Паулу Коелю
Дневникът на един маг (4)

Пристигането

Митничарят дълго гледа меча, които жена ми носеше, и попита какво смятаме да правим с него. Аз казах, че един наш приятел ще го оцени, за да го продадем на търг. Лъжата подейства и митничарят ни даде удостоверение, че сме влезли с меча през летище „Бахадас“, и ни каза, че ако имаме проблеми с него на излизане от страната, достатъчно било да покажем документа на митницата.

Отидохме до гишето за коли под наем и потвърдихме резервацията за два автомобила. Взехме си документите и преди да се разделим, влязохме да хапнем в ресторанта на летището.

Бях прекарал една безсънна нощ в самолета — някаква смесица между страх от полета и страх от онова, което предстоеше да се случи занапред. Но бях съвсем бодър и изпълнен с нетърпение.

— Не се притеснявай — каза жена ми за хиляден път. — Трябва да отидеш до Франция и в Сен Жан Пие-дьо-Пор да потърсиш мадам Лурдес. Тя ще те свърже с човек, който да те води по Пътя на Сантяго.

— Ами ти? — попитах аз за хиляден път, вече знаейки отговора.

— Ще отида там, където трябва да отида, и ще оставя онова, което ми бе поверено. После ще прекарам няколко дни в Мадрид и ще се върна в Бразилия. Смятам, че мога да се грижа за дома ни така добре, както и ти.

— Знам — отвърнах, понеже исках да избегна темата.

Загрижеността ми за работата, която оставих в Бразилия, беше огромна. Научих необходимото за Пътя на Сантяго в петнайсетте дни, последвали случката в Агуляш Неграш, но ми бяха необходими почти седем месеца да се реша да зарежа всичко и да тръгна на път. Докато една сутрин жена ми не ми каза, че часът и датата наближават и че ако не взема някакво решение, ще трябва завинаги да забравя пътя на магията и Ордена на РАМ. Опитах се да й дам да разбере, че Учителят ми е възложил непосилна задача, тъй като не е възможно да махна с ръка и да сваля от плещите си отговорността към всекидневната ми работа. Тя се засмя и каза, че това е глупаво извинение, понеже през изминалите седем месеца почти не съм бил правил нищо друго, освен да се питам трябва или не трябва да тръгна на път. И с възможно най-небрежен жест ми подаде двата билета с фиксирана дата на полета.

— Само защото ти така реши, затова сме тук — казах аз в ресторанта на летището. — Не знам дали е правилно да се оставя друг човек да решава дали да тръгна по следите на моя меч.

Жена ми каза, че ако отново ще си говорим глупости, е по-добре да отиваме при колите и веднага да се сбогуваме.

— Ти никога не би допуснал някое решение в живота ти да бъде взето от друг. Да тръгваме, че вече става късно. — Тя грабна чантата си и се отправи към колата. Аз не помръднах. Продължих да седя. Гледах колко небрежно носи меча, рискувайки всеки момент да й се изплъзне изпод мишницата.

По средата на пътя тя спря, върна се до масата, където седях, и ме целуна. Дълго ме гледа, без да промълви и дума. Внезапно осъзнах, че съм в Испания и че не мога да се върна назад. Дори и с ужасяващата яснота, че имам много възможности да се проваля, вече бях направил първата стъпка. Тогава я прегърнах нежно, преизпълнен с обич, и докато тя беше в прегръдките ми, се молех за всичко на всички, в които вярвах, молех се да ми дадат сили да се върна при нея с меча.

— Хубав меч, видя ли? — чух някакъв женски глас откъм съседната маса, след като останах сам.

— Спокойно — отвърна мъжки глас, — Ще ти купя съвсем същия. В магазините за сувенири тук, в Испания, има хиляди такива.

След като карах един час, натрупаната през нощта умора започна да се проявява. Августовската жега беше така убийствена, че дори движейки се по ненатоварен път, колата започна да прегрява. Реших да спра в някакво градче, което според табелите по пътя беше национален паметник. Докато се катерех по стръмния склон, който водеше натам, започнах да си припомням всичко, научено за Пътя на Сантяго.

Така както мюсюлманската традиция повелява всеки вярващ поне веднъж през живота си да измине пътя на Мохамед от Мека до Медика, по същия начин през първото хилядолетие на християнството са били познати три пътя, смятани за свещени и даващи благословии и опрощение на онзи, който извърви някой от тях. Първият път водел до гроба на свети Петър в Рим, поклонниците имали за символ кръст и били наричани римопоклонници. Вторият път водел до Божи гроб в Йерусалим. Онези, които поемали по този път, имали за символ палмови клонки, с каквито Христос бил приветствай при влизането си в града. Съществувал и трети път, който водел към мощите на свети апостол Яков, погребан на Пиренейския полуостров, на мястото, където една нощ някакъв овчар видял ярка звезда над полето. Според легендата не само свети Яков, но и самата Дева Мария били там дълго след смъртта на Христос, разнасяйки словото на евангелиста и призовавайки хората да приемат вярата. Мястото останало да носи името Компостела — полето на звездата — и на него веднага възникнал град, който започнал да привлича поклонници от целия християнски свят. Тези поклонници, които изминавали третия свещен път, били наречени пилигрими. Техният символ била една мидена черупка.

През своя златен период, XIV век, Млечният път (наричали третия път и така, понеже нощем поклонниците се ориентирали по тази галактика) бил изминаван годишно от над милион души, дошли от всички краища на Европа. И до ден-днешен мистици, вярващи и изследователи изминават пеш седемстотинте километра, делящи френския град Сен Жан Пие-дьо-Пор от катедралата в Сантяго де Компостела в Испания. Благодарение на френския свещеник Аймерик Пико, който през 1123 г. изминал пътя до Компостела, пътят, който днес извървяват поклонниците, е същият като средновековния, изминат от Карл Велики, свети Франциск от Асизи, Исабел Кастилска и наскоро от папа Йоан XXIII, както и много други.

Пико е написал пет книги за своето приключение, които са представени за творчество на папа Калист II — поклонник на Сантяго — и познати по-късно като Codex Calixtinus. В пета книга на Codex Calixtinus — Liber Sancti Jacobi — Пико изброява естествените знаци, извори, болници, заслони и градове, които са край пътя. Основавайки се на бележките на Пико, едно дружество, „Приятелите на Сен Жак“ (португалското Сау Тиагу, което отговаря на Сантяго, на френски е Сен Жак, на английски — Джеймс, на италиански — Джакомо, а от латински е достигнало до нас като Яков), се е заело да поддържа и до ден-днешен природните обозначения и да помага на поклонниците да се ориентират.

Някъде през XII век испанците започнали да се възползват от мистиката около свети Яков в борбата си срещу маврите, нахлули на полуострова. По протежение на Пътя били създадени множество военни ордени и прахът на апостола се превърнал в силен духовен амулет за надмощие над мюсюлманите, които пък твърдели, че носят със себе си ръката на Мохамед. Когато дошъл краят на Реконкистата обаче, военните ордени били толкова силни, че започнали да застрашават страната. Католическите крале били принудени да се намесят директно, за да предотвратят опасността тези ордени да се надигнат срещу благородническата класа. Затова Пътят малко по малко бил позабравен и ако не били спорадичните творчески изблици като „Млечният път“ на Бунюел или „Поклонникът“ на Хуан Маноел Серат, в днешно време никой не би бил в състояние да си спомни, че оттам са минавали хиляди хора, които по-късно щели да населяват Новия свят.

Градчето, в което пристигнах с кола, беше съвсем пусто. След дълго търсене успях да намеря малко ресторантче в стара къща в средновековен стил. Стопанинът, който не сваляше очи от телевизора, ми каза, че е време за сиеста и че съм луд да се движа по пътя в такава жега.

Поръчах си разхладителна напитка, опитах се да погледам телевизия, но не успях да се съсредоточа. Мислех единствено как след два дни, в края на двайсети век, ми предстои да преживея част от голямото приключение на човечеството, същото, което е довело Одисеи от Троя, което е съпровождало Дон Кихот из Ламанча, което е накарало Данте и Орфей да слязат в ада, а Христофор Колумб да стигне до Америка — приключението да се пътува към неизвестното.

Когато се върнах да взема колата, вече бях по-спокоен. Дори да не откриех моя меч, изминаването на Пътя на Сантяго щеше да ми даде възможност да открия себе си.