Паулу Коелю
Дневникът на един маг (9)

Любовта

Да разговаряш с Пратеника не означава да го разпитваш за света на духовете — каза Петрус на другия ден. — Пратеникът ще ти служи за едно: да ти помага в материалния свят. От своя страна той ще ти помага, ако знаеш точно какво искаш.

Бяхме спрели в някакво селище, за да пийнем по нещо. Петрус си бе поръчал бира, а аз — безалкохолно. Подложката на моята чаша беше от прозрачна пластмаса. Вътре имаше оцветена вода. Пръстите ми рисуваха абстрактни фигурки по нея. Бях притеснен.

— Ти ми каза, че Пратеникът се е проявил чрез хлапето, защото е искал да ми каже нещо.

— Нещо спешно — потвърди той.

Продължихме да си говорим за пратеници, ангели и демони. Трудно ми бе да приема тази толкова утилитарна употреба на мистериите от Традицията. Петрус настояваше на идеята си, че винаги трябва да търсим награда, а аз си мислех за думите на Христос, че богатите няма да отидат на небето.

— Исус също е възнаградил човека, който успял да умножи имането на своя господар. Не са му повярвали само заради хубавите думи. Наложило се е да се доказва с чудеса и да възнаграждава последователите си.

— Никой да не злослови за Исус в моя бар — прекъсна го съдържателят на бара, който се бе вслушал в разговора ни.

— Никой не злослови за Исус — отвърна Петрус. — Да се говори лошо за Исус е все едно да се извърши грях в негово име. Именно това обаче сторихте вие на площада. Съдържателят на бара се поколеба за миг, но бързо отговори:

— Аз нямам нищо общо. Тогава съм бил дете.

— Виновни са винаги другите — промърмори Петрус. Човекът излезе през вратата към кухнята. Попитах за какво става дума.

— Преди петдесет години, в средата на XX век, един циганин бил изгорен жив тук, на площада. Обвинили го в магьосничество и в хулене на Светото причастие. Случаят останал незабелязан сред новините от Гражданската война в Испания. Днес никой не го помни. Освен жителите на този град.

— А ти откъде знаеш за него, Петрус?

— Знам, защото вече съм изминавал Пътя на Сантяго. Продължихме да пием в празния бар. Навън напичаше. Беше време за сиеста. Не след дълго съдържателят на бара се върна с енорийския свещеник.

— Кои сте вие? — попита свещеникът.

Петрус посочи мидата върху раницата си. Вече от хиляда и двеста години поклонниците минаваха по пътя пред бара. Според местните обичаи всеки поклонник трябваше да бъде зачетен и добре приет, каквото и да се случи. Свещеникът веднага смени тона.

— Как така поклонници по Пътя на Сантяго хулят Исус? — попита той, а тонът му беше някак нравоучителен.

— Тук никой не е хулил Исус. Говорехме само за престъпленията, извършени в името на Христа. Като онова с циганина, изгорен на площада.

Мидата върху раницата на Петрус предизвика промяна и в тона на съдържателя. Този път той се обърна по-почтително към нас:

— Проклятието на циганина продължава да тегне и до днес — каза под укорителния поглед на свещеника.

Петрус настоя да разбере как. Свещеникът заяви, че това са хорски приказки, не срещат никаква подкрепа от страна на Църквата. Но собственикът на бара продължи:

— Преди да умре, циганинът каза, че неговите демони ще се вселят в най-малкото дете от селото. Когато детето пораснело, остареело и си отидело от този свят, демоните щели да преминат в друго дете. И така с векове.

— Земята тук е същата като в селата наоколо — каза свещеникът. — Когато при тях има суша, има я и при нас. Когато там вали и реколтата е добра, и ние пълним хамбарите си. Тук не се е случило нищо, което да не се е случвало и в съседните села. Цялата история е една голяма измислица.

— Не ни се е случило нищо, понеже сме изолирали проклятието — каза съдържателят на бара.

— Ами да отидем при него — отвърна Петрус.

Свещеникът се засмя и каза, че това са врели-некипели. Съдържателят се прекръсти. Никой обаче не помръдна.

Петрус поиска сметката и настоя някой да ни отведе при човека, приел проклятието. Свещеникът се извини и каза, че трябва да се връща в църквата. Имал важна работа. И излезе, преди да успеем да кажем нещо.

Собственикът на бара погледна ужасен към Петрус.

— Не се притеснявай — каза водачът ми. — На нас ни стига да ни посочиш дома му. Ние ще се опитаме да освободим града от проклятието.

Съдържателят излезе с нас на прашната улица, блеснала под жаркото следобедно слънце. Вървяхме заедно до края на селото. Там той ни посочи една отдалечена къща край Пътя.

— Редовно пращаме храна, дрехи и каквото е необходимо — извини се той. — Но дори и свещеникът не ходи там.

Сбогувахме се и се отправихме към къщата. Съдържателят на бара остана да чака, може би си е мислил, че ще я подминем. Петрус обаче отиде до входната врата и потропа. Когато се обърнах, съдържателят на бара бе изчезнал.

Една жена на около шейсет години дойде да ни отвори вратата. До нея стоеше огромно черно куче, което изглеждаше доволно от посещението ни и махаше с опашка. Жената попита какво искаме. Каза, че е заета, че пере и че е оставила тенджери на котлона. Но не изглеждаше изненадана от посещението ми. Реших, че много поклонници, които не знаят за проклятието, вероятно са чукали на вратата й да търсят подслон.

— Ние сме поклонници по Пътя за Компостела. Нуждаем се от малко топла вода — каза Петрус. — Знам, че вие няма да ми откажете.

Жената ни отвори вратата доста неохотно. Влязохме в малко салонче. Беше чисто, но бедно обзаведено. Имаше едно канапе с раздрана изкуствена тапицерия, бюфет, маса с пластмасов плот п два стола. На бюфета стоеше изображение на Пресветото Сърце Исусово, имаше статуетки на светци и разпятие, направено от парченца огледало. В салончето имаше още две врати. През едната можех да зърна спалнята. Жената преведе Петрус през другата, от която се влизаше в кухнята.

— Имам малко вряла вода — каза тя. — Ще ви налея в един съд и после, ако обичате, си вървете откъдето сте дошли.

Останах насаме с голямото куче. То махаше с опашка, доволно и дружелюбно. След малко жената се върна с някаква стара консервена кутия, напълни я с топла вода и я подаде на Петрус.

— Готово. Вървете с Божията благословия.

Но Петрус не помръдна. Извади пакетче чай от раницата си, сложи го в консервената кутия и каза, че би желал да сподели с нея малкото, което има. В знак на благодарност за гостоприемството.

Видимо ядосана, жената донесе две чаши и седна с Петрус па масата с пластмасов плот. Аз продължих да гледам кучето, заслушан в техния разговор.

— В селото ми казаха, че върху този дом тегне проклятие — заяви Петрус с равен тон. Усетих как очите на кучето блеснаха, сякаш и то беше разбрало за какво става дума. Възрастната жена веднага скочи на крака.

— Това е лъжа! Старо суеверие! Хайде, по-бързо си пийте чая, защото имам много работа.

Кучето усети внезапната промяна в настроението на жената и застана нащрек. Но Петрус продължи да се държи все така спокойно. Бавно наля чая в чашата, поднесе я към устните си, после я върна на масата, без да отпие нито глътка.

— Много е горещ — каза. — Ще почакаме да изстине малко.

Жената не седна повече. Явно беше обезпокоена от присъствието ни. Разкайваше се, че е отворила вратата. Забеляза, че гледам втренчено към кучето, и го привика до себе си. Животното се подчини, но щом стигна до нея, отново се загледа в мен.

— Ето затова, драги ми Пауггу — каза Петрус, гледайки ме. — Ето затова твоят Пратеник се яви вчера чрез детето.

Внезапно си дадох сметка, че не аз гледам кучето. Откакто бях влязъл, то ме бе хипнотизирало и приковало погледа ми към себе си. Гледаше ме и ме караше да се подчинявам на волята му. Започнах да изпадам в леност, дощя ми се да подремна на онова съдрано канапе. Навън беше твърде горещо и никак не ми се вървеше. Всичко това ми се струваше странно. Имах усещането, че съм попаднал в капан. Кучето ме гледаше втренчено и колкото повече ме гледаше, толкова повече ми се доспиваше.

— Хайде — каза Петрус, стана и ми подаде чашата чай. — Пийни малко, защото жената иска веднага да си тръгваме.

Аз се олюлях, но успях да поема чашата. Горещият чай ми помогна да се съвзема. Исках да кажа нещо, да попитам за името на кучето, но от гърлото ми не излизаше глас. Нещо в мен се бе пробудило, нещо, за което Петрус не ме беше подготвил, но което започваше да се проявява. Беше някакво неконтролируемо желание да изричам странни думи, чийто смисъл самият аз не познавах. Реших, че Петрус е сложил нещо в чая. Всичко започна да ми се струва далечно. Имах само някакво смътно усещане, че жената казва на Петрус да си вървим. Изпаднах в еуфория и реших да изрека на глас странните думи, които ми минаваха през главата.

Понятно в стаята ми беше единствено кучето. Когато започнах да изричам странните, неразбираеми за мен слова, усетих как то започва да ръмжи. Явно разбираше какво казвам. Това ме превъзбуди и продължих да говоря все по-високо. Кучето скочи и се озъби. Вече не беше дружелюбното животно, което ме бе посрещнало на прага. Беше зло и застрашително — всеки момент можеше да ми се нахвърли. Знаех, че думите ме закрилят, и започнах да говоря още по-високо, насочвайки цялата си сила към него. Усещах в себе си някаква различна мощ, която не му позволяваше да ме нападне.

Сетне всичко мина на забавен каданс. Видях как жената се доближава към мен с крясъци и се опитва да ме изтласка навън. Видях, че Петрус хваща жената. Кучето обаче не обръщаше никакво внимание на схватката им. Гледаше ме втренчено, скочи с ръмжене и оголи зъби. Опитах се да разбера странния език, който говорех, но колкото пъти спирах, за да потърся смисъла на думите, властта ми намаляваше и кучето напредваше към мен, ставаше по-силно. Започнах да крещя, без да разбирам какво, а жената се присъедини към крясъците ми. Кучето лаеше и ме заплашваше, но докато продължавах да говоря, бях в безопасност. Чувах нечий гръмък смях, но не знаех дали смехът съществува, или е плод на въображението ми.

Внезапно, сякаш всичко се случваше едновременно, в къщата нахлу вятър, кучето нададе силен вой и скочи върху мен. Аз вдигнах ръка, за да предпазя лицето си, изкрещях някаква дума и зачаках схватката.

Кучето се хвърли върху мен с цялата си тежест и аз паднах върху канапето с изкуствена тапицерия. За няколко секунди останахме втренчени един в друг, после то хукна навън.

Заплаках неудържимо. Сетих се за семейството си, за жена си, за приятелите си. Изпитвах огромен прилив на любов, някаква безгранична абсурдна радост, защото същевременно осъзнавах цялата история с кучето. Петрус ме хвана за ръката и ме поведе навън. Жената избутваше и двама ни. Потърсих с поглед животното, но от него нямаше и помен. Прегърнах Петрус и продължих да плача, докато вървяхме под слънцето.

Не си спомнях как сме се движили. Дойдох на себе си едва когато бях седнал до един извор. Петрус плискаше с вода лицето и тила ми. Поисках да пийна една глътка, но той каза, че ако сега пия нещо, ще повърна. Гадеше ми се малко, но бях бодър. Бях обзет от безкрайна любов към всичко и към всички. Огледах се и видях дърветата край пътя, изворчето, където бяхме спрели, усетих свежия ветрец и чух птичите трели в гората. Виждах лицето на моя ангел, както го нарече Петрус. Попитах дали сме далеч от дома на жената. Той каза, че сме вървели около петнайсет минути.

— Сигурно искаш да знаеш какво се случи — каза той.

В действителност това нямаше никакво значение. Аз бях щастлив от обзелата ме огромна любов. Кучето, жената, съдържателят на бара, всичко бе някакъв далечен спомен, който сякаш нямаше отношение към чувствата ми в момента. Казах на Петрус, че искам да походя малко, понеже се чувствам добре.

 

Станах и отново поехме по Пътя на Сантяго. До вечерта почти не продумах. Бях потънал в онова приятно усещане, което сякаш изпълваше всичко. От време на време си мислех, че Петрус е поставил някакъв наркотик в чая, но и това беше без значение. Важни бяха планините, поточетата, цветята край пътя, благородните черти на лицето на моя ангел.

Стигнахме до някакъв хотел в осем вечерта. Макар и по-слабо, все още се намирах в онова блажено състояние. Собственикът поиска паспорта ми, за да направи регистрацията, и аз му го подадох.

— Вие сте от Бразилия? Вече съм ходил там. Бях отседнал в един хотел на плажа Ипанема.

Абсурдното му изказване ме върна към действителността. Насред Пътя на Сантяго, в построено преди много векове село, имаше хотелиер, който познава плажа Ипанема.

— Готов съм да разговаряме — казах на Петрус. — Трябва да знам какво се случи днес. Всичко.

Блаженството бе отминало. На негово място отново се появи разумът със страха от непознатото и със спешната и абсолютна необходимост отново да стъпя на земята.

— След вечеря — каза той.

Петрус помоли собственика на хотела да включи телевизора, но без звук. Каза, че това е най-добрият начин да го слушам, без да задавам въпроси, понеже част от мен щяла да следи какво става на екрана. Попита докъде помня случилото се. Аз отвърнах, че помня всичко, освен как сме стигнали до извора.

— То е без значение — каза той.

По телевизията започна филм за някогашните въглекопачи. Хората бяха облечени в дрехи от началото на века.

— Вчера, когато усетих колко бърза твоят Пратеник, разбрах, че по Пътя на Сантяго започва битка. Ти си тук, за да откриеш твоя меч и да усвоиш практиките на РАМ. Но винаги когато водач помага на поклонник, има поне едно обстоятелство, което убягва и на двамата. То е нещо като практически тест върху преподаваната материя. В твоя случай се оказа срещата ти с кучето.

Подробностите от схватката и причината за натрупването на демони у едно животно ще ти обясня по-късно. Важното в момента е да разбереш, че онази жена беше свикнала с проклятието. Бе го възприела като нормално състояние и мизерията в нейния живот й се струваше нещо добро. Научила се бе да се задоволява с малко, при положение че животът е щедър и винаги иска да ни предложи повече.

Когато прогони демоните на онази нещастна женица, ти наруши баланса в нейния свят. Онзи ден си говорихме за жестокостта, която някои хора са в състояние сами да си причинят. Често, когато се опитваме да им покажем доброто, да им покажем колко щедър е животът, отхвърлят идеята, сякаш идва от дявола. Те не обичат да искат много от живота, защото се страхуват от поражението. Но онзи, който реши да поведе Справедливата битка, трябва да гледа на света като на неизмеримо съкровище, което трябва да бъде открито и завзето.

Петрус ме попита дали зная какво търся там, по Пътя на Сантяго.

— Търся меча си — отвърнах.

— А за какво ти е притрябвал този меч?

— Защото той ще ми донесе силата и познанието на Традицията.

Усетих, че отговорът ми не му допадна особено. Но той продължи:

— Ти си тук, за да търсиш някаква награда. Престраши се да помечтаеш и направи всичко възможно да превърнеш мечтата си в реалност. Трябва да знаеш какво ще предприемеш с меча си и това трябва да ти се изясни напълно, преди да сме го открили. Има едно нещо в твоя полза — ти търсиш наградата. Тръгнал си по Пътя на Сантяго, понеже искаш да бъдеш възнаграден за усилието. Вече установих, че изпълняваш всичко, на което те уча, търсейки да постигнеш някаква практическа цел. Това е крайно положително.

Остава единствено да успееш да обединиш практиките на РАМ и собствената си интуиция. Езикът на твоето сърце ще предопредели правилния начин, по който да стигнеш до меча и да боравиш с него. В противен случай упражненията и практиките на РАМ ще станат част от безполезната мъдрост на Традицията.

Петрус и преди ми бе говорил за това, но по различен начин и въпреки че се съгласявах с него, всъщност исках да науча друго. Интересуваха ме две неща, които не можех да си обясня — чуждият език, на който говорих, и радостното любовно чувство, след като прогоних кучето.

— Радостното чувство дойде, защото жестът ти бе наситен с Агапе.

— Ти често говориш за Агапе, а до момента не си ми обяснил какво точно означава. Имам усещането, че става дума за някаква по-висша форма на любов.

— Именно. Скоро ще дойде моментът да изпиташ тази силна любов, която ще те обладае изцяло. Дотогава знай, че тя се проявява свободно вътре в теб. Нека това те радва.

— И преди съм имал подобно усещане, но е било по-краткотрайно и по-различно. Случвало ми се е след професионален успех, след някое завоевание или когато съм чувствал, че късметът е щедър към мен. В същото време, когато това чувство ме обземаше, аз се затварях отвътре, страхувах се да му се отдам напълно. Сякаш радостта ми можеше да събуди завист у хората. А е възможно и да съм се смятал недостоен за щастието.

— Преди да опознаем Агапе, всички правим така — каза той с поглед, вперен в телевизора.

Тогава го попитах за непознатия език, на който проговорих.

— Това и за мен бе изненада. Не е практика от Пътя на Сантяго. Става дума за харизмата и е част от практиките на РАМ от Пътя към Рим.

Вече бях чувал нещо за харизмата, но помолих Петрус да ми обясни по-добре.

— Харизмата е дар от Светия дух. Проявява се у хората. Има голямо разнообразие — дарба за лекуване, дарба за правене на чудеса, дарба за пророкуване и други. Ти си получил дарбата за езици, същата, която се проявила у апостолите на Петдесетница.

Дарбата за езици е свързана с непосредственото контактуване със Светия дух. Служи за изричане на могъщи молитви, при екзорсизъм, както в твоя случай, и когато те споходи просветление. Дните, прекарани в път, практиките на РАМ, а и кучето, което представляваше опасност за теб, случайно пробудиха дарбата ти за езици. Тя няма да се прояви повече, освен ако не намериш меча си и не решиш да поемеш по Пътя към Рим. Във всеки случай това беше добър знак.

Продължих да гледам немия телевизионен екран. Историята с каменовъглените мини се бе превърнала в поредица от мъжки и женски образи — разговарящи, спорещи, дискутиращи. От време на време по някой актьор и актриса се целуваха.

— Още нещо — каза Петрус. — Възможно е пак да срещнеш кучето, Ако това стане, не се опитвай отново да пробудиш дарбата за езици, защото тя повече няма да се върне. Ще те науча на друга практика на РАМ, която ще събуди интуицията ти. Така ще започнеш да разбираш тайния език на съзнанието си. Той ще ти е полезен във всеки момент от живота.

Петрус изключи телевизора точно когато предаването ме заинтригува. После отиде до бара и поиска шише минерална вода. Двамата пийнахме по малко и той взе със себе си шишето.

Седнахме на открито. Известно време никой не каза нищо. Тишината на нощта ни обгърна. Млечният път на небето все така ми напомняше за моята цел — да намеря меча си.

Не след дълго Петрус ми преподаде УПРАЖНЕНИЕТО С ВОДАТА.

— Изморен съм и ще си лягам — каза той. — Но ти изпълни упражнението сега. Събуди отново своята интуиция, своята тъмна страна. Не търси логика, защото водата няма да ти се остави да я овладееш лесно. Но постепенно и без насилие тя ще изгради един нов вид връзка между теб и Вселената.

И преди да влезе в хотела, Петрус заключи:

— Хората невинаги получават помощ от куче.

Още малко продължих да се наслаждавам на свежата тиха нощ. Хотелът бе отдалечен от града и по пътя нямаше жива душа. Сетих се за хотелиера, който познаваше Ипанема. За него навярно бе абсурдно, че аз съм тук, на това така сурово място, изпечено от слънцето, което всеки ден се завръщаше с нова сила.

Взе да ми се доспива и реших веднага да изпълня упражнението. Излях останалата в шишето вода на цимента, Веднага се образува локва. Беше безформена, не напомняше на каквото и да било, а аз се опитвах да я оприлича на нещо. Пръстите ми се заплъзгаха по студената вода и аз започнах да изпадам в хипноза, подобна на онази, която изпитваме, когато гледаме огън. Не мислех за нищо, просто си играех. Играех си с локва вода. Изтеглих няколко продълговати вадички в края й и тя сякаш се превърна в мокро слънце. Чертичките обаче веднага се разтекоха и се смесиха. Плеснах с длан в центъра на локвата. Водата се разля наоколо и разпръсна капчици по цимента — черни звезди върху сив фон. Бях напълно отдаден на това абсурдно и безцелно, но доставящо ми удоволствие упражнение. Усетих, че съзнанието ми е почти заспало, което иначе постигах само с продължителна медитация и отпускане. Същевременно нещо ми посказваше, че дълбоко в мен, в най-потайните кътчета на ума ми, една сила придобива очертания и се готви да излезе наяве.

 

СЪБУЖДАНЕ НА ИНТУИЦИЯТА (УПРАЖНЕНИЕ С ВОДА)

Излей вода, за да се получи локвичка върху гладка, непропусклива повърхност. Гледай я известно време. После започни да си играеш безцелно с водата. Рисувай си нищо незначещи картинки. Изпълнявай упражнението в продължение на една седмица поне за по десет минути.

Недей да търсиш практически резултати от упражнението. То малко по малко ще пробуди интуицията. Когато тя започне да се проявява и в други моменти от деня, ти й се довери.

 

Дълго си играх с локвата и ми беше трудно да спра. Ако Петрус ми бе преподал упражнението с водата в началото на пътя, със сигурност щях да го приема като загуба на време. Но сега, след като вече бях говорил на непонятни езици и бях гонил демони, онази локва вода създаваше връзка — все още слаба — с Млечния път над мен. Отразяваше звездите, оформяше рисунки, които не разбирах, и ми носеше усещането, че не си губя времето, а че създавам нов код за общуване със света. Тайният код на душата, езикът, който познаваме, но в който рядко се вслушваме.

Когато се опомних, вече беше доста късно. Осветлението на входа бе угасено. Влязох безшумно в хотела. В стаята си отново призовах Астраин. Този път той се появи по-ясен и аз му обясних за меча и за целите в живота си. Засега нищо не ми отговаряше, но Петрус ми бе казал, че в хода на призоваванията Астраин ще се превърне в мощно и живо присъствие до мен.