Зиновий Юриев
Бързи сънища (5)

V глава

Днес научих още една подробност от живота на Кехлибарената планета. Оказа се, че У и неговите братя са постоянно свързани посредством някаква телепатична (а може би и не телепатична) връзка със своя… резервен мозък. Да, да, точно така. Със собствените си очи, сиреч, искам да кажа, с очите на У, видях дълга ниска сграда с много ниши в стената — като в колумбарий. И във всяка ниша — матово мъждукащо метално кубче.

Ако с У или с някой от неговите братя стане нещо, резервният мозък винаги е готов. Взема се ново тяло, поставя се в него резервният мозък, който непрекъснато е трупал информацията, притежавана от загиналия мозък, и умрелият преспокойно продължава да живее и работи, а мястото в нишата се заема от нова резервна част.

Още не знам дали тия мозъци се изработват, или се раждат по някакъв начин, метални ли са, или само изглеждат такива.

Очаквам всяка нощ с нетърпението на наркоман. Мина ми мисълта, че греша, дето не записвам нищо. Всяка, буквално всяка чертичка, всяка подробност от видяното на Кехлибарената планета се запечатва в паметта ми, но все пак по-добре е да си водя записки.

Без да отлагам намерението си, веднага сложих пред себе си празен лист хартия, взех писалка, написах думите „Кехлибарената планета“ и се вцепених.

В главата ми с първоначалната си яркост и бистрота се нижеха плавните, заоблени хълмове и звучеше тяхната мелодия, но нямах думи да разкажа за тях. Пред мене беше само празният лист хартия и колкото повече го гледах, толкова повече се убеждавах, че никога и по никакъв начин не ще успея да го покрия със странните малки завъртулчнци, които се наричат букви и които теоретически могат да раждат най-необикновени, тънки, изискани, трепетни слова, способни да опишат всичко на света. Не, за това трябваше да притежавам някакво вълшебство, да знам някаква чудодейна дума, а у мене имаше само тъга, примесена с леко облекчение. Навярно защото в дъното на душата си не искам да записвам на хартия познанството си с народа на У, помислих си аз. Навярно се страхувам, че пренесени върху хартията, вълшебствата ще изчезнат, нишката ще се скъса и аз ще загубя Кехлибарената планета.

* * *

— Антошин — казах аз и погледнах към последния чин, където седеше Сергей, — готов ли си да те изпитам?

— Yes — отговори Антошин и всичките тридесет и шест глави в класа, на момчета и на момичета, светли, тъмни и кестеняви, вчесани и чорлави, отведнъж се обърнаха към Сергей.

За пръв път в писмената история на класа той доброволно се бе съгласил да отговаря, при това бе казал това на английски. Макар и с една дума, но на английски. Както изглежда, самият той разбираше колко необикновен е моментът, защото явно се изчерви и се намръщи, от което изведнъж стана по-интересен.

Класът замря, всички искаха да бъдат свидетели на това чудо, та после да разказват за него на децата и внуците си: „Ами да, много добре си спомням, беше през годината, когато Сергей Антошин каза «Yes» в часа по английски.“

Антошин отговори за тройка, но аз с чиста съвест писах в дневника четворка. Отидох при него и мълчаливо му стиснах ръката. Ако му бях казал нещо, всичко щеше да отиде по дяволите. Но аз мълчаливо му стиснах ръката и за пръв път вместо сънливост и погнуса по лицето на Сергей грееше тиха гордост.

Дявол да го вземе, колко лесно се отключват детските души и колко трудно е да намериш ключето, което би свършило работа! Цели две години не знаех какво да правя със Сергей. Две години.

През междучасието телефонът в учителската стая по някакво чудо остана свободен и аз се обадих на Иля с вярата, че в такъв ден трябва да ти върви във всяко отношение.

— Тъкмо се канех да ти се обадя, но изобщо не можах да си спомня в кое училище тероризираш децата с неправилните английски глаголи. Взимай молив и записвай.

— Какво, глаголи ли?

— Телефонен номер и адрес. — Той ми продиктува: — „Нина Сергеевна, кандидат на медицинските науки. Нина Сергеевна Кербел“. Записа ли? Желая ти успех.

— Чакай! Каква е тая Нина Сергеевна Кербел? С какво се занимава?

— Изучава съня и сънищата. Много здраве от Арина Родионовна. И прощавайте, ако има нещо, драги мой.

Той се засмя и затвори телефона. Какво пък, щом ще е Нина Сергеевна, нека е Нина Сергеевна.

Когато й се обадих, тя дълго мълча, пъхтеше в слушалката, шумолеше с нещо и изведнъж попита:

— Можете ли да дойдете днес?

Казах, че мога. Тя отново замълча, дишаше в слушалката и аз си помислих, че ако решава и научните проблеми със същата скорост, тайните на съня и сънищата още дълго ще вълнуват човечеството. Най-после се реши и ме помоли да отида към пет часа.

Оказа се, че Нина Сергеевна е красива млада жена с огромни сиви очи.

— Да, да — каза тя, като се ръкуваше, — обади ми се нашият шеф. Лично. Добре ли се познавате с Валерий Николаевич?

Неопределено свих рамене. Жестът трябваше да означава „горе-долу“. Разбира се, това беше леко преувеличение, защото за пръв път чувах името му, но никак не исках да огорчавам Нина Сергеевна. Не знам защо, но изведнъж погледнах пръстите й. Беше ми приятно, че не видях венчална халка.

— Валерий Николаевич ми каза, че сте журналист…

— В общи линии… Но идвам при вас съвсем не по журналистическа работа…

Ама че хитрец е тоя Илюша! Журналист…

Нина Сергеевна въпросителна ме погледна:

— А аз разбрах, че сте журналист. Хм… Е, щом сте тук, слушам ви.

Това беше най-трудният момент. Прагът, в който толкова лесно можеш да се препънеш и да се проснеш по очи на земята. А аз съвсем не исках да падам пред тая стройна жена с бяла, добре ушита престилка. Интересно дали под нея има рокля, или не? Какви глупости! Но в главата ми се въртяха най-нелепи въпроси, само и само да забавя страшния миг. Прииска ми се да я попитам трудно ли се изучават сънят и сънищата, какво мисли за теорията на Фройд, защо престилката й е като излята, без нито една гънчица, а престилките на другите висят като раздърпани, омачкани чували, какво сънува самата тя.

Но беше късно да отстъпвам. Нина Сергеевна търпеливо и мълчаливо ме гледаше и видях как в огромните й сиви очи започва да мъждука недоумение.

Замижах и скочих в студената, страшна вода.

— Нина Сергеевна, каня се да ви разкажа нещо, което ще ви прозвучи съвсем фантастично. Знам това и си давам сметка. И няма да се обидя, ако в един или друг момент заявите: прощавайте, заета съм, имам много работа. Ще въздъхна, ще се извиня и ще си отида, оставайки с най-най… и така нататък.

Нина Сергеевна леко се усмихна и рече:

— Наистина съм заета, но след такова предисловие просто съм длъжна да ви изслушам.

— Благодаря — казах аз.

Целият ми ужас се изпари и смело погледнах специалистката по сънищата. Тя отново лекичко се усмихна и взе да разглежда пръстите си. Пръстите бяха тънки и дълги.

Започнах да разказвам. Бях кратък и, както ми се струваше, убедителен. Разказвах за сънищата, за посещението ми при психиатъра. Тя откъсна поглед от пръстите си. Лицето й беше съвсем безизразно.

— Добре де, какво можем да направим за вас?

— Казаха ми, че се занимавате със съня.

— Да, нашата лаборатория се занимава със съня.

— Мислех…

— Разбирате ли, никой на света с никакви прибори не може да зарегистрира какво точно сънува даден човек. Можем да определим момента, в който човек започва да сънува, но не знаем какво вижда в съня си. Това може да е сън за вашата планета, а може да е и най-обикновен, земен сън. Физиологически те са еднакви.

По лицето ми трябва да е било изписано толкова голямо разочарование, че тя добави:

— Повярвайте, с удоволствие бихме ви помогнали но просто не знам…

В очите й нямаше нито насмешка, нито погнуса, нито равнодушие. Само за това вече й бях благодарен.

— Извинявайте, Нина Сергеевна, че ви отнех толкова много време.

Подадох й ръка и за частица от секундата задържах дланта й в своята. Тя внимателно ме погледна и по лицето й отново се плъзна лека усмивка.

— Довиждане — каза тя.

На излизане си помислих, че бих бил радостен, ако думите й се окажеха пророчески. Довиждане, Нина Сергеевна.

Денят беше студен. Още нямаше сняг, голият асфалт мръзнеше и при вида на сивата му голота човек просто го побиваха тръпки.

Трябваше да ми е тъжно. И задето лабораторията по съня не можеше с нищо да ми помогне, и задето очите на Нина Сергеевна са толкова прекрасни, и задето на пръста й няма венчална халка, а на моя има, и задето оловното небе съвсем неохотно пропуска оскъдната зимна светлина. Но не ми беше тъжно. Моят мъничък приятел ми пращаше от Кехлибарената планета не само колебливата паяжина на сънищата. Пращаше ми бодрост и вяра — и почувствувах, че започвам да обичам далечния и непознат народ, който хем никак не прилича, хем толкова много прилича на нас.

* * *

Това стана сутринта. Докато крачех към училището. Наближавах аптеката, когато видях на стотина метра Вечно срещания. Днес този мързеливец закъсняваше малко. Помислих си, че още е рано да му се усмихна — няма да види от такова разстояние. И изведнъж почувствувах в главата си… как да кажа… нещо като лек гъдел. Мигновен сърбеж, но съвсем не неприятен. Не по кожата, не в корените на космите, а някъде вътре, в мозъка. Изведнъж сърбежът се превърна в неясен брътвеж. По инерция продължавах да вървя срещу Вечно срещания и с всяка крачка, която скъсяваше разстоянието между нас, брътвежът ставаше по-силен, по-чист, по-ясен, сякаш главата ми беше радиоприемник и някой въртеше копчето за настройване. Когато Вечно срещания беше само на няколко метра от мене и се усмихвахме един на друг, ясно чух думите: „Какво симпатично момче!“

Ще помня тия думи до последните часове на живота си!

Не мога да ви опиша гласа, който чух. Това явно не беше гласът на Вечно срещания. Беше някакъв безплътен, мой, вътрешен глас, без тембър, без звучност и колорит, но той ясно произнесе думите „какво симпатично момче“ и аз чух тия думи.

С невъобразима бързина пред очите ми се замяркаха термините от учебника по психиатрия. Вербални илюзии, слухови халюцинации, псевдохалюцинации…

За миг ме достраша. В гърдите ми се образува празнина, властно всмука в себе си стомаха, сърцето ми прескочи един удар. Значи все пак се побърквам, помислих си аз и веднага разбрах, че не е вярно. Да, не е вярно. Вече не ме беше страх. Завладя ме детското усещане, че става нещо интересно. Че от фотоапарата изведнъж наистина е изхвръкнала птичка и е казала „здравей“.

Обърнах се. Вечно срещания беше вече на стотина метра зад мене. Хукнах подире му, като размахвах чантата, в която носех проверената предния ден диктовка. От четиридесет и една работи — седем двойки. Не е блестящо, няма що.

— Извинете — задъхан рекох аз и Вечно срещания ме погледна с недоумяваща усмивка. — Какво си помислихте преди малко, като минавахте край мене? Това е много важно. Повярвайте ми, това е…

Вечно срещания весело се разсмя:

— Какво си помислих ли? Помислих си: „Какво симпатично момче“. И честна дума, това не е комплимент, наистина съм сигурен, че е така.

Бързо прегърнах моя непознат познайник, целунах го по пълната синкава буза и хукнах към училището. Сега вече в обратен ред чух думите: „Странно момче“. Отначало те звучаха чисто и силно, а след няколко крачки се сляха в неясен брътвеж и заглъхнаха.

Странно момче. Поне един човек вече знае със сигурност, че съм се побъркал.

А на мене ми беше весело. Изпълнен бях с радостно очакване на нещо, с детско предвкусване на празник. Птичката на панаирджийския фотограф кръжеше над главата ми и обещаваше удивителни събития, необикновени срещи. Струваше ми се, че долу в краката ми, в шумното пристанище, по тъмнозелените вълни се олюлява моят галеон, който ей сега ще отплава към непознати страни. А може би това съвсем не е пристанище и галеон, а космодрум и ракета. И аз крача сам в безкрайното поле към сребристата игла, насочена към зенита.

Погледнах часовника. Осем и двадесет и осем минути. Разбира се, че не ще успея да изпуша цигарата си, но пък няма нужда да бързам. Ала не можех да вървя спокойно. Забравил педагогическата сериозност, изкачих в галоп стълбите, втурнах се в учителската стая и почти изпях „добро утро“.

Семьон Александрович уплашен ме погледна и вдигна дневника, сякаш искаше да се предпази с тоя педагогически щит, и аз ясно чух: „Дали пък не е пиян?“

— Не съм, не съм — поклатих глава аз и видях как, увеличено от стъклата на очилата, в помръкналите бледосини очи на математика бавно се надигаше облаче на изумление.

Грабнах дневника и хукнах към осми „А“ да раздам диктовката със седемте двойки.

Вечерта реших да направя серия експерименти. Сериозни, коректни експерименти, както казват учените.

— Люш — рекох аз на жена си, — можеш ли да кажеш наум някаква фраза и да я запишеш на лист хартия?

— Защо?

— За експеримент.

— Да не е някакъв фокус?

— Нали ти казвам: експеримент. Само че, моля те, нещо по-оригинално. Ако напишеш „Юрка е глупак“, няма да ми е интересно да познавам.

— Ама ще е истина.

— Люшенка, жено моя, другарко в живота, истината си е истина, а експериментът си е експеримент. Нали си жена. Трябва да си любопитна и недоверчива като сврака. Недей слиза от дивана. Ето ти молив, ето ти листче. Докато пишеш, прикривай листчето с ръка, та случайно да не видя.

— Дай да си подложа нещо.

Дадох й един брой на „Наука и жизнь“. Сега да се съсредоточа. Вече бях установил, че безплътният глас в моя мозък звучи по-ясно и по-силно, когато се съсредоточавам, когато се вслушвам в него. И, наопаки, когато съм зает с нещо, гласът изчезва.

Бърз, мигновен сърбеж, приятен гъдел. Чувство за включен радиоприемник. Той е включен, но предаването още не е започнало. И ето глас: „Какво да напиша… Че трябва да си почине? Много е просто. Той ме помоли да е нещо по-оригинално. Някое стихче… Сняг, зима! Селянинът впряга шейната, весел и чевръст…“

Не се сдържах. Исках на свой ред да запиша чутото на листче хартия и после да ги сравня. Вместо това изпях:

— „Сняг, зима! Селянинът впряга шейната, весел и чевръст…“

Галя впери поглед в мене, леко зяпнала, и аз чух как си помисли: „Как го прави… Някакъв фокус…“

— Познах ли? — попитах аз.

— Да-а — сякаш не вярваше на себе си, провлече Галя. — А как го правиш?

— Много просто — небрежно и малко покровителствено обясних аз. — Гледам те и чувам мислите ти. В този момент например нямаш никакви ясни мисли. Но нека направим още един опит.

„Какво ли да измисля, че да не се сети… Някакви имена… На познати… Не, за познатите може да се досети… Ама че глупости, как може така… О, да! Ще напиша фамилните имена на сътрудниците от съседната лаборатория. Завеждащият — Сидорчук, после оня симпатичен млад доктор Леонтиев, Маликина, Ишанова… Как се казваше оня, куцият? Ш-ш… А, Шулятицки. Кой друг? Полишчук и Нина Сич, които в никакъв случай няма да се оженят… Сякаш стига.“

— Стига — кимнах аз и Галя нерешително ме погледна.

Имах впечатление, че още не е решила: да се учудва, да се възхищава или да ме нахока. А за такава решителна особа като Галя неопределеността е противоестествено състояние.

— Записа ли? — попитах аз.

— Да.

— Чета — казах аз. — А ти следи в твоя списък дали не съм пропуснал някого: „Сидорчук“. По-нататък съм записал „с.м.д. Леонтиев“. Ако помня добре, гражданко Чернова, с.м.д. означава симпатичен млад доктор. — Въздъхнах, за да й покажа безумната си ревност. — „Маликина, Ишанова“.

— Ешанова — поправи ме Галя.

— Добре. Аз съм великодушен. Разрешавам на тази дама отсега нататък да бъде не Ишанова, а Ешанова.

— Тя не е дама. Девойка е.

— Предай й моите поздрави. Продължавам. „Шулятицки, Полишчук и Нина Сич.“ Вярно ли е?

— Вярно е. Чудесен си!… Ще вечеряме ли?

— Да вечеряме ли? — повторих въпроса й аз.

— Ти да не искаш да закусваме?

Боже мой, тя току-що бе станала свидетелка на чудо. Истинско чудо. Малко истинско вълшебство. И ме вика да вечерям. Вместо да падне на колене и да простре длани към мене, тя ме вика да вечерям. Да ве-че-рям! Каква глупава дума — ве-че-рям. И човекът, с когото живея под един покрив, на всичко отгоре работи в научноизследователски институт. Изследователски. Научен.

Такава си беше тя. Отхвърляше настрана всичко, което не можеше да контролира, всичко, което не можеше да държи в малките си, силни ръце. Нямаше нужда от чудо, защото за съзерцаване на чудото е необходимо смирение, а моята жена не се отличава с нещо подобно.

— Галя — казах аз, — ти си младши научен сътрудник. Готова е една трета от дисертацията ти. Знаеш за храносмилането на плоските червеи повече от всички на света. Ти си начеващ учен. И толкова спокойно посрещна онова, което ти демонстрирах? Как може такова нещо?

— А какво трябваше да направя? — Галя се свлече от дивана и се протегна, изви се като котка. — Знаеш ли какво има днес по телевизията?

— Люшенка — жално изпъшках аз, — как можах да го направя? Обясни ми.

— Откъде да знам? Какво искаш от мене? Някакъв фокус…

— Какъв фокус? — креснах аз. — Какъв фокус е това?

— А какво е? — необичайно вежливо попита Галя.

— Четене на мисли, ето какво е.

— Четене на мисли, материализиране на духове и раздаване на слонове.

— Боже мой, каква ерудиция! Дори си чела Илф и Петров. Добре де, ами ако сега литна във въздуха и изхвърча през прозореца?

— Ще си поплача половин година и навярно ще се омъжа за друг.

— Благодаря ти, Люш, за тая половин година. Всъщност за твоите сълзи навярно ще е достатъчен и половин месец или половин ден. Но аз имах предвид благополучен полет. Да предположим, че бях литнал и бях кацнал върху перваза на прозореца. Пак ли щеше да ме попиташ какво има днес по телевизията?

„Все пак става му нещо — чух аз мислите й. — Ще помоля Валентина да поприказва още веднъж с оня лекар…“

— Помоли я, помоли я! — викнах аз и си помислих, че по начало е глупаво да викам и на нейно място сигурно и аз щях да се държа по същия начин.

— Какво „помоли я“? — За пръв път тази вечер от очите на Галя изчезна домашният ленив покой и вместо него видях да се прокрадва изумление.

— Помоли Валентина още веднъж да поприказва с оня лекар! — Знаех, че напразно се горещя, но вече нищо не можех да направя със себе си. — Ти си абсолютно права. Щом срещнеш нещо непонятно, което не се побира в общоприетите схеми — и хайде на психиатър. Последната линия окопи! По-рано — върху кладата на инквизицията, а сега — в кабинета на психиатъра! Ако твърдях, че на главата ти има рога, можеше да помислиш, че имам халюцинации. Но това не са халюцинации. Сравни двете листчета. Сидорчук, Леонтиев, Маликина, Ешанова или Ишанова, как беше… Или това също е халюцинация? Семейна халюцинация? Добре, когато се опитвах да ти разкажа за моите сънища и ти оставаше вежливо-равнодушна, все някак можех да те разбера. Някаква планета, някакво човече У с резервна метална глава — малко ли неща могат да се присънят! Но днес… Обясни ми… Та това… Та това е чудо! Телепатия, каквато не съществува! А ти казваш — да вечеряме!

Галя се приближи и ме прегърна. Познатото топло докосване. Слабият познат мирис на нейния парфюм. Познатата стая. Малко накриво окачената литография с букет от люляк. Колко пъти съм се наканвал да забия ново пиронче…

— Какво говориш, Юрча — нежно каза Галя и потърка с върха на нослето си моята буза.

Върхът беше мек и топъл и въпреки яда си почувствувах прилив на нежност към това същество, което безжалостно се мъчех да отмъкна от неговия обичаен топъл свят към далечната Кехлибарена планета.

— Няма да се ядосваш, нали? — каза тя. — Сигурно си прав. Сигурно съм глупачка. Но какво да правя, щом господ ме е лишил от разум? Ама и ти си тъпичък. Като малко дете. Кажи какво си мисля сега?

— „Все пак обичам го!“

— Правилно — засмя се Галя.

Това вече беше нещо по-понятно, с него можеше да се разпорежда, както обикновено. Можеше отново да се почувствува господарка.

Не й се сърдех. Едни жадуват за чудо, други бягат от него. Само дето мъничко се срамувах за нея. Пред У. И за мене това чувство не беше смешно.

Галя отиде в кухнята, а аз си помислих, че навярно най-добре ще е да забравя Кехлибарената планета и да започна да излизам пред публика с така наречените психологически опити. „А сега един природен феномен, заслужил артист на републиката, ще демонстрира опити с четене на мисли, изградени върху учението на Иван Петрович Павлов…“ И със сатанински черен фрак, бледен, с пламнали очи аз излизам на сцената, небрежно се покланям, забелязвам на втория ред приказно красива блондинка, приближавам се до нея и се взирам в очите й. Горкичката, трепере и не може да откъсне от мене омагьосания си поглед. Моля я да напише на лист хартия две изречения и да го предаде на журито, а после се обръщам настрана и ги отгатвам. Залата гърми от ръкопляскания, блондинката вече не трепере, а вибрира, а аз продължавам психологическите опити, изградени върху учението на Иван Петрович Павлов.

Усмихнах се. Не, няма да продам моя приятел У и неговия дар за никакви пари, за никаква естрада и омагьосани погледи на блондинки. Не съм стопанин на този дар, а и братята на У не са ми хвърлили сребърната си нишка през безкрайните простори на космоса, за да печеля пари.

Изведнъж телефонът иззвъня удивително гръмко й неочаквано. Галя вдигна слушалката.

— Здравей, Илюшенка… Да, в къщи е, сега ще се обади.

Взех слушалката.

— Можеш ли да дойдеш при мене? Още сега? — изрече на един дъх Иля.

— Станало ли е нещо? — попитах аз.

— О, имбецил! Трепеш се за него, блъскаш си главата, а той пита станало ли е нещо!

— Добре, Илюша, веднага идвам.

Галя въпросително ме погледна:

— Излизаш ли?

— Ще прескоча до Иля.

— Много ли ще се бавиш?

— Не, след около два часа ще си бъда у дома.

— Върви, само че внимавай. Днес видях такава страшна катастрофа при Белоруската гара… Едно маршрутно такси и тролейбусът…