Зиновий Юриев
Бързи сънища (3)

III глава

Продължавах да живея в два свята. Денем ходех на работа, срещах при аптеката Вечно срещания (сега се поздравявахме като най-близки приятели), изпитвах учениците, пишех им бележки, разговарях с Галя. С една дума, бях Юрий Михайлович Чернов, учителят по английски език.

Нощем се озовавах на Кехлибарената планета. Всеки следващ сън добавяше нещо към предишния.

Ден след ден все повече свиквах с глупавата на пръв поглед мисъл, че Кехлибарената планета съвсем не е рожба на нощните ми фантазии. Тя живееше своя живот и аз бавно, крачка след крачка се запознавах с народа на У, толкова странен и различен от нас. Не разбирах, недоумявах, не вярвах, но се запознавах.

Не, не, не мислете, че напълно бях загубил способността да се самоконтролирам и се бях превърнал в някакъв наркоман, за когото единствената реалност е светът на неговите фантасмагории. Напълно съзнавах всичко. Повтарям: единственото, с което никак не можех да се съглася, беше това, че сънищата ми са просто сънища. Не можеше да бъде така. От никакво гледище. Сънищата не могат да следват един подир друг, в строга последователност. Не могат да се наставят толкова точно. Не могат да бъдат толкова логични, макар и фантастично-логични, но логични. Спящият ми мозък не можеше да пресъздава нощ след нощ картини от живота на една неизвестна планета. Разбирах, че на другите това твърдение може да се стори съвсем не безспорно, но аз знаех. Знаех, чувствувах, бях сигурен, че пътешествията ми до Кехлибарената планета не са просто сънища. Ако можехте да полетите с мене над пеещите хълмове или ако успеех истински да ви разкажа за полета, щяхте да ме разберете.

Тогава какво? Тогава оставаха два варианта. Или съм се побъркал и всичко, което ми се струва, е плод на болната ми психика, или… Дори сега, много време след всичко, което се случи, ми става чудно как съм намерил у себе си интелектуално мъжество да стигна до втората възможност. Повярвайте, не се хваля. През целия си съзнателен живот съм се отнасял твърде скептично към себе си. Никога не съм бил особено умен, храбър, предприемчив. Знаех, че е така. Лесно се примирявах с всичко, което ми сервираше съдбата. И когато Галя ме упрекваше, че не съм борец, бях принуден с въздишка да се съгласявам. Наистина не съм борец.

Както изглежда, за мене най-лесно беше да реша, че Кехлибарената планета е своеобразно заболяване. За повече или по-малко рационално мислещия ум такъв вариант би изглеждал най-правдоподобен. Но аз бях сигурен в друго. Бях сигурен, че по някакъв начин получавам информация, изпращана от У и неговия народ.

Да си представим, разсъждавах аз, като се мъчех да не губя спокойствие, че някой собственик на телевизор, да речем, някъде край Курск, изведнъж вижда на екрана на своя „Рубин“ или „Темп“ предаване от Рим. Или от Хелзинки. А превод, кой знае защо, няма. Той отива при съседите:

„Маря Ивановна, снощи предаваха някакъв футболен мач от Рим, а нямаше превод. Не се разбра кои играха“.

„Какво говориш — казва съседката, — какъв мач? Какъв Рим? Даваха осемнадесетата серия на тоя… как беше… Знаеш го де… И «Артлото». Майтап си правиш с мене, а?“

„О, не — провлечено отвръща той. — Не…“

Никой друг не е гледал предаването от Рим. Както е известно, телевизионният апарат приема предавания само в границите на пряката видимост на предавателя. А както е известно от учебниците по география и от всекидневния опит, Курск не се намира в границите на пряката видимост от Рим.

Какво ще си помисли собственикът на злощастния „Рубин“? Или че се е побъркал, или че в резултат на някакви неясни обстоятелства телевизорът му изведнъж е започнал да приема предаванията на римската телевизия. Още повече, че рядко, много рядко, но подобни случаи е имало.

С мене нещата стояха горе-долу по същия начин. С единствената разлика, че Кехлибарената планета не бе Рим, главата ми не бе „Рубин“ и доколкото ми е известно, никога с никого не се бе случвало подобно нещо.

Вечерта реших да поприказвам с Галя. Този път тя ме слушаше, без да ме прекъсва. Когато свърших, ме прегърна и потърка нос в бузата ми.

— Бодеш — каза тя, — но въпреки това те обичам.

Когато Галя ме прегръща, обикновено се чувствувам като голямо двадесет и пет годишно котенце, на което му се иска да мърка и да се гали под докосването на нежната и позната ръка. Но днес бях настръхнал като звяр. Неволно се взирах, за да разбера какво всъщност мисли тя.

Подозрителността е самовъзбуждащо се състояние. Направиш ли първата крачка в тази посока, втората е по-лесна. Вече ми се струваше, че носът на Галя е студен и фалшив, че гласът й не е искрен, че разговаря с мене като с болен.

— Всичко ще се оправи — каза Галя, — просто трябва да си починеш. Може би ако приказваш с директорката, ще те освободи за една седмица? В края на краищата нали заместваше Раечка, когато тя се зажени… Ще идеш за една седмица на вилата при леля Нюра, в Заветите на Илич, ще поскиташ, ще подишаш чист въздух и ще се върнеш съвсем здрав.

— Здрав. Значи сега съм болен?

— Не казвам, че си болен, но…

— Разбирам те. Прекрасно те разбирам. Ако ти ми беше разказала, че сънуваш сънища, които идват при тебе от космоса, сигурно и аз щях да те пратя при леля Нюра. Тя е земна жена, сънищата й навярно са съвсем реалистични, най-много от селищен мащаб…

— Напразно се ядосваш. Та аз ти мисля само доброто.

— Не се ядосвам, Люш. Честна дума! Ако си забелязала, откакто започнаха кехлибарените сънища, аз съм в прекрасно настроение. Но кажи, нима допускаш, че мога да изляза прав? А? Изведнъж в сивите делници блясва лъчът на необикновеното? А ти го пращаш при леля Нюра, на чист въздух.

Галя въздъхна и на лицето й изведнъж се появи утринната сурова непристъпност.

— Добре де — каза тя, — да допуснем за миг, че ти вярвам. Или по-добре не че ти вярвам, а просто, че си ме убедил. Ти, Юра Чернов, Юрий Михайлович Чернов, учителят по английски език — в гласа на Галя се появи лек сарказъм, — си оня избраник, когато са намерили твоите космически приятели. Да допуснем. И какво? Обичаш в разговор да си представяш какво би станало, ако… Веднъж и аз ще се опитам да направя това. Ще отидеш, да речем… в Академията на науките и ще кажеш: „Здравейте, аз съм учителят по английски език Юрий Михайлович Чернов. Знаете ли, че приемам сигнали от космоса? Насън.“ Ето на̀, свиваш рамене. Може би ти е безразлично какво мислят за тебе околните, но аз не искам да смятат мъжа ми за луд. Разбираш ли ме?

Бузите на Галя се зачервиха, очите й заблестяха. Погледнах ръцете й. Беше стиснала юмруци. Беше готова за бой. За здравия разум, за мене, та никой зад гърба ми да не се почуква с пръст по челото.

— Мълчиш — продължаваше Галя. — Пък и какво можеш да ми възразиш? Нищо. Винаги ти е лесно да избереш варианта, при който няма нужда да правиш нищо. Всичко да се оправи само по себе си, а ти да си лежиш на дивана със скръстени ръчички…

Изглежда, трябваше да се разсърдя и да изложа пред Галя съображенията си относно това, за кого е трябвало да се омъжи. Но странно: радостният отблясък, дошъл чрез сънищата, продължаваше да озарява всичко наоколо, дори лицето на Галя, чиито очи бяха станали язвителни. Само въздъхнах. Нейните думи бяха много разумни. Съдържаха тържествуващия здрав разум на милионите, спасяващ и унищожаващ всичко по пътя си. Не дай, боже, да се озовеш под гъсениците на здравия разум. Атаката на здравия разум е неудържима. На негова страна е силата и подкрепата на мнозинството. И ти стоиш, сам, въоръжен с крехки, странни идеи, в които самичък не вярваш докрай.

— За себе си навярно имаш право, Люш. Но какво друго ще ме посъветваш освен леля Нюра?

— Защо не отидеш на лекар? Да те види някой добър психиатър, който би могъл да обясни състоянието ти. Валя има прекрасен лекар…

— И ти вече си говорила с нея?

Галя за миг се замисли — дали да излъже, или да каже истината.

— Да… Виждах какво става с тебе… Разбери, Юрча — очите на Галя отново станаха топли, а когато са топли, не ми се ще да откъсна погледа си от тях, — разбери, че това е дреболия, ще мине. Но не бива да оставяш така болестта. Винаги е по-лесно да се излекуваш в началото, отколкото после. Ще отидеш ли на лекар?

— Ще отида.

Какво друго ми оставаше да кажа? Че няма да отида? И още повече да укрепя вярата й, че съм се побъркал? И да гледам как започва да крие от мене острите предмети?

А може би наистина е права? Може би дълбоката ми увереност, че съм здрав, също е един от симптомите на обземащото ме безумие? Може би отдавна вече съм болен? Дълго преди появата на кехлибарените сънища? Склонност към рефлексии. Навик вечно да се фантазира какво би станало, ако… Ако вместо в гората гъби никнеха в устата… В устата ми сякаш все още не растяха гъби, но за всеки случай я опипах с език. И се уплаших. За миг границата между действителността и забавната шега почти изчезна. На шега ли опипах с език небцето и венците си? Или сериозно?

Спомних си за моя приятел Иля Плошкин. Още в института той обичаше да ме нарича малоумен. Дали не беше пророк? И дали в шегата не е имало мъничко истина? Или дори не мъничко, а цялата истина?

— И не се вълнувай, миличък — каза Галя, — всичко ще се оправи.

В гласа й прозвуча свирепа решителност да опази домашното огнище, да защити своята крепост. Друго не знам, но решителност Галя притежаваше предостатъчно. Щом в мъничката й глава узрее някакво решение, започва да го прокарва в живота с всесъкрушаваща енергия.

— Искаш ли да дойда с тебе? — попита тя.

— Люшенка, хайде да решим: пълен инвалид ли съм, или все още мога да се движа? Ако мога да се движа без бавачка, дори такава симпатична като тебе, бих предпочел да отида сам. Имаш ли адреса?

— Ето го. Недей му обяснява нищо по телефона. Кажи, че се обажда Чернов от името на Валентина Егоровна…

* * *

Натиснах копчето за единадесетия етаж и докато асансьорът ме качваше нагоре, прочетох по стените му цялата кратка летопис на новопостроения жилищен блок. „Олег плюс Светла…“ Дай боже да са щастливи. Така-а. „Льонка е глупак. Оля е глупачка.“ Да се надяваме, че това е клевета. Може би просто не ги разбират, просто не им вярват.

Сто осемдесет и пети апартамент беше в десния коридор, в който цареше пълен мрак. Зашарих с ръце по стената, напипах някакъв звънец и позвъних. Звукът беше мелодичен и на душата ми изведнъж стана спокойно и хубаво, както през всичките тия дни. Вратата се отвори рязко и широко, сякаш някой я бе дръпнал отвътре с всички сили. Изглежда, че беше тъкмо така, защото зад нея стоеше огромен мъжага с червеникава къса брада и по фланелка.

— Извинете — измънках аз, като се чувствувах мъничък и беззащитен пред тази брадата планина, — това ли е апартамент сто осемдесет и пет?

— Да — с дълбока увереност басово отвърна човекът с фланелката. — А вас сигурно ви праща Валентина Егоровна?

— Да. — Помъчих се в гласа ми да прозвучи същата увереност като на лекаря.

— Прекрасно. Извинявайте, че съм по фланелка. Цикля си паркета. Влезте.

Човекът-планина ме въведе в малка стаичка, чиято половина бе заета от бюро.

— Един момент — каза той. — С ваше разрешение ще си облека ризата, че лекар по фланелка не е никакъв лекар, а майстор по паркетите, дявол да ги вземе. Имам предвид и паркетите, и майсторите. Особено последните. Случвало ли ви се е някога да циклите паркет?

Досрамя ме, че до двадесет и пет годишна възраст изобщо не съм хващал в ръце цикла или как се казваше там.

— Не, — поклатих глава аз, — не ми се е случвало. Чел съм само в литературата. В класическата. — Докторът се ухили, а аз го попитах: — Ето на̀: казах ви, че съм чел в литературата. И вие веднага познавате — този се шегува, а този е болен, така ли?

— Ами, веднага! Може и да не е веднага, но все разбираме нещичко. Хайде, разкажете от какво се оплаквате.

— За съжаление от нищо не се оплаквам.

Изрекох тази фраза и си помислих, че не би трябвало да се шегувам тук. Дявол го знае как ще възприеме начина, по който разговарям.

— Добре де, разкажете от какво не се оплаквате.

О, господи, нямаше къде да отстъпвам и накратко разказах на лекаря за сънищата си. Той слушаше, без да ме прекъсва, от време на време сграбчваше в юмрук червеникавата си брадичка и я подръпваше, сякаш опитваше здраво ли се държи.

После ме разпита как се чувствувам, как заспивам, какви са отношенията ми с близките и колегите, от какво съм боледувал и така нататък. Когато отговорих на последния въпрос, започна яростно да дъвче долната си устна. Помислих, че по всяка вероятност ей сега ще я отхапе, но всичко мина благополучно. Остави устната си на мира, но изведнъж започна да се чеше. Чешеше се по главата, по врата, по бузите, по носа, по брадичката.

Ако някой тук има нужда от помощ, помислих си аз, това е нашият мил доктор.

— Е, какво? — не издържах и попитах аз.

Докторът не отговори, а започна да се чеше с още по-голямо ожесточение.

— Да ви помогна ли? — колкото може по-кротко попитах аз.

Просто не можех да гледам как се опитва с голи ръце да смъкне скалпа си.

— Какво? — сепна се докторът. — А, имам такъв лош навик. Впрочем, знаете ли, съществува теория, според която чесането на главата подобрява циркулацията на кръвта, а оттам и мисловния процес.

Аз се засмях.

— Смешно ли ви е?

— Извинявайте, докторе, разбрах защо като малък съм обичал толкова много да ме чешат по главата.

— О, господи! — въздъхна докторът. — Какво да ви кажа? От една страна, вие сте абсолютно нормален човек, прекрасно се ориентирате във външния свят и в собствената си личност…

— Благодаря — важно и с достойнство наведох глава аз.

Но докторът продължи:

— От друга страна, в сънищата ви сякаш има елементи на парафренен синдром. Но, повтарям, само елементи. Имам предвид самия факт на общуването с вашите човечета… Твърде странна комбинация, бих казал.

— Докторе, извинете ме за упоритостта. Да допуснем, че не ви бях разказал нищо за Кехлибарената планета. Щяхте ли да останете с впечатление, че психиката ми е нарушена?

— Безусловно и стопроцентово не.

— Казвате, че в сънищата ми има елементи, както ги наричате, на парафренен синдром. В сънищата. Да допуснем. Но има ли такива елементи в мене, в моята бодърствуваща личност?

— Как да ви кажа… Струва ми се, не. Но и тук всичко не е толкова просто. За този синдром са характерни чувства на самодоволство, блаженство, веселост, еуфория. Е, да оставим настрана самодоволството. Както изглежда, то изобщо не е характерно за вас. Май и блаженството може да се извади от скобите. Но веселостта, еуфорията — това твърде много наподобява състоянието ви след сънищата, както ми го описахте. По начало сънищата не са характерни за парафренния синдром. По-скоро става дума за халюцинации. От друга страна, в наши дни у болните от парафренен синдром твърде често се срещат космически мотиви. Впрочем срещат се и при онейроидния синдром…

Като започна да си служи с обичайната терминология, докторът доста се развесели. Какво значи хубавата патерица за куция!

— Това пък какво е?

— Онейроиден значи съноподобен. Нещо като кулминация на острото фантастично бълнуване. Ярки чувствени впечатления…

Божичко, помислих си аз, това вече е по-близо.

— … Тия впечатления са като видими, ярко изразен е ефектът на присъствие. И пак често се срещат космически мотиви.

— Прилича — измърморих аз.

— Може би щеше да прилича, ако не беше една малка подробност.

— Каква?

— И при единия, и при другия синдром винаги се наблюдават известни промени в психиката. Неотдавна имах един болен със същата диагноза. Прекрасен, мил човек, който търпеливо обясняваше на всички, че е отговорен за съдбата на вселената, защото държи в ръцете си всички конци на всички звезди и планети. Понякога много учтиво молеше някого да подържи например Алдебаран, понеже тая звезда е много голяма, трудно се удържа и ръката му се е уморила. А конецът не може да не се държи — ще отлети. Вселената и без това се разпръсва… Много начетен и интелигентен човек.

— И какво, излекувахте ли го?

— Повече или по-малко.

— А аз какво да правя?

— Засега нищо. Абсолютно нищо. Ако можете, починете си малко. Спортувайте.

Усмихнах се.

— Напразно се усмихвате. Ако знаехте колко огромни са резервите ни за саморегулиране, нямаше да се усмихвате.

— Извинете, докторе, усмихнах се, защото жена ми също ме придумваше да си почина. Една наша роднина живее във вилата си край Москва…

— Прекрасно.

— Докторе, извинете още веднъж за нахалството. Да допуснем, че правите там най-различни изследвания…

— Нямате нужда от никакви изследвания.

— Казвам, да допуснем. И да допуснем, стигате до твърдото убеждение, че съм психически здрав. А сънищата продължават…

— Гледайте си ги, колкото искате, щом не ви пречат. Още повече казвате, че сутрин се чувствувате отпочинал, отморен.

— А изобщо в психиатрията известни ли са случаи с такива серийни сънища?

— Строго казано, това вече не е психиатрия, а по-скоро психология. Нали знаете, че има специалисти по съня. Разбира се, те биха ви отговорили по-изчерпателно. Мисля, че такива случаи са известни, макар да не са чести. Но по принцип това са тематични сънища, когато човек отново и отново сънува все едно и също. Или сънища-компенсации, когато някой преживява насън всичко онова, което му липсва в реалния живот. Сънят не е пряк израз на компенсацията, а изопачени символи, които се нуждаят от интерпретиране. Потискането на подбудите осигурява силата за построяване на сънищата, а паметта набавя суровината, наслоеното през деня. Такова е гледището на Фройд. Той нарича съня „фойерверк, който изисква много време за подготовка, но изгаря в един миг“. Но както е известно, Фройд прекалено се увлича от половите подбуди. А аз не виждам еротичен мотив във вашите сънища. Адлер пък смята, че човек сънува, когато нещо го тревожи. Не случайно неприятните сънища са повече. Ако не греша, петдесет и седем процента, а приятни неща се присънват два пъти по-рядко. Нашият Сеченов нарича сънищата небивала комбинация от бивали впечатления…

— Но в моя случай.

— Разберете, мозъкът е чудовищно сложна машина. Човешката личност практически е неповторима, като отпечатъците от пръсти. Класически ясни случаи се срещат по-често в учебниците, отколкото в живота. Напълно възможно е вашият сериен сън, както го наричате, да има характер на преработка, дошла от научнофантастичната информация.

Хм, помислих си аз, брадатият повтаря предположенията на седмокласника Антошин. Само че Антошин бе стигнал до тях доста по-бързо.

— А какво мислите за възможността, която вече споделих с вас, докторе? Че по някакъв начин получавам информация, изпращана от космоса?

— Тъкмо затова разговарям с вас. Строго казано, това е единственият реален симптом, който ме кара изобщо да се замислям. Иначе отдавна щях да съм ви изпроводил.

Безсмислена работа. Силовото поле на здравия разум е непробиваемо. На червенобрадия лекар му е по-лесно да обяви здравия за болен, отколкото да открехне някаква вратичка пред неизвестното. Впрочем мога да го разбера. Така наистина е по-лесно. Когато човек като продавач на балони държи в ръцете си конците на всички звезди и планети, по-лесно е, разбира се, да стигнеш до извода, че трябва да го лекуваш, отколкото да се отнесеш сериозно към конците.

— Много ви благодаря, докторе. — Извадих от джоба приготвения плик с пари и се опитах неловко да го пъхна в огромната лапа на доктора. Ръката му беше покрита с къси червеникави косми. — Това е за вас — измърморих аз.

— Пари ли? — деловито попита психиатърът.

— Да — признах аз.

— Благодаря, но не вземам. Изобщо нямам частна практика. Валентина Егоровна ме помоли, а тя е жена, на която не може да се откаже. Познавате ли я?

— Разбира се, съпруга е на един от близките ми приятели.

— Поздравете я. Желая ви да си починете. Знаете ли какво друго мога да ви препоръчам? Циклете паркет. Великолепна трудова терапия.