Зиновий Юриев
Бързи сънища (15)

XV глава

Почти две седмици не можах да разкажа нищо ново на Павел Дмитриевич. Една прекрасна вечер в началото на декември Вася Жигалин ни покани на преферанс. Трябваше да дойде и Иля Плошкин.

На масата вече стоеше разчертаният лист хартия с магически цифри в центъра: игра до петдесет, по една копейка. Настанихме Галя пред телевизора да гледа мач по водна топка, а ние седнахме край кръглата маса.

— Момчета — изведнъж каза жената на Вася, — ами че Юрочка ще ни обере до шушка.

— Защо? — попита Иля.

— Защото чете мислите ни.

— Благодаря ти, миличка — развълнуван рече Вася, — съвсем ми беше изскочило от главата.

— Точно така — кимна Иля. — Голи ще ни съблече. Такъв е той. Олигофрените са много хитри.

— Както искате — казах аз. — Съвсем бях забравил. Нали знаете, че започвам да чета чуждите мисли само когато се съсредоточа.

— Разбира се. Аз миналия път се съсредоточих — и ми взехте четири ръце с никаква карта.

— Ти, миличка, по-добре не се съсредоточавай — нежно каза Вася, — това не води до нищо добро.

Валентина силно се изкашля, размърда мощните си рамене и Вася веднага се сви, замълча.

— Добре — казах аз, — щом не искате, няма. Ще нося тежкия си кръст. Играйте, печелете и губете своите имения, затъвайте в бездната на разврата, а ние с Галя ще си вървим.

— Не, няма да си вървите. Галя ще гледа как се давят „Спартак“ и „Динамо“, а ти полекичка, без да бързаш, ще приготвиш вечерята.

— Не искаш ли да избърша и пода? — деловито попитах аз. — Или да го изцикля? Аз съм от Тимуровата команда…

И в този миг чух вече познатата ми звънка, изпълнена с още неродени звуци тишина. Стаих дъх и затворих очи.

— Юрка — чух аз гласа на Иля, — лошо ли ти е?

Изскърца някакъв отместен стол. Аз махнах с ръка:

— Не ми обръщайте внимание. Всичко е наред. Просто съм уморен.

— Да не лъжеш? — басово попита Валентина.

— Не лъжа, Валюша, недей да се тревожиш.

Отново затворих очи. Тишината все нарастваше и нарастваше. Тя кънтеше в мене, изпълваше ме целия, но не можеше да се излее в дума, в образ, в мисъл, в знание.

— Пика — каза Иля.

— Пас — въздъхна Валентина.

— Спатии — каза Вася.

— Спатиите са мои.

— Тогава кари. Стига си се инатил, Иля. Не подхожда на широката ти натура.

— Добре де. Вземи ги.

— Кари — неуверено каза Вася.

— Който иска шест кари, е на път да изгори — назидателно се обади Иля.

— Джамбул — рече Вася. — Певец на вековния картоиграчески фолклор.

— Певецът обявява „вист“ — ехидно каза Иля.

— И аз — обади се Валентина.

А тишината в мене все назряваше и назряваше, без да може да роди каквото и да било. И аз седях кротко, търпеливо, като квачка. Бях квачка — и нищо повече.

— Май сте една вътре, господине — сухо каза Иля.

— Боже, какво злорадство, долна корист и стремеж да унижи ближния си има у този човек! — с плачевен глас каза Вася.

— Ах, Вася, ако пишеше така, както говориш, цена нямаше да имаш — мечтателно каза Иля. — Колко блясък, огън, любов към себе си — и всичко заради една ръка по-малко. Какъв ли шедьовър ще създадеш, ако обявиш седем и си три вътре?

— Недей да го плашиш по вечерно време — избоботи Валентина, — че ще вземе да заеква. Аз съм пас. Ти да искаш нещо, Юрка?

— Благодаря, и аз съм пас. Всичко е нормално.

И изведнъж в главата ми пламва фраза.

Късичка английска фраза: „Благодаря, мис Карадос“. И звънката тишина в главата ми изчезна, угасна, сякаш приемникът беше изключен.

Мис Карадос. Какво значи това мис Карадос? Коя е мис Карадос? Свързана ли е по някакъв начин с моя двойник, към когото, както и към мене, се е проточила тънката нишка на сънищата от Кехлибарената планета?

Тишината и чувството на очакване бяха същите, както и тогава в училището, когато седях между шкафа и скелета. Но този път прочетох фразата. Точно така, прочетох я. А може би всичко това само ми се е сторило?

През нощта за пръв път от дълго време насам сънувах съвсем земен сън. Присъни ми се някакъв чуждестранен град. Исках да разбера кой е градът, но, кой знае защо, не можех да попитам никого.

Вървях по една малка уличка и чувах английска реч, но не можех да разбера за какво говорят хората. И не защото не разбирах думите и фразите, а защото те се сливаха. Непрекъснато се мъчех да доловя какво все пак приказват минувачите, но не можех. Напрягах се, изпъвах врат — и не можех нищичко да разбера.

Уличката, по която вървях, беше застроена с едноетажни и двуетажни къщички. На една от по-големите сгради имаше табелка. Знаех, че непременно трябва да я прочета, но, кой знае защо, не можех да се приближа до нея. На табелката, малка медна плочка, сякаш бе изписана думата „банк“. Да, четири букви: „Банк“. Много приличаше на „банк“. Но коя банка… Дори можех да преброя буквите. Те бяха седем и първата… първата много приличаше на буквата „к“ в думата „банк“.

И не разбрах нищо повече. Събудих се с чувството, че не съм успял да направя онова, което бях длъжен да направя. Лежах в тъмното и непознатата уличка, която току-що бях сънувал, отново минаваше пред очите ми. Не, това не беше обикновен сън. Яркостта на картината и богатството от подробности бяха също както в кехлибарените сънища. Но това беше Земята. Хората говореха английски, бях съвсем сигурен. Ех, ако бях прочел името на банката!…

Павел Дмитриевич неописуемо се развълнува, когато сутринта му се обадих по телефона. Гласът му трепереше от възбуда.

— Елате в десет — каза той.

— Павел Дмитриевич — примолих се аз, — ще ме изгонят от училище! Веднъж вече ходих при директорката.

— Ще ви взема в моя институт. Като старши лаборант.

— Благодаря, Павел Дмитриевич. Вече са ми предлагали да работя като лаборант, нощен пазач и домакин. Но аз искам да преподавам английски език. Или в краен случай да цикля паркет.

— Ще циклите паркета в моя институт. Има достатъчно, за цял живот. Впрочем… Знаете ли, така май дори ще е по-добре. Банка. Кой знае всичко за чуждестранните банки, както казваха на времето в Одеса? Финансистите. Това е идея. В четири часа.

Пристигнах в четири без десет, а в четири без две минути в стаята се втурна Павел Дмитриевич, като тикаше пред себе си някакъв величествен млад мъж с елегантно плоско куфарче в ръка. По пълното му гладко лице беше изписано изумление.

— Това е другарят Риженков — каза Павел Дмитриевич. — Откраднах го направо от работа.

Откраднатият Риженков виновно се усмихна. Навярно не беше свикнал да си има работа с хора като Павел Дмитриевич.

— Другарят Риженков ще се помъчи да ни помогне да определим националната принадлежност на банката, която е видял Юрий Михайлович.

Другарят Риженков извади цигари и въпросително погледна Павел Дмитриевич.

— Никакви цигари, драги… кажете как да ви наричаме, че „другарю Риженков“ е твърде официално.

— Никита Алексеевич.

— И тъй, драги Никита Алексеевич, приберете цигарите си. Ще пушите, когато познаете коя е банката. И колкото по-бързо познаете, толкова по-бързо ще запушите. Съгласен ли сте с подобен стимул? Както е известно, Наполеон е забранявал на помощниците си да ходят в тоалетната, преди да си свършат работата. Аз не съм Наполеон и вместо тоалетна използувам тютюна.

Специалистът по банките плахо се усмихна. Той изобщо не можеше да разбере къде е попаднал и какво искат от него. Прибра цигарите в джоба и сплете пред себе си пръстите на ръцете, за да покаже, че е готов и внимава. Ръцете му бяха също такива чисти и пълни като лицето. И венчалната гравирана халка беше новичка и лъскава.

— Е, да започваме, приятели мои. Никита Алексеевич, вие сте експерт. Поемайте командуването в свои ръце. Задавайте въпроси. Юрий Михайлович ще ви опише всичко, каквото е можал да види.

Експертът леко разпери ръце. Жест на извинение.

— Добре, да започнем, както се казва, от самото начало. Юрий Михайлович, за коя страна става дума?

— Тъкмо това се опитваме да разберем — обади се Павел Дмитриевич.

— Извинете… хм… — По лицето на специалиста по банките се изписа учудване. — Доколкото знам… Юрий Михайлович е видял някаква банка…

— Точно така — рече Павел Дмитриевич, сърдито тропна с бастун по пода и нетърпеливо се размърда върху стола си, сякаш всеки миг щеше да литне. — Вече ви го казах.

— Разбирам, разбирам — припряно кимна Никита Алексеевич. Виждаше се, че е свикнал да участвува в съвещания, където най-добре е човек да се съгласява с всичко.

— Преди всичко става дума за страна, в която се говори на английски — казах аз. (Никита Алексеевич записа нещо в бележника си — също такъв чист и дебел като самия него.) — Видях медна табелка. Можах да прочета думата „банк“, но не и името…

— Влизахте ли в банката?

— Юрий Михайлович… хм… не е бил напълно там — каза Павел Дмитриевич. — Мисля, че това е без значение и няма защо да се занимаваме с него.

— Ясно, ясно — закима експертът. Чудно нещо: щом окончателно изгуби всякаква представа какво става, той се успокои и на розовото му лице се появи делови, делничен израз. — Самата дума „банк“ беше написана на английски? Вие знаете ли английски?

— Да. Сигурен съм, че беше на английски. „Би ей ен кей.“

— А колко бяха думите преди или след думата „банк“?

— Една дума.

— Една ли? Без член в началото?

— Без. Преброих в нея седем букви. Така поне ми се стори.

— Разбирам, разбирам. Английски език. Седем букви… — Никита Алексеевич затвори очи, устните му беззвучно зашепнаха нещо.

— Не съм стопроцентово сигурен — казах аз, — но ми се стори, че първата буква на първата дума е като последната буква в думата „банк“. Сиреч английското „кей“. Сега, когато заприказвахме за това, дори ми се струва, че разбирам защо съм обърнал внимание тъкмо на буквата „кей“.

— Защо? — попита експертът.

— И в двата случая тя имаше много висока отвесна чертичка.

— Ясно, ясно — кимна експертът, бръкна в джоба си и извади цигарите.

— Нали ми обещахте, човече! — сърдито каза Павел Дмитриевич.

— Да, да, разбира се — побърза да се съгласи Никита Алексеевич, но не прибра цигарите и дори извади една, като елегантно чукна с пръст по пакетчето. — „Кифърс“. Банката се казва „Кифърс“. Средна провинциална банка в Шервуд. Капитал на първи януари миналата година — двеста и дванадесет милиона. Четиридесет и два отдела. Председател — Джеймс Пърси Алейн.

— Шервуд ли? — попита Павел Дмитриевич.

— Шервуд — кимна Никита Алексеевич. — Ще разрешите ли?

— Какво?

— Да запаля.

— Да, разбира се… Сигурен ли сте?

По пълното лице на експерта се плъзна едва забележима усмивка на превъзходство.

— Напълно.

— Думата „Кифърс“ е от шест букви, а не от седем… Макар че може би след „кей“ има две букви, „дабъл и“?

— Точно така.

Павел Дмитриевич излетя от мястото си, стисна ръката на експерта и го изпроводи от стаята.

— Знаете ли, Юрий Михайлович, дори се радвам, че вашата мис Карадос живее в Шервуд. Там имам колега, с когото сме в твърде добри отношения. Два пъти съм ходил при него. Миналата година той беше в Москва. Чудат старец. Чудат старец, но честен и услужлив. Хм… Разбира се, че моята молба ще му се стори безумна. Да научи дали в Шервуд се правят експерименти с някоя си мис Карадос за установяване на контакти с извънземна цивилизация. Хм!… Но, от друга страна, ако наистина правят такива експерименти, не могат да минат без него. Той е…

— Ами ако мис Карадос наистина съществува, но никой не прави с нея никакви опити? — уплашен попитах аз. И разбрах, че вече се вълнувам за съдбата на мис Карадос.

— Тогава старият Хъмбърт ще ми отговори, че съм се побъркал.

— А на колко години е вашият Хъмбърт?

— Казва на всички, че е на седемдесет и четири, но според мене отдавна е прехвърлил осемдесетте. Отдавна. Ненормален старец, но е истинско удоволствие да си имаш работа с него.

* * *

Три седмици по-късно, когато вече бях започнал да забравям за мис Карадос и банката „Кифърс“, по време на час вратата на класната стая се открехна и в процепа на височина един метър от пода се подаде съвсем детска муцунка.

— Извинете — изписука муцунката, — вие ли сте Юрий Михайлович?

— Аз съм, прелестно дете. А ти как се казваш?

— Серьожа Щиканов. Вера Константиновна нареди веднага да отидете в кабинета й.

Муцунката изчезна и аз погледнах учениците:

— Само че няма да вдигате шум. Нали?

— Няма, Юрий Михайлович! — доволно загълчаха всички. — И не бързайте да се връщате…

— Здравейте, Вера Константиновна — поздравих аз, като влязох в кабинета й.

— Добър ден — сурово рече тя. — Сядайте и пишете.

— Вече?

— Какво „вече“?

— Заявление за напускане?

— Не разбирам шегите ви, Юрий Михайлович. Сядайте и пишете молба, че искате едномесечен неплатен отпуск.

— Аз ли?

— Вие.

— Ама защо?

— Не знаете ли нищо?

— Не знам.

— Наистина ли не знаете?

— Не знам.

— Обади се академик Петелин и каза веднага да ви дадем едномесечен неплатен отпуск и характеристика за пътуване в чужбина.

— На мене?

— На вас. Реших, че е някаква глупава шега. Академик Петелин да се обажда в училище… Извиних се за всеки случай и казах, че въз основа само на телефонен разговор не мога и така нататък. Човекът се развика и тръшна слушалката. След петнадесет минути ми се обадиха от районния отдел. Лично Клавдия Василиевна. И повтори молбата за вашия отпуск. А после от районния комитет. За характеристиката. Още днес да им я изпратим. Разбира се, казах, че не възразявам… Но по средата на учебната година…

— Кълна ви се, Вера Константиновна, че инициативата не е моя. Разбира се, че се досещам за какво става дума, но изобщо не можех да допусна…

Вера Константиновна ме погледна неодобрително, но с уважение.

— Какво значи всичко това? — попита тя.

— Ами че… Хм… Как да ви кажа… Просто ми се удаде възможност да замина на екскурзия…

— И затова се обаждат от районния комитет, искат още днес да им изпратим характеристика? Юрий Михайлович, може би някои хора в училище ме смятат за старомоден човек — Вера Константиновна обидена сви устни, — но не съм толкова глупава, че да не разбирам нищо. Какво да се прави, заминавайте и гледайте да не посрамите нашето училище.

— Ще гледам! — разпалено казах аз. — Честна дума!

И някакъв импулс ме накара да уловя ръката на Вера Константиновна в своята, да се наведа и да я целуна.

Тя ме погледна с безумни очи. Рече да отвори уста, за да каже нещо, но веднага отново я затвори.

Понесе ме някакъв весел, лудешки вихър. Не се страхувах от нищо. Всичко беше възможно.

— Вера Константиновна — изчуруликах аз, — обичам ви, защото сте чудесна жена.

Когато с танцова стъпка изхвръкнах от кабинета й, забелязах, че директорката с всичка сила търка с длан челото си.