Зиновий Юриев
Бързи сънища (1)

I глава

Отворих очи и погледнах към прозореца. Трябва да е съвсем рано. Утринната сивота още не можеше да надвие гъстия нощен мрак в стаята.

Врътнах очи към будилника, но стрелките просто се сливаха с циферблата. Дявол да го вземе, и без това още е рано за ставане. И в този миг в просъница почувствувах нещо странно. Че съм се събудил в собственото си жилище, до собствената си жена, беше повече от естествено. Но все пак имаше нещо странно. Нещо явно необичайно за малката стаичка, от която още не бе изтекла топлата нощна тъмнина.

Няколко секунди това странно нещо се щураше в моя събуждащ се мозък, после се усили и, вече осъзнато, се превърна в някакво удивително състояние на духа.

Бях изумен. Нямах никакви особени причини за подобно радостно настроение, още повече в пет часа сутринта. Вярно е, че нямах и поводи за огорчения, но нима липсата на поводи за огорчения е повод за радост? Съгласете се, че когато един двадесет и пет годишен учител по английски език се събужда в собственото си легло и се вслушва в равномерното дишане на жена си, това все пак е твърде малко за неочаквана радост.

Разбира се, в това нямаше нищо лошо. Можеше дори да изпиташ сладостно чувство, предвкусвайки, че е още рано и те очакват близо два часа сън. Здрав си, пу, да не чуе дяволът. Жена ти също. Всичко е наред, животът си тече. Едно време, когато бях съвсем малък, понякога изпитвах безпричинна радост, радостта на жребче, което скача по слънчева ливада. Но острата, непонятна радост на един възрастен човек в пет сутринта… Може би нещо в училище? Не, в училище също не е станало нищо свръхестествено.

И изведнъж разбрах. Радостта идваше от съня. Сънят изплува на повърхността на паметта ми. Бистър и ясен. Обагрен в кехлибарени тонове. Цвят, с който пламва стъблото на бора, когато преди залез иззад тъмния облак върху него неочаквано се стрелва слънчев лъч.

Кехлибарен сън! Поразително ясен, обемен. Чувство за полет. Но дъхът ти не спира. Стомахът ти не се устремява нагоре като при падане. Спокоен полет. И под погледа ти се ширва кехлибарен пейзаж. Редуват се планини, по-скоро хълмове. Гладки, заоблени, спокойни. Долини прорязани може би от пътища, може би от реки.

Спускане надолу. Все така безшумно и стремително като самия полет. Цветът става по-ярък. Кехлибарът прелива в ослепителна охра…

— Какво се въртиш? — измърмори Галя с пресипнал от съня глас. — Не спиш ли?

— Не спя — казах аз и изпитах благодарност към Галя, че се е събудила и че ще мога да й разкажа удивителния си сън.

— Да не си болен?

— Не, Люш, не се тревожи. Здрав съм. Просто сънувах нещо такова… — Млъкнах, за да намеря думи, с които да й предам яркостта на съня.

Дълбоко в съзнанието ми думите бяха също такива ярки и празнични като самия сън, но — чудно нещо! — докато стигнат до езика ми, избледняваха, губеха изящния си блясък, ставаха скучни и сухи като събрани на плажа и изсъхнали по пътя към къщи разноцветни камъчета, като изгрев през стъклото на прозореца.

— Разбираш ли, преди всичко цветът… Необикновен цвят — подзех аз, но в паузата между думите чух равномерното дишане на Галя. Твърде равномерно.

Тя спеше и пухтеше. Бях готов да се обидя, но така и не успях, защото сънят отново разстла под мене огромната си кехлибарена панорама. Хем сън, хем не сън. Картината бе ясна, бистра, пълна с подробности. Сякаш не сънуваш, а гледаш цветни диапозитиви, които плавно преминават пред очите ти.

Ярък сън, добре де, помислих си аз, като се отърсвах от него, но откъде дойде тая детска радост? Може би сънят няма нищо общо с нея? Има, твърдо си рекох аз. По някакъв странен начин нощният полет над Кехлибарената планета явно будеше у мене чувство на остра, неочаквана радост.

Това чувство се запази през целия ден, багреше всичко наоколо в празнични, ярки цветове.

— Защо се усмихваш? — попита Галя, докато правех утринната си гимнастика. — Какво смешно има?

Оставих гиричките на пода, изправих се и погледнах лицето на Галя със здраво стиснати устни. Сутрин тя винаги е сурова. По начало е мила жена и никак не съжалявам, че се ожених за нея. Но на какво се дължи тая нейна непристъпност сутрин, тая студенина? Може би просто се събужда преди своите емоции? Ръцете и краката й се движат, застилат леглото, правят упражненията на йогите, пускат душа, слагат чайника върху печката, а емоциите спят, кротко, сладко спят.

Какво пък, тая теория е много убедителна, защото след около два часа, ако не се разделим, за да отидем на работа, Галя видимо се разнежва. Суровата непристъпност постепенно изчезва от лицето й, чертите омекват, думите престават да носят чисто информативен характер. И аз от Юрий и Юра се превръщам в Юрча, Юрчонок и така нататък.

— Какво смешно има? — отново попита Галя с тон на служител в испанската инквизиция.

— Не знам — казах аз. — Може би се усмихвам, защото сънувах някакъв необикновен сън… Разбираш ли…

Жена ми крайно неодобрително ме погледна.

— Искаш ли яйца? — враждебно попита тя и без да дочака отговора, тръгна към кухнята.

Господи, помислих си аз, ако някога се разведем, това навярно ще стане тъкмо защото сутрин тя не се усмихва, а аз, напротив, по същото време съм особено любвеобилен.

„Добре де, Юрий Михайлович — ще каже съдията и внимателно ще погледне изпод очилата си с тънки метални рамки, — каква все пак е причината, поради която искате да се разведете с вашата съпруга? Да разрушите младото семейство…“ — „Вижте какво, другарю съдия — развълнуван ще отвърна аз и нервно ще чупя пръсти, та чак ставите им ще пукат, — бедата е, че сутрин жена ми никога не се усмихва.“ Възрастният съдия с уморени умни очи ще въздъхне дълбоко, печално и съчувствено ще каже: „Да… Тежък случай… А вие опитвали ли сте да я разсмеете?“ — „И още как, другарю съдия! Буквално я обсипвах с вицове, кълчех се, кривях се…“ — „И какво?“ — „Безсмислена работа, другарю съдия. Не се усмихва сутрин.“ — „Да, страх ме е, че в този случай правосъдието е безсилно“ — ще рече съдията и скришом ще избърше скъперническата съдийска сълза.

На път за училището срещнах Вечно срещания. Така бях кръстил един човек на средна възраст, когото винаги срещам сутрин при аптеката. Плюс-минус двадесет крачки. Работя в училището вече три години и три години срещам при аптеката Вечно срещания. За това време той доста напълня, а и чантата му стана два пъти по-дебела. Пълнотата му беше приятна, солидна, лицето — почти доволно от живота. Както изглежда, успешно напредваше в службата, макар че още не беше дорасъл до служебна кола. Много добре, егоистично си мислех аз, защото щеше да ми е малко тъжно да се разделя с него. Започнал без него, денят би загубил своята завършеност.

Веднъж не го видях цели две седмици и като минавах край аптеката, все се питах дали са го повишили, или се е разболял. И после, когато отдалече забелязах познатата фигура с познатата чанта, се зарадвах така, сякаш той ми беше най-близък приятел. Но не го поздравих. По някакво тайно споразумение не само не се поздравявахме, но дори не си кимахме. Два атома в градската тълпа, чиито орбити се пресичат при аптеката в осем и осемнадесет, максимум в осем и деветнадесет сутринта.

Днес поздравих Вечно срещания. Разбира се, не се обърнах към него с този прякор. Чисто и просто, когато се срещнахме пред аптеката, при средната витрина, където бяха подредени прашни и избелели кутии с билки, усмихнах му се и рекох:

— Добро утро. Мисля, че е време вече да започнем да се поздравяваме.

Господи, каква реакция предизвикаха думите ми! Вечно срещания трепна, спря се, лицето му се разтегна в широка усмивка, дори очилата му сякаш се разтегнаха заедно с лицето, и каза с неочаквано тънко гласче:

— Здравейте, драги, и благодаря.

— За какво? — учудих се аз.

— Три години си мисля как да ви поздравя, а вие го направихте толкова лесно и просто! Благодаря, свалихте голям товар от плещите ми!

— Моля, моля. Ако трябва да сваля и друг товар… — усмихнах се аз, като се чувствувах силен, добър и мъдър.

Стиснахме си ръцете и се разделихме.

В учителската стая влязох в осем и двадесет и пет — една минута по-късно от обикновеното. Тази минута бе отишла за разговора с Вечно срещания. Прекрасно прекарана минута. Минута, каквато си струва да загубиш.

Извадих цигара и запалих. През следващите три минути обикновено пушех, без да бързам, и си мислех, че трябва дявол да го вземе, да събера цялата си воля и най-после да зарежа пушенето. От тия мисли първата утринна цигара добиваше особения сладостен вкус на греховността.

Но днес не мислех за силата на волята. Въображението ми все още бе заето с нощния сън, с безшумния и стремителен полет над кехлибарените планини, всяка от които виждах пред себе си толкова ясно, сякаш през целия си съзнателен живот бях кръжал над тях.

Разбирах, че упорството, с което мозъкът ми непрекъснато се връща към съня, е нелепо, може би дори маниакално, но не можех да направя нищо със себе си. И не исках. Както самият сън, който, кой знае защо, ми бе доставил радост, така и споменът за него ми беше приятен. Давах си сметка колко странно е това, но то не ме плашеше. В него нямаше нищо болезнено. Чисто и просто изпитвах някакво веселие, което багреше делниците с ярки и неочаквани празнични тонове. Както ако скучно кафявите стени на учителската стая изведнъж пламнеха в някакъв виолетовозлатист цвят. Или изключително кроткият ни математик Семьон Александрович се появеше не с вечния си сив костюм, а със сърмен елек, ботуши и шпага.

Отново силно ми се прииска да разкажа на някого съня си и зашарих с поглед из учителската стая. Математикът Семьон Александрович седеше във фотьойла, притворил очи, и държеше върху коленете си дневник с красиво мастилено петно в десния горен ъгъл. Осми „Б“. Видът му беше толкова напрегнато-мъченически, сякаш бе ра̀нен християнин и след няколко минути трябваше да бъде хвърлен в ямата с лъвове. Впрочем осми „Б“ в известно отношение е по-лош от яма с лъвове. Лъвовете са свирепи, но не са бъбриви, което не може да се каже за осми „Б“.

Да отида при него и да му кажа: „Семьон Александрович, сънувах интересен сън…“ Засмях се. По-естествено ще е например да изкукуригам, да размахам ръце и да кацна на шкафа, върху който стои счупеният глобус с геоложки напластявания от прах.

Химичката Мария Константиновна преписваше нещо от дневника в мъничък бележник. Самата тя беше толкова едра и пълна, а бележникът толкова мъничък, че не можеше да се разбере как държи такава дреболийка в ръцете си. Цялото училище знаеше, че Мария Константиновна не помни абсолютно нищо и затова записва всичко в многобройните си бележници. Бележките на учениците и рождените дни на учителите, профсъюзните членски вноски и седмичната програма — в бележниците й имаше всичко. Системата, разработена от нея, сигурно беше много ефикасна, защото тя всъщност никога нищо не забравяше. А може би отлично помнеше всичко и се оплакваше от лоша памет от кокетство.

Защо да не й разкажа съня си? Интересно дали ще го запише в мъничкия си бележник? Или вместо това ще ми напомни, че не съм си платил членския внос?

Звънецът удари и аз тръгнах към седми „А“. Не мога да кажа, че учениците се страхуваха чак толкова от мене, но в моите часове дисциплината, пу, да не чуе дяволът, беше съвсем прилична. Обхванах с поглед класа. Чудно нещо, вече бяха минали няколко часа от съня ми, а светът продължаваше да бъде осветен с топла кехлибарена светлина и поради това изглеждаше по-весел, по-приятен и по-трогателен от обикновеното. Ето например Слава Жостков. Комбинацията от сънливост и погнуса на лицето му винаги ми се е струвала учудващо противна. Но днес и неговото лице изглеждаше почти приятно. А Ала Владимировна е станала истинска красавица, как не съм го забелязвал досега… Винаги съм знаел, че е умно момиче. Бистър ум. Но колко се е разхубавила през последната година! Висока, тъничка, очите й ей такива, внимавайте, момчета! За миг ми стана тъжно, както е винаги, когато видя красиви девойки, които никога няма да ухажвам, на които никога няма да кажа „обичам те“, за които никога няма да се оженя. Не, не, не съм фанатик като Казанова, не работя на парче като Донжуан, честна дума. Просто на времето, когато бях още съвсем хлапак, прочетох в един разказ на Чехов за тъгата, която те обзема при вида на красотата. По начало обичам Чехов, а тази мисъл толкова ме порази със своята правдивост и изящество, че я запомних завинаги.

Помолих класа да отвори тетрадките с домашните работи и бързо минах по редиците. Членовете, членовете — ще разберат ли някога разликата между определителния и неопределителния член? Готов бях със свито сърце да се примиря, че Слава Жостков навярно ще извърви своя жизнен път, без да разбере тънкостите при употребата на английските членове. Но Ала Владимирова…

— Мили деца — казах на английски със скоростта на костенурка и седмокласниците се заусмихваха. (Много по-охотно от жена ми, рекох си аз.) — Мили деца! Представете си, че сте единствените очевидци на автомобилна катастрофа. Колата-нарушител е избягала. Строгият лондонски боби изважда бележник (като Мария Константиновна, исках да добавя, но се сдържах) и ви моли на повече или по-малко чист английски език да разкажете как е изглеждала офейкалата кола. Да започнем нашето описание. Е, да речем, че колата е била сива! Само внимавайте за членовете! Евграфов, please!

— It was a grey car! — на един дъх изрече малчуганът с кръгло лице и червени бузи, който притежаваше огромната дарба на внушението. Още не бе имало случай да не успее да ме убеди, че не се е подготвил по уважителни причини.

— Отлично — казах аз. — Както навярно се досещате, в Лондон има много сиви коли и определението „сив“ още не ни дава право да употребим определителен член. Хайде, какво друго може да се каже за нарушителя на лондонското улично движение?

Не, каквото и да казват циниците, помислих си аз, преподавателската работа има своите радости. Една от тях е гората от вдигнати ръце.

— Мис, Котикова, please.

Аня Котикова е необикновено спокойна, сдържана и недостъпна за светската суета. Тя се изправи бавно и тържествено, помисли и каза:

— It was a little grey car.

— Прекрасно — рекох аз. — Както виждате, и двете определения: и това, че колата е била сива, и това, че е малка, все още не гарантират нейната уникалност, неповторимост. А как мислите, може би колата има такова определение, което изведнъж ще я отдели от разреда на всички подобни коли и съответно ще ни даде право да употребим определителен член?

— Номерът — басово каза Сергей Антошин, като за миг се събуди от летаргичния сън, в който беше потънал още в първи клас.

— Браво! — рекох аз. — Понеже имаш остър ум, прощавам ти и това, че не вдигна ръка и отговори на руски. Може би някой знае как е на английски „номер“, номер на кола?

„Хайде, Ала Владимирова — помислих си аз, — бъди на висота. Днес всичко трябва да е необикновено.“

И Ала Владимирова вдигна ръка:

— Licence plate.

„Благодаря, Ала“ — разчувствуван си рекох аз. В междучасието все пак се приближих до преподавателката по химия.

— Мария Константиновна — казах аз, — искаше ми се…

— Какво, Юрочка? — попита Мария Константиновна, като изваждаше от джоба един от бележниците си.

— Сънувах нещо — казах аз, — представяте ли си…

— Добре, Юрочка. Но нали знаете, че не сте платили членския си внос за последните два месеца?

— Да — виновно сведох глава аз, — и това страшно ме измъчва.

— Но какво има? — извика Мария Константиновна и в своето профсъюзно вълнение за миг стана почти красива. — Платете го. Сега ще взема ведомостта.

— Е, Мария Константиновна, ако всичко беше толкова просто…

— Но какво има? Навярно нямате пари?

— Навярно ли? Не навярно, а съвсем сигурно! — изпъшках аз и Мария Константиновна ми се закани с пръст.

Това се превръщаше в натрапчива идея. Нима няма да намеря човек, на когото бих могъл да разкажа необикновения си сън? А може би няма смисъл да го разказвам? Възрастен, солиден човек, а хукнал из града да досажда на всички със своя сън. Чудо голямо — сънувал Кехлибарена планета. Така де! Двадесетият век е към края си. По-рано хората са сънували изпадали зъби, черни кучета и пари, сега сънищата стават космически. Нищо странно. Още повече, че дори насън не виждам пари, толкова ги нямам.

Но отново и отново си спомнях с нищо несравнимото чувство за безшумния полет над кехлибарената панорама, заоблените, плавни хълмове, езиците на долините с пукнатини, които можеха да бъдат ручеи, реки или пътища.

Е, да върви по дяволите тая планета, въздъхнах аз и взех дневника на осми „Б“. С кръглото мастилено петно в горния десен ъгъл.