Зиновий Юриев
Бързи сънища (13)

XIII глава

Нина се обади по телефона в къщи и ми предаде молбата на Борис Константинович да отида в три часа в института. Оказа се, че той щял да ходи при директора и искал да му бъда на разположение.

— Почакайте ме в приемната с Нина Сергеевна. Може би ще се наложи да демонстрирате още веднъж способностите си — каза професорът, когато пристигнах при него.

Тръгнахме към кабинета на директора. Отпред — решителният Борис Константинович, след него — Нина, а подир нея и аз.

— Оленка, Валерий Николаевич в кабинета ли е? — кимна професорът към вратата, на която се мъдреше табелка „В. Н. Ногинцев“. — Назначил ми е аудиенция точно в три.

Оленка, същество на около осемнадесет години с разпиляна върху раменете руса коса, вдигна очи от книгата, сложена върху пишещата машина, и кимна.

— Сега, Борис Константинович. — Тя натисна някакво лостче и каза: — Валерий Николаевич, търси ви Борис Константинович Данилин.

— Покани го да влезе — чу се по уредбата нисък мъжки глас.

Според дълбокото ми убеждение, тъкмо такива гласове трябва да притежават обитателите на големи кабинети, пред които седят секретарки с дълги руси коси.

Борис Константинович бързо ни кимна и изчезна зад тапицираната с черен дерматин врата.

— Здравейте, Борис Константинович — чу се по уредбата.

— Добър ден, Валерий Николаевич — отвърна гласът на професора.

Русокосото същество посегна към лостчето и аз изведнъж неочаквано за самия себе си казах:

— Оленка, дете мое, защо ни лишавате от това малко удоволствие? Нека чуем какво ще приказват учените хора.

— Не може — рече Оленка, но не изключи уредбата.

— А може ли да сте толкова красива? — попитах аз и сам се изчервих от безсрамното си ласкателство.

Оленка прихна и погледна Нина Сергеевна.

— Нищо, наш човек е. — Нина кимна към мене със заговорнически вид.

— Добре, само че никому нито дума, иначе нали знаете какво ще ме направи Валерий Николаевич…

Не знаех какво ще я направи, но не се вълнувах особено много за нея. Ако се съди по маниерите й, не се знаеше кой на кого може да направи повече — директорът на Оленка или Оленка на директора.

— Валерий Николаевич, дошъл съм при вас по не съвсем обикновена работа — каза Борис Константинович и в гласа му, макар и преминал през ситото на високоговорителя, се долавяше напрежение.

— Слушам ви.

— В нашата лаборатория по съня дойде един млад мъж, двадесет и пет годишен, и помоли да определим какъв е характерът на сънищата му.

— И какво сънуват младите мъже в наши дни? — меко избоботи кадифеният бас на директора. — Не е ли същото, каквото сънувахме и ние?

— Не, Валерий Николаевич — твърдо, без усмивка в гласа отвърна професорът, като веднага отклони разговора на страна от предложената от директора леко шеговита пътечка. — Юрий Михайлович Чернов сънува непозната планета, наричана от него Кехлибарена, защото там преобладава тъкмо този цвят. Юрий Михайлович е уверен, че сънищата му не са нищо друго освен мислена връзка, установена с него от обитателите на тая планета.

Настръхнах и по гърба ми преминаха тръпки. Чак сега разбрах напълно как изглеждам в очите на нормалните хора.

— Хм, хм! — басово се изкашля директорът и в глухия тътен на гласа му можеше да се долови подходящо за случая съчувствие. — Трябва ли да му помогнем?

— Да. Но изобщо не става дума за психиатрична клиника. Работата е там, Валерий Николаевич, че идеите на Юрий Михайлович не са нито заболяване, нито илюзия.

— Сиреч?… — Гласът на директора прозвуча малко по-сухо, сякаш влажният му и мек бас бе леко подсушен от нетърпението.

Почувствувах, че с всички сили стискам дръжките на зеленото кресло. Какво ли му е сега на Борис Константинович? Милият, несимпатичен, упорит и непреклонен професор.

— Имаме всички основания да смятаме, че Юрий Михайлович не греши, че с него са установили връзка представители на някаква извънземна цивилизация.

— Много мило — с облекчение се засмя директорът. — Да си призная, не подозирах, уважаеми Борис Константинович, че сте такъв шегаджия…

— Разбирам ви — сухо и твърдо каза професорът. — Давам си пълна сметка за това, какво мнение би трябвало да си съставите сега за мене изобщо и по-специално за умствените ми способности. Самият аз минах по този път и напълно разбирам вашия скептицизъм.

— За какво говорите, какъв скептицизъм? — с лек примес на раздразнение попита директорът. — Ако нещо ви е накарало да се пошегувате с мене, какво общо има тук скептицизмът? Моля ви, уважаеми колега…

— Валерий Николаевич, не ви разигравам и не се шегувам с вас. Както може би сте забелязали, изобщо нямам склонност към шегите. В нашата лаборатория извършихме изследвания, които стопроцентово потвърждават извода, за който вече имах чест да ви съобщя.

— Ама вие подигравате ли се, драги Борис Константинович? — В баса на директора се вплетоха нотки на негодувание.

— Не се подигравам. Вече ви казах, че не се шегувам и не се подигравам. Знаете, че през тия двадесет и три години, откакто работя в института, никога не съм си позволявал никакви шеги и номера. Повтарям: не съм се побъркал и не се шегувам. Моля ви само да ме изслушате.

— Добре — с въздишка рече директорът и аз си представих как се обляга в креслото с вид на жертва и притваря очи.

— Направихме четири нощни изследвания на Юрий Михайлович по време на сън. Получавахме електроенцефалограма и я дублирахме чрез регистриране на БДО. Ето графика за бързия сън на изследвания обект през първата нощ, през втората, през третата и четвъртата. Обърнете внимание, че всички периоди на бърз сън започват в едно и също време и продължават точно по пет минути. Виждали ли сте някога такава ЕЕГ?

— Твърде странна картина, съгласен съм, но…

— Направи ни впечатление, че за разлика от нормалното Юрий Михайлович прекрасно помни всички сънища, с всичките им подробности, и че сънищата последователно го запознават с живота на Кехлибарената планета.

— Борис Константинович!…

— Извинявайте, Валерий Николаевич, още не съм свършил…

— Никак не настоявам да продължите този странен разговор…

— Другарю директор, аз съм завеждащ лаборатория. Дошъл съм при своя директор. Най-после съм учен и съм дошъл при колега. Изслушайте ме спокойно…

— Добре, Борис Константинович, щом настоявате, то се знае, че ще ви изслушам до край. Но разберете…

— Вие разберете, че никога не бих дошъл при вас, ако не бях сигурен в това, което казвам. Да не мислите, че не си представям какви мисли се въртят сега в главата ви? Стар идиот, съвсем е изкуфял, само това ми липсваше и така нататък…

— Борис Константинович, струва ми се, не съм ви давал…

— В нищо не ви обвинявам. Само ви моля спокойно и безпристрастно да разгледате графиците, които са пред вас. Както виждате, интервалите между късите периоди на бързия сън се удължават отляво надясно, от първия период до десетия. В два случая между петия и шестия цикъл се появява още един, допълнителен период. Оказва се, че пропорцията на интервалите отговаря напълно на разстоянията от Слънцето до деветте планети. А допълнителната точка между Марс и Юпитер, която ту се появява, ту изчезва, както изглежда, е космически кораб, изпратен от тая Кехлибарена планета. Обърнах се към двама математици с въпроса, каква е вероятността за случайно съвпадение на десет числа. Подобна вероятност е микроскопично малка…

Паузата, която настъпи след последните думи на Борис Константинович, ставаше все по-дълга и по-дълга, докато най-после директорът попита с дълбока въздишка:

— Искате да ме уверите, че става дума за телепатична връзка между някаква извънземна цивилизация и изследвания от вас човек. Така ли?

— Да.

— И сте смятали, че ще ме убедите в реалността на такава връзка?

— Смятах — отвърна Борис Константинович.

— Но вие прекрасно знаете, че телепатията е мит, фикция, шарлатанска измислица. Защо да се връщаме към тия митове?

— Това не е мит. На бюрото пред вас има нещо съвсем реално: графиците, съставени абсолютно коректно въз основа на абсолютно коректни опити. Опитът е повторен четири пъти. Възможността за грешка е изключена.

— Чели ли сте трудове, където се изследва въпросът, каква трябва да е мощността на мозъка, за да излъчва сигнали, способни да достигнат мозъка на реципиента? Та това са глупости, веднъж завинаги установени глупости. Не съществува нито една известна нам форма на енергия, с чиято помощ би могла да се предава телепатична информация. Просто несериозно е да се обсъжда въпроса за телепатията на равнището, на което се намираме ние с вас. Ако бяхме диваци, може би бихме могли да говорим за подобни глупости. Няма да крия от вас, Борис Константинович, електроенцефалограмата наистина е твърде интересна. Но що се отнася до всичко останало… Дори не мога да намеря думи…

— Валерий Николаевич, във вашата приемна седи човекът, когото изследваме. Досега не исках да говоря за това, но той може да ви демонстрира същите телепатични способности, които, както знаем, не съществуват.

Оленка с любопитство ме погледна, леко навела глава настрана, като кученце, и тежката й руса коса също провисна на една страна.

— Борис Константинович, вие сте възрастен човек и някак не върви да ви чета лекции. Щом сте решили да пропагандирате телепатията, това си е ваша работа. Но като сътрудник на нашия институт, като завеждащ лаборатория в нашия институт бих ви помолил да се въздържате от странното си хоби. Още повече то изобщо не е ваша специалност. Щом искате, ставайте за смях, но да сложим печат на научно учреждение под вашите фантазии — не, колега, моля ви да извините стареца. Знаете ли, не съм свикнал да прикривам с моето име и с името на института разни… шарлатанства.

— Валерий Николаевич, обвинявате ме в шарлатанство?

— Вие сам се обвинявате. Благодаря ви, че ме избавихте от толкова неприятна мисия.

— Прекрасно, другарю директор. Да допуснем, че съм стар шарлатанин. Прекрасно. Благодаря ви. Но вие сте директор на институт. Вие сте учен. Вие сте член-кореспондент на Академията на науките. Разобличете нашето шарлатанство. Нима мислите, че не ви разбирам? Когато Юрий Михайлович за пръв път дойде при мене, и аз нищо не исках да слушам. Приказвах му за проектите за вечен двигател, с които нито един грамотен човек не би започнал да се занимава. И все пак той ме убеди, защото знанията не бива да са като капаци на очите.

— Не ме придумвайте, никога за нищо на света няма да се съглася да участвувам в шарлатански истории.

— Но какви облаги можем да имаме…

— Въпросът не е в облагите. Вие и вашият човек може би дори искрено вярвате в своята честност…

— Благодаря ви, Валерий Николаевич. Това вече е голяма похвала…

— Оставете, Борис Константинович. Да свършваме този тягостен разговор и нека забравим, че сме го водили. Има тридесетина години, откакто се познаваме, и никога не съм ви давал повод да се съмнявате в доброто ми отношение към вас.

В директорския бас отново се появиха очарователни кадифени нотки.

Трябваше да спасяваме безстрашния Борис Константинович. Аз станах и Оленка уплашено ме погледна.

— Къде? — изписка тя. — Не може!

Но аз вече влизах в кабинета на директора.

Директорът се оказа точно такъв, какъвто си го представях: едър белокос красавец, стареещ лъв.

— Извинявайте, зает съм — кротко рече той, като ме удостои с една десета от погледа си.

— Знам, че сте зает, Валерий Николаевич. Тъкмо аз съм човекът, заради когото се разиграва цялата история.

Директорът се отпусна върху облегалката на креслото и внимателно ме погледна. Беше толкова величествен, благообразно красив и почтен, че се почувствувах като малко мишле, дошло на гости на котарака. Борис Константинович мълчаливо въсеше вежди. Видът му беше опърпан и сърдит. И изведнъж толкова силно ми се прииска да направя на пух и прах непристъпната директорска броня, че в главата нещо ме засърбя. И заедно с този сърбеж чух шумоленето на думи, сухото шумолене на поток от мисли. Мислите на директора бяха все така солидни и почтени като самия него. Все така коректни и чисто измити. Вече позастарели, но добре запазени мисли:

„Глупава история… халюцинации… Трябва да повикам Оленка…“

— Смятате, че историята е глупава — казах аз, — смятате, че имате халюцинации. Дори искате да повикате вашето прелестно момиче, за да ме изхвърли оттук…

„Ама че тъпотия… Цирков номер…“

— Сега твърдите, че това е тъпотия, цирков номер.

С крайчеца на окото си забелязах, че по суровото, развълнувано лице на Борис Константинович се плъзна едва забележима усмивка и той непохватно ми намигна.

— Глу-пос-ти! — изведнъж кресна Валерий Николаевич и гласът му неочаквано стана по-тънък и остър. — Жьо дьо сосиете!

— Уверявам ви, че това не са салонни игри, както казвате. Знам дотолкова френски. Просто чувам какво мислите.

„Защо пък да не проверя? Майсторски го прави“ — помисли си директорът.

— Разбира се, че ще проверите.

— Какво ще проверя? — извика директорът.

Невъзмутимата му величественост видимо изчезваше. Той ставаше по-стар, по-дребен, по-красив, по-припрян и по-неспокоен. Вече не беше лъв. Не беше дори котарак, при когото е дошла покорна мишка.

— Ще проверите колко майсторски го правя.

— Да не сте посмели! — изпищя директорът вече със съвсем тънък глас.

Вратата изшумя. Обърнах се. Там стояха Оленка и Нина Сергеевна. Намигнах им. Вече не нервничех и не се страхувах. Понесе ме някаква весела, немирна вълна̀. Опияняващата радостна безтегловност, в която ме потопяваше У.

— Какво да не съм посмял?

— Да четете мислите ми!

— Ама чакайте, Валерий Николаевич, нима е възможно да се четат чужди мисли? Нали вече половин час твърдите обратното. Или сега сте съгласен, че чувам чуждите мисли?

— С нищо не съм съгласен — вече малко по-спокойно отсече директорът. Както изглежда, Оленка му вливаше сили. — Това е елементарен фокус. Цирк. Виждате лицето ми, знаете за какво става дума и никак не ви е трудно да отгатнете мислите ми. При това аз не ги крия.

Както изглежда, от последната мисъл директорът се поокопити, защото започна отново да расте на размери, отново да запълва въртящото се германско кресло.

— Точно така — казах аз и почувствувах, че държа аудиторията в ръцете си, че до мене е Нина, че големите й сиви очи ме гледат с възторг и ужас, че най-после ме гледа и дългокосата Оленка, която сигурно изобщо не е допускала, че с всемогъщия й шеф може да се разговаря по подобен начин. — Точно така — повторих аз. — Какво по-просто от това? Сега ще изляза от стаята, вие ще напишете на лист хартия две-три фрази, ще сложите листа в плик. И всичко ще се изясни.

Всички замълчаха. И изведнъж се чу гласчето на Оленка:

— Ах, Валерий Николаевич, защо наистина не го направите!

Благодаря ти, Оля! Дано бог ти даде добър мъж, а ако после работата стигне до развод, нека да е бърз и безболезнен.

Директорът на института сви рамене:

— За да сложим край на тая глупава сцена.

Отидох в приемната, седнах в креслото, в което вече бях седял. Зелената изкуствена кожа на дясната му дръжка се беше пукнала и през цепката се виждаше пълнежът. Върху пишещата машина на Оленка продължаваше да стои отворената книга. Станах и я погледнах. Биология. Сигурно не са я приели и отново се готви за изпити.

Съсредоточих се. Трябваше да отсея ненужните думи, принадлежащи на Борис Константинович, Нина и Оленка. Да ме убиеш, не мога да обясня как правя това.

Чух сухото шумолене на директорските мисли: „Какво ли да напиша… че да свършим с тая комедия?… Кой можеше да помисли, че Данилин е способен на такова нещо… Но нека не се отвличаме… Нещо такова, че да не може да се досети от ситуацията. Нещо, което няма отношение към тази сцена… Е, например… «Нашият институт…» Не, глупаво е. Не бива дори да споменавам института във връзка с това шарлатанство… Но трябва да напиша нещо… Започва да става смешно… Те ме гледат… Може би някакви стихове? Прекрасно. Нещо от училище, което ще е познато на Оленка… «Скъпа моя, още ли живееш?» Защо не? Да го напишем. «Скъпа моя, още ли живееш? Аз съм също жив. Привет от мен! Нека тиха светлина се лее…» Къде се лее? Къде се лее? Дявол го взел. Достатъчно е.“

Хайде. Бавно влязох в кабината на директора. Всички глави се обърнаха към мене. За пръв път в живота си се почувствувах като артист. Затворих очи и сложих ръка на челото си. Не бива да разочаровам девойката с толкова необикновена коса.

— „Скъпа моя, още ли живееш? — започнах да декламирам аз с чужд, скован глас. — Аз съм също жив. Привет от мен! Нека тиха светлина се лее…“ Стихът не е завършен. Не от Есенин, а от Валерий Николаевич. — Аз се приближих до бюрото. — Може ли плика?

Директорът машинално взе плика и ми го подаде. За миг дори ми дожаля за него.

— Олга! — с театрален глас казах аз и подадох плика на Оленка. — Моля ви да го отворите и да прочетете написаното на глас.

Като омагьосана, без да сваля широко отворените си очи от мене, Оленка протегна ръка, бавно взе плика, отвори го, извади листа, хвърли бърз поглед върху него и силно и рязко каза:

— Ах!

— Какво „ах“, дете мое? — попитах аз, като самодоволно се упивах и от нейното „ах“, и от едва сдържаното ликуване на Борис Константинович, и от леката усмивка на Нина.

— „Скъпа… моя… още… ли… живееш…“ — започна да заеква Оленка.

— По-смело, дете мое, това не е изпит.

— Достатъчно! — викна директорът. — Дори не питам как го правите. Телепатия не съществува…

— По начало навярно не съществува, но в нашия случай… — понечи да каже Борис Константинович.

— Никакви „навярно“, никакви „наши“ и „ваши“ случаи! Да се предават мисли на разстояние е невъзможно…

— Но нали би трябвало да съществува някакво разумно обяснение на това, което току-що наблюдаваха четирима души? — попита Борис Константинович. — Или не е задължително?

— За мене не е задължително! — кресна директорът. — Не съм цирков режисьор, ако нямате нищо против. Ефектен номер, не споря.

— Значи не сте променили гледището си? — попита Борис Константинович.

— Не, и няма да го променя, докато мозъкът ми е в ред.

— Благодаря ви за любезността, другарю директор. Искам да ви предупредя, че ще бъда принуден да се обърна по-горе…

— Можете да се обърнете, където искате, уважаеми Борис Константинович, но много ви моля да ме избавите от вашите фантазии!

— С удоволствие! Когато детето капризничи, най-добре е да го оставят на мира.

Директорът пое дълбоко въздух и бавно, със свистене го изпусна. Ръцете му с всички сили стискаха дръжките на креслото, сякаш се канеше да вдигне стойка.

Борис Константинович тръгна към изхода. Ние — след него.

Армията отстъпваше, без да е нарушила бойния си ред.