Зиновий Юриев
Бързи сънища (18)

II глава

— Мистър Милич — каза професор Хъмбърт, като разтриваше с длан лявата си ръка, — преди всичко бих искал да добиете представа за характера на изследванията, с които се занимаваме тук. Разбирате ли, тия изследвания не са съвсем… хм… обикновени и ви моля да бъдете максимално предпазлив. След няколко минути ще разберете какво имам предвид. Мис Карадос, която вчера почина в болницата, приемаше сигнали от извънземна цивилизация.

— Приемала ли е, или е искала да приема?

— Мистър Милич, за да не губим излишно време, нека се разберем: аз казвам тъкмо това, което искам да кажа. И щом съм рекъл „приемаше сигнали от извънземна цивилизация“, имал съм предвид тъкмо този факт.

Професорът смени ръцете и сега разтриваше с лявата длан дясната си ръка. Кожата на обратната страна на ръцете му беше сбръчкана като кожа на гущер и покрита с по-тъмни нетна. „Гледам кожата на ръцете му, защото мозъкът ми се опитва да спечели време, за да асимилира казаното от професора“ — помисли си лейтенант Милич.

— Тя…

— Мис Карадос получаваше насън сигнали под формата на сънища. Нямаме никакви съмнения, че е така. Особено като научихме, че и русите имат човек, който сънува същите неща.

„Спокойно — каза си лейтенант Милич, — никакви емоции. Ти си куче, което души следата. Не бива да се вълнуваш дали следата е оставена от банален крадец, или от мъничко зелено човече от летяща чиния. Това не те засяга.“

— Този русин, Юрий Чернов, пристигна вчера заедно с ръководителя на техния проект академик Петелин. Лично аз ги поканих. Те канеха нас и с удоволствие бих отишъл, но мис Карадос категорично отказа. Майка й е тежко болна. Всъщност обречена е… — Професорът бавно и машинално разтриваше с длан сухата си, сбръчкана кожа, сякаш се зареждаше със статично електричество. Той помълча малко и продължи: — Ако бях успял да я придумам… Момичето щеше да е живо…

Паузата ставаше все по-дълга, все по-напрегната и най-после Милич попита:

— Ако не греша, обадили сте се в полицията, понеже са изчезнали някакви ваши материали?

Професорът трепна, вдигна глава:

— А? Да, точно така.

— Кога забелязахте, че са изчезнали?

— Снощи. Посрещнах в Шервуд русите, доведох ги тук, показах им техния котедж и се разбрахме, че ще мина да ги взема в осем часа, за да обядваме у нас. Към седем часа отидох в кабинета си. Той е в централната сграда. Отворих сейфа — беше празен. Всички материали бяха в една чанта: магнитофонните касети с разказите на мис Карадос, лабораторните изследвания за състоянието й по време на сън — всички резултати от нашите изследвания…

Професорът млъкна и наведе глава. Стара побеляла глава върху стара сбръчкана шия. Пораженията по начало са тежки, а за старците — два пъти повече. Или три пъти. Загуба, която вече не можеш да предотвратиш, помисли си Милич.

— Но най-важното е Лина Карадос. До момента, в който забелязах, че материалите са изчезнали, бях сигурен, че е нещастен случай. Но когато видях празния сейф…

— Опасявам се, че сякаш имате право, професоре — каза Милич. — Както изглежда, това не е обикновено съвпадение. Сержант Потър от местната полиция, който е изследвал мястото на експлозията, е открил известни улики, че в колата е била сложена бомба.

— Бомба ли?

— Казвам това, което имам предвид. Бом-ба.

— Бомба — в колата на Лина?

— Да.

— Но…

— Какво „но“?

— На кого е могла да пречи? Тя беше почти момиченце. Съвсем скоро навърши деветнадесет години. На никого не е могла да пречи. Кой би поискал да я убие?

— Засега не мога да отговоря на този въпрос.

— Да убият Лина? Просто не мога да го възприема. Това е някаква глупава заблуда. Полицията греши. Нали и полицията може да греши? Има такива случаи?

— Колкото искате. Но не и този път. Кажете, професоре, кой знаеше, че вечерта тя ще ходи в Буенас Вистас?

— Кой ли? — Професорът безпомощно сви рамене. — Навярно всички.

— Какво значи „всички“?

— Цялата ни група, девет души. Без да смятаме мене и жена ми.

— Значи единадесет души?

— Е, може би и Дик Колела. Тук той е нещо като пазач. — Професорът за миг затвори очи, като пресмяташе, после кимна: — Да, дванадесет души.

— А момчето на вашата сътрудничка?

— Сигурно и то е знаело, щом тя е отивала на среща с него.

— Виждали ли сте го някога?

— Не, нито веднъж, но Лина ми разказваше за него. Запознали са се някъде в града. Работи като печатар в местното вестниче. Ей сега ще си спомня името му… Брюс… да, Брюс Тализ. Струва ми се, че е така.

— И никаква представа ли нямате на кого е била потребна смъртта на мис Карадос?

— Абсолютно никаква. Лина… Тя беше като птичка, мъничка, весела, невинна птичка. Всички се усмихваха, като я гледаха. Когато се появеше с неизменните си джинси и къса черна блузка, която постоянно се вдигаше нагоре и оголваше ивичка загоряла от слънцето кожа, когато разтърсваше дългата си, пусната върху раменете коса, и с грейнал поглед започнеше да ни разказва някаква мила глупост, всички се разтапяхме в усмивки… Извинете ме мистър Милич, че с маниакална упоритост повтарям все едно и също, но нищо не мога да направя. Ако поне веднъж бяхте видели Лина Карадос, щяхте да ме разберете…

— Убиват не само старите и грозните. Убиват ония, които пречат. Чието изчезване ще донесе полза.

— Може би. Сигурно сте прав. Вие разбирате тия неща по-добре от мене. И все пак просто нямам какво друго да ви кажа.

— А как членовете на групата ви се отнасяха към работата, с която се занимавахте?

— О, с огромен ентусиазъм, разбира се. Отначало, докато имахме съмнения, не всички споделяха ентусиазма. Но когато съмненията се разсеяха, всички бяхме обзети буквално от треска. Всички си давахме сметка, че работата е необикновено важна. И дори не просто важна, а историческа по своето значение. Представяте ли си какво е това — за пръв път в историята на човечеството да се установи контакт с друга цивилизация? Па макар и отначало едностранен. Разбира се, имаме и продължаваме да имаме известни опасения. Професор Лърнър например… Нашият социолог. Той смята, че запознаването на човечеството с друга цивилизация, която е на по-висока степен на развитие, може да повлияе отрицателно върху целия по-нататъшен ход на историята. Аз не споделям това гледище. Смятам, че по начало надценяваме влиянието на идеите върху съдбините на човечеството… Но това е друг въпрос…

— Знаете ли случайно дали мис Карадос е била застрахована?

— Нямам представа.

— Можете ли да ми кажете дали Лина е ходила някъде с колата си в деня на трагедията?

Професор Хъмбърт наведе глава настрана и подъвка сивата си долна устна.

— През целия ден беше тук. И нощува тук.

— Мога ли да ви попитам, професоре, дали сте сигурен в това?

— Хм… Че на осми не е ходила никъде — да. А през нощта… На сутринта я попитах как е спала… Всяка сутрин й задавах този въпрос… — Професорът въздъхна бавно и печално. — А Лина се разсмя и каза, че е спала като убита… Като убита… Като убита. Всичко това лесно може да се провери от пазача. Вратата обикновено е затворена и за да се влезе или излезе от Лейквю, той трябва да я отвори.

— Благодаря. Навярно от пазача ще мога да науча и за другите.

— Разбира се.

— Интересува ме по-точно кои от сътрудниците са нощували тук на седми срещу осми.

— Обикновено почти всички предпочитат да нощуват тук. Толкова е тихо, че…

— Е, добре, благодаря ви. Ако ми дадете списъка на вашите сътрудници, за днес е достатъчно.

— Приготвил съм списък. Ето го. Сега всички са тук, в Лейквю… Ще направя всичко, каквото мога да направя за вас. — Гласът на професора стана хрипкав, но той не се изкашля. — Какво ли не бих дал, за да науча кой е сложил бомба в колата на Лина.

— А, още една малка подробност, щях да забравя. Казахте ми, че сте отворили сейфа, за да вземете документите, и той е бил празен.

— Точно така.

— Имаше ли някакви следи, че са се опитвали да го разбият?

— Не. Сейфът беше невредим. Набрах шифъра и отворих вратичката.

— Кой знаеше шифъра освен вас?

— Освен мене ли? Никой. Впрочем, извинете, знаеше го още един човек.

— Кой?

— Лина. Сега си спомням. Да, разбира се, че го знаеше. Веднъж стоях пред сейфа, затварях ли го, отварях ли го… Трябва да съм го затварял, защото вече беше вечер. Да, лампата беше запалена. Внезапно чух смеха на Лина. „Мистър Хъмбърт, поздравете ме! Току-що открих как мога да забогатея!“ — „Как?“ — попитах аз. Сигурно съм се усмихвал. Винаги се усмихвам, когато разговарях с нея. Никога не можех предварително да се досетя какво ще каже. „Ще стана мечкарка.“ — „Какво? Ще развеждаш мечки?“ — „Ах, професоре, професоре! — каза тя, приближи се до мене, улови ръката ми и потърка буза в нея. — Колко сте необразован! Мечкар значи специалист по отваряне на сейфове.“ — „Искаш да станеш механик?“ — „Не, разбойник. Разбойничка. Представяте ли си заглавие във вестниците: «Най-голямата мечкарка на всички времена и народи Лина Карадос днес обра своя хиляден сейф». Какво ще кажете?“ — „И как смяташ да станеш мечкарка?“ — попитах аз. Когато разговарях с Лина, нямаше значение за какво става дума. Достатъчно ми беше да я гледам. Навярно ако бях тридесетина години по-млад, щях да се влюбя в нея. „Много просто — изчурулика Лина, — току-що набрахте шифъра: деветнадесет, двадесет и пет, петдесет и девет. Така ли е?“ — „Разбира се. Съвсем бях забравил, че можеш да четеш мислите ми“ — казах аз. „Виждате ли, пазете се!“ — отново изчурулика Лина и изхвръкна от кабинета ми. — Професорът поклати глава, сякаш пропъждаше спомените. — Извинете, увлякох се в подробности.

— Какво говорите, какво говорите! — каза лейтенант Милич и си помисли, че едва ли е било нужно старецът да се подмлади с тридесет години, за да се влюби в тая Лина със смъкнати до пъпа джинси и с черна къса блузка. — И освен мис Карадос никой друг ли не е знаел шифъра на сейфа?

— Не. Да ви кажа право, сейфът не беше чак толкова необходим. Никакви официални секретни документи, никакви големи парични суми и така нататък. Чисто и просто в сейфа беше по-удобно да се пазят всички материали от опитите и освен това всички твърдо бяхме решили на всяка цена да предотвратим преждевременното разгласяване на резултатите.

— Хм?… Казвате, че е можела да чете мисли? Какво значи това? В буквалния смисъл на думата ли?

— Виждате ли, по-рано тя нямаше тази необикновена дарба. Доби я чак след сънищата, за които вече ви казах. Смятахме, че четенето на мисли е безусловно свързано с ролята и на рецепиент на космическите сигнали.

— Излиза, че е можела да знае за какво мислят околните?

— Да. Просто четеше мислите ми, чуваше ги. Наистина, трябваше да се съсредоточи, да поиска това. Чак тогава започваше да чува чуждите мисли. Разбирам колко фантастично звучат думите ми. Самите ние минахме през фазата на неверието, недоумението, нежеланието да повярваме и най-после приехме това като факт, който съществуваше, но който не можехме да си обясним. Професор Лърнър пръв допусна, че четенето на мисли е инструмент, с чиято помощ извънземните кореспонденти на Лина се опитват да привлекат внимание към нейните сънища.

— Благодаря, професоре. Трябва добре да обмисля онова, което ми разказахте.

— И аз не можах да го възприема изведнъж. Както все още не мога да възприема, че утре няма да видя Лина.

Лейтенантът стана и погледна професора. Висок прегърбен старец, потънал в спомените си. Лейтенантът тихичко излезе от стаята.

* * *

Потър вече го чакаше в хотела. Седеше във фоайето и кротко дремеше с вестник в ръце. Но щом Милич бутна въртящата се стъклена врата, веднага отвори очи и стана.

— Ако нямате нищо против, да се качим в стаята ми — каза лейтенантът. — Забелязал съм, че престъпленията се разкриват най-вече когато човек е събул обувките си.

— Може би тогава най-добре ще е непрекъснато да тичам бос? — засмя се Потър.

Качиха се в малката стая и Милич с наслада се изопна в леглото.

— Можете да използувате дивана. Какво свършихте?

— Приказвах със сестрите и с лекаря. Не е идвала в съзнание и не е бълнувала. Нито дума.

— А добрата самарянка?

— Извинете…

— Ах, Джим, Джим, веднага се вижда, че не сте от твърде религиозно семейство. А мене майка ми така ме тъпчеше със свещеното писание, с такава жар, че понякога по два дена не можех да седна. Майка ми и баба ми. Баба ми и дядо ми по бащина линия са родом от Загреб, тогава това е било още Австро-Унгария… Е, та намерихте ли жената, която е докарала мис Карадос в болницата?

— Да. Беше оставила адреса си: Стипклиф. Приказвах с нея.

— По телефона ли?

— Не, прескочих там. Само на четиридесет мили е. Мила бабичка. Знаете ли, че има такива едни чистички, спретнати бабички с лица като печени ябълки. Отивала в Буенас Вистас при дъщеря си. Видяла пламъците край шосето. Спряла. Казва, че там вече имало няколко коли. Някой извикал — тя не знае точно кой, — че на земята лежи ранен. Предложила да го откара в болницата. Казва, че никога в живота си не е карала толкова бързо. Все й се струвало, че девойката всеки миг ще умре.

— И мис Карадос нищо ли не казала?

— Не. Само пъшкала.

— Ясно. Слушайте, Джим, нека се върнем към експлозията. Професор Хъмбърт твърди, че изчезналите от сейфа материали обикновено са стояли в чанта. Да сте намерили случайно нещо, което прилича на чанта?

— Намерих. И не просто нещо, което прилича на чанта, а истинска чанта. Не много обгоряла. Както изглежда, взривът я е изхвърлил от колата.

— А какво имаше в нея?

— Нищо.

— Хм?… Къде е сега чантата?

— При мене. В управлението.

— А останките от колата?

— В полицията. На двора.

— Добре. Ще се обадя по телефона в Шервуд и ще помоля да изпратят нашия пиротехник…

— Кого?

— Специалиста по взривните вещества и експлозиите. А вие вижте дали върху чантата има отпечатъци от пръсти, макар че шансовете, както и сам разбирате, са твърде малки. Щом някой има достатъчно ум и знания да направи бомба и взривно устройство, да я сложи в колата, а преди това да отвори сейфа, без да го повреди, този човек няма да остави и отпечатъци от пръсти. Но за да сме с чиста съвест, огледайте чантата и утре ще я покажем на професора. И още утре сутринта за всеки случай огледайте сейфа. Ами ако открием нещо? Макар че лично аз не вярвам в чудеса. Старецът не може да ми разкаже нищо съществено. Каквото и да подхванеше, веднага се отплесваше по тая Лина Карадос. Разправя за нея най-различни чудеса. И някакви сънища сънувала, и можела да чете мисли.

— Мисли ли?

— Да.

— Чии мисли?

— На всеки, който е до нея.

— Хм… Ето ви мотив…

— Не мисля. Е, да допуснем, могла е да разбере, че някой не е изпитвал твърде възвишени чувства към нея, че някой не е обичал другиго, че някой е ревнувал някого… Това още не е повод за убийство.

— Но е можела да научи и нещо важно?

— Разбира се, че е можела. Така или иначе, трябва да открием кой е имал интерес тя да умре. — Лейтенантът въздъхна. — Разбира се, на стареца не му е лесно. Твърде силно е бил привързан към нея… Извинете, че ви експлоатирам, но помъчете се още сега да намерите по телефона Брюс Тализ. Би трябвало да работи като печатар в градския вестник. Един вестник ли има тук?

— Един. „Буенас Вистас икзаминър“. Имаше още един, но престана да излиза преди пет-шест години.

— Хайде, Джим. Знаете ли по какво шефът ми в Шервуд съди за работниците? По умението им да си служат с телефона. Всеки може да разкрие престъпление, казва той, но я опитай да придумаш човека на другия край на жицата, който не те познава и не те вижда, да направи нещо за тебе. За това е нужен талант.

Лейтенант Милич затвори очи. Винаги е така. Да можеше поне веднъж да му провърви. Да можеше поне веднъж от престъплението да се подава здрав, ясно видим конец — като от пакет със стерилен бинт. Да дръпнеш изведнъж конеца — и от пакета да падне престъпникът, стиснал в зъби предварително написаното си признание.

А сега пред него е стена. Контакт с жители на друга планета. Човек не може тук да установи контакт с хората, та камо ли с малките зелени човечета. Стена, по която засега не се виждат дори пукнатини. Засилвай се — и блъскай с главата. Току-виж, появила се пукнатина. В стената или в главата ти. Но всеки път те обзема все същата паника, помисли си Милич. Вярно, отвърна той сам на себе си. Но този път стената е особена. Пророчески сънища и четене на мисли. Философи и астрономи. Цяла академия — и ти трябва да разплетеш кълбото. Няма значение. В края на краищата навсякъде убиват заради едно и също. Алчност, страх, ревност, завист — двигателите на полицейския прогрес навсякъде са едни и същи.

Милич знаеше, че срещу него се надига вълна̀ от раздразнение. Трябва само да не бърза. Да изчака, докато тя се отдръпне — и ще престане да съжалява себе си и да завижда на ония, чийто живот в такива мигове, за разлика от неговия, му се струваше пълен, ярък, интересен.

— Мистър Милич, какво да кажа на тоя Тализ? — Потър закри с ръка микрофона на слушалката.

— Попитайте го може ли да дойде тук… е, да речем, след половин час. Да имаме време да хапнем нещо.

Джинси, къса черна блузка и разпусната коса. Това не е нито астрономия, нито философия. „Представям си какво му е сега на стареца — да загуби такава играчка. Стоп, Милич — казва си лейтенантът. Мислено той се обръщаше към себе си винаги на фамилното си име. — Стоп. Това е просташко. На равнището на капитан Трейг. Вълна̀ от раздразнение. Жалост към себе си.“

Едвам успяха да хапнат — и на вратата се почука.

— Влезте! — викна Милич и в стаята влезе много висок, подобен на Христос момък.

Къдравата му червеникава коса падаше върху раменете, брадата беше гъста и къса. Светлосините очи гледаха спокойно и в тях нямаше нито тревога, нито любопитство.

— Добър вечер — каза Христос с неочаквано висок глас. — Аз съм Брюс Тализ.

— Добър вечер. Аз съм инспектор Милич. Бихме искали да ви зададем няколко въпроса. Познавате ли Лина Карадос?

— Да.

— Знаете ли, че е мъртва.

— Да.

— А знаете ли как е загинала?

— Да, четох във вестника.

Лейтенантът погледна Тализ. Спокойни, търпеливи очи. Леко разширени зеници. Едри китки на ръцете, неподвижно отпуснати върху белезникавосините джинсови колене. Току-що е умряла девойката на тоя момък, а той дори не трепва.

— Дълго ли се срещахте?

— Не, две-три седмици.

— Какви бяха отношенията ви?

Христос бавно сви рамене и погледна Милич право в очите:

— Харесваше ми. Мечтаех да сваля товара от нея.

— Какво?

— Да сваля товара от нея. Така в Синтетическата църква наричаме приобщаването към истинската вяра.

— А, вие принадлежите към Синтетическата църква? — попита лейтенантът и си помисли, че е невнимателен. Веднага трябваше да разбере, че пред него стои синт. Поне по очите. Спокойствие, което идва от употребяваното лекарство. Как го наричаха? Аха, христин.

— Да — отвърна момъкът. — И родителите ми, и аз. Надявах се, че ще помогна и на Лина да свали товара.

— Давахте ли й христин?

— Не, мистър Милич. Вие не разбирате. Никого не приобщаваме към нашата вяра с христин. За нас христинът е като молитва. А Лина не беше вярваща. Разказвах й за нашата църква, как сваля товара от душата и сърцето и носи хармония.

— Тя слушаше ли?

— Да, беше й интересно. Не спираше да ме разпитва за нашата вяра.

— Вечерта, когато е загинала, сте имали среща?

— Да, предния ден бяхме приказвали да се срещнем.

— Предния ден? Значи на седми декември?

— Точно така.

— В какво настроение беше тя?

— Както обикновено. Ще ме погледне, ще се разсмее и ще попита: „Е, Брюс, винаги ли ще си толкова сериозен?“ — „Ако не изгубя вярата си — отвръщах и аз. — Та това не е сериозност, Лина. Това е хармония.“ — „А какво е това хармония?“ — питаше тя. „Няма да го разбереш, докато носиш товара — отвръщах й аз. — Товарът е бремето на ендокринното изпитание, което ни е пратено от небето. Бремето на злите страсти. Свали товара от себе си — и ще ти поникнат крила. Вместо товара ще почувствуваш хармонията.“

— Казвала ли ви е, че майка й е тежко болна?

— Да. Бяхме се разбрали идната седмица да отидем в Шервуд. Казваше, че майка й страда и има нужда от вяра и помощ.

— Знаехте ли какво прави Лина в Лейквю?

— Не, не знаех точно. Веднъж ми каза, че работи там: като стенографка.

— И не я разпитвахте по-подробно?

— Не, ние, синтовете, не сме любопитни. Излишната, суетна информация затруднява постигането и запазването на хармонията.

— Благодаря ви, мистър Тализ.

— Моля — каза младежът, като ставаше.

Той извади от джоба си метална кутийка с гравирано върху нея разпятие, отвори капака, изтърси върху дланта си две бели таблетки, с привично движение ги хвърли в устата и излезе от стаята.

— Е, какво мислите, Джим? Истински синт ли е, или се преструва?

— Истински е — уверено отвърна Потър. — Не може да се преструва толкова добре. А и защо? Само за десет секунди ще проверим. — Потър посегна към телефона.

Милич се засмя:

— Започвам да си мисля, че трябва да ви представя на моя шеф. Посягате към телефона, както каубоите от филмите посягат към пистолетите, когато влизат в салуна… Оставете тоя момък. Може би тя наистина се е интересувала от Синтетическата църква, а може би е искала да направи нещо за умиращата си майка. Във всеки случай засега той не представлява особен интерес за нас…

— Мистър Милич…

— Хенри…

— Извинете, все не мога да свикна… Дори Лина да е отивала в града на среща с тоя синт, това съвсем не изключва, че е можела да вземе чантата с документите, за да ги предаде на някого по пътя.

— И как тогава всичките материали са изчезнали от чантата? Дематериализирали са се, така ли?

— Извинете…

— Изскочили са от чантата?

— Може да е извадила материалите от чантата преди експлозията.

— Защо? Защо да не предаде на хикс материалите заедно с чантата? Представете си: вечер, тъмно, студено, вали дъжд. И трябва да вадите от чантата всички тия документи, ленти. Просто не виждам смисъл. Впрочем засега в нищо не виждам смисъл. Не, всичко това е съвсем малко вероятно. Лина Карадос открадва материалите, за да ги предаде на някого, а в същото време слагат в колата й малка грижливо направена бомбичка. Не ми импонира…

— Извинете, не разбрах.

— Тая теория не ми прави впечатление.

— Значи смятате, че не мис Карадос, а някой друг е взел материалите от сейфа?

— Нищо не смятам. В нищо не съм сигурен. Просто в главата ми се въртят всички тия чудесии: космическите сънища, саморъчно направените бомби, знаменитият влюбен старец, младата красавица с голо коремче, четенето на чужди мисли, русите и всичко останало. Нима това е за човек като мене? За моята длъжност се полага нещо по-просто. Някой разцепва с гаечен ключ черепа на любимата си съпруга, понеже не е приготвила навреме обеда. Или, обратното. Всичко е ясно, разбираемо, обяснимо, хармонично, съвременно. И започваш да вибрираш в такт…

— Извинете, не мога да схвана добре…

— Стига. Няма нужда от вибрации. Бърборя така, не защото искам да ви кажа нещо. Бърборя, защото нямам какво да кажа. Забелязвали ли сте тая корелация?

— Извинете…

— Ах, да, корелация. Връзка. Взаимна зависимост. Колкото по-малко човек може да каже на ближния си, толкова повече думи изразходва. Ето какво исках да кажа.

Сержант Потър погледна лейтенанта:

— Не мога да свикна с начина, по който разговаряте… Но разбирам, разбирам… Самият аз, когато главата ми е натъпкана с нещо, сякаш онемявам.

— Прекрасно сте разбрали всичко. Наистина, с друг знак. Наопаки. Но няма никакво значение… Значи, за да е чиста съвестта ни, утре ще проверите чантата, също така за да е чиста полицейската ни съвест, ще погледнете и сейфа — ами ако добросъвестният престъпник ни е оставил комплект от отпечатъците си? А аз ще започна да се запознавам с обитателите на Лейквю.