Паулу Коелю
Дневникът на един маг (5)

Сен Жан Пие-дьо-Пор

На главната улица на Сен Жан Пие-дьо-Пор се провеждаше парад с маскирани участници и оркестър — всичките облечени в червено, зелено и бяло, цветовете на френските баски. Беше неделя. Цели два дни бях шофирал и не можех да си позволя да загубя дори минута на тържеството. Проправих си път сред тълпата, чух някакви обиди на френски, но успях да се добера до укреплението, което представляваше най-старата част на града. Мадам Лурдес трябваше да е там. Дори и на това място в Пиренеите през деня беше горещо. Измъкнах се от колата плувнал в пот.

Потропах на вратата. Пак потропах — нищо. Трети път — никой не отговори. Седнах на бордюра, обзет от безпокойство. Жена ми беше казала, че трябва да съм тук точно в този ден, но никой не ми отваряше. Помислих си, че мадам Лурдес може да е излязла, за да погледа парада, но имаше и вероятност аз да съм пристигнал твърде късно и тя да е решила да не ме приеме. Пътят на Сантяго свършваше точно преди да е започнал. Внезапно вратата се отвори и едно детенце изскочи на улицата. Аз също станах със скок и на не много правилен френски попитах за мадам Лурдес. Момиченцето се засмя и посочи навътре. Едва тогава разбрах грешката си. Вратата водеше към огромен двор, около който бяха разположени стари средновековни къщи с балкони. Вратата е била отворена, но аз не се бях осмелил дори да докосна бравата.

Влязох на бегом и се отправих към къщата, която ми бе посочило момиченцето. Вътре една възрастна пълна жена нареждаше на висок глас нещо на баски на някакво хлапе с кафяви тъжни очи. Изчаках да свърши разправията. Тя наистина приключи, когато бедното момче бе изпратено в кухнята с куп обиди от страна на възрастната жена. Едва тогава тя се обърна към мен и без да пита какво искам, с внимателни жестове и побутване ме заведе на втория етаж на малката къща. Горе имаше само едно тясно кабинетче, пълно с книги, вещи, статуи на Сантяго и сувенири от Пътя. Тя измъкна някаква книга от етажерката и седна зад единствената маса в помещението, а аз останах прав.

— Ти сигурно си поклонник на Сантяго — каза без заобикалки. — Трябва да впиша името ти в тетрадката на ония, които изминават Пътя.

Казах си името, а тя пожела да узнае дали имам виейраш. Това са големите миди, които се носят до гроба на апостола като символ на поклонението. Помагат на поклонниците да се разпознават помежду си. Преди да тръгна за Испания, бях ходил на едно място в Бразилия, Апаресида ду Норте. Там бях закупил образа на Света Богородица Апаресида върху три миди. Извадих я от раницата и я подадох на мадам Лурдес.

— Хубаво, ама не много практично — каза тя, връщайки ми я. — Може да се счупи по пътя.

— Няма да се счупи. Аз ще я поставя върху гроба на апостола.

Мадам Лурдес, изглежда, нямаше много време за мен. Даде ми картичка препоръка, която трябваше да ми помогне да намеря подслон в манастирите по Пътя, постави на нея печата на Сен Жан Пие-дьо-Пор, за да отбележи откъде започвам поклонението, и каза, че с Божията благословия мога да тръгвам.

— Но къде ми е водачът? — попитах.

— Какъв водач? — отвърна тя малко изненадана, но с различен блясък в очите.

Разбрах, че съм забравил нещо много важно. В желанието си да бъда приет веднага, не бях произнесъл древната дума — нещо като парола, по която се разпознават принадлежащите или принадлежалите на Ордените на Традицията. Незабавно поправих грешката си и я изрекох. Мадам Лурдес с бързо движение измъкна от ръцете ми препоръката, която ми бе дала минути по-рано.

— Няма да ти е необходима — каза, докато смъкваше купчина стари вестници от една картонена кутия. — Твоят път и твоите почивки зависят от решението на водача ти.

Мадам Лурдес извади от кутията шапка и наметало. Приличаха на части от старинно облекло, но бяха добре запазени. Помоли ме да остана прав в средата на стаята и започна тихо да реди молитви. След това постави наметалото на раменете ми, а шапката — на главата ми. Забелязах, че както на шапката, така и на раменете на наметалото имаше апликации от мидени черупки. Без да престава да се моли, възрастната жена взе някаква тояга от ъгъла на стаята и ме накара да я хвана с дясната ръка. На тоягата закачи кратунка с вода. И ето ме: отдолу — дънкови бермуци и фланелка, на която пише I LOVE NY, а отгоре — средновековното облекло на поклонниците, поели към Компостела.

Жената се приближи. Застана на две педи от мен. Скоро изпадна в някакъв транс, постави ръце върху главата ми и каза:

— Нека свети апостол Яков те съпровожда и ти посочи единственото нещо, което трябва да откриеш. Недей да вървиш нито много бързо, нито много бавно, а винаги според законите на необходимото по Пътя. Подчинявай се на онзи, който ще те води, дори когато нарежданията му са човекоубийствени, богохулни или безумни. Трябва изцяло да се подчиняваш на твоя водач. Заклех се.

— Духът на старите поклонници от Традицията ще те придружава по пътя. Шапката ще те пази от слънцето и от лошите мисли. Наметалото ще те пази от дъжд и лоши думи. Тоягата ще те пази от неприятели и лоши постъпки. Божията благословия и благословията на Дева Мария да бъдат с теб ден и нощ. Амин.

След като каза това, тя възвърна обичайния си вид. Припряно и някак раздразнено прибра отново дрехите в кутията, върна тоягата с кратуната в ъгъла на стаята и след като ми каза паролата, ме помоли веднага да тръгвам, тъй като водачът ми ме очаквал на около два километра от Сен Жан Пие-дьо-Пор.

— Той не обича оркестри — каза тя. — Но дори и на два километра разстояние вероятно чува музиката — Пиренеите са чудесна акустична кутия.

И без повече приказки слезе по стълбите и отиде в кухнята да тормози горкото момче с тъжните очи. На излизане я попитах какво да правя с колата, а тя ми каза да й оставя ключовете. Щели да дойдат да си я приберат. Отидох до багажника на колата, взех малката си синя раница с привързан към нея спален чувал, прибрах на най-защитеното място образа на Света Богородица Апаресида с мидите, метнах раницата на гръб и отидох да дам ключовете на мадам Лурдес.

— Излез от града все по тая улица, чак до вратата в края на градските стени — ми каза тя. — Когато пристигнеш в Сантяго де Компостела, кажи една молитва и за мен. Толкова пъти съм минавала по тоя път, че сега се задоволявам да видя в очите на поклонниците вдъхновението, което все още е в мен, но което вече не мога да приложа на практика заради възрастта си. Разкажи това на Сантяго. И му кажи също, че всеки момент ще се срещна с него по друг път — по-пряк и не толкова уморителен.

Измъкнах се от градчето, минавайки отвъд стените през Порт Д’Еспан. В древността това бил любимият маршрут на римските нашественици. Оттук минали също и войските на Карл Велики и Наполеон. Продължих мълчаливо, слушайки оркестъра в далечината. Внезапно, в руините на някакво селище край Сен Жан, бях обзет от огромно вълнение и очите ми се напълниха със сълзи. Там, сред онези руини, за пръв път осъзнах, че краката ми стъпват по Необикновения път на Сантяго.

Обграждащите долината Пиренеи, докосвани от музиката на оркестъра и от утринното слънце, ми внушаваха усещането за нещо първично, за нещо забравено от човешкия род, но аз по никакъв начин не успявах да разбера какво е то. И все пак беше силно и необичайно усещане. Реших да ускоря крачка и да стигна възможно най-бързо до мястото, където мадам Лурдес беше казала, че ще ме чака водачът. Без да спирам, свалих фланелката си и я прибрах в раницата. Каишите започнаха да се впиват в голите ми рамене, но поне старите ми маратонки бяха удобни и не ми създаваха затруднения. След около почти четирийсет минути, след завой, който заобикаляше огромна скала, стигнах до стар изоставен кладенец. Там един мъж на петдесетина години седеше на земята. Беше с черна коса и с вид на циганин. Ровеше в раницата си, сякаш търсеше нещо.

— jNola! — поздравих аз на испански с онова притеснение, което ме обземаше, когато ме представяха някому. — Ти сигурно ме чакаш. Аз съм Паулу.

Човекът престана да рови в раницата и ме изгледа от горе до долу. Погледът му беше студен, но по нищо не личеше да е изненадан от моето пристигане. Аз също имах усещането, че ми се случва нещо познато.

— Да, очаквах те, но не знаех, че ще се срещнем толкова рано. Какво искаш?

Останах малко смутен от въпроса и отвърнах, че аз съм оня, когото ще води под Млечния път в търсене на меча.

— Не е необходимо — каза мъжът. — Ако искаш, мога още сега да ти го намеря. Но решавай веднага.

Разговорът с непознатия ми се струваше все по-странен. Същевременно, тъй като бях дал обет за пълно подчинение, се готвех да отговоря. Да, ако можеше да намери меча, щеше да ми спести доста време. Аз щях веднага да се прибера в Бразилия при работата и хората, които не можеха да ми излязат от главата. Можеше и да е номер, но надали имаше нещо лошо в това да отговоря.

Реших да кажа „да“. Внезапно зад гърба си чух глас, който каза със силен акцент на испански:

— Не е необходимо да изкачиш планината, за да разбереш, че тя е висока.

Паролата! Обърнах се и видях мъж на около четирийсет години, с бермуци в цвят каки и мокра от пот бяла риза. Гледаше съсредоточено към циганина. Косата му беше прошарена, а кожата — загоряла от слънцето. В бързината бях забравил най-елементарните правила за самосъхранение и се бях хвърлил телом и духом в ръцете на първия срещнат.

— За кораба е по-сигурно да е в пристанището, но не за това са направени корабите — казах втората реплика от паролата. Човекът не откъсваше очи от циганина. Циганинът също не откъсваше очи от него. Двамата се взираха един в друг в продължение на няколко минути — без страх и без предизвикателство. Накрая циганинът остави раницата на земята, ухили се подигравателно и се отправи към Сен Жан Пие-дьо-Пор.

— Името ми е Петрус — каза новодошлият, след като циганинът изчезна зад скалата, която бях заобиколил минути по-рано. — Друг път бъди по-предпазлив.

Забелязах симпатия в гласа му, различен от тона на циганина и на мадам Лурдес. Той взе раницата от земята и аз видях, че отзад е изрисувана мидената черупка. Измъкна бутилка вино, отпи глътка и ми я подаде. Докато пиех, попитах кой е циганинът.

— Този път е граничен, използва се много от контрабандисти и терористи, намерили убежище при испанските баски — каза Петрус. — Тук почти не идва полиция.

— Не ми отговаряш. Двамата се гледахте като стари познати. А и аз имам чувството, че го познавам, затова бях толкова смел.

Петрус се засмя и пожела да тръгнем веднага. Взех си нещата и закрачихме мълчаливо. Но по смеха му разбрах, че и той мисли като мен.

Бяхме срещнали дявола.

Известно време вървяхме, без да разменим и една дума. Оказа се, че мадам Лурдес е имала право — на почти три километра разстояние още се чуваха звуците на оркестъра, който не преставаше да свири. Исках да задам на Петрус много въпроси. За живота, за работата и какво го е довело на това място. Знаех обаче, че ни предстои да изминем заедно цели седемстотин километра. Щеше да дойде моментът, когато щях да имам отговор на всички тези въпроси. Но циганинът не ми излизаше от главата.

— Петрус, смятам, че циганинът беше демон.

— Да, той наистина е демон.

Щом подозрението ми се потвърди, изпитах някаква смесица от ужас и облекчение.

— Но не е демонът, когото познаваш от Традицията.

В Традицията демонът е дух — нито лош, нито добър. Смятан е за пазител на по-голямата част от достъпните за човека тайни. Има власт над материалното. И тъй като е падналият ангел, се отъждествява с човешката раса и винаги е готов да сключва сделки и да разменя услуга срещу услуга. Попитах каква е разликата между циганина и демона от Традицията.

— По пътя ще срещнем и други демони — разсмя се той. — Сам ще разбереш. Но за да добиеш някаква представа, опитай се да си припомниш целия разговор с циганина.

Аз си припомних единствените две изречения, които бяхме разменили. Той ми бе казал, че ме очаква, и бе обещал да ми намери меча.

Тогава Петрус заяви, че тези две изречения идеално подхождали на някой крадец, заловен да обира раница — опит да спечели време и да набере преднина, като в същото време чертае път за бягство. Изреченията обаче можели да имат и по-дълбок смисъл, тоест да означават точно това, което казват.

— Кое от двете е вярното?

— И двете биха могли да са верни. Докато се защитаваше, оня нещастен крадец улови във въздуха думите, които трябваше да ти бъдат казани. Смятам, че е умен и че е инструмент на по-висша сила. Ако беше побегнал, когато пристигнах, този разговор щеше да е излишен. Но той застана лице в лице с мен и аз прочетох в очите му името на един демон, когото ще срещнеш по пътя.

Според Петрус срещата бе благоприятно знамение, тъй като демонът се бе разкрил прекалено рано.

— Сега не му бери грижата, защото, както вече ти казах, той няма да е единственият. Може да е най-важният, но не и единственият.

Продължихме. Растителността, която доскоро бе някак пустинна, се преобрази, появиха се дръвчета, пръснати тук-там. Може би щеше да е по-добре да следвам съвета на Петрус и да оставя нещата сами да се случват. От време на време той правеше по някой коментар относно този или онзи исторически факт, свързан с местата, през които минавахме. Видях къщата, където една кралица бе прекарала нощта, преди да умре. Видях и параклисче в скалите. Там имало някакъв свят човек, за когото малцината обитатели на местността твърдяха, че можел да върши чудеса.

— Чудесата са особено важни, не мислиш ли? — попита той.

Отговорих, че е така, но че никога не съм виждал големи чудеса. Обучението ми в Традицията бе по-скоро интелектуално. Вярвах, че щом възвърна меча си, ще съм в състояние да правя велики неща. Като моя Учител.

— Но те не са чудеса, тъй като не променят природните закони. Моят Учител използва тези сили, за да…

Не можах да довърша изречението, защото не намирах причината, поради която Учителят материализира духове, мести предмети, без да ги докосва, или — неведнъж бях виждал това — отваря пространства със синьо небе в забулени от облаци вечери.

— Навярно го прави, за да те убеди, че притежава знанието и силата — каза Петрус.

— Да, възможно е — отвърнах не много убедено. Седнахме на един камък, защото Петрус мразеше да върви и да пуши. Според него иначе дробовете поемали повече никотин, а и му се гадело от дима.

— Ето защо твоят Учител не ти е дал меча — каза Петрус. — Защото не знаеш за какво той прави чудеса. Защото си забравил, че пътят на познанието е отворен за всички, за обикновените хора. По време на пътя аз ще те науча на някои упражнения и някои ритуали, които са известни като практиките на РАМ. Всеки човек в определен момент от живота си се е докосвал до поне една от тях. Всички те, без изключение, са достъпни за оня, който реши да ги търси търпеливо и разумно в самите уроци, давани от живота.

Практиките на РАМ са толкова прости, че хора като теб, свикнали прекалено да усложняват живота, често не им отдават значение. Но те, заедно с още три набора практики, предоставят възможност на човека да постига всичко, съвсем всичко, което пожелае.

Исус възхвалил Бог Отец, когато неговите ученици започнали да извършват чудеса и да лекуват. Благодарил му, понеже Той скрил тези неща от мъдреците, а ги разкрил на обикновените хора. В крайна сметка, ако някой вярва в Господ, трябва да вярва също, че Господ е справедлив.

Петрус беше прав. Би било Божия несправедливост, ако само учените, разполагащи с време и пари да си купуват скъпи книги, можеха да имат достъп до истинското познание.

— Истинският път на знанието може да бъде разпознат по три неща — каза Петрус. — Първо, трябва да има Агапе, но за това ще говоря по-късно. Второ, трябва да има практическо приложение в живота ти, иначе знанията се превръщат в нещо ненужно, което ще изгние като никога неизползван меч.

И накрая, трябва да е път, който всеки да може да извърви. Както сега ти ще извървиш Пътя на Сантяго.

Цял следобед вървяхме. Едва когато слънцето започна да се скрива зад планините, Петрус реши да спрем отново. Около нас най-високите върхове на Пиренеите още блестяха под последните лъчи на деня.

Петрус помоли да разчистя малко пространство на земята и да коленича.

— Първата практика на РАМ е да се родиш отново. Ще трябва да я изпълняваш седем поредни дни и да се опиташ да преживееш по различен начин първия си контакт със света. Ти знаеш колко трудно е да захвърлиш всичко и да тръгнеш по Пътя на Сантяго в търсене на меча. Тази трудност обаче идва единствено от факта, че си прикован към миналото. Вече си преживявал провала и се страхуваш да не го преживееш отново; вече си постигнал нещо и се страхуваш да не го изгубиш. В същото време нещо по-силно от всичко това е взело превес — желанието да откриеш меча. И ти си решил да поемеш риска.

Казах, че е така, но и че все още се тревожа за нещата, които е споменал.

— Няма значение. Упражнението малко по малко ще те освободи от бремето, с което сам си се натоварил в живота.

И Петрус ми преподаде първата практика на РАМ — УПРАЖНЕНИЕТО НА СЕМЕНЦЕТО.

— А сега го направи за пръв път — каза Петрус. Наместих главата си между коленете, поех дълбоко въздух и започнах да се отпускам. Тялото ми с готовност се подчини — може би защото бяхме вървели прекалено много през деня и аз бях крайно изморен. Започнах да се вслушвам в звуците на земята, глухи, неясни. Лека полека започнах да се превръщам в семенце. Не мислех. Всичко бе тъмно, а аз бях заспал дълбоко в земята. Внезапно нещо помръдна. Беше част от мен, една мъничка частица, която искаше да се пробуди, която ми казваше, че трябва да изляза, защото „там горе“ има нещо. Аз смятах да спя, но тази част настояваше. Започна да движи пръстите ми, пръстите раздвижиха ръцете ми, но това не бяха ръце и пръсти. Беше малък кълн, който трябваше да надвие силата на земята и да се отправи към „нещото горе“. Усетих как тялото започна да следва движението на ръцете. Всяка секунда ми изглеждаше като вечност, но семенцето трябваше да се роди, да разбере какво е „там горе“. С голямо усилие главата, а после и тялото ми започнаха да се надигат. Всичко ставаше толкова бавно, че на мен ми се налагаше да се боря срещу силата, която ме натискаше надолу, към недрата на земята, където допреди малко бях спокоен и спях дълбок сън. Започнах обаче да вземам надмощие, да надвивам. Накрая пробих нещо и се изправих. Силата, която ме буташе надолу, внезапно спря да действа. Бях пробил земята и бях ограден от онова „нещо горе“.

 

УПРАЖНЕНИЕ НА СЕМЕНЦЕТО

Коленичи на земята. Седни на петите си и се наведи така, че главата ти да докосне коленете. Изпъни назад ръце. Така си като зародиш. Сега се отпусни и забрави всичко, което те напряга. Дишай спокойно и дълбоко. Постепенно ще разбереш, че си едно малко семенце, обгърнато от уюта на земята. Около теб всичко е топло и приятно. Внезапно един от пръстите ти помръдва. Кълнът не иска повече да е семенце, иска да поникне. Малко по малко започваш да движиш ръцете си. Тялото ти се надига, надига, докато накрая седнеш на петите си. Сега започваш да се изправяш. Бавно, бавно. Ти си на колене на земята. През цялото време си си представял, че си покълнало семенце, което лека полека си проправя път в пръстта.

Настъпва моментът, когато напълно трябва да се покажеш над земята. Ти бавно ставаш, като стъпваш с единия крак на земята, а после и с другия, надмогвайки липсата на равновесие така, както един кълн търси своя път. Докато не се изправиш. Представи си полето наоколо, слънцето, водата, вятъра и птиците. Ти си кълн, който започва да израства. Бавно вдигни ръце към небето. Изпъни се, протягай се още и още, сякаш искаш да хванеш огромното слънце, което блести над теб и ти дава сили, и те привлича. Тялото ти заяква, всичките ти мускули се напрягат, чувстваш как растеш, растеш, растеш и ставаш огромен. Напрежението нараства все повече и повече, докато стане болезнено, нетърпимо. Когато повече не можеш да издържаш, извикай и отвори очи.

Повтаряй упражнението седем поредни дни в един и същи час.

 

„Нещото горе“ беше полето. Почувствах топлината на слънцето, жуженето на насекомите, шума на река в далечината. Бавно станах, със затворени очи. Мислех, че всеки момент ще изгубя равновесие и ще се върна в земята, но продължавах да раста. Ръцете ми се отвориха, а тялото ми се изпъваше. И ето ме, прероден, с желание да бъда окъпан отвътре и отвън от онова огромно слънце, което блестеше и настояваше да раста още и още, да се протягам, за да го обгърна с всичките си клони. Все повече напрягах ръцете си, мускулите на цялото тяло започнаха да ме болят, но аз чувствах, че съм висок хиляда метра и че мога да обхвана множество планини. Тялото ми се разрастваше, разрастваше, докато накрая мускулната болка стана толкова силна, че не можех да издържам повече и нададох вик.

Отворих очи. Петрус стоеше пред мен, усмихваше се и пушеше. Светлината на деня още не беше изчезнала, но се изненадах, че няма слънце и че просто съм си го представял. Попитах го дали иска да му опиша усещанията си, но той не пожела.

— Преживяното е нещо много лично и ти трябва да го запазиш за себе си. Как бих могъл да оценя усещанията ти? Те са твои, не мои.

Петрус каза, че ще спим точно на онова място. Стъкнахме малък огън, изпихме остатъка от виното в бутилката, аз приготвих няколко сандвича с гъши пастет, който бях купил, преди да стигна до Сен Жан. Петрус отиде до близката река и донесе няколко риби, които опекохме на огъня. После легнахме в спалните чували.

Онази първа нощ по Пътя на Сантяго е сред най-вълнуващите ми преживявания. Беше студено, макар да бе лято. Все още усещах вкуса на виното, което Петрус беше донесъл. Погледнах към небето. Над мен беше Млечният път, чертаещ дългия маршрут, който трябваше да извървим. Преди време това би ме разстроило, би ме изпълнило с ужасяващото опасение, че няма да успея, че съм твърде малък за такова изпитание. Но днес аз бях едно семенце и се бях родил отново. Бях открил, че въпреки уюта на земята и въпреки съня, в който бях потънал, животът „там горе“ е много по-хубав. Аз можех винаги да се възродя, колкото пъти пожелаех, докато ръцете ми станат достатъчно големи, за да успея да прегърна земята, откъдето съм дошъл.