Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Быстрые сны, 1977 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Иван Жечев, 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- gogo_mir(2013)
Издание:
Зиновий Юриев. Бързи сънища
Фантастичен роман
Народна младеж — Издателство на ЦК на ДКМС, София, 1980
Библиотека „Фантастика“, №3
Преведе от руски: Иван Жечев
Редактор: Весела Сарандева
Библиотечно оформление: Божидар Икономов
Илюстрации: Димитър Бакалов
Художествен редактор: Димитър Чаушов
Технически редактор: Маргарита Лазарова
Коректор: Виолета Славчева
Първо издание. ЛГ VI.
Дадена за набор на 14.II.1980 година. Подписана за печат на 19.V.1980 година.
Излязла от печат на 21.V.1980 година. Поръчка №106. Формат 1/16/60×84
Печатни коли 18,75. Издателски коли 17,49. УИК 18.23.
Цена на книжното тяло 2,01 лв. Цена 2,09 лева.
Тематичен №23 9536322411/5617–64–80
„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС
ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново
София — 1980
С-3
© Превод: Иван Жечев, 1980
Зиновий Юрьев. Быстрые сны
издательство „Детская литература“
Москва 1977
История
- —Добавяне
XII глава
Направихме още два опита. Те точно повториха резултатите от двата предишни — с изключение на една подробност. Проклетата допълнителна точка ту се появяваше, ту изчезваше, просто ни намигаше от графика. Нина Сергеевна и професорът решиха да продължим опитите през следващата седмица.
Гледах по телевизията спортна програма. Някъде на другия край на света нашите борци залепваха върху тепиха плещите на противниците си. Дълго се бутаха, опрели чела, докато единият изведнъж сграбчваше противника си за краката…
Галя седеше до мене. Тя обича спортните предавания много повече от мене, не пропуска нито едно. Незабелязано я погледнах отстрана. Съсредоточено, сериозно, напрегнато лице — и като зрител беше енергична. Бе облякла светлосиния си пеньоар на баклавички, който много й отива. Изведнъж си помислих, че навярно никога не съм я виждал небрежно облечена или невчесана. Галя. Га-ля. Опитах името с езика си. Беше меко. Също като името, което й бях дал аз. Люша. Люш. Какво е виновна тя? Виновна е само с това, че се опитвам да стоваря върху нея отговорността за Нина. Не че съм престанал да я обичам, не, не, не, тя самичка си е виновна. Прекалено много се грижеше за здравето ми.
Горката Люша, не заслужаваше такова нещо. Нима е виновна, че мъничката й главичка по-лесно мисли за простите, ясни неща, които могат да бъдат решени и направени, отколкото за неясните, романтични и космически фантазии?
Старият като света спор между реалисти и романтици. Изведнъж се усетих, че мислено изпадам в умиление от своя романтизъм. Опасен симптом. Още една крачка — и ще започнеш с все сила да се възхищаваш от себе си. Романтикът, който знае, че е романтик, вече не е романтик.
Га-ля. Га-ля. Няколко пъти повторих наум нейното име. Но вълшебството на звуците не пораждаше обичайната нежност. А аз исках, чаках от глъбините на сърцето ми да се надигне топла, тайнствена нежност към това малко същество, което седеше до мене и кой знае защо, гледаше борците с непрекъснато опрени чела.
Знаех, че постъпвам нечестно, но сложих ръка върху рамото на Галя. Почувствувах как тя се сви. Разбираше всичко. Никога не се самозаблуждаваше. Винаги храбро се опълчваше срещу фактите — сама-саменичка, защото често в тия сражения аз й бях твърде лош помощник. „Ти си щраус-оптимист — казваше тя. — Криеш глава в пясъка и се надяваш, че всичко някак ще мине.“
Да, тя и сега не бъркаше, както не беше бъркала почти никога. Все още упорито продължих да се надявам, че всичко ще се уреди, всичко ще се оправи.
Тя хвана ръката ми и лекичко, почти нежно я свали от рамото си.
Някой позвъни. Отворих вратата и в антрето като вихър нахлу Иля.
— Слънчевата система! — извика той така, както никой никога не беше викал в новия ни жилищен блок. Беше ни твърде скъп. Блокът потрепера, но не рухна.
— Какво? Какво има, Илюша? — скочи Галя.
— Това е Слънчевата система, Галка, Слънчевата система! Разбираш ли какво казвам? Слънчевата система.
Той грабна жена ми, вдигна я на ръце и се опита да я подхвърли нагоре, но тя се вкопча за врата му.
— Да не си полудял?
— Има ли значение дали съм полудял, или не съм? — бясно продължаваше да вика Иля. Лицето му се беше зачервило, очите блуждаеха. — Веднага се обличай! Тръгваме!
— Къде? Какво има? Я ела на себе си! — на свой ред се развика Галя.
Най-после стана това, което трябваше да стане, рекох си аз. Човекът, който вижда спасението на човечеството в мръсотията рано или късно, трябваше да се побърка.
— Точките! — изпищя Иля. — Вие сте олигофрени! Едновременно сте идиоти, имбецили и дебили! Не чувате ли: точките! Десетте точки!
— Успокой се, Илюшенка — нежно казах аз. — Колкото точки ти трябват, толкова ще ти дадем. Ще купим, ще намерим отнякъде. Ще си починеш някоя и друга седмица извън града, ще покараш ски, белки се оправиш. А после лека-полека ще минеш и на запетаи…
— Галя, как можеш да носиш такъв кръст? — вече малко по-спокойно рече Иля. — Да живееш под един покрив с такъв тъпак! Помниш ли графика? — обърна се той към мене.
Почувствувах как сърцето ми скочи в гърдите, като спринтьор на старт. Разбрах всичко.
— Точките на графика?
— Да. Десетте точки са Слънцето и деветте планети.
— Но нали…
— Интервалите отговарят на разстоянията между Слънцето и планетите. Абсолютно същите пропорции. Разбираш ли какво значи това? Тебе питам, раз-би-раш-ли? Та това е всичко. Всичко, за което можехме само да мечтаем! Случайността е напълно изключена. Вероятността за случайно съвпадение на десет числа е астрономическа величина с отрицателен знак. Точно това чакахме, Юраня! Те не само действително съществуват, но и знаят къде сме!
Галя гледаше Иля като омагьосана. И изведнъж се разтрепера.
— Какво ти е? — попитах аз.
— Ни-що — измънка тя и зъбите й тракаха.
— Ще полегнеш ли?
— Не-е, Иля — каза тя и аз почувствувах, че се напъва като борците, които продължаваха бавно да се премятат по тепиха. — Да не се шегуваш, Иля?
— Не — тържествено рече Иля. — В исторически момент могат да се шегуват само професионалните шегобийци.
— И това е истина? — с яростна упоритост продължаваше да го атакува Галя.
— Кое? Какво питаш, за какво говориш?
— Всичко, което казваше Юрка… Сънищата, телепатията… Истина ли е?
— О, боже! — изпъшка Иля и се заудря с юмрук по челото.
— Значи истина е — изхлипа Галя и се стовари върху дивана с главата надолу.
Раменете й потрепваха. Единият й пантоф падна на пода и малката петичка изглеждаше съвсем детинска и беззащитна. И стана чудо. Тая петичка направи онова, което аз не успявах да направя вече дни наред. Изведнъж ме обзе нежност. Моята глупачка през цялото време е вярвала, че се побърквам. Нежността ми се смеси със Слънчевата система и ме накара да се просълзя.
— Недей така, Люш — помилвах аз рамото й под светлосиния пеньоар.
— О, боже, боже! — отново занарежда Иля като хор от гръцка трагедия. — В такъв момент се обясняват помежду си… Човешката глупост е безгранична!
— Иля — казах аз, като продължавах да милвам все още потрепващото рамо на Галя, — ами единадесетата точка? Може би е неоткрита планета?
— Е, поне се сети да попиташ! Единадесетата точка е непостоянна. Ту се появява, ту изчезва, но винаги на едно и също място, между орбитите на Марс и Юпитер. По този начин искат да ни кажат: това не е планета, тя е непостоянна. Какво е тогава? Техен кораб, който е долетял в нашата Слънчева система. Хайде! Хайде де! Не ви ли стига, маймуни? Ще престанете ли с микроскопичната си разправия? Или сте неспособни? Веднага се обличайте!
— Защо?
— Тръгваме.
— Къде?
Иля скръцна със зъби, сграбчи ме с огромните си ръце и здравата ме разтърси:
— При твоята Нина Сергеевна.
Зави ми се свят. Защо ще ходим при Нина Сергеевна? Да си изясняваме отношенията? О, не, във връзка с графика. И изведнъж разбрах с цялото си същество какво казва Иля. Той е прав. Не издържах докрай. Не излязох човек на място. Получихме доказателство за контакт, първото обективно доказателство, че съществува разумен извънземен живот, а вместо да осъзная цялото величие на момента, аз се занимавам с някакви глупости.
— Вече е десет. Дори минава.
— Какво значение има? Десет, единадесет… Десет и единадесет точки — ето кое има значение.
Прав е, прав е Иля. Какво ни интересува колко е часът? Неговият лудешки плам започна да се предава и на мене. Вълненията от последните дни отстъпваха назад и избледняваха. Нина, Галя. Галя, Нина. Иля е прав. Хиляди пъти е прав!
— Ставай! — викнах аз на Галя. — Иля е прав, трябва да вървим, веднага!
— При тая Нина Сергеевна?
— При нея.
— Аз…
— Стига де! — сви юмруци Иля. — Стига с твоите женски номера! Нали стоиш над тия глупости! Нали си човек, а не кухненско животно!
Галя скочи и изведнъж целуна Иля по бузата. О, боже, светът наистина е непознаваем.
— Обичам те! — изчурулика Галя и се шмугна в банята. Започнах да намъквам панталоните си.
— Как се досети? — попитах Иля.
— Де да бях аз… Не съм аз. Приказвах по телефона с един приятел. Така, по работа. Той е физик. А графикът не излиза от главата ми. Свършихме, той ми вика „всичко хубаво“, а аз го питам: „Боря, какво могат да значат десет точки, интервалите между които постоянно се увеличават?“ Той казва: „Не знам. Планетите например са девет, а за десет — не знам!“ И се смее, глупакът му с глупак. Подиграва се. Затварям телефона, взимам графика и почвам да го гледам. Десет точки. И интервалите отляво надясно постоянно се увеличават. И точките са като планетите, само че всички са еднакви. Тогава като в транс грабнах молива и нарисувах нов график. Първата точка, първата отляво е Слънцето. После, почти до нея — мъничкият Меркурий, след това — Венера, Земята, Марс, Юпитер и така нататък. Сърцето ми се разтуптя, по челото ми изби пот. Но разстоянията, разстоянията между планетите? Спомних си, че някъде в къщи бях захвърлил „Занимателна астрономия“ или някаква друга книжка от този род. Запълзях на четири крака и започнах като куче да преравям всички книги. За пръв и за последен път през живота си изпитах съжаление, че нямам библиотечен шкаф. Намерих книги, които смятах за загубени. Намерих книгата на Данем „Еретици и герои“, заради която се бях скарал с Венка Дерибин: обвиних го, че не ми я е върнал. Но не открих нито занимателна, нито някаква друга астрономия. Изхвърчах от къщи и хукнах надолу по стълбите. Хората ми правеха път, децата избухваха в плач. Тичешком се погледнах. Бях покрит с прах — като поклонник, дошъл пеша в Мека от Австралия. Но нямах време да се изтупам.
Хвърлих се под колелата на един автокран. Шофьорът удари спирачките, аз светкавично се качих в кабината и изкрещях адреса на нашия институт. Там имаме библиотека. Шофьорът ме погледна с ужас и състрадание.
„Ражда ли?“ — попита той.
„Кой да ражда?“ — на свой ред попитах аз.
„Жена ви.“
„Аз нямам жена. Трябва ми Слънчевата система.“
Шофьорът подозрително се поотдръпна, но не особено далече — все пак трябваше да кара колата.
В института вече нямаше никого. Само портиерката.
„Маря Гавриловна — казвам аз, — трябва да ида в библиотеката.“
„И таз добра, другарю Плошкин — отвръща Маря Гавриловна, — всичко вече е затворено.“
„Маря Гавриловна, на всяка цена трябва да ида в библиотеката.“
Маря Гавриловна оправя колана си, на който виси празен кобур, и повтаря, че библиотеката е затворена.
Тогава падам на колене и със сълзи на очи я моля да влезе само за три минути заедно с мене в библиотеката и заедно с мене да излезе.
Портиерката изведнъж изхлипа:
„То и моят Ванечка си е такъв припрян. Сега е в армията. Влезе ли му нещо в главата, отърване няма. Веднъж, в седми клас още трябва да е бил, ми казва: учен ще стана, мамо, физик.“
„И какво?“ — питам аз, все още на колене.
„Стана — радостно изхлипа Маря Гавриловна. — От аспирантура го взеха в армията. А вас какво да ви правя сега, другарю Плошкин? Елате.“
Забравих, че съм покрит с прах, и се хвърлих да целувам портиерката с такава жар, с каквато сигурно не са целували нито един портиер при изпълнение на служебните му задължения.
— Готова съм — звънко изчурулика Галя, влизайки в стаята.
Погледнах я и ахнах. Отдавна не я бях виждал толкова победно красива.
Заключих входната врата, тръгнахме надолу към колата, а Иля продължаваше да разказва:
— Какво да ви кажа, мои малки, глупави приятели? Намерих старата добра „Занимателна астрономия“ от стария добър Перелман, лека му пръст, и преписах разстоянията от Слънцето до планетите в астрономически единици. Ако си спомняте, астрономическата единица е равна на разстоянието от Земята до Слънцето. Приблизително сто и петдесет милиона километра. Меркурий — нула цяло и тридесет и девет стотни, Венера — нула седемдесет и две и така нататък до Плутон, който е на…
— Иля, накъде да карам? — прекъсвам го аз.
— Улица „Зорге“. Знаеш ли къде е?
— Някъде до „Новопесчана“ или, как се казваше сега, улица „Улбрихт“. Там ще се оправим… А как научи адреса?
— От самата нея. Измерих разстоянието между точките на графика и го сравних с таблицата, която бях преписал от Перелман. Пропорциите са абсолютно еднакви.
— Илюша, ти си гений! Прашен, но гений — каза Галя с твърда увереност в гласа.
— Друг би започнал да спори — шумно, като крава въздъхна моят приятел.
Температурата беше около нулата, знаех го със сигурност, защото снежинките по предното стъкло на москвича се топяха и веднага отново замръзваха. Опитах се да пусна вентилатора. Не, двигателят още не беше загрял добре.
Намерихме къщата по-бързо, отколкото мислех.
— Ще изтичам — каза Иля.
— А ние? — попита Галя.
Днес беше нейният час. Днес тя се чувствуваше победителка. Днес се беше съюзила със Слънчевата система. Ах, Галка, Галка, колко си войнствена!
Обърнах глава и погледнах жена си. Тя погледна мене. Може би така ми се стори, а може би в окото й наистина проблесна мъничка брилянтова сълзица.
— Люш — казах аз.
— Ш-шт — прошепна Галя, — мълчи…
Замълчах, а тя отпусна глава върху рамото ми. Изведнъж си помислих, че е глупаво — Иля отиде при Нина Сергеевна, а аз седя с Галя в колата. Но тази вечер всичко бе загубило смисъл — или бе добило? Кой знае…
Иля отвори вратата и аз трепнах от изненада.
— Запознайте се — рече той. — Няма нужда да ви представям Юра Чернов, а това е Галя, жена му. Нина Сергеевна — старши научен сътрудник.
Чак сега, след като демонстрира правата си над мене и нашата близост, Галя бързо вдигна глава, измърмори: „Извинете“, и се обърна към Нина. Ах, ти, малка хитрушо, помислих си аз. Противно на очакванията ми не се чувствувах нещастен с тия две жени. Напротив, стана ми леко и весело. Бях в точката, където противоположните сили взаимно се уравновесяват, и плувах в безтегловност — както У в един от последните сънища.
— Сега накъде, Нина Сергеевна? — попита Иля.
— А вие… сигурен ли сте? Ще идем у професора в единадесет и половина… Толкова късно…
— Ама че сте и вие… И това ми било учен! Великите открития се правят между единадесет и един часа в четвъртък.
Нина се засмя:
— Сигурно сте прав. Да вървим. Ах, да, не ви обясних къде е. Улица „Дмитрий Улянов“. Знаете ли я, Юрий Михайлович?
Не Юра, а Юрий Михайлович. О, женски усет! О, женска тактичност!
— Знам я — отвърнах аз. — Всичко знам. Поне да се бяхте обадили на професора по телефона.
— Господи — каза Нина, — не се сетих в тая суматоха!
Отначало спориха пет-десет минути дали да се обадим, или не. После два автомата подред се оказаха повредени. На ъгъла на „Красная Пресня“ автоматът работеше, но номерът беше зает. В крайна сметка пристигнахме на улица „Улянов“, без да сме се обадили. Вече минаваше единадесет.
— Тръгвайте всички — строго каза Иля и бързо ни погна към входа като стадо гъски.
Пак той натисна и копчето на звънеца. Никой не се обади.
— Не може да бъде — измънка Нина, — нали се обаждах. Беше заето.
Зад вратата, тапицирана с кафяв дерматин, се чуха стъпки. Блесна шпионката и веднага потъмня — сигурно някой надничаше през нея.
Вратата се отвори. Професорът стоеше по пижама и ни гледаше. Пижамата му беше изгладена почти толкова грижливо, колкото и костюма, с който го бях виждал. Рядката му лека коса беше грижливо вчесана. Интересно как спи, рекох си аз, легнал или прав?
— Извинявайте, Борис Константинович — нервно каза Нина. — Вече е късно, разбирам…
Професорът мълчаливо ни огледа. Напрежението в очите му постепенно изчезна. А може би просто се събуждаше.
— Добър вечер — каза той и с жест ни покани да влезем.
Влязохме в стаята, но не седнахме.
— Борис Константинович, позволете да ви ги представя — каза Нина, — това е жената на Юрий Михайлович, а това е неговият приятел…
Нина се запъна и аз разбрах, че дори не е запомнила името на Иля.
— И на какво дължа толкова неочакваната визита? — сухо попита професорът, без да кимне и да ни покани да седнем.
— Току-що се установи, че точките от графика за бързия сън на Юрий Михайлович напълно съвпадат с разстоянията между Слънцето и планетите от Слънчевата система — бързо каза Нина Сергеевна.
— И кой установи това, ако не е тайна? — попита професорът.
— Аз, с ваше разрешение — отвърна Иля и леко се поклони. Огромен, прашен, омачкан, той все пак представляваше внушително зрелище.
— Къде е графикът? — строго попита професорът.
— Ето го. — Иля съблече якето си, без да гледа го хвърли на креслото с калъф и извади от джоба лист хартия. — А това са разстоянията между Слънцето и планетите в астрономически единици. Ето пропорцията, която съставих. Ето изчисленията.
— Имате ли линия? — все така строго попита професорът.
— Не.
— Машенка — каза професорът, без да повишава глас, и в стаята веднага се втурна една дребничка възрастна жена.
Бях готов да се закълна, че е стояла на пост до вратата в очакване да я повикат. Жената свенливо ни кимна и застана неподвижно, вперила очи в Борис Константинович. Сякаш е робот, помислих си аз.
— Машенка — рече професорът, без да откъсне поглед от графика, — Витя в къщи ли е?
— Не — уплашено измънка професоршата.
— Моля те, виж дали в стаята му има линия и пергел. Или поне линия.
Професоршата изхвръкна от стаята със същата скорост, с която бе влязла. Стара школа, помислих си аз, сега такива жени не се произвеждат.
Професорът седна на масата, без да гледа, протегна ръка, в която задъханата професорша пъхна линията, и започна да измерва разстоянията на графика.
Мълчаливо стояхме около масата. Професоршата тихичко се оттегли до вратата — както изглежда, обичайното й място — и също замря. Върху бюфета припряно тиктакаше старинен бронзов часовник. Едно парче от циферблата беше отчупено. Точно при дванадесет — числото, към което стрелките вече плътно се приближаваха.
— Познавате ли теорията на вероятностите? — обърна се най-после Борис Константинович към Иля.
— Не, аз имам хуманитарно образование.
— Да, да, вероятността за случайно съвпадение е практически равна на нула.
— Значи… — тихо рече Нина и професорът внимателно я погледна, сякаш я виждаше за пръв път.
— Значи сега ще пием чай — каза професорът и изведнъж се засмя. — Помислих си как ще изглежда физиономията на Щакетников… Машенка!
Професоршата-робот зае стоеж „мирно“.
— Машенка, моля те, поднеси ни чай и виж дали при Витя има нещо за пиене.
Професорът отново непохватно прихна да се смее и се обърна към Нина:
— Хе, Нина Сергеевна, представяте ли си каква ще бъде физиономията на Щакетников?
Боже прави и милосърдни, помислих си аз, колко различно хората реагират на великите събития. Едни хвърлят към тавана чуждите жени, други плачат, а трети мислят за физиономията на Щакетников. Не, сбъркал съм. Професоршата не можеше да е робот. Роботите не могат да работят с такава бързина. За една минута върху масата се появи покривка, върху покривката — чинии със сирене, салам, два вида сладко, чаши и едва начената бутилка коняк, да не говорим за чайника. Браво бе, Витя. Всичко ти се намира — от линия до коняк. Де да имах аз такъв Витя…
— Сядай при нас, Машенка — каза професорът и започна да налива коняк в чашите.
Машенка се втурна към масата и замръзна върху крайчеца на стола. Когато се пенсионира, професорът ще може да печели добри пари. Ще демонстрира висша дресура на съпруга.
Професорът вдигна чашата:
— Един мой познат американски психолог казваше, че най-доверчивите хора на света са учените. Никого не можеш да измамиш по-лесно, отколкото учения. И наистина, колко учени мъже са налапвали въдицата на най-различни шарлатани! Но защо? Защото ученият е свикнал да вярва на фактите. И колкото и необикновени да са фактите, принуден е да ги приеме. Но ако учените не бяха доверчиви, нямаше да има наука, понеже всичко ново винаги изглежда абсурдно, както например на Френската академия е изглеждало абсурдно, че от небето могат да падат камъни. Когато Юрий Михайлович за пръв път дойде при мене, не исках да го слушам. Онова, което говореше, беше фантастично. Но сега това са факти. И аз съм длъжен да им вярвам. И да накарам и другите да вярват. Защото ученият е и мисионер, който трябва винаги да се стреми да насочва хората към своята вяра. Да пием за великите факти, на които станахме свидетели, да пием за вярата в науката.
Всички пихме. Професоршата също изпи своя коняк, без да сваля поглед от мъжа си. Пиеше синхронно с него.
После пихме за интелектуалното безстрашие и за братята по разум. После за Контакта.
— Машенка — каза професорът, — я виж дали Витя има още нещо… такова…
Старицата изчезна като отнесена от вихър и се върна с бутилка ром „Хавана клъб“. Притискаше бутилката до гърдите си.
— Борис Константинович — обадих се аз, знаете ли какво си помислих за очите ви?
— Какво?
— Реших, че имате очи на милиционер.
— По-ра-зи-телно! — извика професорът.
— Защо?
— Защото на младини работех в милицията.
Пихме за нашата милиция. Иля шепнеше нещо на ухото на Галя и тя лекичко се тресеше от смях.
— Драги професоре — рекох аз и почувствувах, че той всеки миг ще се раздвои и трябва да го предупредя за това. — Драги Борис Константинович! Исках да ви предупредя… — Забравих какво съм искал да предупредя професора, но той вече не ме слушаше.
— Машен-ка! — викна той и на мене ми се стори, че гласът му вече не звучи, както по-рано. А може би самият аз вече не чувах добре. — Машен-ка! Я виж дали при Витя има нещо… Ромът не струва.
Погледнах бутилката „Хавана клъб“. Беше празна.
Нощта постепенно губеше ясните си очертания. Машенка още два пъти ходи до Витя и неговият дух ни изпрати бутилка „Екстра“ и бутилка „Саперави“. Професоршата за малко не изпусна тая бутилка, защото се препъна в крака на Илюша и той я улови във въздуха.
После дойде някакъв възрастен плешив човек, който се наричаше Витя, и аз му доказвах, че не може да е Витя, защото Витя е дете, едно такова мъ-ъ-ъничко момченце, което няма къде да спи, понеже лошите родители са натъпкали цялата му стая с бутилки.
Плешивият човек, кой знае защо, ми стисна ръката и със сълзи на очи призна, че все пак е професорски син и самият той е професор.
Аз му отвърнах, че професорски син и професор са две съвсем различни неща, но той отиде в стаята си, донесе оттам бутилка унгарски джин и някаква книга, която все се мъчеше да ми покаже и ме уверяваше, че от нея ще науча званието му.
После танцува с Нина и Нина събу обувките си, а на мене ми беше хем смешно, хем тъжно, защото всички бяха толкова мили, че сърцето ми се свиваше от любов към тях.