Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Быстрые сны, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir(2013)

Издание:

Зиновий Юриев. Бързи сънища

Фантастичен роман

Народна младеж — Издателство на ЦК на ДКМС, София, 1980

Библиотека „Фантастика“, №3

Преведе от руски: Иван Жечев

Редактор: Весела Сарандева

Библиотечно оформление: Божидар Икономов

Илюстрации: Димитър Бакалов

Художествен редактор: Димитър Чаушов

Технически редактор: Маргарита Лазарова

Коректор: Виолета Славчева

Първо издание. ЛГ VI.

Дадена за набор на 14.II.1980 година. Подписана за печат на 19.V.1980 година.

Излязла от печат на 21.V.1980 година. Поръчка №106. Формат 1/16/60×84

Печатни коли 18,75. Издателски коли 17,49. УИК 18.23.

Цена на книжното тяло 2,01 лв. Цена 2,09 лева.

Тематичен №23 9536322411/5617–64–80

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

София — 1980

С-3

© Превод: Иван Жечев, 1980

 

Зиновий Юрьев. Быстрые сны

издательство „Детская литература“

Москва 1977

История

  1. —Добавяне

VII глава

Нина Сергеевна не успя да придума своя шеф, но ме помоли да дойда и да опитам сам да поприказвам с него.

Шефът, Борис Константинович Данилин, се оказа, нисичък, набит човек на около шестдесет години, с лице на бивш боксьор и с бдителен поглед на милиционер. Беше толкова изгладен и колосан, че дори при най-малкото движение издаваше лек тенекиен шум.

Представих се и се извиних за нахлуването.

— Да, да — неохотно каза завеждащият лабораторията, — Нина Сергеевна ми разказа за вас. Но това тук е научно учреждение, а не спиритически кръжок. Ако искате да общувате с духове, ваша работа. Съберете приятна компания и си правете сеанси, колкото щете. Но какво общо имаме ние?

Почувствувах силно желание да се обърна и да изляза от стаята. Но това беше най-лесното. Обидата е защита на слабите, а аз не исках да бъда слаб. При това не се сражавах за себе си. Никога не съм умеел истински да се боря за себе си. Мухльо — така ме нарече веднъж Галя. Беше жестоко, но твърде точно. Но сега зад гърба ми бяха У и неговите братя и аз държах в ръката си трепереща сребърна паяжинка. Отговарях за нея. Не можех да я изпусна, дори ако пред мене бяха десет хиляди мъже като Борис Константинович и всички в мощен хор ми предлагаха да се занимавам със спиритически сеанси и да общувам с духове.

— Борис Константинович, не съм спиритист и не ви каня да участвувате в сеанс. Моля ви да направим един научен експеримент.

— Какъв експеримент? — с погнуса каза завеждащият лабораторията и започна да мачка цигара между пръстите си. — За какво говорите? Експерименти се правят, когато имат отношение към науката. Макар и най-далечно, но все пак отношение. А вие, извинете, идвате хем с телепатия, хем със спиритизъм, хем с теософия. Та това, драги мой, е глупост. Абсолютна и веднъж завинаги доказана глупост!

Въздъхнах толкова скръбно, че Борис Константинович малко поомекна.

— Разберете, ако при мене дойдеше най-симпатичният човек на света и помолеше да проверя работата на измисления от него вечен двигател, нямаше да се занимавам с това, както нямаше да се занимава нито един учен, запознат със закона за запазване на енергията. Вие също идвате при мене с нещо като вечен двигател. Хич не знам как сте успели да объркате Нина Сергеевна, тя по начало е мекичка — гласът на Борис Константинович стана сърдит, — но аз не мога да разреша шарлатански фокуси.

Борис Константинович се ядосваше, а аз, напротив, съвсем се успокоих. Навярно на негово място бих се държал по същия начин. Но просто всеки нормален човек трябва да притежава поне капчица детско любопитство. Най-страшното същество на света е човекът, изцяло лишен от любопитство. Нима един учен може да бъде толкова лишен от това чувство? Или е учен тъкмо понеже не иска и да чуе за неща, които излизат извън границите на неговите представи?

Завеждащият лабораторията престана да изтезава цигарата между пръстите си, много внимателно и придирчиво я огледа от всички страни, за да види дали зад нея не се крият спиритисти и телепати, тържествено я пъхна в устата си и извади някаква особена запалка.

Кой знае защо, се загледах в пръстите му. Те бяха къси, мощни, а грижливо изрязаните нокти бяха лакирани с безцветен лак.

Няма да се съгласи, помислих си аз. Човек, който е лишен от любопитство, но лакира ноктите си с безцветен лак — това е трудна комбинация. Е, какво пък. Обземаше ме предишното настроение на неудържим оптимизъм и суровото, сякаш отлято в леярски цех лице на завеждащия лабораторията вече не ми изглеждаше толкова метално.

— Борис Константинович — казах аз, — знам, че телепатия не съществува. Но можете ли да си намислите някаква фраза, фрази или числа и да ги запишете на лист хартия, като ги кажете само наум?

— Не, не мога.

— Защо, Борис Константинович?

— Защото не съществува никакво четене на мисли от разстояние.

— А ако ви докажа, че съществува?

— Нищо не можете да ми докажете. Не можете да докажете онова, което не съществува.

— Борис Константинович, защо да спорим? Колко по-просто би било да направим мъничкия опит, за който току-що приказвахме. Хайде дори да не го правим. Вие току-що си помислихте: „Ама че напаст се стовари на главата ми!“ Да или не?

Завеждащият лабораторията закръгли устни и пусна няколко изключително правилни колелца дим. Колелцата изглеждаха също така твърди, жилави и метални като самия него.

Той вдигна очи и ме погледна:

— Познахте и моля да ме извините за думата „напаст“, която ми дойде наум, макар че обикновено хората не се извиняват за онова, което мислят. Но в нищо не сте ме убедили. Абсолютно в нищо. Самият характер на нашия разговор — Борис Константинович изразително разпери ръце, сякаш казваше: но аз не съм виновен за това, — характерът на нашия разговор е такъв, че за вас не е било особено трудно да отгатнете мислите ми.

Аз се усмихнах. У мене се пробуди страстта на ловец. Нима няма до го сгащя натясно?

— Съгласен съм, Борис Константинович наистина се натрапих на учената ви глава. И прекрасно ви разбирам. Но, от друга страна: отървете се от тая напаст, от това нахално протеже на прекалено добрата Нина Сергеевна. Изпълнете неговата прищявка!

Завеждащият лабораторията се усмихна. За това трябваше да положи доста усилия, защото металното му лице никак не искаше да се свие дори в най-неизразителна усмивка.

— Чак сега разбирам как сте склонили моята заместничка. Ако бях жена, и аз сигурно нямаше да издържа такава интензивна обсада.

За миг си представих Борис Константинович като дама и потръпнах от ужас.

— Ама разберете, момко, че не съществува никакво четене на мисли, никаква телепатия. Сто пъти да познаете какво мисля, само ще стисна ръката ви и ще кажа, че сте прекрасен илюзионист.

— И у вас няма да се породи желание да научите как го правя?

— Може и да се породи. Но ще се преборя с него. Ако изучавах изкуството на фокуса и илюзиите, нямаше да ви оставя така. Щях да ви заключа. Щях да се помъча на всяка цена да разкрия как правите своя трик. Но аз се занимавам с проблемите на съня и сънищата. Дори няма да споря кое е по-интересно. Всекиму — своето. Едни прерязват дами с трион на цирковия манеж, други се занимават с наука. Навярно прерязването на дами е по-интересно, напълно допускам. Във всеки случай ръкоплясканията са повече. Но, така или иначе, аз съм избрал науката. Защо са ми тайните на илюзионистите? Помислете сам. Сред моите познати няма илюзионисти. Това би било някаква интелектуална суета, която в най-голяма степен ми е много неприятна. Разни ми ти там всезнайковци, дето нищо не пропускат край себе си. Хора, които се чувствуват оскърбени, ако някой знае нещо по-добре от тях. Хокей? Моля, веднага ще ви обяснят задкулисните истории около последното преминаване на известния майстор от един отбор в друг. Кино? Моля. Този е получил толкова за последния си филм, а онази се е развела с мъжа си заради еди-кого си. Илюзия? Моля. Цялата работа е във флуидите. Нали знаете, че се излъчват флуиди и илюзионистът с лекота се ориентира в тях.

Почувствувах, че суровият Борис Константинович започва да ми харесва.

— Логиката ви е безупречна и просто не знам как да ви възразя, но нима у вас няма поне мъничко детско любопитство? Любопитството на малчугана, който чака птичката да изхвърчи от апарата? Добре, не искате илюзии — не са ви нужни. Но птичката? Нима не ви е интересно да видите и нея?

— Вече съм пораснал — меко каза Борис Константинович.

А може би изобщо не е пораснал? Може би се сражава толкова яростно срещу детското любопитство тъкмо защото не е пораснал?

Не, помислих си аз. Разбира се, че това ще е много психологично и много литературно, но Борис Константинович никога не е бил момче. Родил се е с дрехи, с вратовръзка и никога през живота си не е подмокрял гащите.

И двамата млъкнахме. Завеждащият лабораторията погледна часовника си. Погледът беше коректен. Достатъчно бърз и хвърлен крадешком, за да не изглежда като груб намек. И в същото време достатъчно явен, за да се засрамя от прекалено дългото интервю.

Сега у мене започна да припламва веселата ярост на древните воини, с която те са се настройвали преди бой.

— Знаете ли, Борис Константинович, че няма да изляза оттук?

— Как тъй няма да излезете?

— Така. Няма да изляза, докато не направим малкия опит, който ви е толкова неприятен.

— Стойте си. — Борис Константинович разпери ръце с жест на човек, който сваля от себе си всякаква отговорност. — А аз, с ваше разрешение, се оттеглям.

— И вас няма да пусна — усмихнах се аз и станах.

— Наистина ли няма да ме пуснете?

— Няма.

— Ами ако все пак се опитам да изляза?

— Виждате ли, а казвахте, че сте лишен от детско любопитство. Какво ще стане ли? Ще започнем да се боричкаме, ще паднем на пода, ще се изцапаме, ще се ударим. Привлечени от грохота на преобръщаните столове, ще дотичат Нина Сергеевна и другите сътрудници. Разбира се, мене ще ме откарат в милицията и ще ме държат там десетина дена, но нали знаете, че изобретателите на вечния двигател са маниаци. Препятствията само ги вбесяват. Погледнете ме — та аз съм типичен маниак. И много опасен. Лично аз не бих искал да си имам работа с такъв. Да върви по дяволите. Ще гледам само как да го отпратя.

Борис Константинович изведнъж се засмя. Неловко, неумело, с някакъв смях, подобен на крякане.

— Все пак вие сте чуден човек. Ако бяхте психолог, биолог, или дори лекар, веднага щях да ви взема в лабораторията. С вашата настойчивост щяхме да си издействуваме такава апаратура, каквато няма никъде другаде.

— Уви, аз съм учител по английски език.

— Знам. Нина Сергеевна ми каза. Интересно, ако не е тайна как сте баламосали Валерий Николаевич Ногинцев?

— Първо, не съм аз, а един мой приятел. И, второ, представиха ме за журналист, който пише за науката. Както виждате, не се спирам пред нищо.

— Виждам, виждам — поклати глава Борис Константинович. — И какво, твърдо ли сте решили да не ме пускате?

— Твърдо.

— Добре тогава, отстъпвам пред грубата сила.

Изглежда, завеждащият лабораторията вече бе започнал да овладява изкуството на усмивката, защото този път металното му лице се сви в някакво нейно подобие почти без да изскърца.

— Благодаря, професоре — разчувствуван отвърнах аз. — Но не се опитвайте да бягате. Отечествената наука за съня може да понесе непоправима загуба.

— Знаете ли какво? — попита Борис Константинович. — Мисля, че ще мога да ви назнача за старши лаборант. Каква дисциплина ще въведете в лабораторията!

— За съжаление не винаги съм такъв. Ще ви кажа нещо повече: аз съм хаймана. И дори мухльо. Само днес не съм такъв.

Да можеше сега да ме види Галя, помислих си аз. Дори тя с нейната настойчивост сигурно не би могла да го придума.

— Жалко, жалко. Е, добре. Но щом ще правим този малък опит, нека бъдем колкото може по-строги. Аз ще остана тук, а вие ще отидете в стаята вляво. Съгласен ли сте?

— Напълно.

— Вземете лист хартия. Имате ли с какво да пишете?

— Учител съм — обидено казах аз. — Спя с четирицветна химикалка.

— Прекрасно. Като ви повикам, ще се върнете.

— Давате ли честна дума, че няма да избягате, професоре? — попитах аз и се усмихнах с най-обезоръжаващата усмивка, каквато притежавам в мимическия си арсенал.

— Да.

Отидох в съседната стая, където имаше някакви непознати за мене прибори, поздравих съвсем младата девойка, която грижливо разглеждаше в огледалцето своите извити като дъги, тънки веждички, и седнах до клатещата се масичка. Девойката забележимо кимна и дори не откъсна очи от огледалцето. Чувствуваше се, че се гордее с веждите, това творение на нейните ръце, и никога вече не ще бъде в състояние да се откъсне от тях.

Побутнах масичката с лакти. Тя изстена, но не се разпадна. Май ще оцелее и през днешния ден. Съсредоточих се. Изведнъж си рекох, че никога още не съм чел мисли през стена. Ще мога ли? Лек гъдел, сърбеж, миг на кънтяща тишина и глас: „Равни ми изглеждат. А тая глупачка Машка казва, че били тънички.“ Това е брътвежът на глупачката, която продължава да стои с огледалцето в ръце. Трябва още да се съсредоточа. Шумолене на думи: „По такъв начин… корелацията… се локализира… два пъти сме проверявали… електроенцефалограмата се дублираше… многоканален… дава основание…“ Само да успея да запиша.

Вратата изскърца. Огледалцето в ръцете на девойката изчезна и за нищожна частица от секундата тя зае поза на прилежно работещ човек.

— Готов ли сте? — попита професорът.

— Да, идвам.

— Е, как е, стана ли нещо?

— Ето — казах аз и подадох листа на завеждащия лабораторията.

— Я да видим, момко. Но да се разберем: ако не е станало нищо, няма да се оправдавате с обективни причини. Съгласен ли сте?

— Да, да.

Борис Константинович седна зад бюрото, бавно сложи очилата си с тънки златни рамки, взе моя лист и го постави до другия. После с писалката започна да подчертава думите ту на единия, ту на другия лист. Като свърши, свали очилата, духна върху стъклата, извади от джоба белоснежна кърпа, много бавно и много грижливо ги избърса, отново ги сложи и пак започна да подчертава думите.

— Имате ли нещо против да повторим? — изведнъж попита той.

— С удоволствие, професоре.

Отново отидох в другата стая. Боже, ние тук спорим за принципиалната възможност мислите да се четат от разстояние, горещим се, а младата лаборантка с изскубаните вежди отдавна вече я използува във всекидневния живот. Когато на вратата се бе появил професорът, тя скочи като понесена от вятър. Когато влязох аз, дори не погледна към мене. Как познаваше кой отваря вратата?

Сега тя беше заета не с веждите, а с устните си — червисваше се с необикновено старание и чисто източно равнодушие към житейската суета. Ако още не е омъжена, помислих си аз, от нея ще стане превъзходна съпруга. По време на най-яростната кавга трябва само да й пъхнеш в ръцете огледалце — и като пласт масло, който успокоява бушуващите вълни, то веднага ще охлади нейния войнствен плам.

И отново шумолене на думи. Сега цифри:

„Две и седемнадесет стотни… Четири… шест и тридесет и две хилядни… единадесет… единадесет и една десета.“

Този път професорът почти издърпа листа от ръцете ми. Но не го зачете веднага, а бавно го сложи на бюрото. По нещо изведнъж ми заприлича на страстен картоиграч, който мъчително бавно открива картите, за да не пропъди късмета си.

Най-после бутна настрана двата листа.

— Не съм пресмятал, но според теорията на вероятностите случайното отгатване в тия два случая е нищожно малка величина, която може да се пренебрегне. Значи… — Той побарабани с пръсти по бюрото и въздъхна: — Значи — повтори той, — трябва да призная, че наистина сте майстор на илюзията.

— О, боже мили! — изпъшках аз. — Каква илюзия може да има? Аз съм в едната стая, вие в другата. Откъде мога да знам какви думи, фрази или цифри казвате наум?

— И все пак. Знаете ли, изведнъж си спомних един опит, около който на времето се вдигна голям шум. Лекар затворил двама медиуми-телепати в две стаи, разположени в различни краища на сградата. Лекарят казвал на единия от телепатите някаква дума или фраза. После телепатът слагал ръце върху раменете на лекаря и дълго го гледал в очите, запечатвал в тях тая дума. Лекарят отивал в другата стая, където вторият телепат също слагал ръце върху раменете му, впивал поглед в очите му и най-после произнасял безпогрешно думата, намислена от лекаря. Докторът бил поразен. И знаете ли какво се оказало?

— Не.

— Когато лекарят казвал думата на първия телепат, той незабелязано я записвал в джоба си върху листче с лепенка. Като слагал ръце върху раменете на лекаря, залепвал отзад на сакото му листчето, а вторият телепат го отлепвал. Всъщност лекарят бил куриер.

— Остроумно, но нали в нашия случай никой не ходи от стая в стая. И аз не пиша в джоба си. Можете прекрасно да се убедите в това, като ме сложите да седна до вас и ми диктувате мислено.

— Хм!… Добре… нека опитаме.

— Благодаря, Борис Константинович. Само че отначало запишете върху лист хартия онова, което ще ми продиктувате. Иначе после ще търсите текста, който съм залепил на гърба ви.

Професорът за миг се замисли.

— Ако разрешите, ще се обърна настрана — казах аз.

— Да, добре.

В същата стая, от съвсем малко разстояние, мислите на професора звучаха силно и чисто. Без никакъв труд написах фразата, намислена от Борис Константинович.

Той подпря глава на ръката си и притвори очи. Лицето му бе застинало в мъчителна гримаса. Професорът храбро се сражаваше за своите убеждения, но беше принуден да отстъпва под натиска на превъзхождащите сили на противника.

Дожаля ми за него. Всъщност непонятно е защо повечето хора толкова яростно се бранят от всяка нова идея. Та това е празник, пътешествие в непозната страна.

— Не мога да обясня как го правите — най-после каза Борис Константинович.

— Но вярвате на възприятията си?

— Значително по-малко, отколкото на научните данни. А телепатия, разбирате ли, не съществува. Не съ-щест-вува! Няма нито един убедителен опит, има само слухове, празни приказки, непроверени измислици. Затова избирам науката. Не вярвам на очите си. Очите ми могат да грешат, а цялата наука не греши. Конан Дойл е бил напълно рационален писател. Но е бил искрено убеден, че неведнъж е виждал в градината си танци на феи и духове.

— Аз не съм нито фея, нито дух — казах колкото може по-меко — и съвсем не твърдя, че съм телепат. Нещо повече, съгласен съм с вас, че не съществува никаква телепатия и разни други чудеса.

— Значи признавате, че това е майсторска илюзия?

— Де да беше тъй! — въздъхнах аз. — Представяте ли си колко щях да печеля в цирка или на естрадата…

— Чудесна идея. Вместо да ме тормозите тук…

— Професоре, надявам се, че разбирате какво е чувство на дълг. Измъчвам ви така изключително поради чувството на дълг.

— Пред кого?

— Пред народа на Кехлибарената планета и пред всички хора. Виждам тържествуващата усмивка на вашите устни. Слава богу, мислите си вие, всичко става ясно: болен човек. Впрочем дори да бях болен, листовете на бюрото ви нямаше да станат по-малко реални… Драги Борис Константинович, отговорете ми на един въпрос: ако обективните показания на вашите прибори докажат, че спящият ми мозък приема сигнали, изпращани от някаква цивилизация…

— Стига! — викна професорът и скочи от мястото си. — Стига! Подигравате ли се с мене?

— Ни най-малко, кълна ви се! Изгубихте толкова време, ще изгубите още десет минути. И непрекъснато гледате листовете върху бюрото. Борис Константинович, няма да си простите, ако ме изгоните сега. И до края на дните ще ви гризе червеят на съмнението.

Професорът мълчаливо запуши. Този път беше забравил за колелцата и жадно, припряно гълташе дима. Затвори очи, поклати глава, отново ги отвори и ме погледна. Разочарован въздъхна. Горкичкият — сигурно се е надявал, че изведнъж ще се стопя, ще изчезна, и той ще може с облекчение да измърмори: много работих днес, привиждат ми се всякакви щуротии.

— Знаете ли какво — изведнъж рече той, — хайде още веднъж. Една дума. — Очите на професора светнаха с маниакален блясък.

— С удоволствие. Само че казахте наум не една, а цели четири думи: „Петя храни пет петлета…“ Какво е това, стихче ли?

— Скороговорка — изпъшка специалистът по съня и закри лицето си с ръце. — „Петя храни пет петлета, пет петлета, пет братлета…“ — Професорът срамежливо се усмихна и ме погледна.

Аз мълчах. Той също.

След пет минути се съгласи да направим експеримента, като ме накара да се закълна, че нито едно живо същество на света няма да узнае за нашето споразумение. Когато се сбогувахме беше ми жал до го гледам. Целият беше някак омекнал, като колосана яка след пране, а очите му вече не бяха очи на милиционер, а на човек, който бяга от него.