Паулу Коелю
Дневникът на един маг (8)

Пратеникът

„Точно тук всички пътища на Сантяго се събират в един.“

Стигнахме в Пуенте де ла Рейна рано сутринта. Горните думи бяха изписани върху постамента на една статуя — поклонник със средновековни дрехи, тривърха шапка, плащ, украсен с мидени черупки, и тояга с окачена на нея кратуна — и напомняха за епопеята на позабравения преход, който сега ние с Петрус възкресявахме.

Бяхме пренощували в един от многото манастири, разположени по протежението на Пътя. Монахът портиер, който ни прие, ни предупреди, че не бива да разменим нито дума зад стените на манастира. Твърдо легло, чисти стари чаршафи, кана с вода и леген за личната хигиена. Нямаше канализация и топла вода. Графикът за хранене беше зад вратата.

В уречения час слязохме в трапезарията. Заради обета за мълчание монасите общуваха само с погледи. Имах чувството, че очите им блестят повече, отколкото на обикновените хора. Вечерята бе сервирана рано на дълги маси, където седяхме заедно с братята в кафяви одежди. По едно време Петрус ми направи знак и аз отлично разбрах какво ми казва — умираше да си запали цигара, но очевидно щеше да прекара цялата нощ, без да задоволи това свое желание. И с мен беше така. Забих нокътя на показалеца си в основата на този на палеца, където вече се бях разранил. Моментът бе твърде хубав, за да бъда жесток спрямо себе си.

Поднесоха зеленчукова супа, хляб, риба и вино. Всички се помолиха и ние се присъединихме към молитвата им. После, докато се хранехме, монах четец с монотонен глас цитираше откъси от Първо послание на апостол Павел.

— Ала Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите; Бог избра онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните — нареждаше безизразно монахът. — Ние сме безумни зарад Христа. Станахме като измет на света, измет за всички досега. Защото царството Божие е не в думи, а в сила.

Упреците на Павел към коринтяните отекваха в стените на трапезарията по време на цялата вечеря.

Влязохме в Пуенте де ла Рейна, обсъждайки монасите от предишната вечер. Признах пред Петрус, че тайничко съм пушил в стаята, притеснен до смърт някой да не усети миризмата на тютюна. Той се засмя и разбрах, че май е направил същото.

— Свети Йоан Кръстител е отишъл в пустинята, но Христос се е смесил с грешниците и е живял все на път — каза. — Предпочитам така.

Наистина, извън времето, прекарано в пустинята, през остатъка от живота си Христос е бил сред хората.

— Дори първото чудо на Исус не е било да спаси нечия душа, да излекува болен или да гони дявола. Първото е било да превърне водата в превъзходно вино на една сватба, понеже напитките на стопанина били свършили.

Щом каза това, той внезапно спря. Движението му бе така рязко, че и аз спрях стреснат. Стояхме пред моста, чието име носи градчето. Ала Петрус не гледаше към пътя, който ни предстоеше да извървим. Беше втренчил очи в две хлапета. Те си играеха с гумена топка на брега на реката. Вероятно бяха осем-девет годишни и сякаш не бяха забелязали присъствието ни. Вместо да мине по моста, Петрус се спусна в долчинката и застана близо до децата. Както винаги аз го последвах, без да задавам въпроси.

Децата продължаваха да не ни забелязват. Петрус седна и взе да наблюдава играта, докато топката не падна близо до него. С бързо движение той я грабна и я метна към мен. Хванах гумената топка във въздуха и зачаках да видя какво ще стане.

Едно от децата — май по-голямото — се приближи. Първият ми порив бе да му върна топката, но поведението на Петрус беше толкова налудничаво, че реших да се опитам да разбера какво става.

— Дай ми топката, господине — каза момчето. Погледнах към малката фигура на два метра пред мен.

Усетих, че в детето има нещо много познато. Завладя ме същото чувство като при срещата с циганина.

Детето настоя няколко пъти, но като видя, че не реагирам, се наведе и взе един камък.

— Дай ми топката или ще те замеря с тоя камък — каза то.

Петрус и другото дете ме наблюдаваха мълчаливо. Агресията у хлапето ме подразни.

— Хвърли камъка — отвърнах. — Ако ме уцелиш, да знаеш, че ще те набия.

Усетих как Петрус въздъхва облекчено. Нещо сякаш се опитваше да изплува от дълбините на мозъка ми. Имах ясното усещане, че вече съм преживявал случката.

Детето се стресна от думите ми. Пусна камъка на земята и опита другояче.

— Тук, в Пуенте де ла Рейна, има едно ковчеже за мощи, което е принадлежало на много богат поклонник. По мидата и по раницата виждам, че и вие сте тръгнали на поклонение. Ако ми върнеш топката, аз ще ти дам ковчежето. Скрито е тук, в пясъка край реката.

— Искам топката — отвърнах аз категорично. Всъщност исках ковчежето за мощи. Момчето май казваше истината. Но може тая топка да трябваше за нещо на Петрус, не биваше да го разочаровам, той беше моят водач.

— Господине, на теб не ти трябва топката — каза момчето почти разплакано. — Ти си силен, господине, пътуваш, познаваш света. Аз зная само бреговете на тази река. Единствената ми играчка е топката. Върни ми я, моля те.

Думите на детето ме разчувстваха. Но обстановката — странно близка, — както и усещането, че вече съм чел или преживял нещо подобно, ме накараха отново да се противопоставя.

— Не. Аз искам тази топка. Ще ти дам пари да си купиш друга, по-хубава, но тази е за мен.

Щом изрекох това, сякаш времето спря. Пейзажът наоколо се преобрази, без Петрус да натиска с пръст тила ми. За част от секундата ми се стори, че сме се пренесли в ужасяваща безкрайна пустиня. Там ги нямаше нито Петрус, нито другото хлапе, само аз и момчето пред мен. То беше по-голямото от двете, лицето му беше симпатично и дружелюбно, но в очите му имаше блясък, който ме плашеше.

Видението не продължи повече от секунда, В следващия момент отново бях в Пуенте де ла Рейна, където се сливаха различните пътища към Сантяго, идващи от различните краища на Европа. Пред мен стоеше момче, което ме молеше да му върна топката. Погледът му беше благ и тъжен.

Петрус се приближи, взе топката от ръката ми и я върна на момчето.

— Къде е скрито ковчежето? — попита той момчето.

— Кое ковчеже? — отвърна то, като хвана приятелчето си за ръка и хукна да бяга надалеч от нас. После се хвърли във водата.

Отново се изкачихме от долчинката и най-накрая минахме по моста. Започнах да задавам въпроси за случилото се. Споделих за видението с пустинята, но Петрус смени темата и каза, че ще говорим за това, когато сме далеч от мястото.

Половин час по-късно стигнахме до участък от пътя, където все още имаше запазена римска настилка и друг мост, но разрушен. Седнахме да закусим с храната, която ни бяха дали монасите — ръжен хляб, кисело мляко и козе сирене.

— За какво ти беше притрябвала топката на хлапето? — попита Петрус.

Отвърнах, че не ми е трябвала топката и че съм постъпил така, понеже той се е държал странно. Сякаш топката е била нещо много важно за него.

— И наистина беше. Чрез нея ти установи успешен контакт с личния си демон.

С личния ми демон ли? Никога не бях чувал за подобен абсурд, през целия път. В продължение на шест дни се бях движил напред-назад из Пиренеите, бях се запознал с монах магьосник, който изобщо не направи магия, палецът ми беше жива рана, понеже, щом се сетех за нещо жестоко спрямо мен самия — хипохондрия, чувство за вина, комплекс за малоценност, — бях длъжен да забивам нокът в него. Петрус имаше право — отрицателните мисли значително бяха намалели. Но това за личния демон беше нещо, за което не беше споменавал пред мен. Нямаше лесно да го преглътна.

— Днес, преди да минем по моста, усетих силното присъствие на някой, който се опитва да ни предупреди за нещо. Но предупреждението се отнасяше по-скоро за теб, отколкото за мен. Наближава момент за сражение. Ти ще трябва да поведеш Справедливата битка.

Когато не познаваме личния си демон, тогава той обикновено се проявява в най-близкия до нас човек. Огледах се и видях играещите деца. Реших, че сигурно там той ще даде знак за себе си. Но залагах само на предположение. Убедих се, че това е личният ти демон, едва когато ти отказа да върнеш топката.

Аз обясних, че съм постъпил така, понеже съм си мислел, че той я иска.

— Защо пък аз? Нищо подобно не съм изричал.

Почувствах леко замайване. Може би от храната, която поглъщах лакомо, след като почти час бях ходил гладен. Същевременно продължавах да изпитвам усещането за някаква близост с детето.

— Твоят личен демон те пробва по трите класически начина — със заплаха, с обещание и със слабостта ти. Поздравявам те, ти устоя храбро.

Сега си спомних, че Петрус беше попитал момчето за ковчежето за мощи. Тогава си помислих, че то се е опитало да ме измами. Но навярно имаше някакво скрито там ковчеже — дяволът никога не дава лъжливи обещания.

— Когато момчето вече не можеше да се сети за ковчежето, то бе, защото твоят личен демон си бе отишъл.

Накрая той заяви най-невъзмутимо:

— Време е да го повикаме обратно. Ще ти е нужен.

Бяхме седнали на стария разрушен мост. Петрус внимателно събра остатъците от храната и ги прибра в хартиената кесия, дадена ни от монасите. На полето пред нас започнаха да пристигат работници, но бяха толкова далеч, че не успявах да чуя какво си казват. Теренът беше вълнообразен. Обработените участъци образуваха загадъчни картини в пейзажа. Рекичката под краката ни бе почти пресъхнала. Ромонът на водата едва се чуваше.

— Преди да тръгне по света, Христос отишъл в пустинята, за да поговори с личния си демон — подхвана Петрус. — Научил каквото му било необходимо за човека, но не допуснал дяволът да диктува правилата на играта. По този начин го победил.

Един поет бе казал, че никой човек не е остров. За да поведем Справедливата битка, се нуждаем от помощ. Имаме нужда от приятели, но когато приятелите ни не са наблизо, трябва да превърнем самотата в наше основно оръжие. Всичко, което ни заобикаля, трябва да ни помага да извървим стъпките към нашата цел. Всичко трябва да бъде проява на нашата волеизява да победим в Справедливата битка. Ако не осъзнаем, че всичко и всички са ни необходими, ше бъдем арогантни воини. А накрая тази арогантност ще ни погуби, защото ще сме толкова самоуверени, че няма да разберем клопките на битката.

Историята за воини и битки отново ми напомни за Дон Хуан на Карлос Кастанеда. Зададох си въпроса дали старият индиански магьосник е имал навика да преподава сутрин, преди ученикът му да е успял да смели закуската си. Но Петрус продължи.

— Освен физическите сили, които ни заобикалят и ни помагат, в живота ни има и две основни духовни сили — един ангел и един демон. Ангелът винаги бди над нас, той е дар от Бога и не е задължително да бъде призоваван. Щом погледнеш на света с добри очи, виждаш лика на своя ангел. Той е тази рекичка, работниците в полето, синьото небе. Онзи стар мост, който ни помага да преминем водата и който е бил изграден тук от ръцете на безименни римски легионери, също е лицето на твоя ангел. Нашите деди са го познавали като ангел-пазител или ангел-хранител.

Демонът също е ангел, но е свободна, непокорна сила. Предпочитам да го наричам Пратеник, понеже той е основната връзка между теб и света. В древността е бил представян чрез Меркурий, Хермес Трисмегист, Божият пратеник. Той действа само в материалното. Присъства в златото на Църквата, понеже златото идва от земята, а земята е в негово владение. Присъства в работата ни и във връзката ни с парите. Когато го оставим на свобода, той обикновено се разпилява. Когато го изгоним от себе си, губим всичко хубаво, на което той може да ни научи, тъй като добре познава света и хората. Когато сме запленени от силата му, той ни притежава и ни отдалечава от Справедливата битка.

Следователно, единственият начин да се преборим с нашия Пратеник е да го приемем като приятел. Да се вслушваме в съветите му, да търсим помощта му, когато е необходимо, но да не позволяваме той да диктува правилата. Както ти постъпи с хлапето. За тази цел е важно, първо, да знаеш какво искаш и, второ, да познаваш лицето и името му.

— Как да ги науча? — попитах.

И Петрус ми преподаде РИТУАЛА НА ПРАТЕНИКА.

— Остави ритуала за през нощта, защото тогава е по-лесно. Днес, в първата ви среща, той ще разкрие името си. Това име е тайна. Никой никога не бива да го узнае, дори и аз. Който знае името на твоя Пратеник, може да го унищожи.

Петрус стана и тръгнахме. Бързо стигнахме до полето, където селяните обработваха земята. Разменихме по едно „буенос диас“ и продължихме по пътя си.

— Ако трябваше да прибегна до някой образ, бих казал, че ангелът — това са твоите доспехи, а Пратеникът — твоят меч. Доспехите пазят при всички положения, докато мечът може да падне посред битка, да убие приятел, дори да се обърне срещу своя собственик. Впрочем един меч може да послужи за какво ли не, освен за да седнеш върху него — каза той, като се изсмя доволно.

Спряхме да обядваме в някакво село. Момчето, което ни обслужи, очевидно беше в лошо настроение. Не отговаряше на въпросите ни, тръсна храната на масата, а накрая успя да разсипе малко кафе по бермудите на Петрус. Тогава видях как моят водач се преобразява — разгневи се, повика собственика и изрази възмущението си от липсата на възпитание у момчето. Накрая отиде в тоалетната да се преоблече, а собственикът изпра петното от кафе и простря бермудите да съхнат.

 

РИТУАЛА НА ПРАТЕНИКА

1. Седни и се отпусни напълно. Остави съзнанието ти да блуждае където си пожелае. Нека мисълта ти тече без всякакъв контрол. След известно време започни да си повтаряш: „Сега аз съм отпуснат и очите ми спят съня на света.“

2. Когато усетиш, че съзнанието ти вече за нищо не се тревожи, си представи огнен стълб отдясно. Направи така, че пламъците да са живи и искрящи. Тогава кажи тихичко: „Заповядвам на моето подсъзнание да изплува. Да се отвори за мен и да ми разкрие своите вълшебни тайни.“ Изчакай малко. Концентрирай се само върху огнения стълб. Ако изникне някой образ, то той ще е проявление на твоето подсъзнание. Опитай се да го задържиш.

3. Все така запазвайки огнения стълб отдясно, започни да си представяш друг огнен стълб отляво. Когато пламъците хубаво се разгорят, кажи тихичко: „Нека силата на Агнеца, която е във всичко и във всички, да се прояви и в мен, докато призовавам Пратеника. Нека (името на Пратеника) да се появи пред мен сега.“

4. Поговори с твоя Пратеник. Той ще се появи между двата стълба. Обсъди специфичния си проблем, помоли го за съвет и му дай необходимите заповеди.

5. Когато разговорът ви приключи, отпрати Пратеника със следните думи: „Благодаря на Агнеца за чудото, което сторих. Нека (името на Пратеника) се връща винаги когато го повикам, а когато е далеч, нека ми помага да осъществявам делата си.“

Забележка: При първото призоваване или при първите призовавания, в зависимост от способността за концентрация на онзи, който извършва ритуала, не се назовава името на Пратеника. Казва се само „Той“. Ако ритуалът е добре изпълнен, Пратеникът веднага би трябвало да разкрие името си посредством телепатия. В противен случай настоявай, докато научиш името му. Едва тогава започни да разговаряш. Колкото повече се повтаря ритуалът, толкова по-силно ще е присъствието на Пратеника и по-бързи неговите действия.

 

В два следобед, докато чакахме слънцето да изсуши бермудите на Петрус, аз разсъждавах над всичко изприказвано сутринта. Вярно, че по-голямата част от нещата, които Петрус каза за хлапето, бяха основателни. Освен това ме споходи видение — съзрях пустиня и лице. Но историята за Пратеника ми се стори твърде примитивна. Живеехме в двайсети век и понятията за ада, греха и дявола нямаха никакъв смисъл за никой що-годе интелигентен човек. В Традицията, чиито заръки бях следвал доста по-дълго, отколкото Пътя на Сантяго, Пратеникът — наричан дявол, и то без никакви предразсъдъци — беше дух, който владее силите на Земята и винаги е в услуга на човека. Той бе използван често при магиите, но никога като съюзник и съветник във всекидневието. А Петрус искаше да ми внуши, че мога да се възползвам от приятелството си с Пратеника, за да се усъвършенствам в работата и да преуспея. Освен абсурдна тази идея ми се струваше и инфантилна.

Бях дал обаче обет за пълно подчинение пред мадам Лурдес. И ето че отново ми се наложи да забия нокът в основата на нокътя на палеца, в живото месо.

— Не биваше да кипвам — каза Петрус, след като излязохме. — В края на краищата той не изля чашата върху мен, а върху света, който ненавижда. Знае, че има един огромен свят отвъд границите на собствената му фантазия и че неговото участие в този свят е сведено до това да стане рано, да отиде до хлебарницата, да сервира храна на клиентите и да се самозадоволява нощем, докато мечтае за жените, които никога не ще познае.

Беше време да спрем за следобедна почивка, но Петрус реши да продължим. Каза, че това е начин да се самонакаже за невъздържаността си. Аз, който не бях извършил нищо, трябваше да го придружа под палещото слънце. Мислех си за Справедливата битка и за хилядите хора, пръснати по света и заети с неща, които не са им по сърце. Въпреки че направи от пръста ми жива рана, упражнението по жестокост ми се отразяваше добре. Беше ме накарало да разбера до каква степен съзнанието ми може да ме предаде, да ме тласне към нежелани от мен неща и безполезни чувства. В онзи момент исках Петрус да е прав, наистина да има някакъв Пратеник, с когото да разговарям смислено и от когото да търся помощ за житейските си проблеми. Закопнях да настъпи нощ.

Междувременно Петрус не спираше да говори за момчето. Накрая се убеди, че е постъпил правилно. За целта отново прибегна до библейски аргумент.

— Христос е простил на прелюбодейката, но е заклеймил смокинята, която не пожелала да му даде плод. Аз също не съм длъжен вечно да бъда добър.

Край. За него проблемът бе разрешен. Отново бе спасен от Библията.

Стигнахме до Естела към девет вечерта. Изкъпах се и слязохме за вечеря. Авторът на първия справочник за Пътя на Сантяго, Аймерик Пико, бе описал Естела като „едно благодатно местенце с вкусен хляб, чудно вино, месо и риба. Реката Ега има сладка, чиста и много хубава вода“. Не пих вода от реката, но що се отнася до трапезата, Пико продължаваше да има право, дори и след осем века. Сервираха овнешки бут, сърцевина от ангинари и риоха от добра реколта. Дълго се задържахме на масата. Говорихме си за разни банални неща и се наслаждавахме на виното. Накрая Петрус каза, че е дошъл моментът да се срещна за първи път с моя Пратеник.

Станахме и тръгнахме из града. Някои улички водеха право в реката — съвсем като във Венеция. На една такава уличка реших да седна. Петрус знаеше, че оттук насетне аз ще ръководя церемонията, и поизостана.

Дълго стоях загледан в реката. Водите и шумът започнаха да ме откъсват от света и да ми внушават дълбоко спокойствие. Затворих очи и си представих първия огнен стълб. Имаше момент на затруднение, но накрая той се появи.

Изрекох ритуалните думи и вторият стълб се появи от лявата ми страна. Пространството между двата стълба беше осветено от огъня, но оставаше празно. Дълго се взирах в него, опитвайки се да не мисля, за да може Пратеникът да се появи. Но вместо него започнаха да ми се явяват екзотични картини — входът на някаква пирамида, жена, облечена в чисто злато, чернокожи мъже, танцуващи около огън. Образите бързо се сменяха. Аз ги оставих да текат безконтролно. Явиха ми се много участъци от Пътя, който бяхме извървели с Петрус. Пейзажи, ресторанти, гори. Докато внезапно, без никакво предупреждение, сивата пустош от сутринта се разпростря между двата стълба. Там, втренчен в мен, се появи симпатичен мъж с лукав блясък в очите.

Той се засмя и аз се усмихнах в транса си. Показа ми една затворена торба, отвори я и надникна в нея, но от мястото си аз не можех да видя нищо. Тогава в главата ми изскочи едно име — Астраин. Започнах да осмислям това име, да го усещам да вибрира между двата огнени стълба. Пратеникът ми кимна утвърдително. Да, бях открил как се казва.

В този момент трябваше да приключа упражнението. Казах ритуалните думи и угасих огнените стълбове — първо левия, после и десния. Отворих очи и видях пред себе си река Ега.

— Беше доста по-лесно, отколкото си го представях — рече Петрус, след като му разказах какво се е случило между стълбовете. — Това беше първата ви среща. Среща на взаимно опознаване и взаимно приятелство. Разговорът ти с Пратеника ще е ползотворен, ако го призоваваш всеки ден и обсъждаш проблемите си с него. Но трябва отлично да можеш да различаваш реалната помощ от клопката. Винаги дръж меча си при срещите и бъди готов да го използваш.

— Но аз все още нямам меч — отвърнах.

— Затова Пратеникът не може да ти навреди много. Но дори и така е по-добре да не го улесняваш.

Ритуалът беше свършил. Сбогувах се с Петрус и се върнах в хотела. В леглото си помислих за бедното момче, което ни сервира обяда. Изпитвах желание да се върна и да го науча на ритуала на Пратеника. Искаше ми се да му кажа, че всичко може да се промени, стига да поиска. Но нямаше никакъв смисъл да се опитвам да спася света — та аз дори не бях успял още да спася самия себе си.