Зиновий Юриев
Бързи сънища (9)

IX глава

Когато се върнах в къщи, Галя вече ме чакаше.

— Къде беше толкова до късно? — попита тя.

Фалшът в гласа й дразнеше ухото. Та тя прекрасно знаеше, че Вася е минал да ме вземе.

— Вася се отби при мене.

Галя не я бива за артистка. Сигурно й се струваше, че играе ролята на млада жена, която разговаря с мъжа си по най-обикновен начин, и играе хубаво, в стила на най-добрите традиции на Художествения театър. А аз виждах колко се напряга, колко неестествени и измъчени са движенията, гласът й, думите.

Симпатията — да не говорим за любовта — е крехко нещо. Това е вълшебен зелен лъч, който понякога за миг проблясва при залез слънце. Само малко да се промени нещо — и вместо приказния зелен цвят виждаме обикновен залез.

Гледах жена си и напразно се опитвах да дочакам поне оня мъничък зелен лъч, който толкова често бе проблясвал по-рано. Нямаше никакъв зелен лъч. Имаше една двадесет и четири годишна жена, средна на ръст, с твърде обикновени черти на лицето, с по-едри ръце, отколкото би трябвало. Колко пъти е заявявала, че се подлага на диета — белтъчна, ябълкова, зелева, млечна, гроздова, месна, точкова и бог знае още каква, а излишните й пет-шест килограма все си стоят, помислих си аз, като гледах как е изпънала домашните панталони.

Изведнъж ме досрамя. Гледам жена си и търся в нея недостатъци, търся ги придирчиво, некрасиво. Какво правя? Та това е Галя, Люша, съществото, което съвсем доскоро изпълваше сърцето ми с мъчителна сладост, щом само я погледнех.

Бяхме се запознали в метрото. Дори помня къде беше. На околовръстната линия между „Белоруска“ и „Новослободска“. Гледах краката на хората, които седяха срещу мене. Обичам да гледам хорските крака. За разлика от ръцете те са много изразителни. Уморени, нетърпеливи, кокетни, самоуверени… Какви красиви крачета, помислих си аз. Тъкмо с тия две просташки, но точни думи. И плъзнах поглед нагоре — от черните обувки с дебели подметки към заоблените коленца, към сивата пола и сивата блузка, към прекрасния овал на лицето под също така сивата шапчица. Не видях очите й, защото бяха наведени над дебелата книга, която държеше. Ако не беше толкова красива, щях да се опитам да разбера коя книга чете. Но книгата не ме интересуваше. Интересуваха ме очите й. Тази девойка, помислих си аз, би трябвало да има и красиви очи.

И тя ги вдигна. Наистина бяха красиви. Цялата беше тъкмо такава, каквато трябваше да бъде. И аз се усмихнах. Просто така. Защото беше такава, каквато трябваше да бъде. А тя смръщи носле и отново се вглъби в книгата.

Преди „Курска“ тя стана. Станах и аз. Виждах я в стъклото на вратата, на която пишеше: „Не се облягай“. Тя погледна отражението ми, отново смешно вирна носле и аз се усмихнах. Край нас с грохот се носеха ярките лампи по стените на тунела, виеха се кабели, а аз все чаках отново да видя в стъклото как смръщва нос.

Слязохме заедно. Вървях на крачка зад нея, но тя не се обръщаше. Аз не бих могъл така. Не бих могъл да вървя, без да се обръщам, след като знам, че подире ми върви човек, който ме гледа с възхищение. А тя можеше. Тъкмо в това беше разликата между нас.

По природа съм си боязлив, макар че по всякакъв начин се мъча да прикрия това. Най-вече с отчаяно храбри постъпки. Толкова много се страхувах да не загубя още в следващия миг тая девойка, че й казах:

— Безсмислено е.

Тя се обърна, аз ускорих крачки и се озовах вече до нея.

— Кое е безсмислено?

— Дето се опитвате да избягате.

— Защо?

— Защото сте такава, каквато трябва да бъдете.

По-късно Галя ме уверяваше, че това е било гениална фраза, че нито една жена на света не би устояла на съблазънта да научи какво означава тя. Половин година по-късно се оженихме.

И ето сега усещам върху себе си внимателния й поглед и с всички фибри на тялото си чувствувам, знам, че не е такава каквато трябва да бъде. Не можа да издържи изпитанието с Кехлибарената планета и четенето на мисли.

Може би ако до мене не беше стигнала паяжинката на У, Галя нямаше да ме гледа така, както ме гледа сега. Не знам. Знам, че пак ми е тъжно, защото чувам думите, които не произнася. Може би професорът беше прав, като каза, че никой не се извинява за непроизнесени думи. Но аз чувах думите на Галя и те ми бяха неприятни.

* * *

— И трябва да спя с всички тия бръмбазъци? — попитах Нима Сергеевна, като кимнах към датчиците на електроенцефалографа.

— Непременно. Нещо повече, щом самичък настоявахте, Борис Константинович и аз решихме да направим максимално точни изследвания. Затова ще заснемем не само енцефалограма, а ще измерим и БДО.

— Това пък какво е?

Все не можех да намеря верния тон в разговорите си с Нина Сергеевна. Ту ми се струваше, че гласът ми е сух като листче от стар хербарий, ту изведнъж разбирах, че съм прекалено безцеремонен. А ми се искаше да бъда с нея умен, тактичен, изискан, находчив…

— Това са наши съкращения. Бързи движения на очите, на английски rapid eye movement или REM.

— В съня ли? Бързи движения на очите в съня? Нали спя със затворени очи.

— Разбира се. Просто изследователите са забелязали, че в определени фази от съня очите бързо се движат под затворените клепачи. Струва ми се, вече ви казах, че впоследствие тая фаза е била наречена бърз сън. Тъкмо по време на бързия сън човек сънува.

— Значи ще регистрирате бързия ми сън.

— Точно така. Писците на енцефалографа ще отбележат появяването на вълните, характерни за тая фаза, а от своя страна ще заработи и системата за регистриране на БДО.

— А как следите движенията на очите, при това на спящ човек, под затворени клепачи?

— Ще залепим на клепачите ви парченца станиол и когато заспите, станиолът ще отразява светлината. Бързите потрепвания на светлинните петънца ще съответствуват на вашите БДО. Виждате ли, изнесох ви цяла лекция.

— Благодаря, Нина Сергеевна. А вие? Аз ще спя, облепен с датчици като космонавт, а вие…

— Аз ще работя. Когато постъпих в лабораторията по съня, мъжът ми все се шегуваше, че ще се превърна в сънливка. Но стана обратното. Повечето опити със спящите…

Не я слушах какво казва. Мъжът й. Изведнъж си го представих. Отвратителен самоуверен тип. Студен и егоистичен. Тиранин и своеволник. Дребна, нищожна личност. Нима може да оцени такава жена? А тя, как ли живее с това чудовище? Защо търпи вечните скандали, нападки, оскърбителните подигравки — целия арсенал на изтънчения садист?

— Вече сигурно е свикнал? — попитах аз и се ужасих от фалша в гласа си.

Тя щракна един ключ, после втори, трети. И просто каза:

— Разведохме се. Преди две години.

Дощя ми се да извикам: „Умна жена! Браво! Чу-дес-но! Правилно! Така му се пада!“ Вместо това неловко измънках:

— Извинете…

— Няма нищо. Отдавна минали работи… Е, Юрий Михайлович, време е да лягате, вече е единадесет и половина.

— Още малко — жално помолих аз и Нина Сергеевна се усмихна.

Сигурно й бях заприличал на голямо глупаво дете, на което хич не му се ляга. Прекрасен начин да се харесаш на една жена — като играеш ролята на умствено недоразвито дете. Като я ухажваш, пъхнал палец в устата. Погледнах я. Тя се бе навела над записващото устройство и поставяше руло хартия. Лицето й беше красиво, съсредоточено и необикновено далечно. От кого далечно, от мене ли? А всъщност какво право на близост имах? И все пак сърцето ми туптеше весело и немирно. Всичко още е пред нас. Всичко още е предстоящо. И в него непременно ще бъде жената, която затвори капака на записващото устройство и ми каза с лека усмивка:

— Хайде, хайде. Нали сам казахте, че обикновено си лягате по това време.

— Добре — театрално въздъхнах аз. — Вие ли ще залепите станиола?

— Аз.

— Тогава затварям очи.

Легнах на неудобното и неуютно лабораторно легло. И си помислих, че навярно по същия начин на масата лягат лабораторните кучета, мишки, зайци — великата армия от незнайни служители на науката.

Сърцето ми се разтуптя. Не, не се страхувах. Дори не се вълнувах. Бях пълен с радостно очакване, като в навечерието на празник, по време на който отново ще стана У, ще видя кехлибаренозлатното сияние на моята далечна планета. И писците непременно ще регистрират нещо необикновено. Такова, че да ни накарат отново да се срещнем с Нина Сергеевна. И усмивката й ще укрепне, ще стане жива и топла като пръстите, които докоснаха моите вежди. Чудни пръсти. Боже, колко малко всъщност му трябва на човек, за да е щастлив! И колко много. Да лежиш, оплетен с проводници, върху глупавия институтски одър, в преследване на далечна химера, но в същото време да усещаш как нейните пръсти докосват клепачите ти — колко прекрасно беше това! Благодаря ти, У.

Върху клепача ми падна студена капчица. Не, разбира се, това не е сълза, отронена от мъжа негодник на Нина Сергеевна. Трябва да е капчица лепило. Лепилото започна да се разлива, да слепва очите ми. Ръцете на Нина Сергеевна ме приспиваха. И аз не се съпротивлявах на съня. Той носеше със себе си детски очаквания, новогодишно нетърпение, празнични обещания.

Навлизах в съня спокойно, сякаш плувах в топла малка лагуна, и до мене плуваше Нина Сергеевна. Клепачите й бяха сребърни — и разбрах, че това е станиол, за да отразява моите погледи. Погледнах я, но тя започна да изчезва, защото ме зовеше У.

Сънят беше чудесен. Крачех с моите братя по кехлибарената земя. Отивахме към ниската дълга сграда, която вече бях виждал. Сградата, в която се пазеха резервните мозъци на жителите на планетата.

Влязохме в залата. Безброй ниши по стените и над всяка — малка червена светлинка, рубинова припламваща точка.

Знам за какво сме дошли. Прощаваме се с Ао, който е загинал при експлозия. И поздравяваме Ао, който отново се ражда днес. Изпълнен съм с пееща радост. Аз съм едно цяло с моите братя. И плисъкът на техните мисли и чувства в мене ме прави всемогъщ и вечен. Аз съм струйка в потока, частица от атомното ядро, свързана с невидими, но могъщи връзки с другите частици. Всяка секунда, всеки миг чувствувам, че съм едно цяло с моите братя.

Но ето че долавям скръб. Долавям я и я излъчвам. Защото всички сега мислим за Ао. Всички знаем как загина. Смъртта му беше почти светкавична. Не бе успял да помисли за нея. Нищо не бе изпитал. Експлозията на устройството, с което работеше, разруши всичко наоколо. Не успя да се сбогува с нас. Не успя да осъзнае, че си отива. И ние разбрахме, че го няма, защото нишката на връзката му с всички нас изведнъж изчезна от Дантелата, която всъщност е нашето братство, нашият свят. Дантелата обедня и ние веднага го почувствувахме, защото дори без една нишка сред многото други нишки Дантелата не може да бъде пълна.

И ето че дойдохме тук, на мястото, наречено Хранилище, та отново да дадем живот на Ао, защото Дантелата не може да живее дори без една единствена нишка.

И в нас звучеше мелодията на Завършването на Дантелата, особена мелодия, която създаваме и чуваме всеки път, когато Завършваме Дантелата. Това е най-тържествената и най-прекрасната от всички наши мелодии, защото Завършването на Дантелата е най-тържественото от всички наши дела и събития.

Нашите кораби долитат и отлитат в кадифената мрачина на пространството, паяжинките на братството достигат далечни светове, но Завършването на Дантелата е най-любимият ни празник. И никога нито една мелодия не звучи в душите ни с такава бурна и яростна нежност, както при Завършването на Дантелата. Бурята и яркостта са нашето вечно сражение с времето, с чудовището, което поглъща всичко, от звездите до любовта. А нежността е нашето чувство, когато победим това ненаситно време.

От страничната врата изнесоха ново тяло. Двамина избраници го положиха в центъра на залата и се запътиха към нишата, над която — единствена в залата — не припламваше рубинова светлинка. Светлинката угасва, щом се скъса нишката, която свързва мозъка на всеки от нас с мозъка в Хранилището.

Избраниците извадиха бледо мъждукащия мозък от нишата и сложиха на негово място друг. После донесоха извадения мозък при тялото, положено в центъра на залата, и го пъхнаха в главата. И веднага над нишата на Ао започна да пламти рубинова светлинка.

Мелодията на Завършването на Дантелата все повече и повече се въздигаше към върховете на безкрайно печалната и безкрайно радостната хармония. Тя е печална и радостна едновременно, защото висшата хармония обединява в себе си всичко. Мелодията се въздигаше, докато най-после избухна в тържествен фойерверк. Дантелата беше Завършена.

Тялото в центъра на залата помръдна веднъж, още веднъж — и новият Ао се изправи. Неговата нишка се беше вплела в нашата Дантела. Бяхме удържали още една победа над всепоглъщащото време, бяхме изтръгнали от лапите му нашия брат.

* * *

Когато отворих очи в лабораторията по съня, чух слабото шумолене на писеца. В стаята неохотно нахлуваше сивото утро.

Почувствувах се толкова щастлив, толкова бодър, че ме досрамя. Да можех да направя така, че и другите да чуят мелодията при Завършването на Дантелата!… Да можеше да я чуе Нина Сергеевна… „Къде е тя?“ — помислих си аз.

Внимателно приседнах. Нещо пречеше на очите ми. Ах, да, това е станиолът, който Нина Сергеевна бе залепила на клепачите ми. Сигурно мога да го махна. Смъкнах от клепачите сребърните пластинки, които приличаха на рибени люспи. Махнах електродите, протегнах се и изведнъж видях Нина Сергеевна. Тя спеше, седнала в креслото. Беше отпуснала глава върху облегалката и цялата изглеждаше толкова мъничка, нещастна и уморена, че ми се прииска да я вдигна на ръце, да я отнеса на леглото и да я сложа до любимата кукла.

Стоях, гледах я и слушах как писецът шуми и поскърцва. Внезапно тя отвори очи и ме погледна. Не скочи на крака, не започна да се извинява, че е заспала, че изглежда зле след безсънната нощ, нищо не ме попита. Гледаше ме и изведнъж се усмихна все със същата лека, неопределена усмивка, каквато бях виждал само у нея.

— Как сладко съм задрямала! — въздъхна тя. — Колко е часът?

— Вече е седем и половина.

— О, боже, спала съм в креслото цели два часа! Щом престанах да регистрирам БДО, реших да си почина малко. Е, как сте, Юрий Михайлович?

— О, Нина! — казах аз с такова чувство, че тя трепна и се изправи в креслото. — Да знаете само колко прекрасно беше!

— Кое?

— Не… после. Не мога да ви го разкажа. Откъде ще намеря думи, за да ви опиша мелодията при Завършването на Дантелата? Такива думи изобщо не съществуват…

Нина Сергеевна ме погледна и в сивото ноемврийско утро очите й бяха огромни, тъмни и печални.

— Тъжно ли ви е? — попитах аз.

— Да — кимна тя.

— Защо?

— Не знам… — Тя енергично тръсна глава и къдрите й негодуващо подскочиха.

— Нина… Сергеевна, ще ви помоля нещо.

— Кажете, Юрий Михайлович.

— Може ли да ви наричам просто Нина?

Нина Сергеевна помисли малко и сериозно ми кимна:

— Да, разбира се.

— Благодаря, Нина! — извиках аз и тя се засмя.

Засмях се и аз. Стои си човекът в лабораторията по съня с шарена глупава пижама, стои пред жена с бяла престилка и крещи от благодарност.

Нина стана, някак котешки лениво се протегна, разтърка очи с котешките си лапички и каза:

— Я да видим какво са записали перата. А вие се обличайте. Борис Константинович ме накара да обещая, че към осем и тридесет тук няма да има и помен от вас.

Отидох в малката стаичка, където бях измъчвал професора, и започнах да се обличам. Какво щастие — да стоиш сам в малката стаичка, да си обуваш панталоните и да си мислиш за детски беззащитното лице на Нина, когато спеше в креслото. И да чуваш мелодията при Завършването на Дантелата. Благодаря, Нина, благодаря, У, благодаря, Борис Константинович, благодаря на всички мои приятели и познати, че са създали света, който е толкова добър към мене.

— Юрий Михайлович! — извика Нина от съседната стая и аз скочих, като си заплетох краката в панталоните.

— Какво има?

— Елате бързо и вижте!

Втурнах се в лабораторията бос, като тичешком закопчавах копчетата си. Нина държеше в ръце дългото руло милиметрова хартия с вълнообразни линии. Застанах до нея и вперих поглед в хартията.

— Ето, вижте.

Гледах вълните и зъбците. Вълни и зъбци. Зъбци и вълни.

— Виждате ли?

Нина ми хвърли бърз страничен поглед и се засмя. Поне трябва да ми е благодарна, че така я развеселявам. Бос имбецил, който гледа милиметровата хартия като теле, качено в железница. Много смешно.

— Сега ще ви обясня всичко. Виждате ли тия зъбци, наричаме ги алфаритъм. Ей тук, в самото начало. Той съвпада със състоянието на отпуснатост, на пасивно бодърствуване. Разбирате ли, Юра?

Юра! Тя ме нарече Юра! Да живее алфаритъмът, да живее пасивното бодърствуване! Отсега нататък винаги ще бъда пасивно бодърствуващ, стига да ме нарича Юра!

— Разбирам! — с жар казах аз.

— Прекрасно. Минаваме нататък. Амплитудата на ритъма намалява, той периодически изчезва.

Зъбците наистина се снишаваха. А може би не. Не ги гледах особено много. Гледах пръста на Нина, тънък и дълъг. Съвсем детински. А може би просто така ми се иска — да я виждам беззащитна, крехка и съответно да смятам себе си за най-безстрашния рицар, обкован в тежка броня — мечта за дечурлигата, които събират отпадъчно желязо.

— Юра, гледате ли?

— Да, да, Нина, кълна ви се! Никога нищо друго не съм гледал с такъв интерес…

— Юра, а вие… винаги ли сте такъв… как да кажа…

— Дементен? — късо попитах аз. — Не се стеснявайте, имам един близък приятел, когото много обичам. Още преди години той откри у мене всички симптоми и признаци на лудостта.

— Стига глупости, съвсем не исках да кажа това…

— А какво?

— Не знам… или може би… аха, намерих думата: неделничен? Неделничен. Разбира се.

— Само в празник. Но днес за мене е двоен, а може би и троен празник: бях на Кехлибарената планина, сега съм с вас и ще видим нещо интересно. Какви делници са това? Моля ви се, госпожо!

— Благодаря.

— За какво?

— За всичко. А сега вижте хартията. — Гласът на Нина стана преднамерено суров. Изглеждаше, че се крие зад него. — С вас се спряхме на стадий „А“, самото начало на съня. При вас той е много къс, но не чак толкова, че това да значи нещо. Отиваме нататък. Настъпва дрямката, алфаритъмът все повече се уплътнява, появяват се нередовни, съвсем бавни вълни в тета- и делта-диапазоните. Виждате ли?

— Виждам.

— Така вторият стадий „В“ преминава в средно дълбок сън. Стадий „С“.

— Това е вече сън?

— Разбира се. Виждате ли тия почти прави участъци?

— Да.

— Това са така наречените сънни вретена.

— Значи така спя?

— Така, Юра. И недейте да пречите, когато ви обясняват как спите. Още повече, че вече сме в стадий „Д“. Стадий „Д“ е дълбокият сън.

— Тогава ли идват сънищата?

— Не, практически в стадия на дълбокия сън няма сънища. Пък и да има, те са бледи, неясни. Гледайте вълните. Виждате ли колко висока е амплитудата? Това са редовните делта-вълни и същите сънни вретенца.

— Божичко, кой би могъл да помисли, че сънят е толкова сложно нещо!

— Всичко на света е сложно, само на глупаците им изглежда ясно. На глупаците и може би на гениите… — Нина въздъхна и тръсна глава, сякаш пропъждаше от себе си образите на глупаците и гениите. — И ето най-после стадий „Е“. Съвсем рядка делта-активност.

— Гледайте, отново зъбци — казах аз като идиот.

— Тъкмо това е бързият сън. Бързи и чести вълни. Много приличат на ритъма при бодърствуването. Сега да видим времето. Аха, около дванадесет и четиридесет. Да проверим по БДО. — Тя взе другото, по-малкото руло. — Ето върха. Времето, времето… дванадесет и четиридесет. Съвпадението е пълно.

— А какво необикновено има? — попитах аз.

— Сега ще видите. Ето че бързият ви сън свършва. Продължил е само пет минути.

— Много ли е, или малко?

— В началото на нощния сън е нормално. Бърз сън имаме три, четири, пет пъти през нощта. Към сутринта периодите на бързия сън могат да достигнат дължина до половин час.

— И през тия късички сеанси хората успяват да видят толкова много интересни неща?

— Общо взето, в повечето случаи продължителността на събитието в съня почти се покрива с продължителността на същото събитие в реалния живот. Но има и изключения. Във всички учебници се описва един шотландски математик, който на сън често е преживявал за тридесет секунди музикален откъс, продължаващ обикновено половин час. Но сега въпросът не е там. — Нина отново вдигна дългата хартиена змия. — Ето късичка пауза — и отново период на бърз сън. Това вече не е съвсем нормално.

— Кое не е съвсем нормално?

— Твърде късият интервал. И най-важното — вторият ви бърз сън също продължава точно пет минути.

— А колко трябва да продължи?

— Какво значи „трябва“? Обикновено периодите на бързия сън се удължават към сутринта. А при вас не е така. Нещо повече, Юра. Гледайте. Ето, ето, ето… Виждате ли?

— Какво? Че дължината им е еднаква ли?

— Точно така. Имали сте десет периода на бърз сън и всичките са съвсем еднакви — по пет минути. Никога не съм виждала такава ЕЕГ. Странна картина…

Какво е това, мислех си аз, сигнали или не? Сигурно са сигнали. А може би просто така спя?

— Нина, кажете, може ли тая картина да има естествен произход? Имам предвид десетте си съня.

Нина смръщи чело.

— Не знам. Трябва да помисля, да покажа всичко на Борис Константинович. Но тия десет периода… И дори не това, че обикновено броят на периодите рядко е повече от шест за една нощ… Поразена съм от тяхната еднаквост. Никога не съм виждала подобно нещо…

Нина гледаше змията, очертана от писеца, която ту благодушно се изправяше, ту се диплеше на ситни злобни гънки.

— Нещо друго, Нина? — попитах аз и предпазливо докоснах лакътя й.

Лакътят беше топъл и корав. Да застана зад нея. Да подхвана с длани лактите й. Да я притегля към себе си.

— Отначало дори не обърнах внимание.

— На кое?

— На интервалите между бързите сънища. Девет интервала — и непрекъснато се удължават.

— Интервалите ли?

— Да.

— Какво значи това?

— Не знам, Юра. Мога само да ви кажа, че вашата ЕЕГ няма нищо общо с нормалната картина на съня. — Нина погледна часовника си: — Юра, време е да тръгвате.

— А вие оставате ли?

— Трябва да оправя някои неща. Довиждане.

Това беше нечестно. Тя не можеше толкова просто да ми каже „довиждане“ и да ме изпъди. След всичко, което стана… „Впрочем какво е станало?“ — попитах се аз. Това, че съм спал в една стая с Нина, не ми даваше някакво право на особени отношения. Какво друго? Бях докоснал с ръка лакътя й. И толкоз.

— Нина — казах аз с тон на хленчещ дебил, — нима няма да повторим експеримента?

Нина се усмихна със своята далечна лека усмивка. Лицето й след безсънната нощ беше уморено и малко пребледняло. А може би само ми изглеждаше такова в светлината на сивото ноемврийско утро. Но то беше прекрасно, нейното лице, и сърцето ми се сви от обзелата ме изведнъж нежност. Ако и аз имах своя Дантела, както на Кехлибарената планета, сигурно щях да разбера, че не мога да я завърша без нея.

Благодаря, У, благодаря, странни далечни братко. Благодаря за радостта от общуването и за радостта, която изпитвам, като гледам това пребледняло и изпито женско лице с големи сиви очи. Благодаря за кехлибареното тържествуващо сияние, което обагря скучното и безцветно — като бледен размит туш — начало на деня. Благодаря за десетте малки бързи съня, в които ме запозна със Завършването на Дантелата. И каквото да стане с мене занапред, вече съм бил в Пространството и никой никога няма да ми отнеме вашия поздрав.

— Довиждане, Нина.

Тя не отвърна нищо. Стоеше, държеше в ръце безкрайната лента на милиметровата хартия и челото й беше смръщено.