Зиновий Юриев
Бързи сънища (16)

XVI глава

Обадих се на Павел Дмитриевич и като чух гласа му, от слушалката ме удари ток — до такава степен беше наелектризиран.

— Веднага! — извика той. — Всички документи при мене!

— Какви документи?

— Елате, ще попълните всичко тук. Отлитаме в други ден. Довиждане, нямам време!

„Отлитаме в други ден, отлитаме в други ден, отлитаме в други ден — повтарях аз като развалена грамофонна плоча. — Отлитаме в други ден.“

За миг ме досрамя. Ще се кача в самолета с престореното равнодушие на стар пътешественик, а Галя ще остане тук. И Нина ще остане. И Иля, и Вася, и Валентина. И Вера Константиновна ще остане в своя кабинет със спортните трофеи в шкафовете. И Семьон Александрович. Макар че сега Семьон Александрович в никакъв случай не би могъл да се раздели с току-що отворения шкаф…

Обадих се по телефона на Нина. Да, разбира се, че знае. Да, разбира се, че ни желае успех.

— Нина — казах аз, — в шест часа пред изхода. Може ли да ви почакам?

— Не, Юра, няма нужда.

— Защо?

— Няма нужда.

— Но защо? Искам да се сбогувам с вас.

— Няма нужда, мили Юрочка. Вие сте много добър човек и ще ви е неудобно, защото заминавате, а аз оставам. Защото сте преизпълнен с предстоящото пътуване, а аз във вашите представи оставам опечалена и самотна. И най-после ще ви е неудобно, защото чувствате някакви несъществуващи задължения към мене. — Нина изведнъж се разсмя. — Права ли съм? Ето, виждате ли, няма само вие да четете моите мисли.

— Нина, аз…

— Няма нужда, Юрочка. Вие сте мил, затова мълчете. И всичко най-хубаво.

Хукнах към института при Павел Дмитриевич. Него го нямаше, но важната секретарка с удивително обикновен вид извади от бюрото папка и ми я подаде:

— Павел Дмитриевич помоли да попълните всичко. Седнете ей тук.

Бях успял да напиша само годината на раждането си и Павел Дмитриевич влетя като вихър. Бялата му коса беше щръкнала. Дребните предмети кръжаха около него. Той ме вмъкна в кабинета си.

— Старият Хъмбърт все пак успя да ми намери мис Карадос. Не му е било трудно. Самият той участвува в опитите с нея. Финансира ги фондът на Капър. Те също са решили засега да не съобщават нито дума. Оказва се, че Хъмбърт не е бил никак изненадан. Мис Карадос също е знаела за вашето съществуване.

— Защо ние отиваме при тях, а не те при нас?

— Защото мис Карадос категорично е отказала. Майка й е тежко болна. Затова поканиха нас. Вече имаме билети. — Павел Дмитриевич извади от джоба си две продълговати книжки с червения флаг на Аерофлот. — Никой не би могъл толкова бързо да получи разрешение за пътуването ни. Само старият Петелин. Какво ще кажете, а? — Павел Дмитриевич нескромно се засмя. — Всесъюзен рекорд! И знаете ли, Юра, защо хората ми оказват съдействие? Не знаете? Ще ви открия професионалната си тайна. Искам толкова невъзможни неща, че хората просто се слисват. Слисват се и в състояние на транс свършват работата. Представяте ли си какво значи да получиш за три дена всички разрешения, документи и дори визи от шервудското посолство? Така де. Чиновникът в посолството беше толкова изумен, че пет-шест пъти ме попита кога заминаваме. „Да — казва той, — разбира се, че нашите страни си сътрудничат, имаме много съвместни научни програми, но да ви издадем визи за три дена — това е нечувано.“ — „Добре — казах му аз, — нека е тъй. Съгласен съм да ги издадете не за три, а за два дена. И имайте предвид — казвам, — че заставате на пътя на научните контакти, и мистър Хъмбърт, и фондът на Капър, и цялата шервудска наука, да не говорим за нашата, няма да ви простят, и никога няма да бъдете избран за почетен академик заради заслуги в областта на бързото издаване на визи за учените.“ И знаете ли, Юра, за колко време издаде визите този негодник? За един ден. А сега не ми пречете, имам хиляди работи.

— Не ви преча, Павел Дмитриевич, нали вие ме учите как се живее изобщо и по-специално как се получават визи от шервудското посолство.

— Юрий Михайлович — строго рече Петелин, — на моята възраст човек трудно се превъзпитава, затова трябва винаги да смята себе си за прав. Така е по-удобно, драги мой.

— Вие ме развращавате, Павел Дмитриевич — съвсем сериозно казах аз, като продължавах да играя ролята на безстрашен и наивен правдолюбец, — учите ме на цинизъм.

— Ах, Юра, Юра… Трябва да сте благодарен, че приятелите ви от Кехлибарената планета, кой знае защо, са избрали тъкмо вас. Знаете ли колко много са младите и не толкова млади хора, които не спорят със старите академици, а се съгласяват веднага, винаги и с всичко.

— Ще се помъча — казах аз и виновно наведох глава.

— Така де. А сега се измитайте, млади приятелю, и не ми пречете. Този път не се шегувам.

* * *

— Жено — казах аз на Галя, щом тя се прибра в къщи, — ще трябва да те напусна. В други ден заминавам.

— Добре де. Купи ли хляб, или да отида аз?

— Сериозно ти казвам. В други ден заминавам с академик Петелин за Шервуд.

Галя за миг се вцепени. Беше съблякла наполовина палтото си и то висеше на едното й рамо. Ще се зарадва ли, или ще се ядоса, че не заминава тя?

— Шегуваш ли се?

— Не. Честна дума.

Със скок на дължина от място Галя се хвърли на врата ми. Палтото й се развя и литна подир нея. Целувката в движение беше стремителна и точна. Улучи ме право в носа.

— Юрка, вярно ли?

— А ти все разправяше, че съм мухльо и не умея да се подреждам. Кой завърза връзки с Кехлибарената планета? Юрий Михайлович Чернов. Всички изпревари. Кротък, кротък, а като му дойде времето — ей го на̀.

— И ще летиш право за Шервуд?

— А ти как искаш — важно рекох аз, — през Соколники ли?

— Ах, Юраня, та това е… това е…

— Разбира се, това е.

— А какво ще ми донесеш? Пончо, яркосиньо… Велурен костюм с панталон…

— Пончо, а може би и ранчо.

— Все се подиграваш.

— Така е, защото съм сериозен човек. Смехът е признание за истинска сериозност.

— Стига си дрънкал, Юрка… Колко се радвам за тебе, глупчо такъв!…

„Мъничката ми глупава Люша, помислих си аз, как ли съм могъл да помисля, че ще мога да живея без нея“.

— Люш, разбирам колко много ще ти се прииска още утре ей така небрежно да подхвърлиш някак между другото в института: „Моят Юрка обеща да ми донесе от Шервуд пончо. Знаете ли, момичета, сега жените на Запад просто лудеят за пончо. Практически не излизат от него. Дори нощем.“ Ама за съжаление ще трябва да изчакаш малко с баладата за пончото.

— Защо?

— Защото в Шервуд, както и у нас, са решили засега да не дават гласност на опитите. И двамата с Петелин заминаваме по частна покана на професор Хъмбърт, Петелин — като Петелин, а аз — като негов преводач.

* * *

В дъното на душата си все пак не вярвах, че заминаваме. Не вярвах дори когато пътувахме с Галя за Шереметиево. Не вярвах, когато видяхме на Ленинградското шосе огромен надпис „Шереметиево I“, не вярвах, когато по пътя започнаха да се мяркат рекламните табла на Министерството на външната търговия, не вярвах, когато таксито ни спря до една много дълга кола с дипломатически номер, от която излезе приказно красива негърка с везано кожухче.

И чак на самото летище започнах да подозирам, че може би всичко е реалност, а не фантазия.

Петелин още го нямаше и ние стояхме край вестникарската будка и мълчахме, защото не ни се приказваше.

Мургава жена водеше след себе си цяла сюрия мургави дечица. Те вървяха подире й като патенца, припряно пристъпваха с късите си крачета. Последното, най-малкото, теглеше с въженце зелен крокодил на колелца. Крокодилът, който по нещо приличаше на крокодила Гена, постоянно се обръщаше по гръб и чак ми дожаля за него.

Млада красива жена държеше на ръце облечено с шубка момиченце и го навеждаше към един мъж с дипломатическа външност, по всяка вероятност бащата. Ала момиченцето не искаше да целува дипломата, а се мъчеше да хукне подир крокодила с вирнати нагоре колелца.

Срещу нас имаше групичка наши спортисти. Всички бяха млади, почернели от слънцето — навярно идваха направо от тренировъчен лагер някъде в Сухуми, — всички с еднакви сини палта и всички се смееха. Сигурно си разказваха вицове.

Изведнъж се почувствувах стар, мъдър и печален. Впрочем моята печал беше лека и веднага отлетя някъде, защото, напомних си аз, двамата с Павел Дмитриевич заминаваме за Шервуд и защото край нас минаваха две неземно елегантни и красиви стюардеси, които носеха със себе си обещание за нови страни и нови впечатления.

— Юрка — обади се Галя, — ако продължаваш да се заглеждаш по всички красиви жени, ще разплачеш малките деца.

— Защо?

— Защото долната ти челюст увисва и заприличваш на паралитик.

— Добре — с въздишка се съгласих аз. — Няма.

— Какво няма? Да се заглеждаш ли?

— Не, да си отварям устата. А, ето го и Павел Дмитриевич.

Петелин стремително се приближаваше, придружаван от някаква млада жена и мъж на около четиридесет години с шофьорска външност.

— Нима е жена му? — успя да прошепне Галя.

— Струва ми се, че е жена му и шофьорът.

Започнахме да се ръкуваме и Павел Дмитриевич каза:

— Запознайте се. Внучката ми Леночка и нейният баща, с други думи, моят син Владимир Павлович.

В този момент един страстен женски глас, усилен от високоговорителите, интимно прошепна из цялата зала, че започва регистрирането на пътниците, които заминават за Шервуд. Това беше учудващо. И часът за излитане съвпадаше с посочения в нашите аерофлотски билети, направени като книжки, и номерът на полета. Миражът не изчезваше. Високоговорителите прошепнаха все същата покана, сега вече на английски, и благодариха накрая с такъв зов в гласа, че челюстта ми отново щеше да увисне, ако жена ми не беше до мене.

Сбогувахме се леко и весело, като стари пътешественици, поуморени глобтротъри, пропътували, прелетели и изходили цялото земно кълбо. Рио де Жанейро? Какво говорите, нима е интересно? Виж, когато миналата седмица бях в Дар ес Салам…

Младичкият граничар, който миришеше на одеколон, внимателно разгледа паспорта ни, после се усмихна и отвори вратичката. Вятърът на далечните пътешествия вече свистеше в главата ми и тя, горкичката ми глава, се замайваше от това, че си придавах сериозен и небрежен вид. Да знаеха само, че за пръв път в живота си отивам в чужбина и ми се иска да цвиля от възбуда и да препускам като малко жребче!

Мястото ми в огромния отблизо „Ил“ се оказа до самия прозорец и аз отново поблагодарих на съдбата, защото обичам да гледам през прозорците на самолета. Излетяхме и белите облаци под нас изглеждаха толкова плътни, толкова много приличаха на огромна заснежена равнина, че започнах да търся с очи скиори. Невъзможно е в такъв хубав ден, по такъв пресен снежец, порозовял от зимното слънце, да не съзра върволица скиори. Но скиори нямаше.

Над овалното прозорче забелязах някаква ръчка и леко я натиснах. Спусна се синьо пластмасово перденце и снежната долина под нас доби мастилен цвят.

Угаснаха надписите с вечната молба да не пушим и да затегнем коланите. Павел Дмитриевич извади от джоба си цигари и ми предложи една.

Погледнах часовника си. Единадесет преди обяд. Вече е започнало междучасието след третия час. Мария Константиновна гледа в едно от мъничките си бележничета и зорките й очи на профпредседател откриват злостните типове, които не са си платили членския внос. Семьон Александрович не сваля поглед от новопридобитите съкровища в отворения от мене шкаф. Интересно, кой ли седи на моето място до нашия мил стар скелет? И кой ли се опитва да умножи наум цифрите на стария добър инвентарен номер? Дали Раечка се справя с моите главорези? Дали Ала Владимирова няма да отхвърли дружбата на събудилия се Сергей Антошин?

Трябва да съм въздъхнал толкова угрижено, че Павел Дмитриевич ми хвърли съчувствен поглед и попита:

— Защо въздишате толкова тежко, Юрий Михайлович? Уморен сте от живота?

— Не…

— Грешите. Човек трябва да се умори от живота, докато е млад, а после вече да почива. Ето, аз например…

Засмях се.

— Защо се смеете?

— Вие ли си почивате?

— А защо не? — обиден попита Павел Дмитриевич. — Ето сега например…

— Сега сте вързан за седалката… Струва ми се, това е единственият начин да бъдете удържан на едно място.

— Внимавайте, Юрий Михайлович, че мога и да не ви взема за старши лаборант. Не сте достатъчно учтив.

— Нямам никакво намерение да напусна училището.

— Как ли ви търпят там? Учителите трябва да са още по-учтиви към началството.

— Сигурно едвам ме търпят…

Павел Дмитриевич умислен цъкна с език и каза:

— Юра, защо все пак толкова много ми харесвате? Та това е противоестествено. Не сте достатъчно учтив, спорите, дързък сте, независим в мислите и заради вас става едно от най-големите събития в живота на човечеството. А в моя институт има толкова много млади хора, които са възхитително учтиви, най-искрено и пламенно ме уверяват, че винаги съм прав, и мислите им винаги по някакъв странен начин съвпадат с моите.

Аз се изкикотих и Петелин каза:

— Ето, виждате ли, и смехът ви е несериозен. И изпускате дима на колелца, а аз не мога. Цял живот съм се мъчил да се науча — и не успях. Може би затова и станах академик, та поне някак да компенсирам този недостатък. Я вижте какви са колелцата ви. Изумителни, първокачествени, за износ.

Прииска ми се да утеша стареца:

— Павел Дмитриевич, не се ядосвайте. И аз имам недостатъци. Един мой близък приятел със сигурност е установил, че съм олигофрен.

— Олигофрен е твърде общо понятие. — Павел Дмитриевич с интерес ме погледна. — Не е ли поставил по-точна диагноза?

— Постави. Намери у мене симптоми на идиотизъм, обща дементност, дебилност и имбецилност.

— Много интересно. А какъв е по професия приятелят ви?

— По начало е филолог, но се занимава с обмен на техническа информация.

— Предайте му, че има набито око.

Павел Дмитриевич ми намигна и се засмя. Чудно нещо, помислих си аз, защо съдбата ме среща с такива прекрасни хора? С какво съм го заслужил?

Не успях да намеря отговор на този въпрос, когато изведнъж долових в себе си вече станалата обичайна за мене звънка тишина. Но този път тишината не растеше и не набъбваше бавно като пъпка. Почти изведнъж секна, изчезна и ми остави чувството, че тази девойка, мис Карадос, вече не е жива. Мозъкът ми още не можеше да асимилира новината, а сърцето вече се сви и в гърдите мигновено се образува студена, болезнена празнина.

Тя вече не е жива. Със сигурност знаех това. В гърлото ми се образува буца и започна бързо да расте. Никога не бях я виждал и въпреки това мъката ми беше остра и болезнено пробождаше сърцето.

Павел Дмитриевич, изглежда, бе задрямал, защото трепна, когато докоснах ръката му.

— Павел Дмитриевич — бързо прошепнах аз, преди буцата да е запушила гърлото ми, — тя вече не е жива.

— Коя тя? — рязко се обърна той към мене, но очите му вече знаеха.

— Карадос.

— Сигурен ли сте?

— Да.

— Кога е станало?

— Не знам. Току-що го почувствувах.

Павел Дмитриевич няколко пъти поклати глава, отпусна се на облегалката и измънка:

— Да…

Той изведнъж се състари пред очите ми и белият предизвикателен перчем на главата му клюмна.

— Значи пътуването ни е безсмислено? — попитах аз.

Детският навик да задаваш на възрастните въпроси, чиито отговори отнапред са ти известни. Детският навик да очакваш от възрастните чудо.

Чудо не можеше да стане. Карадос вече я нямаше и преди още да е започнало, нашето пътуване загуби всякакъв смисъл.

Павел Дмитриевич приказваше нещо, че все пак са останали някакви материали, а аз си мислех за непознатата ми девойка. Кой знае защо, си представях, че прилича на Нина. Със същите огромни сиви очи, с лека, неуловима усмивка на устните. Горкичката, непозната мис Карадос… Та това е абсурдно. Смъртта е абсурдна, нелепа, противоестествена. Живял е човек, до него е достигнала нишката на сънищата от далечната планета. И ето, вече го няма. И краят на нишката безпомощно ще увисне. И ще изчезне. Ами ако тя изобщо не е сънувала Кехлибарената планета? Нима от това смъртта става по-малко абсурдна? Какво ли изпитват сега майка й, баща й? А може би е имала и годеник?

Трябва да съм задрямал, защото изведнъж уплашен трепнах. Погледнах Павел Дмитриевич. Той беше вперил поглед в някаква книга, но чувствувах, че не чете. За какво мисли сега? Изведнъж почувствувах, че трябва да знам за какво мисли. А може би не толкова да знам за какво мисли, колкото да проверя дали мога да чувам чуждите мисли, както по-рано.

Съсредоточих се, като очаквах и зовях към себе си шумоленето на чуждите думи. Но него го нямаше. Само собствените ми беззвучни мисли уплашени се мятаха в главата ми като прилепи.

Не че имах нужда от чуждите мисли, нито веднъж не бях изпитал удоволствие от това, че подслушвам шумоленето в чуждите черепни кутии. А и почти не си спомнях за своите способности преди да е възникнала нужда от тях. Но това беше средство, оръжие в борбата за признаване на Кехлибарената планета, за реалността на Контакта. Да, оръжието не беше мое, не бях го изковал аз. Бяха ми го дали и отговарях за него. Разбира се, че не можех да го загубя сам. Това са глупости. И все пак бях виновен за нещо.

Да опитам още веднъж. Без да бързам. Спокойно. Да се отпусна. Да не мисля за нищо. И тогава да се вслушам. Тенекиено шумолене на сухи листа. Сега ще прозвучи в главата ми.

Но не прозвуча. Не чувах нищо. Нищо. Бях готов да посегна, за да докосна ръката на Павел Дмитриевич и да му съобщя за новата загуба, но в последния миг се спрях. Беше ми жал за него. Удар след удар. И в двата случая бях вестител на нещастието. А и какво би се променило? Невъзможно е огромният „Ил“ със сто и петдесет пътници да се върне обратно само защото учителят по английски език Юрий Михайлович Чернов е загубил странната си способност да чува чуждите мисли! Способност, която изобщо не можеше да съществува по всички правила на науката.

Две стюардеси, в които познах прекрасните богини от Шереметиево, разнасяха с пластмасови таблички елегантната международна храна. Пластмасовите им лица бяха застинали в учтиви международни усмивки.

Заспивах, събуждах се, отново заспивах, а острата болка в сърцето ми не утихваше.

Най-после отново ни помолиха да не пушим и да затегнем коланите, хоризонтът се вирна нагоре и самолетът започна да се спуска.