Зиновий Юриев
Бързи сънища (2)

II глава

Следващата нощ отново ме върна на Кехлибарената планета. Но този път полетът беше съвсем друг. Отначало той точно повтаряше същото безшумно плъзгане над оранжевите, кехлибарени и обагрени с охра простори, после обаче стана нещо.

На сутринта дълго мислих как да обясня това с думи. За пръв път в живота си разбрах колко горчив ще е писателският хляб, щом трябва ден след ден трескаво и мъчително да прехвърляш купища от думи и да търсиш оная единствена, която точно и без луфтове ще легне до другите. Не, не го казвам правилно. Купища от думи е щампа. Щом трябва да изразиш с думи нещо повече или по-малко необикновено, думите катастрофално не достигат. Опасявам се, че не ще мога дори приблизително да опиша своите усещания. Но все пак ще опитам.

И тъй, отново безшумно се носех над кехлибарените плавни хълмове. Беше ми приятно, спокойно и радостно да виждам тия хълмове. Бавното им редуване и самата им форма се сливаха в някаква мълчалива хармония, която ясно звучеше в мозъка ми.

Внезапен взрив. Нощ, осветена от милиони прожектори. Милион обективи, фокусирани едновременно, милион телевизори, настроени едновременно, чрез завъртване на едно копче.

Главата ми е огромна като храм. Аз съм всесилен. Знам всичко. Мелодията на кехлибарените хълмове се усложни хилядократно и ме дари със знания. Знам, че се казвам У. Знам, че принадлежа към жителите на Кехлибарената планета. Знам, че едновременно съм отделният индивид У и част от друг организъм. В мозъка ми звучат моите мисли и мислите на другите. Мога да се съсредоточа върху своите мисли — и тогава започвам да се усещам като У, но мога и да се разпадна, да се превърна в част от огромното същество, съставено от моите братя.

Превключването не е никак трудно. Когато решават някаква конкретна задача, добиваш своя индивидуалност. Както например е сега. Аз съм отделно същество на име У. Прекратявам полета. Това е много просто. Не дърпам никакви ръчки, не натискам педали или копчета. Искам да се спусна. И се спускам. Плавно политам надолу от невидимото възвишение. Кехлибарената панорама бързо се увеличава, изпълва хоризонта, приближава се. И ето ме вече на твърда земя.

Не мога да ви обясня как летя над пеещите кехлибарени хълмове. Знам само, че нямах никакви летателни апарати. Нищо не се въртеше, не бръмчеше, не пулсираше. Това беше безшумно, свободно плъзгане по невидими възвишения, чийто наклон променях по собствено желание.

А после У лежеше върху топлата кехлибарена скала и гледаше към жълтеникавото небе, където бързо се носеха странни леки облаци, наподобяващи дълги стрели. Той бе изпълнен с пееща радост и сега не беше само У. Беше частица, клетчица от другото, голямото същество, и мислите и чувствата му бяха мисли и чувства на това голямо същество, което всъщност беше народът на Кехлибарената планета.

Може би този сън ще ви се стори глупав, тягостен, непонятен. Може би за вас е характерно рационалното мислене и всяка мистична мъглявина ви дразни. Може би. Но като се събудих, аз изпитах същото радостно, светло чувство, същото детинско очакване на нещо много хубаво, бодрост, прилив на сили. Предвкусване. Като пред празник в детинството, когато си сигурен, че те очаква радост.

В края на краищата защо трябваше да се тревожа, щом сънувах многосериен научнофантастичен сън? С какво той е по-лош от всеки друг сън? Дори е много по-хубав, защото ми доставя приятни усещания и освен това е интересен.

Например как е възможно У да бъде отделно същество и в същото време част от друго? И как все пак те летят в небето?

Усмихнах се сам на себе си. Какво значи да се родиш във втората половина на XX век! Сънувам приказни сънища и си мисля как и защо стават чудеса. Как хвърчи летящото килимче? Каква е подемната му сила? Как се стабилизира полетът му? Каква якост на разкъсване има вълшебната покривка? В какво е силата на разковничето?

Въздъхнах. Три часа следобед. Трябва да се разделя с У и вместо него да поприказвам с майката на Сергей Антошин. Може би това не е толкова интересно, но уви, по-нужно е.

Тя закъсня точно двадесет минути. Сигурно сънливостта им е чисто семейна черта. Както впрочем и рядкото умение винаги да се смятат за прави. Тя решително захвърли чантата си върху бюрото.

— Какво ще правим със Сергей? — строго ме попита тя, като седна без разрешение и запали цигара.

— Не знам — честно признах аз.

— Вие сте класен ръководител — сериозно каза другарката Антошина, — вие трябва да знаете.

„Сега ще добави: «За това ви плащат» — помислих си. — А аз ще се изчервя и ще замънкам, че, уви, не плащат чак толкова много.“

Досрамя ме. Трябва да знам, а не знам.

— Вижте какво, Сергей е умно момче — рекох аз — въпреки отвратителните му знания. Или, да кажем, така: въпреки прекрасните му незнания всички преподаватели смятат, че не е лишен от способности…

— Не виждам тук нищо смешно.

— И аз. Просто исках да подчертая, че вашият син сякаш нарочно не желае да има добри бележки. Дори да не прави абсолютно нищо в къщи, човек пак може да има по-добър успех от неговия. Понякога ми се струва, че той с всички сили се стреми да получава само двойки.

Майката на Антошин започна бавно да се изчервява пред очите ми. С рязко, решително движение тя се изправи с цигарата в ръка, смачка я в пепелника и ме погледна:

— Искате да кажете…

Мълчаливо я гледах. Не знаех какво искам да кажа.

— Искате да кажете, че синът ми съзнателно не учи?

— Не знам дали е съзнателно, но повтарям: понякога имам такова впечатление… Какви са отношенията ви?

— Отношенията ни? — Антошина ме погледна с неодобрително недоумение. С други думи, какви могат да бъдат отношенията между майка и син? — Отношенията в нашето семейство са нормални.

— Наказвате ли Сергей?

— Баща му понякога се мъчи да го вразумява. Аз също. — В гласа й звучеше такава свирепа вяра в собствената правота, че започнах да разбирам Сергей.

— Можете ли да ми обещаете нещо? — попитах аз.

— Какво? — подозрително ме погледна Антошина.

— Да не наказвате сина си. Разбирате ли, той е във възраст, когато…

— Юрий Михайлович — тя произнесе името и презимето ми с такъв сарказъм, че бях готов да се засрамя, — какво ще заповядате да правим? Да го глезим? Баща му работи, аз също, а той…

— Не, съвсем не ви моля да го глезите. Просто… не го бийте.

— Че ние не го бием. Откъде го измислихте?

— Нали току-що казахте, че баща му понякога се мъчи да го вразумява. Вие също. По какъв начин го вразумявате?

Антошина сви рамене. Какви глупави учители се навъдиха, не разбират от такива неща!

— Е, ще го плесне веднъж за назидание, а вие говорите за бой…

— Добре, нека не спорим за термините. Моля ви: не го бийте, не му се карайте, забравете поне за месец своите възпитателни задължения. Съгласна ли сте?

— Хм! Ще видим, Юрий Михайлович — обидена рече Антошина. — Разбира се, вие сте педагог…

— А сега, като излезете, помолете Сергей да влезе.

 

 

— Сергей — казах на Антошин, когато той влезе в учителската стая, — можеш ли да не си толкова старателен?

Сънливостта изчезна за миг от лицето на Сергей. Той подозрително ме погледна.

— Да, Серьожа, хич не се шегувам. Стигнах до извода, че прекалено много се стараеш, а на твоята възраст пренапрежението е опасно. Млад организъм, още расте… и така нататък.

Чувствувах се Песталоци и Ушински едновременно. Обземаше ме някакво особено самодоволство. Така човек може да започне да се отнася към себе си с огромно уважение.

— Не ви разбирам добре, Юрий Михайлович — измърмори Антошин. В неговия свят иронията явно беше нещо необичайно и пораждаше смътна тревога, каквато се поражда у зверчето от поставения на пътеката капан.

— Току-що уверявах майка ти, млади приятелю, че се стремиш с всички сили… (Сергей ме погледна с въпросително недоумение.) Стремиш се да не учиш. Разбрахме се, че един месец няма да те докосват. — Сергей силно се изчерви и аз наведох очи към дневника, за да не го смущавам. — А ти се постарай през този месец на никого нищо да не доказваш. Моля те да ми направиш тая услуга. И никому нито дума. Съгласен ли си?

— Съгласен съм — без особено убеждение в гласа каза Антошин. Божичко, ако някой можеше да преброи колко пъти е давал обещания! — Може ли да си вървя?

— Разбира се — казах аз. — Само че исках да те питам нещо…

Сергей подозрително ме погледна.

— Да допуснем, че някой обикновен човек изведнъж започне да сънува необикновени сънища…

— Как тъй необикновени?

— Ами необикновени…

— Че то всички сънища са необикновени. Затова са и сънища — разсъдително и убедително каза Сергей.

— Разбирам. Но аз говоря за съвсем необикновени сънища.

— С какво са необикновени?

— По съдържание. Някакви космически сънища. Чужда планета и така нататък.

— И какво?

— Разбираш ли, сънищата много приличат на реалност…

— Извинете, Юрий Михайлович, каква реалност, щом казвате — чужда планета?

— Да, естествено, имаш право. Но въпросът е другаде. Просто сънищата са много ярки, логични по някакъв свой начин и сякаш серийни. Единият преминава в друг…

— А кой ги сънува? Не си спомням такава научнофантастична книга…

— И аз. Само между нас да си остане, Сергей, аз ги сънувам.

— Истина ли, Юрий Михайлович, или е някаква педагогическа хватка.

— Ах, ти, разбойнико! — разсмях се аз. — Хватка… Правя ти странично хвърляне, така ли? Или двоен суплес? Честна дума, не лъжа, не те възпитавам и изобщо не знам защо ти разказвам това, след като самичък подкопавам педагогическия си авторитет.

Сергей хитро се подсмихна. Какво искаше да каже? Че нямам никакъв авторитет и следователно няма какво да подкопавам? Или, напротив: че авторитетът ми е толкова гранитен, че дори мисълта за неговото подкопаване е направо смешна? Хм, искаше ми се да мисля, че вторият вариант е по-близо до истината.

Поприказвахме със Сергей още пет-шест минути и се разделихме, повече или по-малко доволни един от друг. По повод на сънищата решихме, че са плод на впечатленията, получени от четене на научна фантастика, и че трябва да се изчакат следващите серии, стига да ги има.

* * *

Вечерта с Галя се приготвяхме да вървим на гости.

— Облечи си велуреното яке — каза тя.

— Добре.

Галя внимателно ме погледна, помисли малко и попита:

— Как си? Да не си болен?

— Не съм. Защо питаш?

— Обикновено когато те моля да облечеш това яке, намираш сто причини да откажеш. А днес веднага се съгласи. Странно. Изобщо послушният мъж сигурно е нещо чудесно, по по-добре си остани, какъвто беше, че ме хващат нервите и започвам да се плаша…

— Ама да облека якето, нали?

— Облечи го.

— И да си сложа кафявата карирана връзка?

Галя се приближи до мене отзад, отпусна ръце върху раменете ми и потърка буза по гърба ми.

— Страх ме е, когато изведнъж станеш толкова послушен — въздъхна тя.

— Добре, няма да те огорчавам. Няма да сложа нито якето, нито карираната връзка. Ботуши и кавалерийска куртка.

Погледнах часовника. Вече бе осем без четвърт.

— Люш, както обикновено, закъсняваме. Докато стигнем, ще стане осем и половина.

— Стига си хленчил. Човек с ботуши и кавалерийска куртка не бива да хленчи. Мускетарите не са хленчили.

— Откъде знаеш? — подозрително попитах аз. — Срещаш ли се с тях?

Жена ми наведе очи:

— Не исках да ти казвам…

— Д’Артанян ли? — изпъшках аз.

— Атос — пошепна Галя, но не можа да издържи повече и прихна да се смее.

Присъединих се към нея.

— Хленча ли, или не хленча? — попитах аз.

— Уви…

— Но нали облякох якето, което не мога да търпя. Свещена жертва, принесена върху олтара на семейното щастие. Хайде, хайде, че трябва и такси да хванем.

— Как-во такси? — заплашително попита Галя. — Няма ли да идем с колата?

— Люшенка — жално казах аз, — омръзна ми да се наливам на гости с мехуреста водка. Хората пият сериозни питиета, започват да приказват шумно и красиво, а аз седя с минералната вода в чашата и се мъча да се смея най-силно от всички на шеги, които могат да разсмеят само пийнал човек.

— Аз ще карам на връщане — твърдо рече Галя. — За разлика от някои други липсата на алкохол не ме тормози. Затова пък, като излезем, няма да тичаме с вдигната ръка срещу всяка минаваща кола. Спокойно ще слезем долу, ще се качим на нашия верен стар москвич, ще запалим верния стар двигател…

— … и ще се блъснем в стария добър стълб.

— Винаги си се мъчил да развиваш у мене комплекс за автомобилна непълноценност. Но стига вече! Въставам срещу автодеспотизма. Отсега нататък ти ще ме молиш за ключа. Твоето училище е на две спирки, а аз сменям две превозни средства до института.

— Браво мадам! — извиках аз. — В гнева си вие сте прекрасна. Само се опасявам, че ще трябва да си търся друга жена. Имате ли някакви препоръки в това отношение?

— Защо? — намръщи се Галя.

Като истинска жена, тя не обича дори на шега да приказвам за развод.

— Защото ти и автомобилът сте противопоказни един на друг.

— Глупости! Я виж Ира, толкова е вързана в ръцете, а чудесно се научи да кара. Мене по̀ ли не ме бива?

— О, не! — извиках аз. — Не, не и не! Бива те. Дори ушите ти са по-красиви. Разликата е само там, че тя умее да кара кола, а когато на тебе ти даваха книжката, служителите от КАТ се извръщаха настрана и се червяха от срам.

— Добре — с леден тон каза Галя, — ще видим чии уши са по-красиви и кой в края на краищата ще се черви от срам.

То се знае, тръгнахме с колата. Докато москвичът зиморничаво кашляше, кихаше и не искаше да запали, спомних си полета над кехлибарените хълмове. Какво да се прави, различни технически равнища.

Галя злорадо попита дали да слезе, за да бута колата, и аз въздъхнах. Толкова ми се искаше да й припомня деня, когато сияеща ми бе показала новата си книжка.

— Ела да ти демонстрирам как карам — снизходително каза тогава тя и ние слязохме на двора.

Тя наистина направи един бърз кръг, отново влезе в двора внимателно се насочи към обичайното ни място за паркиране срещу стената и вместо спирачката натисна педала на газта. Три дена след това търсих нов фар и оправях калника, а Галя готвеше за обяд изискани гостби и ме наричаше „миличък“.

Разбира се, закъсняхме. И, разбира се, никой не искаше и да чуе, че съм с колата и че сега е поредният месец за безопасност на движението и инспекторите връхлитат като ястреби върху нещастните шофьори, употребили алкохол.

Както вече казах, не ми е за пръв път и ловко смених голямата чаша водка с подобна, пълна с минерална вода. За щастие чашите бяха тъмносини и мехурчетата не се виждаха.

Беше шумно, задимено и навярно весело, защото всички високо се смееха и аз се смеех заедно с тях, може би дори по-високо от всички. Не знам на какво се смеех, защото отново си спомних У, несравнимото чувство на разпадане, когато той гледаше към жълтото небе с дълги, стреловидни облаци и в съзнанието му с лек плисък на вълни се рояха мислите на неговите братя. Той беше едно цяло с тях, а те — едно цяло с него. И съзнанието му бе огромно и звънко, като величествен храм, изпълнен с лек плисък на вълни. И тоя храм не беше студен и пустинен. Беше изпълнен с топла радост, подобна на оная, която изпитвах след събуждането си вече две сутрини поред. Само че стократно по-силна и по-остра. И като си спомних светоусещането на У, отново изпитах лек пристъп на светла тъга.

— Юрка, братко, какво се з-замисли? — наведе се към мене домакинът, моят стар приятел Вася Жигалин.

Той е солиден, целеустремен, волеви човек, така че, ако е решил да пие, прави го с характерната за него енергия.

— Какво те прихваща, Вася! Нима мога да мисля! Вие, журналистите, трябва да мислите.

— О-о, не-е — закани ми се с пръст Вася, — не можеш ме метна, братко. По очите ти познавам, че си се замислил. Когато се замислиш, очите ти стават празни. — Той шумно и сочно ме целуна по ухото. — Не се об-биждай, братко. Нали знаеш, обичам те, защото си шантав. Разбра ли? Шан-тав.

— В какъв смисъл?

— В такъв. Ти си учител и ни най-малко не се измъчваш от това. Дявол да го вземе, не те гризе червеят на славолюбието. А? Гризе ли те, или не те гризе? Само че като на изповед! Разбра ли? Приятел ли съм ти, или не съм? Отвори душата си пред приятеля и я затвори след него. Разбра ли?

— Разбрах, Вася.

— Чудесно тогава. Хайде, братко, да пием за кротките и тихите.

— Май ти стига толкова, а? Я виж Валка, гледа ни като звяр. На тебе ти е все едно, ще те напердаши — и толкоз, а мене питаш ли ме? Ти си свикнал, Валя непрекъснато те пердаши…

Вася ме погледна с пиянска съсредоточеност и изведнъж изхлипа:

— Не можа да намериш точната дума, Юрочка. Изтезава ме. Тормози ме. Всички мислят, че ме оби-ча… — Вася млъкна, затвори очи, но събра сили и продължи: — А тя ме те-те… ро-ррризира. Разбра ли? Садистка. Савонарола. Да пием за моята Савонаролочка…

— Вася, май наистина ти стига толкова?

Изведнъж Вася съвсем разумно ми намигна:

— Не виждаш ли, че само се правя на пиян? Ако искаш, ще мина по дъската на дюшемето.

— Няма дюшеме.

— Ще ти кажа таблицата за умножение.

— Ти и трезвен не я знаеш добре. Откакто си се родил, по аритметика не си получавал повече от тройка.

Вася изведнъж се разсмя и каза напълно трезво:

— Да не мислиш, че не видях как пиеше минерална вода вместо водка!

— Нима си видял? Ах, какъв ужас! Как ще те погледна отново в пиянските очи?

— Престани да се подиграваш на близкия си приятел, не ставай жесток. По-добре бъди шантав, разбра ли? Прилича ти да си слабоумен. Подхожда ти. Разбра ли?

— Тъй вярно, господин вахмистър — викнах аз, като забравих за миг, че съм разобличен.

— Това вече не е хубаво — изведнъж изхлипа Вася, — да си трезвен и да се преструваш на пиян е аморално, безнравствено и изобщо лошо. Правѝ като мене. Аз съм малко пиян, а се преструвам на трезвен. Така е по мъжки. Ама ти, куче, пак не ми каза за какво мислиш. Ето и сега — разговаряш с мене, а си като отнесен…

Като си пийне, Вася винаги става необикновено проницателен. Сега пак улучи. Тъкмо в този момент се опитвах да възпроизведа мелодията, създавана от плавните, заоблени хълмове на Кехлибарената планета, когато У прелиташе над тях. Не, мелодията беше прекалено сложна, за да мога да си я спомня. Помнех само чувството за безкрайна хармония, мъдра и успокояваща, вечна и прекрасна.

Как, как да разкажа на някого това? Къде да намеря думи, които поне отчасти ще предадат непредаваемото? И в същото време Кехлибарената планета ме преизпълваше. Тия два съня напираха в мене и просто искаха да излязат навън.

— Вася — рекох аз, — можеш ли поне малко да помълчиш?

— Защо? Щом дърдоря, значи, съществувам. Още древните са го казвали.

— Можеш ли?

— Добре. Слушам те. Но бъди кратък, защото в писанието се казва: краткостта е сестра на таланта.

Как, как да пробия защитните полета, които обграждат хората? Те всички сякаш са с ризници и шлемове. Неуязвими са. Невъзможно е да се добера до тях. Както до началника на жилфонда. Как да разкажа на такъв началник за Кехлибарената планета?

Разбира се, разбира се, за стотен път си казвах аз, възрастният културен човек не бива да досажда на близките си в края на XX век, като им разказва сънищата си. Кого интересуват сънищата на учителя по английски език Юрий Михайлович Чернов? И що за самочувствие е да си мислиш, че изобщо могат да заинтересуват някого?

Повтарям: отлично разбирах всичко това, но в моите представи тия ярки, красиви и необикновени сънища се превръщаха в съкровища, които просто беше грехота да зазидам в черепната си кутия. Има различни хора. Едни могат да гледат футбол или хокей насаме, други не могат. Аз съм от последните. Когато предстои интересен мач, отивам у Вася, у Иля, у някой от познатите си, стига да имам с кого да се радвам или ядосвам. „Дивашка психология — шегуваше се Галя, — не си дорасъл телевизионната ера.“ Тя обожава спортните предавания и обича да ги гледа насаме.

Погледнах приятеля си:

— Вася, ако ти се видя смешен, кажи ми.

— Братко, никога не си бил смешен, защото никога не си се опитвал да излезеш от собствената си кожа, а мнози-и-на страдат от това. Не можеш да си представиш колко кожи се сцепват така. Е, хайде, Юраня, казвай. Ушите ми са на твое разположение.

— Само не се смей.

— Ама ти да не си решил да ми декламираш първите си стихове, а? От какво се стесняваш?

— Вася, сънувам странни сънища. Вече две нощи подред сънувам някаква планета, наричана от мене Кехлибарена…

— Прощавай, братко… Валя! — викна той на жена си. — Юраня току ми хленчи, че няма нищо за пиене! Я, дете мое, донеси заветната бутилчица от хладилника.

— Вие какво, да не откачихте, къркачи такива? — басово попита Валя. — Имате почти пълна бутилка.

Валентина е пет-шест сантиметра по-висока от Вася и десетина килограма по-тежка. От един неин поглед мъжете се втрещяват, а шофьорите на таксита стават по-учтиви.

— Прощавай, братко, беше започнал да ми разказваш нещо за кехлибар. Кехлибар… Вкаменени сълзи на дървета. Каква простащина! А? Чудесно, нали?

В края на краищата все пак се предадох и изпих една чашка. На волана седнах аз, но накарах Галя да се закълне, че ако ни спрат, бързо ще сменим местата си и тя ще даде нейната книжка.

В два часа през нощта никой не ни спря и ние благополучно се добрахме до къщи.