Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Быстрые сны, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir(2013)

Издание:

Зиновий Юриев. Бързи сънища

Фантастичен роман

Народна младеж — Издателство на ЦК на ДКМС, София, 1980

Библиотека „Фантастика“, №3

Преведе от руски: Иван Жечев

Редактор: Весела Сарандева

Библиотечно оформление: Божидар Икономов

Илюстрации: Димитър Бакалов

Художествен редактор: Димитър Чаушов

Технически редактор: Маргарита Лазарова

Коректор: Виолета Славчева

Първо издание. ЛГ VI.

Дадена за набор на 14.II.1980 година. Подписана за печат на 19.V.1980 година.

Излязла от печат на 21.V.1980 година. Поръчка №106. Формат 1/16/60×84

Печатни коли 18,75. Издателски коли 17,49. УИК 18.23.

Цена на книжното тяло 2,01 лв. Цена 2,09 лева.

Тематичен №23 9536322411/5617–64–80

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

София — 1980

С-3

© Превод: Иван Жечев, 1980

 

Зиновий Юрьев. Быстрые сны

издательство „Детская литература“

Москва 1977

История

  1. —Добавяне

X глава

С Галя бяхме на кино. Отидохме на вечерната прожекция, за която бях купил билети, когато се връщах от работа. Стара френска комедия с покойния Фернандел в главната роля. Трогателни в своята наивна беззащитност трикове.

Бях чел някъде, че вълкът, в желанието си да избегне схватката с по-силен съперник, в знак на смирение подлага врат под неговите зъби и той не го закача. Така е и с филма. Ето моя врат, предавам се.

Галя ме улови подръка и дланта й легна върху моята длан. Обля ме топла вълна от нежност. А може би не толкова от нежност, колкото от вина и угризения на съвестта. Но знае ли някой кое по-добре циментира отношенията между двама души…

— Люша — тихичко прошепнах аз.

Тя не отговори. Само бързо притисна дланта си към моята. Успокоителен, ободрителен жест. Нищо, Юра, всичко ще се оправи. Така или иначе, ще те придумам, ще отидеш при леля Нюра, в уютната й къщичка на самия край на селцето, ще пиеш всеки ден току-що издоено мляко и ще забравиш своите фантазии…

Защо ли е толкова сигурна в правотата си, помислих си аз и рязко издърпах дланта си изпод нейната. Два дена не бях слушал чужди мисли и съвсем бях забравил за тях. А сега, седнал до жена си в тъмния киносалон, незабелязано за себе си се бях включил в бавния поток на нейните мисли. Бях се включил скришом, като крадец на електричество, който се скачва към мрежата без електромер. Не, Юрий Михайлович, не може без електромер!

Тя си мислеше за леля Нюра и моята виновна нежност отново се блъсна в бента на здравия й разум. Прекалено здрав.

Да можеше само да разбере, да можеше да се пропука стоманената броня на непогрешимостта и… И какво от това? Пък и искам ли тази броня да се пропука? Ако съм честен със себе си?

И отново чувството за вина започна лека-полека да изсмуква от сърцето ми резервите на нежността. И отново ръката й ободрително потупа моята. И отново чух бавното и уверено хрущене на нейните мисля:

„Съвсем зле изглежда… горкичкият… И всичко идва от тая упоритост.“

Прииска ми се да викна, колкото ми глас държи:

„Добре ми е, недей ме съжалява! Аз тебе трябва да съжалявам!“

И отново топлинката, която бе започнала да се надига, потъна в някаква дълбока яма. В ръката ми лежеше прекалено голямата й за нейния ръст ръка. Неприятно студена.

На връщане към къщи Галя беше весела и оживена. Реши ли нещо, тя никога не спира насред пътя. Като снаряд, изстрелян към целта. Той може да я улучи или да прелети край нея, но да спре или да се върне назад — никога.

А тя твърдо бе решила да не се издава, да не дразни болния си мъж. При душевни разстройства и психически заболявания най-важното е роднините и близките да бъдат внимателни.

— Да си направим за вечеря картофени кюфтета, а? — попита Галя. — Ще настържем на бърза ръка десетина картофа…

Картофените кюфтета са любимото ми ястие. Но както е известно, то поглъща доста труд, и Галя не го прави твърде често.

Аз белех картофите, а Галя ги настъргваше с рендето. После си разменихме ролите. Купчинката от сивкава кашица непрекъснато растеше в чинията, потъмняваше и аз си мислех, че за съжаление не всичко на този свят се оправя с помощта на картофени кюфтета.

* * *

— Юрочка — каза ми Лариса Семьоновна през голямото междучасие, — какво става с вашия Антошин?

— Какво да става?

— Метаморфоза. Днес при мене получи четворка.

— О, Лариса Семьоновна, страх ме е да не чуе дяволът. Сергей вече е съвсем друг човек.

— Но все пак как успяхте?

— Аз ли?

— Нали сте класен ръководител. И отговаряте за всичко на света, от успеха до първата любов, от отношенията с родителите до спортните увлечения.

— Знаете ли, има един стар английски виц. Родило се момченце. Съвсем здраво на вид, но и на една, и на две, и на три годинки все не започвало да приказва. Родителите му го водили при какви ли не лекари — и все напразно. Най-после се примирили. Какво да правят, щом момчето им е глухонямо? Един ден на обед, когато било вече на осем години, момчето изведнъж казало: „хапките в супата са прегорени“. Родителите му се просълзили. Как, какво, защо не приказваше досега? „За какво да приказвам? Досега всичко си беше нормално.“

— Хм! И какво трябва да означава брадатата ви притча?

— Това, че след като е прекарал в дрямка толкова много години, Антошин в края на краищата се е наспал и се е събудил.

— Дявол да ви вземе, Юрочка!… Вашата скромност има предизвикателен характер. Знаете ли какво значи човек да бъде истински скромен?

— Не знам.

— Да признава собствените си заслуги.

Лариса Семьоновна някак много ловко и лукаво ми намигна и аз си помислих, че на времето навярно не едно и две сърца са се разтуптявали от нейните намигвания.

— Добре, Лариса Семьоновна, щом вече ме разобличихте, ще ви открия тайната си. Само че никому нито дума.

— Дадено.

— Аз съм незаконен син на Ушински. Тъкмо от него съм наследил необикновения си педагогически талант.

— Значи затова приличате на него… Казват, че ще водите вашите ученици в Планетария?

— Вие сте нашият Талейран и нашият Фуше. Човек нищо не може да скрие от вас. Днес след часовете.

Обичам да водя моите идиотчета на различни екскурзии. В училището те всички са ученици. Но щом излязат навън, в миг се преобразяват. Момичетата изведнъж порасват и се разхубавяват, момчетата придобиват юношеска важност. Малко се срамуват от организирания характер на екскурзията и бързо се разделят на групички по двама-трима души.

Веднъж на улицата ни видя математикът Семьон Александрович. Вече не помня къде отивахме. Струва ми се, в Третяковската галерия. Той ме погледна и в очите му прочетох ужас. На другия ден го попитах кое толкова много го е поразило.

„Нима може да се върви без строй?“ — погледна ме той.

Ах, мили мой Беликов, съвременен човек в калъф си ти, исках да му кажа аз, но навреме се сдържах. Роденият да върви в строй не умее да върви по друг начин.

Излязохме от училището. Най-после за пръв път тая година заваля истински сняг. Пухкави, театрални, гиздави снежинки… Беше просто жално да гледаш как такива шедьоври загиват под колелата на автомобилите и краката на минувачите.

Ала Владимирова вървеше до Сергей Антошин. Така, така, така. Както изглежда, Сергей се изкачва по социалната стълба на класа, прескача цели стъпала. Не всекиму се удава да върви до Ала Владимирова. Господи, и аз самият с удоволствие бих я уловил подръка. Бузите й пламтят на вятъра, по дългите й мигли се топят новогодишни снежинки. Да се завърти сега във вихъра на валса, да изскочи насред улицата — и цялата улица ще замре от възхищение.

А Сергей просто цъфтеше от тиха гордост. Беше станал и по-висок, и раменете му бяха дръпнати малко назад, и гърдите му се пъчеха под стария шлифер. Серьожа, миличък, колко се радвам, че най-после се събуди. И всичко ще е наред, стига да не заспиш отново.

С метрото стигнахме до „Краснопресненска“, а после отидохме пеша до Планетария. Не сядам за пръв път под неговия купол, но днес гледах звездното небе с много особено чувство. Къде са те, моите далечни братя? В коя част на безбрежния космос?

Тънката светлинна показалка на лектора лекичко се плъзгаше по нощното небе над тъмните силуети на сградите по краищата му. Моята показалка беше много по-дълга.

И отново, както вече бе ставало, ме обзе чувството за някакво чудо. Аз, Юрий Михайлович Чернов, постигнал в живота си май само това, че Сергей Антошин вървеше към Планетария до Ала Владимирова, се бях озовал в ролята на избраник, върху когото, кой знае защо, бе спряла показалката на сънищата, изпратени от някакви незнайни далнини.

Интересно как се чувствуват истинските избраници на съдбата? Как носят бремето на славата? Свикват ли с него? Моето главно чувство е чувството на нереалност. Не може да бъде. Не трябва да бъде. А после си мисля, че все пак е така. И знам, че нищо не зависи от мене. Аз просто съм точката, в която е спрял лъчът на сънищата. От алфа на Центавър, от Тау Кит или от някое друго място със също такова красиво име…

* * *

Когато за пръв път отидох да нощувам в лабораторията по съня, предварително предупредих Галя.

— Наистина ли има такава лаборатория? — попита тя. — И хората ходят там с пижамите си? Едно време на това му викаха другояче.

Този път й казах, че ще спя у Иля. Тя не рече нищо. Само сви рамене. Както изглежда, вече бяхме пресекли чертата, иззад която връщане няма. Някакъв брачен рубикон.

В лабораторията ме посрещнаха Нина и Борис Константинович. О, той бе станал съвсем друг. Къде се е дянал металът, от който беше изкован? Жив човек със слисани очи. И симпатичен поради тази причина.

— Най-важното е часовникът — каза той на Нина.

— Но, Борис Константинович, нали и миналия път бях отбелязала часа на включване.

— По кой часовник?

— По моя, разбира се.

— Нека намерим нещо по-точно. Как мислите, къде може да има що-годе точен часовник? В лабораторията на Бабашиянц?

— Съмнявам се.

— Ако това не ви затруднява, вижте какво може да има там.

— Борис Константинович — казах аз, — още веднъж моля да ме извините, че ви създадох толкова грижи…

— Стига! — Професорът ядно махна с ръка. — Не ми направихте впечатление на особено деликатен човек.

— Само заради научната истина. В присъствие на истината буквално побеснявам.

— Хайде, хайде — измърмори професорът, без да се усмихне. Както изглежда, не бе завладян от особена симпатия към мене.

Заспах буквално няколко минути след като се настаних на вече познатото ми ложе. Освен всичко друго през тия дни здравата се бях изморил. Последното, което чух, бяха думите на Борис Константинович: „Ето — спи!“ За мене е, рекох си аз, и мисълта ми се изгуби.

И дойде сънят, изпратен от У. Отново летях. Но не както по-рано. О, това беше съвсем друг полет! У стоеше на една камениста площадка и изведнъж усещането за собствено тегло изчезна. Той стана безтегловен и лекият ветрец, който подухваше откъм обления от слънцето хълм или откъм ниското възвишение, го олюляваше като стръкче трева. У се отблъсна с крак и започна да се издига нагоре, както гмуркачът се издига към повърхността на водата, както се издига балон.

Чувство на лекота, свобода. У леко се наведе настрана и хоризонтът послушно се завъртя. Кръжахме в златисто-жълтото небе, издигахме се все по-високо и по-високо и аз чувах мелодията на хълмовете.

А после У се плъзна надолу. Все по-бързо и по-бързо. Свистенето на въздуха се вплете в мелодията. Нямаше страх. Имаше весело, игриво чувство на всевластие над стихиите. Над кехлибарените хълмове долу, над жълтеникавото небе с дълги, стреловидни облаци. Над силата на тежестта, която сега ни теглеше надолу и която съвсем не беше чужда и злобна, а покорна и добра като куче. Над самата земя падането спря. И отново се издигнахме нагоре. Плъзгахме се по стръмните невидими дъги на тайнствените силови полета. И срещнахме в небето още един. Казваше се Ео. А може би името му се произнасяше съвсем иначе, но остана в паметта ми като Ео. Играехме в небето като птици, както биха играли кученцата, ако можеха да летят.

byrzi_synishta_kehlibarenata_planeta.jpg

И изведнъж двамата се спуснахме на земята. Повикаха ни. Коа се беше сблъскал с някакви неизправности в енергетичната станция, с които не можеше да се справи сам.

Братята бързаха мислено да му се притекат на помощ. Отначало ония, които бяха най-близо до него и не бяха твърде заети, защото това беше Малкия Зов. И които бяха най-близо до Коа, се включиха в неговия мозък. Техните мозъци и неговият се превръщаха в едно цяло, което работеше в общ ритъм.

Не беше нужно да ни се обяснява какво е станало на станцията, на която беше Коа. Знаехме всичко, каквото знаеше и той. Бяхме частица от него, а той беше частица от нас. Но задачата беше сложна. Не мога да кажа в какво се състоеше, защото мозъкът ми не успя да схване техническите понятия, които циркулираха в пръстена на Малкия Зов. Те бяха твърде сложни и непознати за мене.

И все нови и нови братя се вливаха в общия мозък, който растеше в пръстена на Малкия Зов. Самосъзнанието ни непрекъснато се разширяваше и най-после заприлича на огромен, безбрежен храм, в който нашата обща мисъл кънтеше, сплиташе се и се разплиташе като хилядократно ехо. Ехото вибрираше и трепереше от общата ни мощ. И ние разбрахме какво е станало с машините на Коа и какво трябва да се направи, за да се предотврати повредата. Но никой не можеше да каже, че го е разбрал той. Бяхме го разбрали ние, защото в пръстена на Малкия Зов нямаше аз, ти, той… Имаше само ние.

Щом задачата беше решена, пръстенът се разпадаше и У отново стана У, същество, което ми изпращаше лъча на сънищата през безкрайната тъма на космическото пространство.

И започнах да разбирам защо Кехлибарената планета винаги е озарена от радостно сияние…

* * *

— Кога казвате, че е започнал вчера първият цикъл? — чух аз гласа на професора, докато се събуждах.

— На бързия сън ли? — попита Нина. — Сега ще видим… Ето. В дванадесет и четиридесет.

— А днес?

— В дванадесет и четиридесет.

— Значи съвпадението е пълно?

— Не, Борис Константинович. Вчера имаше десет периода на бърз сън, а днес са единадесет.

— И този допълнителният?…

— Също е петминутен.

— А интервалите?

— Трябва да ги измеря. Веднага започвам.

Аз станах.

— Какво, цяла нощ ли не сте мигнали край мене? — попитах аз.

— Не — сухо отвърна професорът. — Ходих си в къщи.

— Боже мой, и всичко това заради един човек…

— Вие нямате нищо общо с тая работа — враждебно каза Борис Константинович.

— Интервалите са точно такива, както и миналия път. Съвпадението е пълно. Допълнителният единадесети цикъл е в интервала между петия и шестия период на бърз сън.

Професорът погледна лентата.

— Наистина, интервалите постоянно се увеличават. Вижте, последният интервал е тридесет-четиридесет пъти по-дълъг от първия. Ама че глупост…

— Да съставя ли график въз основа на бързите сънища и интервалите?

— Разбира се, Нина Сергеевна. Поне няма всеки път да пренавиваме тази лента…

Вече не бях нужен. Опитното зайче бе свършило работата си, опитното зайче можеше да си върви. Нямаше смисъл да се оплаквам. Благодарен бях и за това.