Зиновий Юриев
Бързи сънища (14)

XIV глава

Повярвалият в нещо скептик е човек, който не може да бъде спрян. Борис Константинович се хвърли да щурмува по-горните научни инстанции с такава ярост, че стените на здравия разум не издържаха и рухнаха. Беше създадена специална комисия, в която влизаха учени с различни специалности. Комисията трябваше да изучи феномена, наречен „Юрий Михайлович Чернов“.

Животът ми окончателно излезе от обичайните си релси. Бях грабнат, понесен и подхвърлян от някакви страшни, буйни водовъртежи. Във весел и странен кръговрат пред очите ми се мяркаха училището, Галя, Нина, Иля. Денем отговарях на безкрайните въпроси на членовете на комисията, разказвах пред магнитофонната лента съдържанието на сънищата си, а нощем спях в лабораториите, оплетен с датчици и проводници.

В комисията влизаше астрономът Арам Суренович Вартанян, който беше уверен, че най-голяма стойност за науката имат не моите сънища, а информацията, предавана от Кехлибарената планета посредством редуването на периодите на бързия сън и интервалите между тях.

Висок, мургав и малко кокетен, той непрекъснато повтаряше:

— Сънищата ви не ме интересуват, Юра. Това са някакви си там църковни требници и разни други тълковници на пророчески сънища. Не е наука. Много мило, много романтично, много красиво, но ненужно. Науката започва от графика. Когато ми показаха първите графици на вашия сън, разбрах, че става дума за Онова. Онова, което чакаш цял живот, ако си учен, а не канцеларски плъх.

Невероятно кроткият и нежен Сенечка, биофизик на тридесетина години, който приличаше на Исус Христос, ако не смятаме земските му очила с тънки метални рамки, ме обграждаше нощем с различни екрани, а веднъж ме накара да легна в метална тръба, използувана в някакъв институт за насищане тъканите на болните с кислород.

Двама психолози всеки ден ме измъчваха със своите въпроси и тестове, докато най-после се сетих да ги насъскам един срещу друг и те започнаха спор, който продължаваше вече втора седмица.

Почти през ден се появяваше председателят на комисията академик Петелин. Академикът беше дребничко, беловласо човече, в което постоянно кипеше чудовищна енергия. Според мене, не съществува никакъв проблем за получаване на термоядрена енергия — съществува проблемът на академик Петелин. Достатъчно е човечеството да научи как в такова малко тяло се генерира такова фантастично количество енергия, и енергетичният проблем ще бъде решен веднъж завинаги.

Щом чуехме зад вратата да тропа бастунът на Павел Дмитриевич, неволно започвахме да се усмихваме. Павел Дмитриевич се втурваше при нас и започваше да обикаля из стаята. Изглеждаше, че едвам се удържа да не литне към тавана. Докато кръжеше така, успяваше да огледа, да попита, да изслуша, да разбере, да запомни и да реши всичко.

Аз си имам собствена теория защо Павел Дмитриевич веднага ми повярва, прие резултатите от първите опити на Борис Константинович и се съгласи да стане председател на специалната комисия. Имам сериозни основания да подозирам, че и този стар вълшебник не мисли по съвсем нормален начин. Колко пъти ме е гледал в очите и е казвал какво мисля. Разбира се, не с такава точност, с каквато го правех аз, но неизменно попадаше в целта. Когато го питах, заливаше се в ситен дяволит смях и ми намигаше.

— Хората — казваше той — всъщност са твърде еднообразни обекти, много по-еднообразни, отколкото са, да речем, астрономическите обекти. А аз съм дърто магаре и добре съм ги изучил. Ето на̀, сега например си мислиш, че дъртото магаре кокетничи…

— Павел Дмитриевич, как можете…

— Аха, улучих! Един на нула за Академията.

Павел Дмитриевич хитро присвиваше очи и питаше:

— Искате ли да ви открия тайната как направих научна кариера?

— Искам, Павел Дмитриевич.

— Преди всичко по природа съм страшен мързеливец и безделник. Да, да, Юрий Михайлович, не се шегувам. Но откакто се помня, винаги съм бил енергичен човек. Енергията умножена по мързела, винаги дава необикновени резултати. Освен това лесно мога да бъда класифициран. Смахнат професор, завеян човек. А това е тип. Клише. Стандарт. А в нашия унифициран век какво по-хубаво и по-приятно може да има от човешкото клише? Не е нужно да мислиш какъв е човекът, какво диша и какво има в пазвата си. Нещо като поздравителна телеграма. Номер три — розички. Номер седем — гълъбчета на корниз. Номер десет — смахнат професор. И всички са доволни. О, Петелин ли? Той е номер десет.

— Павел Дмитриевич, шегувате се.

— Разбира се, че се шегувам. Да не искате да приказвам сериозно с вас? Сериозно приказвам само с враговете си.

— Имате ли врагове?

— Ученият, който няма врагове, няма и право да се нарича учен.

— А много ли са?

— Много са, страшно много! Знаете ли какво ме спасява?

— Какво?

— Броят им. Враговете са опасни само в малко количество. Когато станат прекалено много, непременно започват да враждуват помежду си. А враговете на твоите врагове ти стават почти приятели. — Академикът бързо ми намигна и добави: — Пък и бастунът ми! Оставете го, мислят си враговете ми, току-виж, че замахнал, глупакът му с глупак.

Академикът отново се заливаше в кръшен смях.

Семейният ми живот на свой ред стана някак несигурен и неопределен. Галя си беше същата и едновременно друга. Не знам дали това се обясняваше с неотдавнашните ни разправии, или тя просто не можеше да свикне с мисълта, че живее под един покрив с космически телепат. Външно отношенията ни бяха съвсем нормални, но непрекъснато имах чувството, че вървим по тънък лед. Ледът или ще издържи, или ще се пропука. А когато несъзнателно очаква зловещия пукот, човек, естествено, е под напрежение. А напрежението ни най-малко не помага за благополучното плаване на семейния кораб.

Продължавах да се виждам редовно и с Нина, понеже тя и Борис Константинович също влизаха в комисията на академик Петелин. По някакво мълчаливо съгласие избягвахме разговорите на лична тема, но понякога ми се струваше, че това е само етап в нашите отношения, участък от железопътната линия, по който влакът се движи, без да спира. Но спирки ще има, те са пред нас.

Нина беше все така красива, както и по-рано, дори може би беше станала още по-красива, и с изострения си нюх на куче, което се е излегнало върху сеното, започнах да забелязвам жарките, отправяни към нея погледи на елегантния Арам Суренович.

Разбира се, в училището не знаеха нищо за моите занимания. Още първия ден, когато се събра комисията, академик Петелин съобщи, че за да се избегне ненужният шум, сензациите и слуховете, е взето решение засега всичко да се пази в тайна и ни помоли да я съблюдаваме.

Но тъй като почти всеки ден трябваше да тичам някъде, непрекъснато бях принуден да размествам часовете си, да отлагам събранията на класа и да отбягвам най-енергичните родители.

Един ден нашата директорка Вера Константиновна ме повика в кабинета си.

— Седнете, Юрий Михайлович — кимна ми тя и започна да размества книжата върху бюрото си.

Седнах и въпросително я погледнах.

— Юрий Михайлович, предстои ни не особено приятен разговор. Досещате ли се за какво?

Въздъхнах шумно и виновно.

— Разбира се, Вера Константиновна. И не само се досещам, а напълно споделям мислите и чувствата, които ви вълнуват.

Суровото лице на директорката, до което никога не се беше докосвала никаква козметика, започна бавно да почервенява и аз си помислих, че този цвят отива много на прошарената й коса, пристегната в аскетичен педагогически кок.

— И си позволявате… — започна тя.

Но аз я прекъснах:

— Нищо не искам да си позволявам. Прекрасно ви разбирам и напълно съм съгласен с вас, че Чернов много се е променил, при това в лошия смисъл на думата.

Вера Константиновна извади от джоба си носна кърпа и шумно се изсекна. Звукът беше чист и силен. Тя нямаше никаква хрема, просто искаше да спечели време.

— И какво като сте съгласен? — Тя не прибра кърпата, държеше я в ръка, готова в случай на нужда отново да спечели време.

— Вече ви казах, че напълно споделям вашите мисли и чувства. Сега просто съм в труден период от живота си… — За миг поспрях, за да избера между несъществуващата аспирантура и несъществуващите болести. Избрах аспирантурата. — Започвам аспирантура…

— Редовна ли?

— Не, задочна. Нали знаете какви главоболия са това, особено за учител…

Тънките устни на Вера Константиновна продължаваха да бъдат неодобрително свити.

— Уверявам ви, и на мене ми е неприятно, че съм принуден така да пренебрегвам задълженията си. Надявам се, че в най-скоро време ще се поосвободя…

— Добре, Юрий Михайлович. Ще почакам. Надявам се обаче, че разбирате — така не може да продължава дълго…

* * *

Това стана в междучасието между първия и втория час. Седях на обичайното си място между шкафа с математическите нагледни пособия, чийто ключ беше изгубен от предишните поколения учители, и съвсем разхлопания нисичък скелет, който всяка година губеше по няколко кости. Към шкафа, тъкмо на височината на очите ми, бе прикован овален инвентарен номер. Седемнадесет тридесет и едно. Съсредоточено погледнах номера и си мислех, че по-глупави числа не могат да се измислят. На нищо не се делят, а вече няколко години безуспешно се мъчех да ги умножа наум.

И изведнъж нещо стана в главата ми. Чух звук на включен, но ненастроен на станция радиоприемник. Тишина, която всеки миг трябва да бъде нарушена от звук. Но звук нямаше. Вместо него в звънката тишина на черепната ми кутия започна да пъпли някаква мисъл. Дори не мисъл, а мисълчица. Нещо мъничко, неясно, но тревожно. То се въртеше, въртеше, без да може да си намери място, постепенно растеше и укрепваше. Но все още не достигаше до съзнанието ми. Ако не притежавах опита на Кехлибарената планета, може би нямаше да обърна внимание на своето състояние. Малко ли неща назряват в главите на хората. От теорията на относителността до решението да напишеш анонимно писмо. Но аз се вслушвах в себе си като болен, който търси най-малките симптоми. Мисълта ми най-после се откъсна от дъното на подсъзнанието и започна бавно да се издига към повърхността. И се превърна вече в нещо, което знаех и усещах.

А знаех, че на Земята има още някой, който притежава способности като моите и е свързан посредством същата нишка с Кехлибарената планета. Не ме питайте как бях узнал това. Не мога да отговоря на този въпрос. Но го знаех. Бях сигурен. Не изпитвах ни най-малко съмнение.

И това знание беше приятно. Едва сега напълно осъзнах колко самотен съм бил до този момент. Сам. Сам сред милиардите, избран от У. Да, заобикаляха ме хора, които не ми обърнаха гръб, подкрепиха ме, повярваха в невероятното, но те разчитаха само на думите ми. А думите не можеха да предадат нито хармонията на заоблените кехлибарени хълмове, която чуваш, докато летиш над тях, нито пълното сливане на братята в Пръстена на Зова, нито мелодията при Завършването на Дантелата, нито самия цвят на Кехлибарената планета. Думите бяха твърде груб инструмент, негоден за нови, непознати светове. И аз бях в плен на Кехлибарената планета, от хората ме отделяше стена от празни думи, които опитвах и отхвърлях, убеден, че са слаби, бледи, сухи.

И ето сега някъде на Земята се беше появила жива душа, с която можех да споделя без думи щастието от познанството с народа на У. Стана ми толкова хубаво, толкова радостно, че изведнъж за пръв път в живота си умножих наум седемнадесет и тридесет и едно — вълшебните числа от тайнствения инвентарен номер. Петстотин двадесет и седем — какво прекрасно число!

В креслото седеше математикът Семьон Александрович. Защо винаги в изключително важни за мене мигове погледът ми се обръща към нашия математик? Семьон Александрович, миличък, махнете дневника от гърдите си и тогава с вас също ще се случи нещо чудновато. Може би сърцето ви ще бъде пронизано от стрелата на Амур, който се е преобразил в нашия училищен скелет без половината кости. Амур ще ви улучи и ще се влюбите в нашата директорка Вера Константиновна. А тя във вас. И вместо строгия педагогически кок ще си направи необикновена прическа. А вие ще дойдете с пъстра модна риза и широка вратовръзка.

Не, за съжаление това беше малко вероятна картина. Не заради Амур, не. Амур е просто нещо. Но кокът на Вера Константиновна — за него и трима Амуровци щяха да са малко.

И все пак нетърпимо ми се прииска да приобщя Семьон Александрович към щастието. Приближих се до него.

— Семьон Александрович — попитах го аз, смятайки се за пратеник на съдбата, — искате ли да ви отворя шкафа с пресечените пирамиди?

Математикът потъна дълбоко в креслото и барикадира изхода от него с дневника с мастиленото петно в десния горен ъгъл.

— Е… ключа го няма…

— Тогава да поръчаме нов?

Семьон Александрович ме погледна с уплаха, сякаш му бях предложил да вдигнем училището във въздуха и да ограбим взаимоспомагателната каса.

Приближих се до шкафа. Синята цветна хартия зад остъклената вратичка отдавна беше избеляла. Хванах дръжката и лекичко я дръпнах. Вратичката се отвори с печално скърцане, с каквото се рушат легендите.

— Ето на̀, Семьон Александрович гордо и великодушно казах аз. — Подарък. От нас двамата.

Звънецът удари, но Семьон Александрович не тръгваше, за да влезе в клас. Със ситни крачки странешком, рачешки, той пристъпваше към шкафа и изведнъж се хвърли към него като ястреб. С блуждаеща усмивка на потаен развратник изваждаше от неговите прашни глъбини пирамиди и кубове, правоъгълници и паралелепипеди и с трепереща ръка бършеше от тях дебелата училищна прах.

Не обичам особено много девети „А“. Противни сноби, които сякаш ми правеха услуга със самото си присъствие. Но днес и те ми се сториха мили.

— Обявява се еднодневен мораториум на двойките в чест на забележителното събитие, което току-що стана в нашето училище — с гласа на Левитан казах аз.

— Какво? — закрещяха девойките от девети „А“, които се славеха със своето свраче любопитство.

— Беше отворен шкафът с математическите пособия.

Девойките разочаровани изсумтяха. Разбира се, че биха предпочели съобщението за годеж между Вера Константиновна и Семьон Александрович, но, уви, не можех да им предложа такова нещо.

След часовете си тръгнах към къщи пеша. Беше станало по-топло. Снегът се бе стопил, валеше ситен дъжд. Дори не дъжд, а воден прах. И не валеше, а висеше във въздуха. Две момиченца профучаха край мене с танцова стъпка. С чанти на гърба, с плитчици, увиснали изпод шапчиците. Защо и аз да не вървя с танцова стъпка?

Отбих се във фурната, купих дневната ни дажба хляб, взех от магазина за зеленчуци пакет картофи и се залових да си топля обяда.

И изведнъж отново звънка тишина в главата. Очакване, че не съм сам. И че оня, вторият, знае, че съществувам. Не е важно дали знае кой съм и къде съм, обаче знае, че съществувам. Сигурен съм в това, както и че оня, вторият, знае за Кехлибарената планета. Сигурен съм, знам.

Погледнах часовника. Вече е четири. В пет часа в комисията трябваше да дойде Павел Дмитриевич.

Оставих съдовете неизмити и хукнах към института, където ни бяха отделили две стаички.

— Павел Дмитриевич — рекох аз, когато той влетя през вратата точно в пет нула-нула, — стана още едно събитие.

Всички се обърнаха към мене, а председателят на комисията лакомо се облиза, сякаш предвкусваше нещо интересно.

— Какво, Юрий Михайлович?

— Днес научих, че на Земята има още един човек, който като мене приема сигнали от Кехлибарената планета.

— Къде? — Павел Дмитриевич направи видимо усилие да не излети от стола.

— Не знам.

— Откъде ви е известно тогава, че съществува?

— Получих сигнал. Просто разбрах, научих, че има такъв човек. Ако ви интересува, мога дори точно да ви посоча времето. Така… Стана в междучасието между първия и втория час. Значи било е около девет и двадесет.

— Какво представляваше сигналът? — попита Арам Суренович и, кой знае защо, погледна Нина, която седеше до прозореца.

— Не мога да ви кажа точно. Такова чувство… сякаш са пуснали радио, а не са го нагласили на станция. Тишина, която крие в себе си звук, нещо подобно. Звънка тишина. И някаква назряваща мисъл. Неясна. И изведнъж знание. Увереност.

— Твърда ли? — стеснително попита биофизикът Сенечка.

— Кое? Увереността ли? Абсолютно. Като таблицата за умножение.

— Кой е той, къде е? — попита Павел Дмитриевич.

— Нищо не знам. Знам само, че такъв човек съществува. Знам, че е човек. Знам, че знае за мене. И толкоз.

— Ах, колко хубаво би било да го намерим! — въздъхна председателят на комисията. — Представяте ли си какво би значило? Ако и тоя човек получава информация под формата на сънища и ако тя съвпада с информацията, получавана от Юрий Михайлович, това значи, че отпадат последните съмнения в нейното съществуване.

— Ще видим тогава как ще изпищят скептиците като Ногинцев — замечтан рече Борис Константинович.

— Ногинцев не може да пищи — каза Павел Дмитриевич. — Той е бас.

— Нека пищи басово — предложи Арам Суренович и победоносно погледна Нина.

— Ще можем да публикуваме трудовете си — стеснително измърмори биофизикът Сенечка и за да не вижда собственото си смущение, свали своите земски очила с метални рамки.

Не мога да обясня защо мислено наричах очилата му земски. Земска управа, земски лекар, лекарят Чехов. Не знам.

— Засега и дума не може да става за такова нещо — отсече Павел Дмитриевич и постави точка, като тропна с бастун по пода. Точката беше мека, върхът на бастуна беше гумен. — И дума не може да става! Това беше едно от условията, когато бе създадена комисията, и аз съм напълно съгласен с него. Представяте ли си какъв шум ще се вдигне? Ще разкъсат на парчета нашия Юра. А той все още ни е нужен цял… Чакайте, а едновременно ли получихте тия два сигнала — че има човек, който знае за Кехлибарената планета, и че тоя човек знае за вашето съществуване?

— Не. Първо научих, че той съществува, а после, към четири часа, когато се канех да изляза от къщи, получих втория сигнал.

— Характерът същият ли беше, както сутринта?

— Имате предвид субективните усещания? Да.

— Да се надяваме, че Юра ще успее да уточни информацията. Ще бъде просто чудесно…

— Ногинцев… — подзе Борис Константинович.

Но Петелин го прекъсна:

— Не разбирам добре с какво се занимаваме тук, приятели мои. Изясняваме дали се е осъществил първият контакт с извънземна цивилизация, или натриваме носа на уважаемия Валерий Николаевич Ногинцев?

— Едното не изключва другото, Павел Дмитриевич — каза Арам Суренович.

— Прав сте, драги мой — усмихна се председателят на комисията. — Ако не е лесно в малкото да намериш голямото, по начало без особен труд можеш в голямото да откриеш малкото. Така ли е, Борис Константинович? Картаген трябва да бъде разрушен. Носът на Ногинцев трябва да бъде натрит?

— Трябва — с яростна увереност на отмъстител кимна Борис Константинович.

— Охо, колко сте темпераментен! Не бих искал да съм на мястото на вашия директор и да имам в института си сътрудник като вас… Приятели мои, струва ми се, че днес трябва да освободим Юрий Михайлович. Може би в по-спокойна обстановка по-бързо ще получи някаква допълнителна информация за своя колега… Ах, колко хубаво ще е да го намерим! Помислете си само какво ще ни даде това! Просто дъхът ми спира, а с мене, дъртото магаре, такова нещо не става току-тъй, повярвайте ми… Юрий Михайлович, ако се разбере нещо ново, веднага ще ми се обадите по телефона, по всяко време на денонощието.