Паулу Коелю
Дневникът на един маг (16)

Заповед и подчинение

Стигнах до Железния кръст с помощта на Петрус, тъй като кракът не ми позволяваше да вървя изправен. Когато той разгледа раните ми, реши, че се налага да си почина, за да се възстановя и да мога да продължа по Необикновения път на Сантяго. Наблизо имаше едно село, което служеше за убежище на поклонници, застигнати от нощта, преди да прекосят планините. Петрус намери две стаи в дома на ковача и ние се настанихме там.

Към моята стая имаше балконче, революционна архитектурна новост, принадлежаща на това село, която по-късно, през VIII век, бе намерила разпространение из цяла Испания. От балкончето виждах планинската верига, която рано или късно трябваше да пресека, за да стигна до Сантяго. Проснах се на леглото и се събудих едва на другия ден. Имах лека треска, но се чувствах добре.

Петрус донесе вода от някакъв извор, наречен от жителите на селото „бездънния кладенец“, и проми раните ми. Следобед се върна с една старица, която живеела в околностите. Двамата наложиха раните и драскотините ми с разни треви, а бабата ме накара да пия горчив чай. Помня как Петрус всеки ден ме караше да си ближа раните, докато заздравеят напълно. Аз всеки път усещах металния сладникав вкус на кръвта и ми се гадеше, но водачът ми твърдеше, че слюнката е мощен дезинфектант и ще ми помогне да преборя евентуалната инфекция.

На втория ден пак ме втресе, Петрус и бабата отново ми дадоха чай и наложиха раните ми с билки, но треската, макар и не много силна, не минаваше. Тогава водачът ми се отправи към една военна база наблизо, за да потърси превръзки, тъй като в цялото село нямаше марля и лейкопласт, с които да покрием раните.

След няколко часа Петрус се върна с превръзките. С него дойде и един млад военен лекар, който настояваше да види кучето, което ме е ухапало.

— По вида на раната смятам, че е бясно — със сериозен тон заяви той.

— Нищо подобно — отвърнах. — Беше игра, която малко загрубя. Познавам това куче отдавна.

Лекарят не беше убеден в думите ми. Настоя да ми сложи ваксина против бяс. Бях принуден да се съглася да ми инжектират поне една доза, защото той ме заплаши, че в противен случай ще ме вкара в лазарета на базата. После попита къде е животното, което ме е ухапало.

— Във Фонсебадон — отвърнах.

— Фонсебадон е разрушен град. Там няма кучета — заяви той дълбокомислено, сякаш надушваше лъжа.

Аз започнах престорено да стена от болка и Петрус го изведе от стаята. Остави нн обаче всичко, от което се нуждаехме: чисти превръзки, лейкопласт и някакъв мехлем за рани.

Петрус и бабата не използваха мехлема. Покриха раните с много билки и марля. Зарадвах се, защото нямаше повече да ми се налага да ближа ухапаните от кучето места. Вечерта двамата коленичиха до леглото ми и с протегнати над тялото ми ръце се молиха на висок глас. Попитах Петрус какво става и той мимоходом спомена нещо за харизмата и за Пътя към Рим. Настоях за по-подробно обяснение, но той все едно не ме чу.

След два дни бях напълно възстановен. Отидох до прозореца и видях как някакви войници претърсват къщите в града и близките хълмове. Попитах един от тях какво става.

— Наоколо се мотае бясно куче — отговори той. Същия следобед ковачът, у когото бяхме отседнали, ме помоли да напусна града, щом бъда в състояние да ходя. Слухът плъзнал сред жителите на селото и те се страхували да не би да имам бяс и да ги заразя, Петрус и бабата започнаха да спорят с ковача, но той бе непреклонен. В даден момент дори започна да твърди, че е видял от крайчеца на устата ми да потича пяна, докато съм спял.

С никакъв аргумент не можехме да го убедим, че когато спим, с всеки от нас може да се случи подобно нещо. Тази нощ моят водач и бабата останаха да се молят дълго с протегнати над тялото ми ръце. А на другия ден, леко накуцващ, аз отново бях по Необикновения път на Сантяго.

Попитах Петрус дали се е притеснявал за моето възстановяване.

— По Пътя на Сантяго има правило, за което не съм ти споменавал досега — отговори той. — То гласи: тръгнеш ли на поклонение, единственото извинение да го прекъснеш преждевременно може да е някоя болест. Ако ти не беше успял да се справиш с раните и треската ти беше продължила, това щеше да е знак, че трябва да спрем дотук.

Но добави с известна гордост, че молитвите му били чути. А аз бях убеден, че и той се нуждае от смелост, както и аз.

Сега пътят се спускаше. Петрус ми обясни, че ще е така поне още два дни. Отново бяхме влезли в обичайния си ритъм — със сиеста, когато слънцето бе най-силно. Заради превръзките той носеше раницата ми. Вече не бързахме — уречената среща се беше състояла.

Настроението ми се подобряваше с часове, а и се гордеех със себе си — бях се изкачил по един водопад и бях победил демона на Пътя. Сега оставаше най-важната задача — да намеря меча. Споделих това с Петрус.

— Победата си я биваше, но ти пропусна най-важното — каза той, като плисна кофа студена вода върху мен.

— Кое е то?

— Да разбереш кога — ще е битката. Наложи ми се да вървя по-бързо, да ускоря ход, а ти все си мислеше, че търсим меча. За какво ти е меч, щом не знаеш къде е врагът ти?

— Мечът е инструментът на моята сила — отвърнах.

— Ти си прекалено сигурен в силата си — каза той. — Водопадът, практиките на РАМ и разговорите с твоя Пратеник те накараха да забравиш, че трябва да победиш врага си. И че имаш уречена среща с него. Преди да се научи да върти меча, ръката трябва да може да открие врага. Трябва да знае как да го посрещне. Мечът само нанася удара. Преди този удар обаче ръката вече е победила или е претърпяла поражение.

Ти успя да надвиеш Легион без меча. В търсенето има една тайна; която все още не си разкрил, но без нея никога няма да стигнеш до търсеното.

Замълчах. Всеки път, когато си мислех, че съм близо до целта, Петрус ми повтаряше, че съм един обикновен поклонник и че все нещо не ми достига, за да открия онова, което търся. Радостта ми от преди няколко минути изчезна напълно.

Отново поемах по Необикновения път на Сантяго и това ме обезкуражи. Там, където стъпваха краката ми, в продължение на дванайсет века бяха минавали милиони в едната и другата посока. В техния случай беше единствено въпрос на време да стигнат закъдето са тръгнали. Що се отнасяше до мен, уловките на Традицията поставяха нови препятствия за преодоляване и нови изпитания, в които да се докажа.

Заявих, че съм изморен, и седнахме на сянка под едно дърво. От двете страни на спускащия се път имаше големи дървени кръстове. Петрус остави раниците на земята и продължи да говори:

— Врагът представлява нашата слаба страна. Може да е страх от физическата болка, но може да е и преждевременно усещане за победа или желание да напуснеш битката, понеже си решил, че е безсмислена.

Врагът ни започва битката само защото знае, че може да ни засегне. И то тъкмо там, където гордостта ни кара да мислим, че сме недосегаеми. Докато се борим, все се опитваме да браним слабата си страна. Тогава врагът ни нанася удар по незащитеното място — там, където вярваме, че сме силни. И ни побеждава, защото се случва онова, което не е трябвало да се случи — допуснали сме врагът да води битката по своя начин.

В двубоя ми с кучето всичко бе станало точно така. Аз отхвърлях идеята, че имам врагове, като в същото време бях принуден да се боря с тях. Когато Петрус говореше за Справедливата битка, все си мислех, че има предвид борбата за живот.

— Прав си, но Справедливата битка не е само това. Да воюваш не е грях — каза той, след като споделих съмненията си. — Да воюваш е проява на любов. Врагът ни помага да се развиваме н усъвършенстваме, както стори с теб кучето.

— Но все ми се струва, че си недоволен. Все нещо липсва. Сега пък ми говориш за тайната на меча.

Петрус каза, че това е трябвало да го знам, преди да поема по Пътя. И продължи да ми говори за врага.

— Врагът е частица от Агапе. Идва, за да изпита ръката и волята ни. Също и как боравиш с меча. Той навлиза в живота ни и ние в неговия с някаква цел. Тази цел трябва да бъде постигната. Затова да избягаш от битката е най-лошото, което можеш да направиш. По-лошо е, отколкото да загубиш, защото и да загубиш, все нещо ще научиш. Чрез бягството не се научава нищо. Само признаваш победата на своя враг.

Аз казах, че съм изненадан, задето говори по такъв начин за насилието при положение, че ми е изглеждал силно пристрастен към Исус.

— Помисли си колко необходим е бил Юда на Исус — каза той. — Трябвало е да има враг, иначе борбата му на земята не би се увенчала със слава.

Дървените кръстове по пътя разкриваха как е била постигната тази слава. С кръв, предателство и липса на вярност. Станах и казах, че съм готов да продължа.

Докато вървяхме, попитах кой е най-силният момент в битката, на който човек би могъл да се опре, за да срази врага си.

— Настоящето. Човек би могъл да намери най-солидната опора в това, което прави в момента, защото там е Агапе — желанието да победиш с вдъхновение.

Искам да е ясно още едно нещо — врагът рядко представлява злото. Той винаги съществува, защото меч, който не се използва, ръждясва в ножницата.

Сетих се как веднъж, докато строяхме вила, жена ми ненадейно реши да промени разположението на стаите. На мен се падна неприятната задача да уведомя зидаря за намеренията й. Повиках го — беше около шейсетгодишен — и му ги съобщих. Той огледа строежа, помисли и предложи много по-добро решение, което включваше иззидана вече стена. Жена ми много хареса идеята му.

Може би Петрус се опитваше по заобиколен начин да ми каже как трябва да се използва силата в настоящите ни действия за победа над врага.

Разказах му случката със зидаря.

— Животът може да ни научи повече, отколкото Необикновеният път на Сантяго — отвърна той. — Но ние не се доверяваме много на житейските уроци.

Кръстовете бяха по целия Път на Сантяго. Навярно бяха творение на поклонник със свръхчовешка сила, щом бе успял да вдигне и закрепи тежкото, масивно дърво. На всеки трийсет метра имаше кръстове, които се редяха, докъдето стигаше погледът ми. Попитах Петрус какво означават кръстовете.

— Стар и вече отхвърлен инструмент за изтезание — каза той.

— Но защо са издигнати?

— Сигурно заради някакъв обет. Откъде да знам? Спряхме пред един от тях. Беше повален.

— Може би дървото е изгнило — казах аз.

— Дърво като всяко друго. Никой от кръстовете не е изгнил.

— Значи не е бил забит стабилно.

Петрус спря и се огледа. Остави раницата на земята и седна. Само допреди няколко минути бяхме почивали и не ми стана ясно защо го направи. Инстинктивно се озърнах и потърсих с поглед кучето.

— Ти победи кучето — каза той, сякаш отгатнал мислите ми. — Не се страхувай от призраците на мъртвите.

— Тогава защо спряхме?

Петрус ми даде знак да млъкна. Стояхме безмълвно няколко минути. Пак изпитах предишния страх от кучето. Реших да остана прав, докато го чакам да проговори.

— Какво чуваш? — попита той след малко.

— Нищо. Тишината.

— Дано получим просветление да чуваме тишината! Но засега сме хора и не можем да чуем дори собствените си брътвежи. Ти така и не ме попита как съм предуга-дил идването на Легион. Сега аз сам ще ти кажа — със слуха си. Звукът дойде няколко дни по-рано, когато още бяхме в Асторга. Оттам започнах да се движа по-бързо, тъй като по всичко личеше, че пътищата ни ще се пресекат във Фонсебадон. Ти си чул същите звуци, но не си ги послушал.

Всичко е записано в звуците. Миналото, настоящето и бъдещето ни. Ако човек не умее да слуша, няма как да чуе съветите, които животът ни дава всяка секунда. Само конто се вслушва в звуците на настоящето, може да вземе правилното решение.

Петрус ме помоли да седна и да забравя за кучето. После каза, че ще ми преподаде една от най-лесните, но важни практики по Пътя на Сантяго.

И ми обясни УПРАЖНЕНИЕТО ПО СЛУШАНЕ.

— Направи го сега, веднага — каза той.

Започнах да изпълнявам, упражнението. Заслушах се във вятъра, в някакъв далечен женски глас, в даден момент чух как се чупи клонче. Наистина не беше трудно. Лекотата му ме очарова. Долепих ухо до земята и се вслушах в глухите шумове на земята. Лека полека започнах да разграничавам звуците — трептене на листа, глас в далечината, шум от криле на птица. Изгрухтя някакво животно, но не можах да определя какво е. Петнайсетте минути на упражнението отлетяха неусетно.

— С течение на времето ще видиш как това упражнение ще ти помага при вземане на правилното решение — каза Петрус, без да пита какво съм чул. — Агапе говори чрез Синята сфера, но говори също и чрез зрението, допира, аромата, сърцето и слуха. След седмица, ако не и по-рано, ти ще започнеш да чуваш гласове. Отначало те ще са плахи, но постепенно ще започнат да ти казват разни важни неща. Само внимавай с Пратеника, защото ще се опита да те обърка. Но тъй като познаваш неговия глас, той няма да представлява опасност за теб.

Петрус ме попита дали съм чул радостния възглас на някой враг, поканата на жена или тайната на моя меч.

— Чух само някакъв женски глас отдалеч — казах аз. — Беше селянка, която викаше сина си.

— В такъв случай погледни кръста пред теб и го вдигни с мисълта си.

 

УПРАЖНЕНИЕ ПО СЛУШАНЕ

Отпусни се. Затвори очи.

В продължение на няколко минути се концентрирай върху звуците около теб, сякаш става дума за оркестър и всички инструменти в него.

Лека полека започни да ги разграничаваш. Съсредоточи се върху всеки звук поотделно, сякаш свири само един инструмент. Опитай се да отстраниш от съзнанието си останалите звуци.

Ако изпълняваш ежедневно това упражнение, ще започнеш да чуваш гласове. Първо ще ти се стори, че те са плод на въображението ти. По-късно ще откриеш, че са гласовете на хора от миналото, настоящето и бъдещето, които представляват част от паметта на времето.

Упражнението трябва да се извършва само ако вече познаваш гласа на твоя Пратеник.

Минимална продължителност — десет минути.

 

Попитах за какво упражнение става дума.

— За това да повярваш в мисълта си — отговори той.

Седнах на земята в йогистка поза. Знаех, че след всичко постигнато — кучето, водопада — ще успея и сега. Втренчено загледах кръста. Представих си, че излизам от тялото си, хващам кръста за двете рамена и го повдигам с астралното си тяло. По пътя си в Традицията вече бях извършвал някои от тия дребни „чудеса“. Можех да чупя чаши и порцеланови фигурки, да местя предмети по масата. Това беше лесен магьоснически трик и въпреки че не означаваше сила, помагаше при убеждаването на „неверниците“. Никога преди не бях помръдвал такъв голям и тежък предмет, но Петрус ми бе заповядал да го направя и щях да успея.

Как ли не опитвах в продължение на половин час. Приложих астрален полет и внушение. Сетих се как Учителят управляваше гравитацията, и се опитах да повторя изричаните от него в такъв случай думи. Нищо не стана. Бях напълно концентриран, а кръстът не помръдваше. Призовах Астраин. Той се появи между огнените стълбове, но щом му заговорих за кръста, каза, че ненавижда този предмет.

Накрая Петрус ме разтърси и ме извади от транса.

— Хайде, взе да става прекалено досадно — каза той. — Щом не можеш с мисълта си, изправи кръста с ръце.

— С ръце?

— Подчини се!

Стреснах се. Внезапно пред мен се озова един суров човек, съвсем различен от онзи, който се грижеше за раните ми. Не знаех нито какво да кажа, нито какво да сторя.

— Подчини се! — повтори той. — Това е заповед! Ръцете ми бяха превързани заради схватката с кучето.

Въпреки упражнението по слушане ушите ми отказваха да повярват на чутото. Без да продумам, му показах превръзките. Но той продължи да ме гледа все така студено и безизразно. Чакаше да му се подчиня. Водачът, който ме бе придружавал през цялото време, който ми бе преподал практиките на РАМ и разказал красивите истории по Пътя на Сантяго, вече го нямаше. На негово място виждах само един човек, който ме гледа така, сякаш съм роб, и ме кара да извърша някаква глупост.

— Какво чакаш? — попита той.

Сетих се за водопада. Спомних си как тогава се бях усъмнил в Петрус и как той се показа благосклонен към мен. Разкри ми любовта си и ми попречи да се откажа от меча. Не разбирах защо такъв добър човек сега е тъй груб. Беше олицетворение на всичко онова, което човешкият род се опитва да запрати в небитието — тиранията над ближния.

— Петрус, аз…

— Подчини се, или Пътят на Сантяго свършва тук.

Страхът се завьрна. В този миг се боях от него повече, отколкото от водопада, повече, отколкото от кучето, което така дълго ме плашеше. Отчаяно започнах да се моля природата да ми даде някакъв знак, да видя или чуя нещо, което да оправдае безсмислената заповед. Ала наоколо всичко беше тихо. Трябваше да се подчиня на Петрус или да забравя за меча си. Още веднъж вдигнах превързаните си ръце, но той седна на земята и зачака да изпълня заповедта.

Тогава реших да се подчиня.

Отидох при кръста и се опитах да го бутна с крак, за да преценя колко е тежък. Едвам помръдна. Дори ръцете ми да бяха здрави, би ми било безкрайно трудно да го вдигна. Допуснах, че с превръзките задачата ще е почти неизпълнима. Но все пак щях да се подчиня. Щях да умра там, отпред, ако се наложеше, от порите ми щеше да излиза кръв, както от Исус е текла кървава пот, когато е трябвало да носи същия товар, но той щеше да види моето достойнство, може би щеше да се трогне и да ме освободи от изпитанието.

Кръстът се бе пречупил в основата, но все още се крепеше на части от дървото. Нямах джобно ножче, за да ги прережа. Стисках зъби, прегърнах го и се опитах да го измъкна от прекършената основа, без да използвам дланите си. Някои от раните ми с’е допряха до дървото и аз извиках от болка. Погледнах към Петрус, но той бе все така безучастен. Реших повече да не викам — от този момент нататък виковете щяха да умират в сърцето ми.

Установих, че важното бе не да разклащам кръста, а да го освободя от основата му. После да изкопая дупка в земята и да го пъхна в нея. Избрах един по-остър камък, пренебрегнах болката и започнах да блъскам и търкам дървото.

Но болката растеше с всяка изминала секунда, а дървото бавно поддаваше. Трябваше веднага да приключа, преди раните ми да се отворят наново и да стане непоносимо. Реших да изпълнявам задачата внимателно, та да мога да я свърша, преди болката да ме надвие. Свалих фланелката си, омотах ръката си с нея и поднових работата, малко по-добре защитен. Идеята се оказа сполучлива — успях да протрия дървото на едно място, после и на второ. Камъкът се изтъпи и потърсих друг. Всеки път щом спирах да отдъхна, имах чувството, че няма да мога да продължа. Събрах няколко остри камъка и ги използвах един след друг. Топлината, на работещата ръка трябваше да притъпи болката. Навсякъде другаде успях да от-цепя дървото с изключение на едно място — най-устойчивото. Болката в ръката ми се усилваше и аз изоставих първоначалния си план да действам бавно. Започнах да работя трескаво. Знаех, че ще дойде момент, когато болката ще е непоносима. Този момент беше близо и аз трябваше да оползотворя оставащото до него време, за да успея. Търках, удрях, чувствах, че нещо лепкаво под превръзката започва да затруднява движенията ми. Кръв навярно, казах си и се опитах повече да не мисля. Стиснах зъби. Внезапно ми се стори, че и на най-здравото място дървото поддава. Бях толкова изнервен, че веднага станах и го ритнах с все сила. Ритнах ствола, който ми причиняваше толкова страдания.

Кръстът шумно падна на една страна, освободен от основата си.

Радостта ми трая само няколко секунди. Ръката ми започна да пулсира жестоко, а аз едва започвах. Погледнах към Петрус — той спеше. Известно време се опитвах да измисля как мога да го измамя и да изправя кръста, без той да разбере.

Но пък нали той тъкмо това искаше — да изправя кръста. Нямаше как да го измамя, понеже задачата зависеше само от мен.

Погледнах земята. Беше жълта и суха. И този път камъните щяха да са единственият ми изход. Повече не можех да работя с дясната си ръка, тъй като ме болеше прекалено силно, а и отвътре беше онова, лепкавото, което много ме тревожеше. Бавно свалих фланелката, която покриваше превръзките — марлята бе напоена с кръв при положение, че раната беше почти зараснала. Петрус не беше човек.

Потърсих друг вид камък — по-тежък и по-здрав. Омотах с фланелката лявата си ръка и заблъсках по земята. Копаех пред кръста. Отначало ми се стори, че напредвам бързо, но скоро стигнах до твърда и прекалено суха почва. Копаех ли копаех, а дупката сякаш си беше все толкова дълбока. Реших да не я правя много широка, за да може кръстът да се вмести, без да е нестабилен в основата. Но така ми стана по-трудно да вадя пръстта от дъното.

Болката в дясната ръка бе изчезнала, но съсирената кръв ме притесняваше и ми се гадеше. Тъй като не бях свикнал да работя с лява ръка, камъкът постоянно се изплъзваше от пръстите ми.

Копах дълго време. Всеки път когато камъкът удряше земята, всеки път когато ръката ми се пъхаше в дупката, за да извади пръстта, аз мислех за Петрус. Наблюдавах спокойния му сън и го мразех от дъното на душата си. Но, изглежда, нито шумът, нито омразата ми го смущаваха. „Може би Петрус има някакви основания“, мислех си, но не успявах да проумея нито отношението му към мен като към роб, нито защо ме бе унижил така. Тогава почвата заприличваше на неговото лице и аз удрях с камъка. Гневът ми помагаше да стигам все по-дълбоко. Сега вече беше само въпрос на време — рано или късно щях да успея.

Щом престанах да мисля за това, камъкът удари в нещо твърдо и аз отново го изпуснах. Беше тъкмо каквото се опасявах. След толкова копане се бях натъкнал на друг камък, който беше прекалено голям, за да мога да продължа.

Станах, обърсах потта от лицето си и започнах да разсъждавам. Нямах достатъчно сили да местя кръста другаде. Не можех да започна всичко отначало, защото лявата ми ръка — сега, когато вече спрях — започна да губи чувствителност. Това беше по-неприятно от болката и ме разтревожи. Погледнах пръстите си и видях, че все още могат да се движат по моя команда, но инстинктът ми подсказваше, че не бива да жертвам повече ръката си.

Погледнах дупката. Не беше достатъчно дълбока да задържи кръста с цялата му тежест.

„Погрешното решение ще ти посочи правилното.“ Спомних си упражнението на сенките и думите на Петрус. В същото време той все повтаряше, че практиките на РАМ имат смисъл само ако мога да ги приложа при ежедневните предизвикателства, отправени ми от живота. Дори и при такова абсурдно положение практиките на РАМ трябваше да ми послужат за нещо.

„Погрешното решение ще ти посочи правилното.“ Невъзможно бе да завлека кръста някъде другаде, нямах сили за такова нещо. Невъзможно бе да продължа да копая и да проникна по-надолу в пръстта.

Тогава, щом грешният път е да дълбая по-надолу в пръстта, значи правилният е да издигна пръстта. Но как?

Внезапно цялата ми любов към Петрус се върна. Той имаше право. Аз можех да издигна пръстта.

Започнах да събирам камъните край мен и да ги редя около дупката. Смесвах ги с изкопаната пръст. С големи усилия повдигнах леко долната част на кръста и под-пъхнах под нея камъни, за да не опира в земята. След половин час пръстта беше по-висока, а дупката — достатъчно дълбока.

Сега ми оставаше единствено да пъхна кръста в дупката. Последното усилие. Трябваше да успея. Едната ми ръка беше безчувствена, другата ме болеше. И двете бяха превързани. Но гърбът ми беше здрав — имаше само няколко драскотини. Ако се пъхнех под кръста и го повдигах малко по малко, щях да успея да го плъзна в дупката.

Легнах на земята. Усетих прах в устата и очите си. Безчувствената ми ръка направи едно последно усилие и леко повдигна кръста. Легнах отдолу. Много внимателно се наместих така, че той да застане върху гръбнака ми. Усещах тежестта му. Беше голям, но не беше невъзможно да го издържа. Спомних си упражнението на семенцето и съвсем бавно започнах да заемам формата на ембрион, като се стараех да запазя в стабилно положение кръста на гърба си. На моменти ми се струваше, че ще падне, но аз се движех много бавно — можех да предусетя загубата на равновесие и да коригирам положението на тялото си. Най-накрая заех формата на ембрион. Коленете ми бяха напред, а кръстът лежеше на гърба ми. За момент основата му се заклати върху купчината камъни, но не излезе от мястото си.

„Добре че не се налага да спасявам света“, помислих си, смазан от тежестта на кръста и всичко онова, което той олицетворяваше. Завладя ме дълбоко религиозно чувство. Спомних си как някой вече го е носил на гърба си и как изранените му ръце не са могли да избягат от болката и дървото — също като моите. Религиозно чувство, пропито от страдание. Ала то бързо ме напусна, защото кръстът на гърба ми отново се заклати.

Тогава бавно започнах да се изправям — раждах се. Не можех да погледна назад и се ориентирах само по звука. Наскоро се бях научил да чувам света. Сякаш Петрус бе предугадил, че тъкмо от това познание ще имам нужда сега. Усещах тежестта. Усещах и как камъните се наместват. Кръстът се вдигаше бавно, за да мога аз да се откупя от това изпитание, а той отново да стане странна рамка на участък от Пътя на Сантяго.

Оставаше единствено последният напън — да седна на петите си и кръстът бавно да се спусне по гърба ми и да потъне в дупката. Един-два камъка се разместиха, но сега самият кръст ми помагаше, тъй като не излезе от мястото, където бях натрупал пръст. Най-накрая по хлъзва-нето върху гърба ми разбрах, че основата се е повдигнала от камъните. Дойде последният момент. Приличаше ми на случката с водопада, когато трябваше да премина през водата. Най-трудният момент, защото човек се страхува да не изгуби — ще му се да се откаже, преди това да се е случило. Още веднъж осъзнах колко абсурдна е задачата ми — да изправям някакъв кръст, когато желанието ми е единствено да намеря меча си. С рязко движение го тласнах с гръб и кръстът се плъзна. В тоя момент отново разбрах, че съдбата управлява стореното от мен.

Зачаках да чуя как кръстът се сгромолясва от другата страна и разпилява събраните от мен камъни. Помислих, че тласъкът не е бил достатъчно силен и че ще падне върху мен. Но чух само глух звук от удар в дъното на дупката.

Бавно се обърнах. Кръстът стоеше прав. Все още се клатеше от тласъка. Няколко камъка се търкулнаха от купчината, но той нямаше да падне. Бързо върнах камъните на място и прегърнах кръста, за да спре да се клати. В този момент го почувствах жив и топъл. Бях сигурен, че е бил мой другар през цялото време, докато изпълнявах задачата си. Бавно го пуснах и с крак понаместих камъните.

Известно време се наслаждавах на делото си, но раните ме заболяха. Петрус още спеше. Приближих се до него и го побутнах.

Той се събуди внезапно и погледна към кръста.

— Много добре. — Това беше всичко, което ми каза. — В Понферада ще сменим превръзките ти.