Зиновий Юриев
Бързи сънища (8)

VIII глава

Седях в учителската стая след последния час и разговарях с преподавателката по литература Лариса Семьоновна за смисъла на живота. На вратата изведнъж се подаде главата на Вася Жигалин. С елегантното си червеникаво кожено палто Вася беше много ефектен и Лариса Семьоновна веднага забрави за смисъла на живота.

— Кой е този — с театрален шепот попита тя.

— Има седем деца. Ако го отнемете от жена му, ще трябва да ги гледате всичките, защото малчуганите обожават баща си и няма да се разделят с него. А жена му между другото тежи около осемдесет килограма и всички хулигани от микрорайона се крият под детските гъбки, когато тя излезе от входа. Какво ще кажете, да ви запозная ли?

— Още едно разочарование — тежко въздъхна Лариса Семьоновна. Тя е на шестдесет и една години, но има жив, млад ум, обожава шегите и е изпълнена с някаква интелектуална елегантност.

— Във връзка с децата си ли идвате, другарю Жигалин? — сурово попитах аз.

Вася се вмъкна странешком през полуотворената врата на учителската стая, ниско ни се поклони и каза:

— Сполай ти, даскале, за науката…

— С колата ли си? — попитах аз.

— С нея съм, миличката. — Вася отново се поклони.

— Лариса Семьоновна, може би ще разрешите да ви закараме до вас? Василий не е по пиенето, за миг сме там.

— Благодаря, Юрочка, ще походя пеша, само две спирки са.

— Тогава разрешете поне да ви представя моя приятел Василий… Вася, как се казваш по баща?

— Ромуалдович. Викат ми стария Ромуалдич.

Лариса Семьоновна стисна мъжествената ръка на стария Ромуалдич, с движение на опитен щангист вдигна чудовищната си чанта и излезе.

— Какво има, Вася? — попитах аз. — В къщи ли е станало нещо? Или във вестника?

— О, не, просто минавах наблизо, чакай, викам си, да прескоча и да видя как е Юрочка.

— Вася — казах, аз, — и без това имаш порочни очи, а сега просто ми е неудобно да ги гледам. Казвай защо си дошъл.

Вървяхме по необичайно тихия училищен коридор и Вася с престорен интерес разглеждаше портретите на великите писатели по стените.

Класиците хвърляха неодобрителни погледи към него и мълчаха.

— Разбираш ли, в определени кръгове и сфери се смята, че единственият човек, който има неоспорим авторитет пред тебе, съм аз. Разбира се, в това няма нищо чудно. Както е известно, аз съм умен, твърде разсъдлив за годините си, крайно ерудиран и изобщо…

— Вася, днес имах шест часа и ушите ми са преуморени от дърдорене.

— Добре, Юраня. Няма. Разбираш ли, твоята Галя се тревожи за тебе. Преуморен си, нервната ти система е разстроена. Предлага да си починеш поне две седмици при леля Нюра, а ти отказваш. Приказвала с моята Валка, която взе, че подкова мене. Това е всичко. Не се ядосвай, братко. Ако разговорът ти е неприятен, веднага ще млъкна. Но нали знаеш какво е отношението ми към тебе…

Вася е стихиен егоист. И ако може да приказва за някой друг, освен за себе си, това значи, че обича тоя човек. А доколкото помня, през последните четири-пет години Вася вече за втори път ми приказва не за себе си, а за мене.

— А казаха ли ти в какво е преумората ми?

— Странни натрапчиви сънища, нелепи идеи… Разбери, братко, това не е мое гледище. Както знаеш, нямам собствени гледища. Не държа у себе си такива неща. И тебе не съветвам. Не е изгодно. Трябва да ги защищаваш, да се мъкнеш подире им — по-лошо от деца.

— Стига си дрънкал. Защо винаги се мъчиш да играеш ролята на циник?

— Не се ли сещаш?

— Не.

— За да прикрия с престорен цинизъм чувствителната душа. Чия чувствителна душа?

— Не знам.

— На идеалиста и романтика. Аз съм идеалист и романтик с циничен уклон. Или циник с романтични забежки?

— Вася, знаеш ли как ще умреш? Ще загинеш под лавината на собствените си думи.

— Това ще е прекрасна смърт. Смърт на журналист.

Излязохме от училището. Прехвърчаха ситни бодливи снежинки, сухи, подобни на грис. Не падаха на земята, а изчезваха неизвестно къде.

Качихме се в колата на Вася — съвсем ново „жигули“ с девствен аромат на прясна боя. Не като моя раздрънкан ветеран.

— Имаш ли час-два? — попита Вася.

— Имам.

— Знаеш ли какво? Хайде да идем извън града и да се поразходим из гората. А?

— С удоволствие.

В колата беше топло. Вася мълчеше и аз си мислех за Кехлибарената планета, за Нина Сергеевна, за професора, за четенето на мисли. Нима цялата тая дяволска работа става с мене? Не може да бъде! Изведнъж се видях отстрана. Свързочник с непозната цивилизация. Учителят по английски език Ю. М. Чернов се нагърбва да свърже човечеството с народа на Кехлибарената планета.

И цялата нелепост, комичност на ситуацията стана явна. Та това са глупости! Дивотии! Защо аз? Нима може такова нещо? Нима за него има място на света, в който живея? В моя свят са Сергей Антошин и майка му, математикът Семьон Александрович с дневника, притиснат към гърдите, неизплатеният профсъюзен членски внос, дните, в които плащат заплата, топлата и ароматна шия на Галя, която ми е толкова приятно да целувам, първичната прах в ергенската квартира на Илюшка Плошкин… Каква планета, каква цивилизация, какви сънища? За какво говорите? Не е нужно да ме карате с кола извън града, а да ме лекувате от парафренния синдром с елементи на свръхценни идеи и онейроиден синдром.

Мислено се виждах в центъра на огромна тълпа и всички ме сочеха с пръст, вдигаха децата и се смееха: „Влязъл е във връзка с чужда цивилизация! Я гледайте това даскалче!“

Стоп, рекох си аз. Ами чуждите мисли? Или това е химера? И железният Борис Константинович, който се пропука?

Съсредоточих се и вместо хаоса на собствените си мисли чух бавното, спокойно шумолене на думите, които се нижеха в главата на Вася:

„Добре тегли… макар че някой от клапаните сякаш причуква… Дано не забравя, като ида на преглед. И май да не се захващам с тоя очерк? Ще си имам главоболия… Добре, че се обадих на Юрка… Жалко, толкова рядко се виждаме… Добър приятел…“

Благодаря, Вася. Щом човек нарича някого приятел дори в потайните си мисли, значи наистина го смята за приятел. Добре е, имам приятели. И изобщо ме заобикалят чудесни хора. Дори професорът излезе съвсем не толкова тенекиен, колкото изглеждаше отначало.

Дълбоко въздъхнах. Вася врътна към мене едното си око:

— Защо въздишаш?

— Така… Какво ново във вестника?

— Главният, кой знае защо, изведнъж нещо се разнежи. Току ме хвали, четка ме.

— Честито.

— Какво, подиграваш ли се, братко? Та това е нещастие.

— Защо?

— Ах, ти, свещена простота, класен ръководител! Какъв съм аз? Литературен сътрудник. Кой е над мене? Който си иска! Него ли котка главният? Значи трябва да направя така, че да не го котка. Защо ми е още един конкурент? Само че внимателно, без да бързам. Класикът е бил по-умен от тебе, другарю презънт пърфект.

— Кой класик?

— Ами че оня… дето е рекъл: „И по-добре да не получим от господаря ни любов, ни гняв“…^[1] Другарят Грибоедов, ако не греша?

Да, все пак Галя е права, помислих си аз. Не съм борческа натура. Доверчив съм, неенергичен, винаги съм готов за компромис с действителността и със самия себе си.

Навярно Вася преувеличава. Но може и да не преувеличава. Той винаги е заплетен в някакви интриги, сложни интриги, чиято същност никога не съм успявал да разбера. Преструва се, че страда от тях, но всъщност се къпе в тях, плува като риба. Аз не бих могъл. Никак не разбирам хората. Детински доверчив съм. И не умея да разговарям с началството.

Животът ми се струваше огромен, сложен, пълен с лабиринти, примки, капани.

— Да спрем тук, а?

— Добре.

Горичката започваше на стотина метра от шосето. Елхите изглеждаха като изрязани от тъмнозелено, почти черно кадифе и залепени на сивото ниско небе. Вървяхме по голата, непокрита още със сняг замръзнала земя. Окапалите листа шумоляха тенекиено и печално. И все пак истина е. Тя е реална, тая тъничка нишка, дошла при мене от невъобразимата далечина. Аз нямам никакви заслуги. Не претендирам за никакви лаври, чинове, звания, награди. По някакви неизвестни причини нишката дойде при мене…

Изведнъж си спомних разказа на психиатъра за човека, в чиито ръце се събирали конците от цялата вселена. Горкичкият. Щом аз чувствувам на плещите си товар и го нося с помощта на У и неговите братя, какво ли трябва да е чувствувал онзи нещастен човек в клиниката? Нали за него конците на вселената в ръцете му са абсолютна реалност. Те са реални, както е реален за мене У, както е реална тая посърнала крайпътна горичка, напудрена със студена късноесенна прах.

И отново се почувствувах на ничия земя между действителността и фантазията, в някаква разлюляна, гъста мъгла.

— Вася — казах аз, — кажи си наум някаква фраза. Да не мога да се досетя каква е.

Вася се спря и ме погледна. Червеникавото му кожено палто изглеждаше чудно красиво и богато на фона на голите брезички и мъхнатите елхи. А и самият той беше хубав — широкоплещест, уверен в себе си, силен.

— Защо всички хора са толкова банални? — попитах аз. — „Предстоеше отново скука и съклет; ноември бе дошъл навред.“ Почти всички си спомнят стихове.

Вася бързо ме погледна и неуверено измънка нещо.

— Хайде още веднъж.

— Вася смръщи чело. „Какво да измисля… Как ли познава? — чух аз. — Аха. Няма да напиша тоя очерк. С него ще си имам твърде много главоболия.“

— Тогава недей — казах аз. — Недей да пишеш тоя очерк, щом ще си имаш толкова главоболия.

— Юрка — изведнъж викна Вася, — значи истина е?

— Кое? — уплашен попитах аз.

— Че си телепат. Четеш мисли. Валка ми разказваше нещо, но не й обърнах внимание, женски приказки. Юрочка, дете мое, разбираш ли поне какво е това?

— Не съвсем.

— Идиот! Горкото ми идиотче! Я… я за миг си представи какво е това! Та то е колосално! Можеш ли още веднъж?

Още три пъти изричах фразите, които Вася си бе намислил, и той изпадна в пълен екстаз. Препускаше из горичката като побъркан и току повтаряше, че съм идиот и нищо не разбирам. Може би наистина съм идиот, щом толкова много хора с такава жар ме убеждават в това?

Вася изведнъж се успокои и замислен ме погледна.

— Юрка, на много ли хора вече си показал тия фокуси? — попита той.

— Е, на неколцина.

— А те да не дрънкат?

Свих рамене. Какво иска да каже?

— Не знам…

— Помислих си, че това не е толкова проста шега, както може да изглежда на пръв поглед. С такава дарба ти ще престанеш да бъдеш шантавичкият Юрий Михайлович, какъвто беше досега…

— Защо?

— Защото си всесилен! Знаеш ли какво са готови да дадат хората, за да научат мислите на ближния си? Най-после ти ставаш просто опасен елемент, който трябва непрекъснато да се контролира. Можеш да бъдеш, какъвто искаш — от крадец по гарите…

— Крадец по гарите ли?

— Разбира се. Стой при автоматите за багаж и слушай как хората си повтарят наум комбинацията от цифри, когато оставят куфарите си в автомата. А после избирай, каквото ти хареса.

— Благодаря, Вася, отваряш ми очите.

— От тебе може да се заинтересува и милицията, органите на Държавна сигурност.

— Разбираш ли, това не е моя собственост и не мога да се разпореждам с нея.

— Кое не е твоя собственост?

— Способността да чета чуждите мисли.

— А чия е, моя ли?

— Не. Това е доказателство, което ми е изпратено, за да мога да убедя хората в нещо, в което е невъзможно да бъдат убедени.

Вася се спря, сложи ръка на рамото ми и внимателно ме погледна в очите:

— Какво ти е, Юрка? Нима твоята Галка все пак е права? Ама недей да се вълнуваш, нямаш представа колко добри лекари има сега. Валка ще помогне, всичко ще направим. Ще гълташ известно време някакви боклуци, ще си починеш…

Засмях се. Всъщност колко много си приличат хората, каква еднаква реакция!

Вася ме гледаше с такъв страх, с такова състрадание в очите, че ме обля топла вълна на благодарност, малко остана да се разплача.

— Не ме гледай така, приятелю Вася. И не ме оплаквай. Ти си журналист и трябва да цениш необикновените истории. Чуй сега най-необикновената история от всички, които си чувал. Или ще чуеш. Веднъж вече се опитах да ти я разкажа, но ти беше пиян и твърде много зает със себе си.

Разказах му за сънищата си, за Кехлибарената планета, за У.

Не знам дали Вася ми повярва, или не, защото стана необичайно кротък и почти печален.

Когато излязохме от гората и се приближихме до колата, той изведнъж ми подаде ключовете:

— Можеш ли да караш колата?

— Защо не?

— Тогава сядай на кормилото. Аз не мога. Трябва някак да асимилирам твоя разказ.

Разбирах го. Щом въпреки отблясъка на Кехлибарената планета, въпреки зарядите от бодрост, изпращани от У, и моето сърце понякога печално се свива, какво ли трябва да изпитват другите? Печал, неизразима печал, защото вселената е прекрасна и безкрайна, а ние сме малки и смъртни, и тътенът на вечността кара сърцата ни да се свиват, както се свиват, щом видят съвършената красота. Чехов е знаел това.