в блажен транс. — И знаете ли, когато купувачът поиска четири железни линии, помислих си, че машинките са си машинки, а железните линии вече сто години са си все едни и същи.

— Можете ли да ми опишете тоя купувач?

— Да, разбира се. Среден ръст…

— Възраст?

— Също средна. На около тридесет и пет години. Може би малко повече. Обикновено облечен. Ако не греша, сиво палто. Сив платнен каскет.

— Нещо друго?

— Хм… Май това е всичко.

— Случайно да е бил синт?

— Не е.

— Сигурен ли сте?

— Разбира се. Веднага познавам кой е синт. По очите. По приказките. По мириса. От цяла миля ги подушвам, еретиците му с еретици. С гърба си ги усещам.

В гласа на продавача се появи страстна хрипкавост, а в очите му заблестя омраза.

— Значи сигурен сте, че не е синт?

— Нали ви казвам, мистър, от цяла миля ги подушвам. Плъзнали са по земята като червеи. Нагълтат се със своя христин и пълзят с празни очи, отбиват хората от истинската вяра. Само през последната година подмамиха трима от нашата Епископална църква. Сектата им трябва да се забрани, ако питате мене.

— А нищо ли не каза, като купуваше линиите?

— О, не — рече продавачът и очите му започнаха бавно да изстиват, сякаш бяха ги оставили без ток. — Попита колко струват. Казах му — три и шестдесет.

— И нищо друго?

— Нищо. Помоли да му дам и половин дузина гумички, плати и си отиде.

— Половин дузина гумички ли?

— Да.

— Благодаря ви.

Потър излезе от магазина и седна зад кормилото на своя „джелектрик“. Не запали веднага мотора, а седеше и гледаше право пред себе си с невиждащи очи. Какво беше описанието на бомбата в оная книжка? Отделно устройство за затваряне на веригата. Метални линии със запоени към тях проводници, а по средата за изолация се слагат гумички. А може би това са фантазии, глупости? Може да е бил някой учител? Малко ли са хората, на които могат да потрябват четири метални линии и половин дузина гумички. Щом не е бил синт — а и по възраст не отговаря на оня, който е идвал в Лейквю при Колби, — може да бъде всеки. А може би е оня, който е идвал при Лърнър? Лейтенантът каза, че от Лърнър всичко може да се очаква… Ще трябва още веднъж да разпита пазача и отново да дойде тук.

Той въздъхна и запали двигателя. Ловджийската страст отдавна го бе напуснала. Онова, което в първия миг бе накарало сърцето му да затупти по-бързо, сега не му се струваше чак толкова интересно. Друга ще е нишката, за която говореше лейтенантът, помисли си той и натисна реостата.