Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Быстрые сны, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir(2013)

Издание:

Зиновий Юриев. Бързи сънища

Фантастичен роман

Народна младеж — Издателство на ЦК на ДКМС, София, 1980

Библиотека „Фантастика“, №3

Преведе от руски: Иван Жечев

Редактор: Весела Сарандева

Библиотечно оформление: Божидар Икономов

Илюстрации: Димитър Бакалов

Художествен редактор: Димитър Чаушов

Технически редактор: Маргарита Лазарова

Коректор: Виолета Славчева

Първо издание. ЛГ VI.

Дадена за набор на 14.II.1980 година. Подписана за печат на 19.V.1980 година.

Излязла от печат на 21.V.1980 година. Поръчка №106. Формат 1/16/60×84

Печатни коли 18,75. Издателски коли 17,49. УИК 18.23.

Цена на книжното тяло 2,01 лв. Цена 2,09 лева.

Тематичен №23 9536322411/5617–64–80

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

София — 1980

С-3

© Превод: Иван Жечев, 1980

 

Зиновий Юрьев. Быстрые сны

издательство „Детская литература“

Москва 1977

История

  1. —Добавяне

III глава

Професор Лърнър се оказа дребно човече с огромна прошарена коса и насмешливи очи. Той седеше в креслото, преметнал крак връз крак, и пушеше. Няколко пъти забрави да изтърси пепелта и Милич виждаше как сивичкото стълбче падаше върху омачканото сако на социолога.

— Питате ме, лейтенанте, дали някой би могъл да има мотиви за убийството на Лина Карадос? Колкото искате. Например аз. Без съмнение моите колеги ще ви разкажат, че Абрахам Лърнър не е в чак толкова голям възторг от идеята за космическо побратимяване.

— И това ще отговаря на истината?

— О, да — хитро се усмихна Лърнър. — Нима уважаваните учени мъже могат да клеветят своя колега? Наистина ме плаши мисълта, че човечеството би могло да се запознае с някакъв друг модел на развитие.

— Защо?

— Защото нашата цивилизация е крехка и несигурна. Нито едно застрахователно дружество, което уважава себе си, не би се решило да я застрахова поне за половин век. Ние сме странна и нелепа мутация. Разумът, който съзнава себе си, е болезнен уродлив израстък върху тялото на органичния живот. Знаете ли какво лежи в основата на неустойчивостта на обществото? Абсурдното противоречие между разума, съзнанието, което съзнава себе си, и тленното тяло, измъчвано от страсти, болести и обречено на бърза смърт. Разумът не противоречи на мисълта за смъртта и създава пирамидите и религията, философията и радиотелескопите, литературата и унаследяването на състоянията.

„О, боже прави и милосърдни! — помисли си лейтенант Милич. — При такова начало той ще ме умори с думи. И ще умра, без да съм си построил пирамида.“

— И ето че казват на нашето неустойчиво, жалко в противоречията си общество: я вижте как живеят другите. В хармония и спокойствие. Забравили какво е смърт и самота. А тъкмо това са основните черти на света, който се присънваше на Лина Карадос. И мислите, че това видение ще вдъхнови човечеството? — Професор Лърнър тържествуващо и насмешливо погледна лейтенанта.

Лейтенантът почувствува, че, като представител на човечеството, трябва да се опита да го защити.

— Разбира се. Щом, както казвате, някаква друга цивилизация може да живее в мир и съгласие, след като е постигнала безсмъртието и се е избавила от самотата, нима тази мисъл няма да ни вдъхне оптимизъм?

— Не, мистър Милич — радостно извика професор Лърнър, — няма да ни вдъхне оптимизъм. И знаете ли защо? Съгласно принципа за мащаба на завистта.

— Мащабът на завистта ли?

— Да. Нали не сте склонен да завиждате на някой си Гети, който дори не знае точно колко милиарда има. Той е твърде далече от вас. Той е абстракция. Фикция. Математическа фикция. Еди колко си нули. Но завиждате на вашия колега, който има запалка със светочувствителен елемент. Мащабът на завистта е съизмерим.

— Не съм напълно…

— Ей сега ще разберете всичко, драги ми лейтенанте. Ако Лина Карадос приемаше сигнали от планета, където автомобилите в сравнение със земните имат усъвършенствувани спирачки или дори ако там автомобилите летят, всичко щеше да е прекрасно. Това е като запалката, за която мечтаем. Но не става дума за автомобилни спирачки. Става дума за цивилизация, в сравнение с която ние сме катастрофално размножили се тъпи, глупави, егоистични животни. Цивилизацията на Лина не ни зове напред. Тя още веднъж нагледно ни показва кои сме и какви сме. И ръцете ни се отпускат. Сънищата на Лина са огледало за човечеството. Чак след като съзряхме нейната планета, за пръв път се видяхме отстрана. Получихме мащаб за сравнение. И сравнението не е в наша полза. Накарайте човечеството да погледне в това космическо огледало — и ще изчезнат последните останки от воля за прогрес, от надежда за прогрес. — Професорът изведнъж се засмя и вдигна пръста на дясната си ръка. — Е, загубата няма да е много голяма, но, все пак, съгласете се, че е жалко. Разбирате ли ме?

Лейтенантът въздъхна. Тъкмо там беше нещастието. Всички приказват толкова ловко и толкова убедително, че ти се иска да вярваш на всеки, дори ако този всеки казва нещо съвсем противоположно на онова, което си чул преди него.

— Да, но…

— За съжаление никакви „но“…

— Исках да кажа, че говорите много убедително, но знаете ли, свикнал съм да се отнасям предпазливо към всичко. Инстинкт на полицай. Още повече, че другите…

— О, да — засмя се професор Лърнър. — В света, в който всичко непрекъснато поскъпва, единствената стока, от която не се забелязва недостиг, е теорията. Инфлация на интелекта. Ежегодни разпродажби на демодирани идеи. Голям избор от думи. Комплекти „Направи си сам“. Философ за пет минути. Мис, тия идеи не ви подхождат. Имате закръглено лице и можем да ви препоръчаме нови, току-що получени от чужбина идеи.

— „Наркоман — помисли си Милич. — Наркоман. Упива се от думите като от наркотик.“

— Малко се отвлякохме, мистър Лърнър — каза той. — Започнахме оттам, кое би могло да подбуди някого да убие Лина Карадос. Казахте, че такъв мотив сте можели да имате и вие.

— Точно така. Опитвах се да ви обясня тъкмо този философски мотив. Хората убиват дори когато някой заплашва кесията, репутацията или кариерата им, а тук имаме заплаха за човечеството.

— Значи признавате, че бихте могли да сложите бомба в колата на мис Карадос?

— Разбира се. Що се отнася до „бих могъл“, за съжаление едва ли. Но че би трябвало да я поставя — в това ни най-малко не се съмнявам.

„Истинска димна завеса от думи. Сепия, която се забулва с тъмно облаче, за да се измъкне благополучно. Гущер, който оставя опашката си в зъбите на преследвача.“

— Значи все пак не сте сложили бомбата?

— Уви, не съм. Аз съм от породата на дърдорковците. Който говори много, нищо не прави. А имах прекрасни възможности. Знаех шифъра за сейфа в кабинета на Хъмбърт.

— Какво?

— Това, което чувате. Веднъж, не много отдавна, минавах край кабинета на Хъмбърт. Вратата беше отворена. На вратата стоеше Лина и се смееше. Спрях се. Когато Лина Карадос се смееше, беше невъзможно човек да отмине. Повярвайте ми. През шестдесет и четири годишния си живот съм чувал да се смеят различни жени. Дори да ми се присмиват. Лина беше родена да се смее. Съвършено приспособление за получаване на най-звънкия, най-веселия, мелодичен и опияняващ женски смях. Тя не можеше да не се смее. Майка й умира в Шервуд, но и майката не можа да запуши това сребърно фонтанче…

„Щом заприказват за Лина, всички стават поети“ — помисли си Милич.

— Спрях се и чух да казва на Хъмбърт, че ще стане… Как беше? Оня, който разбива сейфове?

— Мечкар ли?

— Точно така. Тя се смееше и казваше, че ще стане мечкарка, защото чете чужди мисли и може да разбере какъв е шифърът за отваряне на ключалката. И изрече цифрите. Още ги помня. Деветнадесет, двадесет и пет, петдесет и девет.

— Моля ви, кажете, защо ми разказахте този случай? Можехте и да не ми го разкажете. Видя ли ви някой тогава при кабинета на Хъмбърт?

— Не. Никой.

— А защо ми го разказахте? Да допуснем, че за възгледите ви относно ползата от контакти с извънземна цивилизация биха могли да ми разкажат вашите колеги. Но че сте знаели шифъра за сейфа?

Професор Лърнър се изсмя. Смехът му беше също такъв ситен и бърз като самия него.

— Да не мислите, че аз знам? Ще взема да ви обяснявам — и ще разбера. При мене думите изпреварват мисълта…

„Това се вижда — помисли си Милич. — Тъче ли, тъче, сякаш те оплита в словесна паяжина.“

— Разбирате ли, за да изказва демодирани възгледи, човек трябва да притежава известна интелектуална смелост. И аз се гордея, че имам такава смелост, така поне ми се струва. На шестдесет и четири годишна възраст не остават чак толкова много неща, с които човек може да се гордее. Да скрия нещо от вас… Хм… Бих почувствувал презрение към себе си. Премълчиш ли нещо пред полицейския офицер, сам се причисляваш към категорията на ония, които имат поне някакво отношение към престъплението. А престъплението винаги ме е отвращавало. Поне с това, че всяко престъпление е банално. Ясно ли се изразявам?

— О, съвсем. Де да можеха всички, с които си имаме работа, да мислят като вас! Значи засега ще изхождаме от това, че просто не сте се наканили да сложите бомба в колата на мис Карадос.

— Засега ли? Добре, нека е засега.

— Отлично. А какво ще ми кажете за другите? Може ли други членове на вашата група да са имали мотиви?

— Разбира се. Щом няколко цивилизовани същества бъдат свързани от общи интереси, веднага у тях се появяват в изобилие поводи за омраза, завист, страх, ревност и така нататък. А значи и за престъпление.

— Например? Можете ли да говорите по-конкретно, или признавате само едрия шрифт?

— Не разбирам — свъси вежди професор Лърнър.

— Слава богу, че иначе само аз току мръщех чело… Знаете ли, в учебниците по психиатрия с дребен шрифт обикновено набират историите на заболяванията — като пояснение към мисълта на автора. „Болната М. М., двадесет и осем годишна, в детска възраст прекарала…“ и така нататък.

— Разбирам. Остроумно е. Добре, да минем към дребния шрифт. Да започнем с нашия крачещ паметник на цяла епоха.

— Имате предвид професор Хъмбърт?

— Да. Старецът беше явно влюбен в Лина.

— При тяхната разлика във възрастта?

— Какво говорите, лейтенанте? Шестдесет години голяма разлика ли са? — Професорът се усмихна. — Разбира се, той смята, че я обича като дъщеря, но това не можеше да заблуди жена му. Ето ви началото на дребния шрифт. Професор X. X., осемдесетгодишен, се влюбва в деветнадесетгодишна девойка. Той разбира, че не може да разчита на взаимност, не успява да се самозаблуди, че изпитва само бащински чувства, и измъчван от безсилна ревност към някакъв младеж, при когото отива девойката, я убива. А за да не бъде подозиран и да създаде илюзия за научно престъпление, скрива материалите от изследванията. Какво ще кажете, а? Да минем нататък. Съпругата на X. X., също измъчвана от ревност и натъпкана с детективски и шпионски истории с инструкции за изработване на малки, грижливо направени пластични бомбички, хвърля във въздуха колата на своята съперничка.

— А сейфът?

— Това вече са подробности. Това е ваша работа. Аз само ви подхвърлям идеи. И то безплатно. Но не умея безплатно да разработвам подробностите. Да продължавам ли, или вече се уморихте от това умствено жонглиране?

— Не, не, мистър Лърнър. Напротив.

— Отлично. Продължаваме. Мис Валерия Бас. Тя е нашата специалистка по съня. Асистентка на професор Кулик, за когото тепърва ще стане дума. Неомъжена дама на тридесет и няколко години. Достатъчно, за да изгуби надежда, че ще стане истински учен, и недостатъчно, за да добие философско смирение. Достатъчно, за да смени поне двама мъже, и недостатъчно, за да се вкопчи в последния. Редом с Лина Карадос изглежда като бледна старица със синкав прозрачен нос. Това не е ли мотив?

— Този път не ръкопляскам.

— Правилно постъпвате. На учените и артистите не бива да се ръкопляска, те веднага престават да вървят напред. Кой би избягал доброволно от сладките звуци на овациите?

„О, господи, заспивам! Още малко — и ще ме приспи с тоя безкраен поток от думи“ — помисли си лейтенант Милич.

byrzi_synishta_lyrnyr_i_milich.jpg

— Следващият пасаж от дребния шрифт. Самият професор Кулик. Хм… Какво да измисля за него? Той горкичкият, няма, не е имал и няма да има възгледи. Любов? Само трогателна в своята безкористност любов към себе си. А може би е таен безумец, убиец-маниак?

— Слабо.

— Уви, наистина е слабичко. Какво значи егоист… Още един специалист по сънищата, професор Лезе. Все не може да прости на родителите си, че са го родили в Шервуд, а не в старата добра Виена, където трябва да се ражда всеки уважаващ себе си психоаналитик. Хм… Най-спокойно е можел да хвърли във въздуха колата, та после, без да бърза, през свободното си време да анализира самия себе си.

— Психосамоанализът е невъзможен.

— Това е измислица на психоаналитиците, които се страхуват да не останат без парчето хляб. Е, ако говорим сериозно, все още не мога да намеря мотив за него. Затова пък Чарлз Медина е тъкмо за подсъдимата скамейка. Млад, енергичен, мечтае да заема уютната ниша, където нашият Хю Хъмбърт бърза да доизгради своя паметник.

— Но нима той не участвува в работата на групата? Има го в списъка, който получих от мистър Хъмбърт.

— О, да, разбира се. — Но това е групата на Хъмбърт. Проектът на Хъмбърт. Хъмбърт издействува средства от фонда на Капър. Хъмбърт научи за момичето, което сънува странни сънища. А Чарлз Медина не е от хората, които са съгласни да бъдат просто сътрудници. Ако му предложат да участвува в проект, който трябва да направи човечеството щастливо, най-напред ще попита кой ще бъде ръководител. И ако не е той — ще се откаже.

— Но нали този път се е съгласил.

— Може би само за да компрометира великия старец.

— Не може да се каже, мистър Лърнър, че имате особено добро мнение за колегите си…

— Учените като цяло, като група, са невъзможни. А като индивиди са непоносими. Може би с изключение на Ян Колби. Той е нашият теолог, моралист и местен светец.

— Какъв мотив би могъл да има той?

— Той ли? Хм… Тук дори моята фантазия не е достатъчна. Изключително кротко същество. Синт. Синт от трети ранг. Нали ги знаете, дето носят на дрехата си жълта нашивка.

— Аха. А за него важи ли вашето определение за учените?

— Струва ми се, не. Той е теолог. А това не е наука. Религията е мечта. Теологията е поезия. Той е по-скоро поет. Тих, кротък поет, който се стреми към недостижимото съвършенство…

— Така. Сега да направим равносметка…

— Не, чакайте малко. Съвсем забравих нашия физиолог Емери Бюгъл. Отлична кандидатура за ролята на убиец.

— Защо?

— Твърдо е убеден, че всички нещастия идват от разведряването. Спореше с Хъмбърт до прегракване, доказваше, че не бива да правим съвместни изследвания. Впрочем той сам ще ви разкаже всичко. Няма нужда да го молите два пъти, уверявам ви. Няма що, консерватор по рождение. Човек, който изпитва отвращение от новите идеи. Впрочем ето я и цялата ни мъничка компания, която, трябва да се предполага, скоро ще се разпадне.

— Колко скоро?

— Засега още нищо не е решено. Доколкото разбирам, Хъмбърт иска да направи цикъл изследвания с русите, но при тях нещо не е наред.

— Какво именно не е наред?

— Не знам. Фактически не съм разговарял с Хъмбърт от момента на убийството.

— Е, добре, благодаря ви, мистър Лърнър. Беше ми много приятно да разговарям с вас, макар че, разбира се, бих предпочел веднага да бяхте направили признание или поне точно да бяхте посочили убиеца.

— Уви…

— Разказвали ли сте на някого за числата от шифъра?

— За сейфа ли?

— Да.

— Не съм.

— Жалко. Щеше да има още един, за когото би могло да се каже: подозрението падна…

— Още един ли?

— Разбира се. Един вече има.

— И кой е той?

— Вие, разбира се.

Абрахам Лърнър се разсмя, но смехът му прозвуча изкуствено.

— Толкова убедително изложихте пред мене мотивите си, че ще е просто грехота да не ви смятам за фаворит… И последният въпрос: тук, в Лейквю ли бяхте през нощта на седми срещу осми?

— Да. Почти непрекъснато съм тук. Изумително място: тишина, спокойствие, въздухът е божествен.

— А по-точно? Нали живеете сам в котеджа?

— За алиби ли питате?

— Нещо такова.

— За алиби и дума не може да става — весело каза професорът. — Цялата вечер се занимавах с един ръкопис, после гледах някаква глупост по телевизията, почетох малко в леглото и заспах. Никой не може да гарантира за мене.

— Благодаря ви, мистър Лърнър, много ми помогнахте.

— Моля, моля — засмя се ученият, — радвам се, че мога да помогна на нашата славна полиция. — Той изтърси пепелта от сакото си и стана.