Паулу Коелю
Дневникът на един маг (18)

Себрейро

— Ти поклонник ли си? — попита момиченцето, единственото живо същество в онзи зноен следобед във Виляфранка дел Биерсо.

Аз го погледнах, но не казах нищо. То беше на седем-осем години, зле облечено. Беше дотичало при извора, където седнах да си почина малко.

Сега едничката ми грижа беше да стигна бързо до Сантяго де Компостела и да приключа веднъж завинаги с тая смахната авантюра. Не можех да забравя тъжния глас на Петрус при вагоните на влака, не можех да забравя и отчуждения му поглед, когато се бях взрял в него по време на ритуала на Традицията. Сякаш всички усилия, които бе положил да ми помогне, не бяха довели до никакъв резултат. Когато повикаха австралиеца при олтара, Петрус сигурно бе пожелал да повикат и мен. Мечът ми спокойно можеше да е скрит в онзи замък, изпълнен с легенди и древна мъдрост. Мястото идеално отговаряше на всички заключения, до които бях достигнал — пусто свещено място, посещавано единствено от поклонници, зачитащи реликвите на Ордена на тамплиерите.

Но само австралиецът бе повикан при олтара. И Петрус навярно се бе почувствал унизен в очите на другите, защото като водач не бе успял да ме отведе при меча.

Освен това ритуалът на Традицията отново бе пробудил у мен малко от очарованието, което изпитвах към окултното. Вече се бях постарал да го позабравя, докато вървях по Необикновения път на Сантяго, „Пътя на обикновените хора“. Призоваването, почти пълният контрол над материалния свят, контактът с други светове, всичко това ми беше далеч по-интересно от практиките на РАМ. Може практиките на РАМ да имаха по-обективно приложение в живота ми. Несъмнено много се бях променил, откакто тръгнахме по Пътя на Сантяго. С помощта на Петрус бях открил, че с придобитите знания мога да минавам през водопади, да побеждавам врагове и да разговарям с Пратеника за разни практични и реални неща. Бях познал лицето на смъртта си и Синята сфера на Всепоглъщащата любов, която обзема цялата планета. Бях готов да поведа Справедливата битка и да превърна живота си в низ от победи. Но дори и така една скрита част от мен все още изпитваше носталгия по магически кръгове, трансцендентни формули и по тамяна на свещеното мастило. Онова, което Петрус наричаше „отдаване на почит към древните мъдреци“, за мен се оказа силна и изпълнена с копнеж връзка със старите позабравени уроци. Възможността повече никога да нямам достъп до този свят ми отнемаше стимула да продължа.

Когато се върнах в хотела след ритуала на Традицията, при ключа ми се намираше „Ръководство на поклонника“, книга, която Петрус използваше, когато жълтата маркировка не личеше добре, както и за да изчислим разстоянието между градовете. Същата сутрин напуснах Понферада, без да съм мигнал, и продължих по Пътя. Още след обяд установих, че картата не е много точна, та се принудих да прекарам нощта под открито небе в естествения заслон на една скала.

Там, докато размишлявах за всичко случило се след срещата ми с мадам Лурдес, от главата ми не излизаше настойчивото усилие на Петрус да ми внуши, че обратно на това, което винаги са ме учили, важни са резултатите. Усилието е необходимо и здравословно, но без резултати не означава нищо. А единственият резултат, който можех да очаквам от себе си и от всичко преживяно, бе да намеря меча си. Това засега не се беше случило, А ми оставаха само няколко дни път до Сантяго.

— Ако желаете, господине, аз мога да ви заведа до Портата на прошката — настоя момиченцето при извора на Виляфранка дел Биерсо. — Който мине през тази порта, няма нужда да ходи до Сантяго.

Аз му дадох няколко песети, за да си тръгне и да ме остави на мира. Но противно на очакванията ми момиченцето започна да си играе с водата от извора, да мокри раницата и бермудите ми. — Хайде, хайде — каза отново.

В този момент си мислех за един от неизменните цитати на Петрус: „Който оре, трябва да оре с надежда, който вършее, трябва да вършее с надежда да получи каквото очаква.“ Беше от едно от посланията на апостол Павел.

Трябваше да издържа още малко. Да продължа търсенето си до края, без да се страхувам от провала. Да продължа да се надявам, че ще намеря меча си и ще разгадая тайната му.

И, кой знае, може би момиченцето ми казваше нещо, което аз отказвах да разбера. Ако Портата на прошката, която се намираше в някаква църква, имаше същия духовен ефект както отиването до Сантяго, защо пък мечът ми да не бе там?

— Да вървим — казах на детето. Погледнах към планината, от която току-щр се бях спуснал. Трябваше да се върна и отново да я изкача донякъде. Бях минал край Портата на прошката без желание да я посетя, тъй като единствено исках да стигна до Сантяго. Но сега имаше едно малко момиче, едничкото живо същество в знойния летен следобед, което настояваше да се върна и да видя нещо нехайно подминато. Може би в бързината и отчаянието бях пропуснал целта си, без да я позная. В крайна сметка защо това момиче не си тръгна, след като му дадох пари?

Петрус все повтаряше, че много обичам да си измислям разни неща. Но може би той грешеше.

Докато вървях с момичето, си припомнях историята за Портата на прошката. Беше нещо като „сделка“ между Църквата и болните поклонници, тъй като нататък Пътят ставаше стръмен и все планински. Тогава, през XII век, един папа казал, че който няма сили да продължи нататък, може просто да прекоси Портата на прошката и ще получи същите индулгенции като поклонниците, стигнали до края на Пътя. С магическия пропуск папата решил проблема с планините и стимулирал поклоненията.

Изкачихме се от същото място, през което бях минал преди. Криволичещи, хлъзгави, стръмни пътеки. Момичето вървеше напред и толкова бързаше, че ми се налагаше да я моля да позабави темпото. Тя го правеше за кратко, но бързо губеше представа за скоростта и отново се втурваше напред. Половин час по-късно, след множество оплаквания от моя страна, най-накрая стигнахме до Портата на прошката.

— Ключът от църквата е у мен — каза то. — Ще ида да отворя портата, за да можете да минете през нея.

Момичето влезе през главния вход, а аз останах да чакам отвън. Църквата беше малка, а портата гледаше на север. Рамката й бе цялата украсена с миди и сцени от живота на свети Яков. Тъкмо когато чух превъртането на ключа в ключалката, отнякъде ненадейно се появи огромна немска овчарка и застана между мен и портата.

Тялото ми веднага се приготви за схватка. „Отново — помислих си. — Тая история май никога няма да приключи. Все изпитания, битки и унижения. И ни помен от меча.“

Точно в този момент Портата на прошката се отвори и се появи момичето. Като видя, че кучето ме гледа, а и аз съм се втренчил в него, каза няколко ласкави думи и животното веднага се укроти. То се отправи към дъното на църквата, помахвайки опашка.

Може би Петрус имаше право. Аз обичах да си измислям разни неща. Една обикновена немска овчарка се бе превърнала в свръхестествена заплаха. Това беше лош знак — знак за умора и провал.

Но все още имаше надежда. Момичето ми даде знак да вляза. С трепет минах през Портата на прошката и получих същите индулгенции като поклонниците в Сантяго.

Очите ми обходиха празния храм. В него почти нямаше изображения. Търсех единственото, което ме интересуваше.

— Ето ги капителите с формата на мида, символ на Пътя. — подхвана момичето, изпълнявайки ролята си на екскурзовод. — Това е Санта Агеда от…

Разбрах, че напразно се бях върнал до тази църква.

— А онова е Сантяго, убиецът на маври. Размахва меча си, а маврите са под коня му. Статуята е от…

Да, мечът на Сантяго беше там, но не беше моят. Подадох на момичето още няколко песети, но то не ги прие. Почти се обиди, помоли ме да изляза и приключи с обясненията за църквата.

Отново се спуснах по планинския склон и продължих към Компостела. Докато за втори път прекосявах Виляфранка дел Биерсо, се появи друг човек, който каза, че името му е Анхел, и ме попита дали искам да видя църквата „Свети Йосиф Дърводелеца“. Въпреки магията на името току-що бях претърпял разочарование и вече бях сигурен, че Петрус е истински познавач на човешката душа. Винаги сме склонни да си измисляме разни несъществуващи неща и да не виждаме поуката пред очите си.

За да намеря потвърждение на това, последвах Анхел до другата църква. Беше затворена, а той нямаше ключ. Показа ми статуята на свети Йосиф с дърводелските инструменти в ръка. Погледнах, благодарих и му подадох няколко песети. Той не пожела да ги приеме и ме остави насред улицата.

— Ние се гордеем с града си — каза. — Не правим това за пари.

Връщайки се отново по същия път, след петнайсет минути бях подминал Виляфранка дел Биерсо, нейните врати, улици и загадъчни екскурзоводи, които не искаха нищо в замяна.

Известно време се изкачвах в планината. Усилието беше голямо, напредвах бавно. Отначало мислех единствено за предишните си тревоги — самотата, срама, че може да съм разочаровал Петрус, меча и неговата тайна. Но постепенно образите на момичето и на Анхел почнаха да се завръщат в съзнанието ми. Докато се бях втренчил в наградата си, те ми бяха дали най-доброто от себе си. Любовта към онзи град. Без да поискат нищо в замяна. Една все още смътна идея започна да се ражда дълбоко в мен — някаква връзка между всичко случващо се. Петрус ми беше казвал, че търсенето на наградата е абсолютно наложително, за да успея да постигна победата. Същевременно обаче, щом забравех за останалия свят и се интересувах само от меча си, той ме принуждаваше да се връщам към реалността по мъчителен начин. Това се беше случило няколко пъти по време на Пътя.

Беше нарочно. Някъде там беше тайната на моя меч. Дълбоко скритото в душата ми започна да трепти и да просветва. Аз още не знаех какво мисля, но нещо ми подсказваше, че съм на прав път.

Бях благодарен, че съм срещнал Анхел и момичето. Имаше Всепогаъщаща любов в начина, по който говореха за църквите. Накараха ме два пъти да измина разстоянието, което си бях определил за следобеда. Така бях успял да забравя за очарованието на ритуала на Традицията и да се върна на испанска земя.

Спомних си за един вече далечен ден, когато Петрус ми каза, че няколко пъти сме минали един и същ път в Пи-ренеите. Изпитах носталгия по онзи момент. Беше добро начало. И сега се повтаряше същото. Дали пък не бе знак за добър завършек.

Вечерта стигнах до някакво селище. Там помолих една старица да ме подслони в къщата си и тя ми взе нищожна сума за легло и храна. Разговаряхме малко, тя каза, че вярва в Пресветото Сърце Исусово и сподели тревогите си за сушата и маслиновата реколта. Пих вино, ядох супа и си легнах рано.

Чувствах се спокоен. Причината беше онова усещане, което все повече се оформяше и скоро щеше да избухне. Помолих се, направих няколко от упражненията, преподадени ми от Петрус, и реших да призова Астраин.

Изпитвах необходимост да говоря с него за случилото се по време на схватката с кучето. Тогава той бе направил всичко възможно да ми навреди. А след отказа му да ми помогне за изправянето на кръста бях решил завинаги да го прогоня от живота си. Но ако не бях разпознал гласа му, щях да се поддам на изкушенията, изникващи по време на борбата ни.

„Ти направи всичко възможно да помогнеш на Легион да победи“, казах аз.

„Аз не се сражавам с братята си“, отвърна Астраин. Очаквах този отговор. Вече бях подготвен за него и би било глупаво да се ядосвам на Пратеника, че не върви срещу собствената си природа. Трябваше в негово лице да потърся другар, който да ми помага в моменти като настоящия — такава беше ролята му. Пропъдих гнева си и започнахме оживено да разговаряме за Пътя, за Петрус и тайната на меча, която вече предчувствах в себе си. Той не ми каза нищо особено, освен че тези тайни не са достъпни за него. Но поне имаше някой, с когото да общувам, след като цял следобед бях мълчал. Разговаряхме до късно, докато възрастната жена не потропа на вратата ми и не ми каза, че говоря насън.

Събудих се бодър и съвсем рано поех на път. По мои изчисления същия следобед щях да стигна до Галисия, където се намираше Сантяго де Компостела. Пътят продължаваше да е стръмен и ми се наложи да удвоя усилията си в продължение на близо четири часа, за да успея да запазя ритъма, който си бях наложил. Все очаквах от следващия връх да започне спускане. Но това не се случваше и накрая изгубих надежда за бързо придвижване. В далечината виждах още по-високи планини и постоянно си напомнях, че рано или късно ще трябва да преодолея и тях. Междувременно физическото усилие почти напълно бе възпряло мисловната ми дейност и аз се почувствах по-благоразположен към себе си.

В крайна сметка колко ли хора по света биха взели на сериозно човек, зарязал всичко и тръгнал да търси някакъв меч? И доколко можеше реално да повлияе на живота ми, ако не го намерех? Бях усвоил практиките на РАМ, бях се запознал с Пратеника си, бях се борил с куче и бях надникнал в очите на смъртта си — многократно си повтарях това, за да се убедя колко важен е за мен Пътят на Сантяго. Мечът бе просто последица. Искаше ми се да го намеря, но още повече ми се искаше да зная какво да правя с него. Защото трябваше да намеря практическото му приложение, както бях се възползвал от упражненията, които Петрус ми бе преподал.

Изведнъж спрях. Дълбоко скритата мисъл избухна отвътре. Всичко наоколо се изпълни със светлина и в мен избликна мощна вълна Агапе. С все сила желаех Петрус да е наблизо, за да му разкажа каквото искаше да знае за мен, единственото, което очакваше да открия и което увенчаваше цялото време на обучения по Необикновения път на Сантяго — тайната на моя меч.

А тайната на меча ми, както и тайната на всяко човешко постижение в този живот, е най-простичката на света — какво да правя с него.

Никога не бях мислил в тази насока. По време на Необикновения път на Сантяго исках да науча единствено къде е скрит. Дори не се бях запитал защо искам да го намеря и за какво ми е изобщо. Цялата ми енергия беше насочена към наградата, без да си давам сметка, че когато някой желае нещо, трябва да има съвсем ясна представа за какво го желае. Тази е единствената причина да се търси някаква награда и в това беше тайната на моя меч.

Петрус трябваше да узнае, че съм разбрал, но аз бях сигурен, че няма повече да го видя. Той така дълго бе очаквал този ден, но не го бе дочакал.

Тогава мълчаливо коленичих, откъснах лист от бележника си и написах какво смятам да правя с меча. После го сгънах внимателно и го пъхнах под един камък. Латинската дума за камък „ре!та“ ми напомняше за него и щеше да е знак за нашето приятелство. Времето скоро щеше да унищожи хартията, но символично аз я давах на Петрус.

Той вече знаеше, че ще успея да открия меча си. Мисията ми пред Петрус също беше изпълнена.

Продължих да изкачвам планината. От мен струеше Агапе и обагряше целия пейзаж наоколо. Сега, след като бях открил тайната, трябваше да намеря и това, което търсех. Вярата и непоклатимата убеденост ме бяха обзели изцяло. Затананиках си италианската песен, за която Петрус ме бе подсетил на гарата при вагоните. Понеже не знаех думите, сам си ги измислях. Наблизо нямаше никого, минавах през някаква гъста гора и самотата ме накара да запея по-високо. Постепенно разбрах, че измислените от мен думи имат абсурден смисъл — бяха начин за общуване със света, който беше известен само на мен, тъй като светът сега ме учеше на него.

Бях изпитал това по различен начин при първата си среща с Легион. Тогава в мен се бе проявила дарбата за езици. Аз бях слуга на духа, който ме използва, за да спаси една жена, да създаде един враг и да ми покаже жестоката форма на Справедливата битка. Сега беше друго — аз бях Учител на самия себе си и се учех да разговарям с Вселената.

Започнах да разговарям с всичко по пътя си: със стволовете на дърветата, локвите, падналите листа и пищните увивни растения. Това упражнение беше на обикновените хора. Децата го научават, но възрастните го забравят. Нещата ми отговаряха по мистериозен начин, сякаш разбираха какво им казвам, и в замяна ме изпълваха с Всепоглъщаща любов. Изпаднах едва ли не в транс и се уплаших, но въпреки това бях склонен да продължа играта, докато се уморя.

Петрус отново имаше право. Докато се самообучавах, аз се превръщах в Учител.

Стана време за обяд, но не спрях да хапна. Докато минавах през разни селца по пътя, говорех по-тихо, смеех се сам и ако някой случайно ми е обърнал внимание, вероятно си е направил извода, че поклонниците в днешно време полудяват, докато стигнат до катедралата в Сантяго. Но това беше без значение, тъй като аз се радвах на живота наоколо и вече знаех какво трябва да правя с меча си, когато го намеря.

През остатъка от следобеда се движех в транс, но напълно съзнавах къде искам да отида. А още по-ясно съзнавах живота край мен, който ми отвръщаше с Агапе. За пръв път по небето започнаха да се скупчват тежки облаци. Молех се да завали. След толкова път и толкова суша дъждът щеше да е поредното ново и вълнуващо приключение. В три следобед влязох в Галисия и на картата си видях, че ми остава само още една планина, за да приключа прехода си на този етап. Реших да я преваля и да пренощувам в първото населено място по склона надолу — Трика-стела, където един велик крал, Алфонсо IX, бе видял в мечтите си голям град. Толкова векове по-късно там нямаше нищо повече от малко провинциално селище.

Все така пеейки и говорейки с нещата на измисления от мен език, започнах да се изкачвам по единствената оставаща планина — Себрейро. Наречена е така на древно римско селище в района и май означава „февруари“, когато навярно се е случило нещо важно. Някога този участък бил смятан за най-трудния от целия Път на Сантяго. Днес нещата са се променили. Пътят бе по-стръмен от другаде, но една огромна телевизионна антена на съседно възвишение служеше за ориентир на поклонниците и предотвратяваше постоянните отклонения от пътя — така чести и фатални в миналото.

Облаците започнаха да слизат прекалено ниско и скоро щяха да ме обгърнат. За да стигна до Трикастела, трябваше внимателно да следя жълтите знаци, тъй като телевизионната антена вече бе забулена в мъгла. Ако се изгубех, щях да прекарам още една нощ на открито, а точно в този ден, когато щеше да вали, перспективата ми изглеждаше твърде неблагоприятна. Едно е дъждът да намокри лицето ти, да се наслаждаваш на свободата и живота, но накрая да посрещнеш нощта на уютно място с чаша вино и удобно легло и съвсем друго да спиш в калта с мокри превръзки. Коляното ми лесно можеше да се възпали.

Трябваше бързо да решавам. Да продължа напред и да прекося мъглата — все още имаше достатъчно светлина, — или да се върна в малкото селище, откъдето бях минал преди няколко часа, и да отложа изкачването на Себрейро за следващия ден.

Щом осъзнах, че трябва спешно да взема решение, забелязах, че с мен става нещо странно. Убедеността ми, че съм разгадал тайната на меча, ме тласкаше към мъглата, която скоро щеше да ме обгърне. Беше различно чувство от онова, което ме накара да последвам момичето до Портата на прошката и човека, отвел ме до църквата „Свети Йосиф Дърводелеца“.

Спомних си редките случаи, когато бях приемал да водя курс по магия в Бразилия. Обикновено сравнявах магическия опит с един друг, който всеки от нас е имал — карането на колело. Човек се качва на колелото, натиска педала и пада. Тръгва и пада, кара и пада и не се научава да пази равновесие постепенно. Внезапно обаче намира съвършеното равновесие и тогава напълно овладява колелото. Този опит не се трупа, той е нещо като чудо, дошло изневиделица.

Изкачвайки Себрейро, в четири часа следобед забелязах, че се е случило същото чудо. След като толкова дълго се движих по Пътя на Сантяго, той започна сам да ме „движи“. Аз следвах силата, наречена интуиция. Заради Всепоглъщащата любов, която цял ден изпитвах, и заради тайната на меча, която бях открил, и защото в кризисни моменти човек взема правилното решение, вървях без притеснение към мъглата.

* * *

„Този облак трябва да има край“, мислех си, докато се опитвах да открия жълтите знаци върху камъните и дърветата по Пътя. От около час имаше много лоша видимост, но аз продължавах да пея, за да прогоня страха. Чаках да се случи нещо необикновено. Погълнат от мъглата, сам в онова нереално обкръжение, отново съзрях Пътя на Сантяго, сякаш гледах някакъв филм, в който героят прави нещо непостижимо, нещо, за което в салона си мислим, че става само на кино. Но ето че аз го изживявах в реалния живот. Гората притихваше все повече, а мъглата започна да се избистря. Може би бях стигнал до края, но тази светлина ме объркваше и всичко наоколо придоби мистериозни ужасяващи цветове.

Сега тишината бе почти пълна. Тъкмо когато си помислих това, ми се стори, че отляво чувам женски глас. Веднага спрях. Очаквах звукът да се повтори, но не. Не чувах дори естествения шум на гората, щурците, насекомите и стъпките на животни по сухата шума. Погледнах часовника си. Беше точно 5:15 ч. Изчислих, че ми остават около четири километра до Трикастела. Имах достатъчно време да ги измина на дневна светлина.

Когато свалих поглед от часовника си, отново чух женския глас. Оттам нататък ми предстоеше да изживея един от най-важните моменти в живота си.

Гласът не идваше от гората, а от мен самия. Успявах да го чувам ясно и отчетливо и от него интуицията ми се усилваше. Гласът не беше мой, нито на Астраин. Каза ми да не спирам да вървя и аз му се подчиних безпрекословно. Сякаш Петрус се беше върнал и ми говореше за това как да заповядваш и да служиш; в този миг аз бях единствено инструмент на Пътя, който ме караше да вървя. Мъглата все повече се разсейваше. Вече виждах дърветата. Земята беше влажна и хлъзгава, а склонът все така стръмен. Внезапно като по чудо мъглата се разсея напълно. Пред мен, забит високо в планината, стоеше кръстът.

Огледах се и видях морето от облаци, откъдето бях излязъл току-що. Видях и друго море от облаци над главата си. Между двете морета се намираха най-високите точки и връх Себрейро с кръста. Изпитах огромното желание да се моля. Макар да знаех, че ще се отклоня от пътя към Трикастела, реших да се кача догоре и да се помоля при кръста. Четирийсетте минути катерене бяха съпроводени от вътрешна и външна тишина. Измисленият от мен език бе изчезнал от главата ми и вече не ми помагаше да общувам с Господ и хората. Аз бях движен от Пътя на Сантяго. Той сам щеше да ми покаже мястото, където е мечът. Петрус отново имаше право.

Като стигнах до върха, заварих един човек да седи до кръста. Пишеше нещо. Помислих си, че ми е пратен отнякъде, че е свръхестествено видение. Но интуицията ми подсказа, че не е така, и тогава видях пришитата върху дрехата му мида. Беше поклонник, който ме гледа дълго, после си тръгна, обезпокоен от присъствието ми. Може би и той като мен чакаше появата на някой ангел, но се бяхме открили като хора. По Пътя на обикновените хора.

Въпреки желанието ми да се моля не можах да кажа нищо. Останах дълго при кръста. Гледах планините и облаците, които покриха небето и земята, но оставиха незабулени високите върхове. На стотина метра под мен, в селище с петнайсетина къщи и една църква, започнаха да светват лампи. Поне имаше къде да пренощувам, когато Пътят ми наредеше. Не знаех кога точно ще се случи, но въпреки заминаването на Петрус не бях без водач. Пътят ме водеше.

Едно заблудено агне се качи горе и застана между мен и кръста. Погледна ме малко уплашено. Дълго наблюдавах притьмнялото небе, кръста и бялото агне в основата му. И тогава върху мен се стовари цялата умора от времето, прекарано в изпитания, битки, уроци и път. В стомаха ми се появи ужасна болка, която се заизкачва към гърлото, докато накрая се превърна в хлипове без сълзи пред онова агне и онзи кръст. Кръст, който не се налагаше да изправям, защото се извисяваше пред мен непоклатим, устоял на времето, самотен и огромен. Показваше съдбата, която човек е отредил не на Господ, а на самия себе си. Уроците от Пътя на Сантяго нахлуха в главата ми, докато ридаех пред самотното агне.

— Господи — казах аз, най-сетне възвърнал способността си да се моля. — Аз не съм прикован към този кръст, а и теб не виждам на него. Този кръст е празен и такъв трябва да остане завинаги, тъй като времето за смърт вече е минало и сега един Бог се възражда вътре в мен. Този кръст е символизирал безграничната сила на човека, прикован и намерил смъртта, която всички притежаваме. Сега тази сила се ражда за живот, светът е спасен и аз мога да сътворя неговите чудеса. Понеже извървях Пътя на обикновените хора и открих там Твоята тайна. Ти също си извървял Пътя на обикновените хора. Дойде, за да ни покажеш всичко, на което сме способни, но което сме отказали да приемем. Показа ни, че силата и славата са достъпни за всекиго. Ала това внезапно осъзнаване на нашите способности ни дойде в повече. Ние те разпнахме, защото сме неблагодарни към Сина Божи, но то бе, защото се страхувахме да приемем собствените си заложби. Ние те разпнахме от страх да не се превърнем в богове. С времето и традицията ти отново се превърна в някакво далечно божество, а ние отново поехме по пътя си на хора.

Не е грях да си щастлив. Няколко упражнения и остър слух са достатъчни, за да може човек да постигне и най-невъзможните си мечти. Заради моята гордост от познанието Ти ме накара да извървя Пътя, по който всеки може да мине, и да открия това, което всички разбират, ако обърнат малко повече внимание на живота. Накара ме да осъзная, че търсенето на щастието е лично и не е пример, който може да бъде даден другиму. Преди да намеря меча си, трябваше да открия неговата тайна, а тя се оказа толкова проста — трябваше само да зная какво ще правя с него. С него и с щастието, което ще ми донесе.

Извървях толкова километри, за да разбера нещата, които вече знам, които всички знаем, но които ни е трудно да приемем. Има ли нещо по-трудно за човека, Господи, от това да узнае, че може да притежава сила? Болката, която изпитвам в момента в гърдите си и която ме кара да ридая и плаши агнето, съществува откакто свят светува. Малцина са поели бремето на собствения си триумф. Повечето са се отказали от мечтите си, когато те са станали възможни. Отказали са се да водят Справедливата битка, защото не са знаели какво да правят със собственото си щастие. Твърде привързани са били към нещата от битието. Както аз исках да намеря меча си, без да зная какво да правя с него.

В мен се събуждаше един забравен бог, а болката ставаше все по-силна. Чувствах близкото присъствие на моя Учител и за пръв път успях да превърна риданията си в сълзи. Плаках от благодарност, че ме накара да търся меча си по Пътя на Сантяго. Плаках от благодарност към Петрус, задето, без да ми го казва, ме научи, че ще постигна мечтите си, ако първо разбера какво искам да правя с тях. Видях празния кръст и агнето в основата му. То беше свободно да отиде където си пожелае в планината, да гледа облаците над главата си и облаците под краката си.

Агнето стана и аз го последвах. Вече знаех къде ме води и въпреки облаците светът за мен беше прозрачен. Макар да не виждах Млечния път на небето, бях сигурен, че той съществува и показва на всички Пътя на Сантяго. Следвах агнето, което се отправи към онова градче. То също се казваше Себрейро, като планината. Там някога се бе случило чудо — чудото да превърнеш това, което правиш, в онова, в което вярваш. Тайната на моя меч и на Пътя на Сантяго.

Докато слизах от планината, си спомних историята. Един селянин от близко село се изкачил да чуе литургията на Себрейро в ден, когато имало силна буря. Литургията отслужвал свещеник, който почти бил загубил вярата си и вътрешно презирал жертвата на селянина. Но в момента на благословията нафората се превърнала в плътта Христова, а виното — в неговата кръв. Мощите все още са там. Пазят се в онзи малък параклис — съкровище, по-ценно от всички богатства на Ватикана.

Агнето поспря за малко на влизане в село, където имаше една-единствена улица и тя водеше към църквата. Точно тогава бях обзет от сковаващ ужас и заповтарях безспирно: „Господи, не съм достоен да вляза в дома Ти.“ Но агнето ме погледна и ми заговори с очи. Каза завинаги да забравя това, че съм недостоен, защото силата се е върнала в мен така, както се възражда у всеки човек, повел Справедливата битка. Ще дойде ден — казваха очите му, — когато човекът отново ще бъде горд от самия себе си и тогава цялата природа ще възхвалява пробуждането на задрямалия в него бог.

Докато агнето ме гледаше, успях да прочета това в очите му. Сега то бе моят водач по Пътя на Сантяго. За момент всичко притъмня и аз започнах да виждам сцени, напомнящи ми онова, което бях чел за Апокалипсиса — Агнеца на своя трон и хората, които перат дрехите си, а те стават чисти от кръвта на Агнеца. Представляваше пробуждането на бога у всеки един от нас. Видях също битки, нещастия, катастрофи, които щяха да разтърсят земята в близките години. Но всичко завършваше с триумфа на Агнеца и всяко човешко същество по Земята, събудило у себе си заспалия бог и цялата му сила.

* * *

Тогава станах и последвах агнето до малкия параклис, построен от селянина и свещеника, повярвал в това, което прави. Никой не знае кои са тези двама мъже. Две безименни плочи в гробището бележат мястото, където са заровени костите им. Но няма как да се узнае кой е гробът на свещеника и кой на селянина. Защото, за да има чудо, е трябвало двете сили заедно да участват в Справедливата битка.

Когато застанах на прага на параклиса, видях, че е изпълнен със светлина. Да, бях достоен да вляза, защото имах меч и знаех какво да правя с него. Това не беше Портата на прошката, тъй като вече бях опростен. Бях изпрал дрехите си с кръвта на Агнеца. Сега исках просто да сложа ръце върху меча си и да поведа Справедливата битка.

В малката постройка нямаше кръст. Там, на олтара, бяха реликвите на чудото — потира и дискоса, които видях по време на танца, и едно сребърно ковчеже за мощи с тялото и кръвта Христови. Аз отново вярвах в чудеса и в невъзможните неща, които човек може да постигне във всекидневието си. Високите върхове наоколо сякаш ми казваха, че са там единствено за да отправят предизвикателството си към човека. А човекът съществува само за да приеме честта на предизвикателството.

Агнето се мушна зад една от пейките, а аз погледнах напред. Пред олтара стоеше и някак облекчено се усмихваше моят Учител. С меча ми в ръка.

Спрях, а той приближи. Мина край мен и излезе навън. Аз го последвах. Пред параклиса, гледайки към мрачното небе, той измъкна меча ми от ножницата и ме помоли да го хвана за дръжката заедно с него. Насочи острието нагоре и изрече един от свещените псалми. Ставаше дума за хората, които се борят за победа:

До тебе ще паднат хиляда, и десет хиляди до теб отдясно; но до тебе няма да се приближи. Зло няма да ти се случи, и язва няма да се приближи до твоето жилище, защото ще заповяда на Ангелите Си за тебе, да те опазват във всички твои пътища.

Тогава аз коленичих, а той докосна с острието раменете ми и изрече:

Аспида и василиск ще настъпиш, лъв и змей ще тъпчеш.

Щом каза това, започна да вали. Дъждът се изливаше и напояваше земята. Водата щеше да се върне в небето едва след като даде живот на някое семенце, след като израсте, дърво, след като се разпука цвят. Валеше все по-силно, а аз стоях с вдигната глава, усещайки за пръв път по Пътя на Сантяго водата, която идва от небето. Спомних си пустите поля и бях щастлив, защото тази нощ щяха да бъдат напоени. Сетих се за камъните на Леон, за житата на Навара, за суровостта на Кастилия, за лозята на Риоха, които днес пиеха от водата, изливаща се на потоци и носеща силата на небесата. Припомних си, че съм изправил кръст, който бурята щеше да повали отново, за да може и друг поклонник да се научи да заповядва и да се подчинява. Помислих си за водопада, който сега бе станал още по-буен от дъждовната вода, и за Фонсебадон, където оставих толкова сила, която отново да даде живот на земята. Помислих си и за многото вода, която пих от безброй извори — сега те щяха да бликнат с нова сила. Аз бях достоен за моя меч, защото знаех какво да правя с него.

Учителят ми подаде меча и аз го поех. Потърсих с поглед агнето, но то беше изчезнало. Ала това нямаше значение — живата вода течеше от небето и от нея острието на меча ми блестеше.