Паулу Коелю
Дневникът на един маг (15)

Лудостта

От три дни правехме непрекъснат усилен преход. Петрус ме будеше преди изгрев слънце и спирахме едва към девет вечерта. Единствените позволени почивки бяха колкото да хапнем. Водачът ми бе отменил сиестата. Изглежда, следваше някаква загадъчна програма, за която не ми обясни нищо.

Петрус изцяло бе променил поведението си. Отначало помислих, че е заради колебанието ми при водопада, но после разбрах, че не е така. Беше раздразнителен с всички и през деня честичко поглеждаше часовника си. Припомних му как ми е казал, че сами изграждаме понятието за време.

— С всеки изминал ден поумняваш — каза той. — Ще видим дали ще успееш да приложиш цялата си мъдрост, когато ти се наложи.

Един следобед бях толкова уморен от темпото на прехода, че просто не можех да стана на крака. Тогава Петрус ме накара да сваля ризата и да опра гръбнака си в едно дърво наблизо. Стоях така няколко минути и веднага ми стана по-добре. Той започна да ми обяснява, че растенията, особено старите дървета, са в състояние да предават хармония, когато някой облегне нервните си центрове на ствола. Няколко часа държа реч за физическите, енергийните и духовните свойства на растенията.

Тъй като вече бях чел нещо по въпроса, не се потрудих да си водя бележки. Речта на Петрус обаче ми помогна да се освободя от впечатлението, че му е омръзнало с мен. Започнах да гледам на мълчанието му с повече уважение, а той, може би отгатнал тревогата ми, се опитваше да е помил, когато вечното му лошо настроение позволяваше.

Една сутрин стигнахме до огромен мост, напълно несъразмерен с плиткия поток, който течеше отдолу. Беше неделя, съвсем рано, и кръчмите и баровете в околностите на градчето все още бяха затворени. Седнахме да закусим.

— Хората и природата проявяват твърде сходни капризи — казах аз, опитвайки се да поведа разговор. — Ние строим хубави мостове, а тя решава да отклони реките.

— Това е от сушата — каза той. — Приключвай бързо със сандвича, че се налага да’продължим.

Реших да го попитам защо бързаме толкова.

— Вече прекалено дълго съм по Пътя на Сантяго, нали ти казах. Много недовършени неща оставих в Италия. Трябва скоро да се върна.

Отговорът не успя да ме убеди. Може и да бе вярно, но това не беше единствената причина. Понечих да го попитам пак, но той смени темата.

— Какво знаеш за този мост?

— Нищо — отвърнах. — Но независимо от сушата той пак си е несъразмерен. Убеден съм, че реката е променила течението си.

— Нямам представа — каза той. — Мостът е познат по Пътя на Сантяго като Брод на честта. Тези поля наоколо са били сцена на кръвопролитни битки между свеви и вест-готи, а по-късно и между войниците на Алфонсо III и маврите. Може би мостът е толкова голям, та кръвта да изтече, без да удави града.

Беше някакъв опит за черен хумор. Не се засмях. На него му стана малко криво, но продължи:

— Но това име не е в чест нито на войските на вестготите, нито на победните викове на Алфонсо III. Идва от една история за любов и смърт.

През първите векове на Пътя на Сантяго, когато от всички краища на Европа се стичали поклонници, свещеници, благородници и дори крале, които искали да отдадат почитта си на светеца, дошли и престъпници и бандити. В историята има много случаи, когато са обирани цели кервани поклонници, както и чудовищни престъпления спрямо пътуващи самотници.

Всичко се повтаря, помислих си аз.

— Затова някои благородни рицари решили да осигурят защита на поклонниците. Всеки един от тях се заел да брани участък от Пътя, Но така както реките променят течението си, и човешкият идеал подлежи на промяна. Освен че плашели злосторниците, странстващите рицари взели да спорят кой е най-силен и храбър на Пътя на Сантяго. Не след дълго започнали да воюват помежду си и бандитите отново се върнали безнаказано по пътищата.

Това продължило дълго, докато през 1434 година благородник от Леон не се влюбил в една жена. Казвал се дон Суеро де Киньонес. Бил богат и силен и по всевъзможни начини се опитал да спечели сърцето на своята любима. Но дамата — историята не е съхранила нейното име — не искала и да знае за огромната му страст и го отхвърлила.

Аз изгарях от любопитство да разбера каква връзка може да има между някаква любовна драма и странстващите рицари. Петрус забеляза интереса ми и заяви, че ще ми разкаже останалата част от историята само ако веднага доям сандвича си и незабавно продължим по пътя.

— Държиш се като майка ми, когато бях дете — отвърнах, но глътнах и последната хапка, взех раницата си и поехме през заспалото градче.

Петрус продължи:

— Нашият рицар с наранените чувства решил да постъпи точно така, както би постъпил всеки отхвърлен мъж — да започне своя война. Обещал пред себе си, че ще извършиш толкова велик подвиг, че дамата никога да не забрави името му. В продължение на месеци той търсил благородния идеал, на който да посвети отхвърлената си любов. Когато, не щеш ли, една нощ чута разказите за битките по Пътя на Сантяго и му хрумнала идея.

Събрал десет свои другари, настанили се в градчето, през което минаваме, и наредил да разгласят сред поклонниците по Пътя на Сантяго, че е готов да остане трийсет дни и да прекърши триста копия, за да докаже, че той е най-силният и дързък от всички рицари по Пътя. Разположили лагера си с всичките му знамена, флагове, пажове и слуги и зачакали някой да ги предизвика.

Представих си какъв безкраен празник е настанал. Печени прасета и вино, леещо се безспир. Музика, веселба, битки. В съзнанието ми се появи една съвсем жива картина, докато Петрус продължаваше да разказва историята.

— Битките започнали на десети юли с идването на първите рицари. Киньонес и другарите му се биели през деня, а нощем организирали големи празненства. Битките били все на моста, за да не може да избяга никой. Веднъж дошли толкова кандидати, че се наложило да запалят огньове по цялата дължина на моста, та битките да продължат до сутринта. Всички победени рицари трябвало да се закълнат, че повече няма да се бият един срещу друг и че занапред едничка тяхна мисия ще е да защитават поклонниците, тръгнали към Компостела.

За няколко седмици славата на Киньонес се разнесла из дяла Европа. Освен рицари заприиждали генерали, войници и бандити, за да се изправят срещу него. Всеки знаел, че който успее да победи храбрия рицар от Леон, тутакси ще стане известен и ще се покрие със слава. Но докато другите преследвали единствено славата, Киньонес имал по-благородна цел — любовта на една жена. Този идеал му помогнал да спечели всички битки.

На девети август битките приключили и дон Суеро де Киньонес бил признат за най-храбрия от всички рицари по Пътя на Сантяго. От този ден нататък никой повече не се осмелил да се хвали с куража си. Така благородниците отново започнали да се бият само срещу общия враг — бандитите, които нападали поклонници. Тази епопея по-късно положила началото на Военния орден на Сантяго де ла Еспада.

Току-що бяхме прекосили градчето, а аз имах желание да се върна и отново да погледна Брода на честта — моста, където всичко това се бе случило. Но Петрус ме помоли да продължим.

— А какво е станало с дон Киньонес?

— Отишъл до Сантяго де Компостела и в ковчежето за мощи оставил един златен накит. Той и до ден-днешен краси бюста на Сантяго Менор.

— Питам дали се е оженил за дамата.

— О, не зная — отвърна Петрус. — По онова време историята се е пишела само от мъже. А при толкова битки кой би се интересувал от края на една любовна драма?

След като ми разказа историята за дон Суеро Киньонес, водачът ми отново потъна в обичайното си мълчание и в продължение на два дни се движихме тихо, почти без да спираме за почивка. Но на третия ден Петрус започна да върви по-бавно от обикновено. Каза, че се чувства леко изморен от усилията през последната седмица и че вече не е на възраст да продължава с това темпо, а и нямал желание. И този път бях сигурен, че не говори истината — лицето му не изразяваше умора, а силна загриженост, сякаш предстоеше да се случи нещо много важно.

Съшия следобед стигнахме до Фонсебадон — голямо селище, но цялото в руини. Каменните къщи бяха с разрушени от времето покриви от шисти. Подпорните греди бяха изгнили. Едната страна на селището гледаше към пропаст, а пред нас, зад някакъв хълм, беше едно от най-важните обозначения’по Пътя на Сантяго — Железният кръст. Този път нямах търпение да стигна веднага до странния паметник, който представляваше огромен, близо десетметров стълб с железен кръст на върха.

Кръстът е останал от времето на нашествието на Цезар. Издигнат е в памет на Меркурий. Следвайки езическия обичай, поклонниците по Пътя на Сантяго поставят в основата му по един донесен отдалеч камък. Възползвах се от огромното количество камъни в изоставения град и взех от земята парче от шиста.

Едва когато реших да ускоря ход, установих, че Петрус върви съвсем бавно. Оглеждаше рухналите къщи, по-бутваше разни паднали клони и разпокъсани книги. Накрая реши да поседнем насред площада на селището. Там имаше дървен кръст.

— Да си отдъхнем малко — каза той. Свечеряваше се, но дори да останехме там цял час, пак щеше да има време да стигнем до Железния кръст, преди да се стъмни.

Седнах до него и се загледах в безлюдния пейзаж. Както реките променят теченията си, така и хората се местят от едно място на друго. Къщите бяха солидни и сигурно бе минало доста време, докато рухнат. Мястото беше красиво. Отзад се издигаха планини, а отпред се простираше-долина. Запитах се какво е накарало толкова хора да напуснат подобно място.

— Смяташ ли, че дон Суеро де Киньонес е бил луд? — попита Петрус.

Вече не си спомнях кой е дон Суеро и му се наложи да ме подсети за Брода на честта.

— Не мисля, че е бил луд — отвърнах. Но малко се съмнявах в собствения си отговор.

— Напротив, бил е. Както и Алфонсо — монахът, с когото се запозна. Също както и аз съм луц. Моята лудост се проявява в дизайна, с който се занимавам. Ти също си луд — търсиш своя меч. У всеки от нас пламти и ни изгаря свещеният пламък на лудостта, подхранвана от Агапе.

Не е необходимо да искаш да покориш Америка или да разговаряш с птиците като свети Франциск от Асизи. И в продавача на зеленчуци от ъгъла на улицата може да се разгори свещеният пламък на лудостта, ако е доволен от това, което прави. Агапе съществува отвъд човешките разбирания и е заразна, тъй като светът се нуждае от нея.

Петрус ми беше казал, че мога да събуждам Агапе с помощта на Синята сфера, Но за да можеше да процъфти тя, не биваше да се страхувам да променя живота си. Ако нещата, с които се занимавах, ми харесваха, много добре. Но ако не ми харесваха, никога не бе късно да променя това положение. Ако допуснех промяната, щях да се превърна в благодатната почва, където творческото въображение да посее своето семе.

— Всичко, на което съм те научил, включително Агапе, има смисъл само ако си доволен от себе си. В противен случай усвоените упражнения неизбежно ще те доведат до желание за промяна. А за да не се обърнат срещу теб всички тези усвоени упражнения, трябва да позволиш промяната да се осъществи.

Това е най-трудният момент в живота на човека. Когато вижда Справедливата битка, а не намира сили за нея и за промяната. Тогава познанието ще се обърне срещу оня, който го притежава.

Погледнах към град Фонсебадон. Може пък всички хора колективно да са почувствали необходимост от промяна. Попитах Петрус дали нарочно е избрал мястото, за да ми каже всичко това.

— Не знам какво се е случило тук — рече той. — Хората често са принудени да приемат промяната, наложена им от съдбата, но аз не говоря за това. Говоря за доброволен акт, за конкретното желание да надвиеш онова, което не те удовлетворява във всекидневието.

По своя житейски път често се натъкваме на трудно решими проблеми. Примерно като това да преминеш през водопад, без да полетиш надолу. В такъв случай трябва да оставиш да се развихри творческото въображение. При теб въпросът стоеше на живот и смърт и нямаше много време да избираш. Агапе ти посочи единствения път.

Но в живота има и проблеми, при които трябва да изберем между един или друг път. Проблеми от всекидневието, като този да вземеш решение в службата, да се разделиш с някого, да се срещнеш с друг. Всяко от тези мънички решения, които ни се налага да вземаме почти ежеминутно по пътя ни, би могло да е и съдбоносно. Когато сутрин излизаш от дома си, за да отидеш на работа, можеш да избереш превозното средство, което ще те остави пред входа на работата ти жив и здрав, или друго, което ще катастрофира и пътниците в него ще загинат. Ето ти един краен пример как някакво простичко решение може да засегне фатално човека.

Докато Петрус говореше, аз се замислих за себе си. Бях избрал да тръгна по Пътя на Сантяго и да търся меча си. Сега мечът беше най-важното нещо и аз на всяка цена трябваше да го намеря. Трябваше да взема правилното решение.

— Единственият начин да вземеш правилното решение е да знаеш кое е погрешното — каза той, след като споделих тревогата си. — Трябва да проучиш другия път, без страх и малодушие, и после да решиш.

И тогава Петрус ми преподаде УПРАЖНЕНИЕТО НА СЕНКИТЕ.

— Твоят проблем е мечът — каза той, след като ми обясни упражнението.

 

УПРАЖНЕНИЕ НА СЕНКИТЕ

Отпусни се.

В продължение на пет минути гледай сенките на хората и предметите край теб. Опитай се да разбереш точно коя част на човека или предмета хвърля сянката.

В следващите пет минути продължавай да правиш същото, но междувременно установи проблема, конто искаш да разрешиш, и потърси всички погрешни негови решения.

Последно, още пет минути наблюдавай сенките и си помисли какви правилни решения са останали. Едно по едно ги отхвърляй, докато накрая откриеш единственото вярно решение на проблема.

 

Съгласих се.

— В такъв случай направи упражнението още сега. Ще отида да се поразходя. Знам, че като се върна, вече ще имаш вярното решение.

Сетих се колко бързаше Петрус тия дни. Спомних си и целия ни разговор в запустелия град. Сякаш печелеше време за някакво свое решение. Оживих се и започнах да изпълнявам инструкциите му.

Първо направих упражнението по дишане, за да вляза в хармония с околната среда. После засякох петнайсет минути по часовника и се загледах в сенките наоколо. Сенки на рухнали къщи, на камък, на дърво, на стария кръст зад мен. Гледайки сенките, осъзнах колко трудно е да се определи с точност частта, чиято е сянката. Никога не се бях замислял за това. Няколко прави греди приличаха на правоъгълни предмети, а един камък с неправилна форма изглеждаше овален в сянката си. Правих това през първите десет минути. Не ми беше никак лесно да се концентрирам, тъй като упражнението запленяваше. Тогава започнах да мисля за неправилните решения по намирането на моя меч. Имах безброй хрумвания — от това да взема автобус до Сантяго, до онова да звънна на жена си и чрез емоционално изнудване да узная мястото, където го е скрила.

Когато Петрус се върна, аз се усмихвах.

— Е? — попита той.

— Разбрах как Агата Кристи пише криминалните си романи — пошегувах се. — Тя превръща най-малко вероятната хипотеза във вярната. Сигурно е била запозната с упражнението на сенките.

Петрус попита къде е мечът ми.

— Първо ще ти опиша най-погрешния извод, до който стигнах, гледайки сенките — че мечът не е по Пътя на Сантяго.

— Ти си гений. Разбрал си, че от толкова време вървим по следите на твоя меч. Мислех, че са ти го казали още в Бразилия.

— При това на сигурно място — продължих, — където жена ми няма достъп. Допуснах, че е на открито. Вероятно така успешно се вписва в средата, че не се вижда.

Този път Петрус не се засмя. Аз продължих:

— И тъй като най-абсурдно ми се стори да е на някое многолюдно място, значи се намира на почти пусто място. А за да е възможно и малкото хора, които го виждат, да не могат да го различат от типичните испански мечове, трябва да е някъде, където никой не разпознава стиловете.

— Мислиш ли, че е тук? — попита той.

— Не, не е тук. Най-неподходящо би било да правя упражнението там, където е мечът. Тази хипотеза отхвърлих още на мига. Но сигурно е в град, който прилича на този. Не може да е в запустял град, тъй като меч в запустял град би привлякъл вниманието на поклонници и пътуващи. Скоро би увиснал да краси стената на някой бар.

— Много добре — каза той и забелязах, че се гордее с мен или с упражнението, което ми преподаде.

— Има и още нещо — казах аз.

— Какво?

— Най-погрешно би било мечът на един маг да е на светско място. Трябва да е на някое свещено място. В църква примерно, където никой не би се осмелил да го открадне. С две думи, в някоя църква в малък град край Сантяго, пред очите на всички, но добре вписващ се в средата, там е моят меч. Отсега нататък ще влизам във всички църкви по Пътя.

— Няма да е необходимо — каза той. — Когато моментът дойде, ти ще го усетиш.

Бях успял.

— Слушай, Петрус, защо бързахме толкова, а сега се заседяваме в тоя запустял град?

— Коя би била най-погрешната хипотеза?

Бързо погледнах сенките. Той имаше право. Бяхме тук заради нещо.

Слънцето се скри зад планината, но още беше доста светло, за да се смята, че денят е свършил. Мислех си, че сега навярно слънцето е някъде при Железния кръст, който толкова исках да видя и който беше едва на неколкостотин метра от мен. Исках да знам какво чакаме. Цяла седмица се движихме бързо. Единственото обяснение според мен беше, че е трябвало да стигнем на това място точно в този ден и час.

Опитах се да подхвана разговор, за да убия времето, но долових, че Петрус е напрегнат и съсредоточен. Вече не един път го бях виждал в лошо настроение, но не помнех да е бил напрегнат. Ненадейно се сетих, че съм го виждал така веднъж. По време на закуска в едно градче, чието име дори не помня, малко преди да се натъкнем на…

Погледнах настрани. Ето го. Кучето.

Свирепото куче, което веднъж ме повали на земята, страхливото куче, което втория път избяга. Петрус беше обещал да ми помогне при следващата ни среща и аз се обърнах към него. Ала до мен нямаше никого.

Вторачих се в очите на кучето, докато мозъкът ми трескаво търсеше начин да се справи с положението. Никой от двама ни не помръдна и аз за миг се сетих за каубойските филми и дуелите в запустели градчета. Никога никому няма да хрумне да накара човек да влезе в схватка с куче — прекалено невероятно е. И все пак сега аз бях в такава ситуация и изживявах наяве нещо, което и на филм би изглеждало абсурдно.

Това е Легион, понеже библейските бесове, демоните в него, са много. До мен имаше една пустееща къща. Ако се втурнех, можех да се кача на покрива и Легион нямаше да ме последва. Беше затворен в тялото и възможностите на едно куче.

Бързо отхвърлих идеята. Продължавах да не отделям очи от него. По Пътя на Сантяго често се опасявах от този момент. Сега той беше настъпил. Преди да открия меча си, трябваше да се срещна с врага и да го победя или да бъда победен от него. Единственото, което можех да направя, беше да се изправя срещу него. Ако побегнех, щях да попадна в капан. Кучето можеше и да не се върне повече, но аз щях да съм в постоянен ужас до Сантяго де Компостела. А и после по цели нощи щях да го сънувам в очакване то да се появи в следващата минута. Щях да живея в страх до края на дните си.

Докато разсъждавах, кучето тръгна към мен. Веднага престанах да мисля и изцяло се съсредоточих върху предстоящия двубой. Петрус избяга. Бях сам. Хвана ме страх. А щом усетих страха, кучето бавно започна да напредва към мен, като в същото време ръмжеше тихо. Сдържаното ръмжене беше много по-застрашително от високия лай. Страхът ми се усили. Прочело ужаса в очите ми, кучето се хвърли върху мен.

Сякаш камък ме удари в гърдите. Бях повален на земята и то започна да ме атакува. Мина ми някакъв бегъл спомен за това, че познавам смъртта си, че няма да е по такъв начин, но страхът в мен растеше и аз не успявах да го контролирам. Започнах да се боря, за да предпазя лицето и врата си. Силна болка в крака ме накара да се свия на кълбо. Усетих, че месото ми е разкъсано. Свалих ръцете си от главата и врата и посегнах към раната. В тоя момент едната ми ръка напипа някакъв камък до мен. Веднага го грабнах и започнах с цялото си отчаяние да налагам кучето.

То леко се отдръпна, по-скоро изненадано, отколкото ранено. Успях да стана. Кучето продължи да отстъпва. Изцапаният с кръв камък ми даде кураж. Прекалено много величаех силата на врага си, а това беше клопка. То не можеше да е по-силно от мен. Можеше да е по-пъргаво, но не и по-силно, защото аз бях по-тежък и по-едър от него. Страхът ми намаля, но бях изгубил контрол и започнах да крещя с камъка в ръка. Кучето отстъпи още малко и най-неочаквано спря.

Сякаш четеше мислите ми, В отчаянието си се чувствах силен и смешен, че се бия с куче. Внезапно в мен нахлу усещането за мощ. Някакъв топъл ветрец задуха из запустелия град. Този двубой започна да ми омръзва. Щеше да е достатъчно да го ударя по главата с камъка и щях да съм победител. Искаше ми се незабавно да приключа със случката, да видя раната на крака си и веднъж завинаги да сложа край на тази абсурдна история с мечове и пътища на поклонници.

Беше поредният капан. Кучето скочи и отново ме повали на земята. Този път то ловко успя да избегне удара с камъка, като захапа ръката ми и ме принуди да го изтърва. Започнах да го бия с голи ръце, но не му навреждах особено. Успявах единствено да се предпазя от повторно ухапване.

Острите му нокти започнаха да разкъсват дрехите и ръцете ми.

Внезапно чух вътрешния си глас, който ми нашепваше, че ако кучето ме надвие, битката ще свърши и ще бъда спасен. Победен, но жив. Кракът ме болеше, цялото ми тяло гореше от драскотините. Гласът настояваше да прекратя боя. Тогава го разпознах — беше Астраин, моя Пратеник, който говореше с мен. Кучето спря за момент, сякаш и то беше чуло гласа. Отново ми се прииска да прекратя цялата история. Астраин ми казваше, че много хора по света не са успели да открият своя меч, но какво от това? Аз исках да се прибера у дома, да бъда с жена си, да имам деца и да правя каквото ми харесва. Стига с тия измишльотини — двубой с куче и изкачване на водопади. За втори път си помислих това, но този път желанието ми бе по-силно и бях сигурен, че в следващата секунда ще се предам.

Някакъв шум в изоставения град привлече вниманието на животното. Погледнах встрани и видях как един овчар прибира овцете си от паша. Сетих се, че вече съм виждал същата сцена при руините на стар замък. Щом кучето забеляза овцете, скочи от мен и се приготви да ги нападне. Това беше моето спасение.

Овчарят се развика и от всички страни заприиждаха овце. Преди кучето да хукне към тях, реших да устоя още секунда, колкото да дам време на животните да избягат. Хванах го за единия крак. Връхлетя ме абсурдната мисъл, че овчарят може да ми се притече на помощ, и за миг се върна надеждата за меча и силата на РАМ.

Кучето се опитваше да се откопчи от мен. Вече не бях враг, а натрапник. Сега то искаше овцете. Но аз продължавах да го държа за крака. Чаках овчар, който не идваше, и овце, които не бягаха.

Тази секунда спаси моя живот. В мен започна да се надига огромна сила. Вече не беше илюзията за мощ, която предизвиква досада и желание да се откажеш. Астраин отново зашепна, но този път казваше нещо друго, Казваше ми, че винаги трябва да се опълчвам на света със същото оръжие, с което съм бил предизвикан. С едно куче можех да се справя само ако се превърнех в куче.

Това беше лудостта, за която Петрус ми бе говорил същия ден. И аз започнах да се изживявам като куче. Оголих зъби и тихо заръмжах. Омразата струеше през звуците, които издавах. Мярнах стреснатото лице на овчаря. А овцете — и те се страхуваха от мен точно колкото от кучето.

Легион разбра и се уплаши. Тогава му нанесох удар.

За пръв път в двубоя. Нападнах го със зъби и нокти, като се опитвах да го захапя за врата — това, което ме беше страх да не направи с мен. Усещах единствено желанието за победа. Нищо друго не беше от значение. Хвърлих се върху псето и го повалих на земята. То се бореше да се измъкне изпод тежестта на тялото ми, ноктите му се забиваха в кожата ми, но и аз хапех и дерях. Разбрах, че ако се измъкне изпод мен, пак ще избяга, а не исках това да се случи. Днес щях да го победя, щях да надвия.

Животното ме гледаше с ужас. Сега аз бях куче, а то сякаш се бе превърнало в човек. Предишният ми страх бе завладял него, и то така силно, че успя да се измъкне, но аз пак го приклещих в дъното на една от празните къщи. Зад малка стена от шисти се намираше пропастта. То нямаше къде да бяга и там щеше да види лицето на своята смърт.

Внезапно почувствах, че нещо не е в ред. Бях прекалено силен. Мисълта ми започна да се замъглява. Привидя ми се лицето на някакъв циганин и разни други неясни образи около него. Аз бях Легион. Оттам дойде моята сила. Демоните бяха напуснали нещастното уплашено куче, което всеки момент щеше да падне в пропастта. Сега бяха в мен. Изпитах ужасяващото желание да разкъсам беззащитното животно. „Ти си князът, а те са Легион“, прошепна Астраин. Но аз не исках да съм княз. Отдалеч се вслушах в гласа на моя Учител, който настойчиво повтаряше, че трябва да стигна до меча си. Налагаше се да устоя още мъничко. Не биваше да убивам кучето.

Бързо извърнах очи към овчаря. Неговият поглед потвърди мислите ми. Страхът му сега беше свързан повече с мен, отколкото с кучето.

Зави ми се свят. Не биваше да припадам. Ако припаднех, щеше да означава, че Легион е победил. Налагаше се да намеря решение. Усетих, че краката ми се подвиват, и се подпрях на една стена, която поддаде под тежестта ми. Строполих се по лице на земята сред камъни и дъски.

Земята. Легион беше Земята, плодовете на Земята. Хубавите и лошите плодове на земята, но на земята. Там беше домът му. Оттам владееше света или биваше управляван от света. Агапе избухна в мен и аз с все сила забих нокти в пръстта. Започнах да вия по начин, подобен на оня, който чух от кучето при първата ни среща. Усетих как Легион минава през тялото ми и се спуска в земята. В мен имаше Агапе, а Легион не желаеше да бъде всмукан от Всепоглъщащата любов. Това беше моята воля, която ме караше със сетни сили да се боря срещу припадъка, волята, която Агапе вложи в душата ми, и аз устоях. Цялото ми тяло трепереше.

Легион със сила слизаше в земята. Започнах да повръщам, но чувствах, че това е Агапе, която расте и излиза през всичките ми пори. Тялото ми продължи да трепери дълго след като почувствах, че Легион се е върнал в своето царство.

Опомних се, когато до последната си частица премина през пръстите ми. Седнах на земята, ранен и смазан. Пред очите ми имаше абсурдна сцена — едно разкървавено куче с подвига опашка и един уплашен овчар, който ме гледаше.

— Трябва да е от храната — каза овчарят, който не можеше да повярва на очите си. — Но щом си я повърнал, ще ти мине.

Кимнах в знак на съгласие. Той ми благодари, че съм укротил „моето“ куче, и продължи по пътя си заедно с овцете.

Петрус се появи, но не каза нищо. Откъсна парче от ризата си и с него пристегна крака ми, който кървеше силно. Накара ме да се размърдам и каза, че нищо сериозно не се е случило.

— Изглеждаш доста окаяно — усмихна се той; беше в добро настроение, което се случваше рядко, — Така няма да можем да посетим Железния кръст. Там сигурно има много туристи и ще се стреснат.

Беше ми все едно. Станах, изтупах прахта и установих, че мога да вървя. Петрус предложи да направя дишането на-РАМ и взе раницата ми. Направих упражнението по дишане и отново бях в хармония със света. След половин час щях: да съм при Железния кръст.

А някой ден Фонсебадон щеше да се възроди от руините. Легион остави там много мощ.