Паулу Коелю
Дневникът на един маг (14)

Завоеванията

Един следобед стигнахме до руините на стар замък, принадлежал на Ордена на тамплиерите. Седнахме да си починем. Петрус запали една от неизменните си цигари, а аз пийнах малко вино — беше ми останало от обяда. Огледах се — няколко селски къщи, кулата на замъка, вълнистата разорана земя, готова за сеитба. Неочаквано вдясно от мен мина овчар. Идваше откъм полето и водеше овцете си. Небето беше ’червено, а вдигнатият от животните прахоляк замъгли пейзажа, сякаш беше сън, вълшебно видение. Пастирът ни помаха за поздрав. И ние му помахахме.

Овцете минаха пред нас и продължиха по пътя си. Петрус стана. Сцената го бе впечатлила.

— Да тръгваме веднага — каза той.

— Защо?

— Защото така. Не мислиш ли, че вече твърде дълго сме все по Пътя на Сантяго?

Но нещо ми подсказваше, че се е разбързал заради магическата сцена с пастира и неговите овце.

След два дни стигнахме близо до планините на юг, които нарушаваха еднообразието на житните ниви. Пътят бе добре трасиран с жълтата маркировка на отец Жорди. Петрус обаче, без да ми обяснява каквото и да било, започна да се отклонява от жълтата маркировка и да отива все по на север. Обърнах му внимание върху този факт, но той ми отвърна доста сухо, че е мой водач и знае накъде ме води.

След почти половин час ходене започнах да долавям някакъв шум — като от падаща вода. Наоколо имаше само изгорели от слънцето поля и се зачудих от какво може да е. Но докато напредвахме, звукът се усилваше и накрая нямаше място за съмнение, че става дума за водопад: Странно бе единствено това, че колкото и да гледах наоколо, не виждах нито планина, нито водопад.

Точно тогава прехвърлихме едно малко възвишение и пред очите ми се разкри невероятно природно творение — в пропаст, в която би се побрала пететажна сграда, право към центъра на Земята се спускаше водна завеса. По краищата на гигантската дупка имаше пищна растителност, съвсем различна от местната. Беше като рамка на падащата вода.

— Да се спуснем тук — каза Петрус.

Започнахме да се спускаме и аз се сетих за Жул Берн, защото имах чувството, че пътуваме към центъра на Земята. Спускането беше стръмно и трудно. За да не падна, ми се налагаше да се хващам за бодливи клони и режещи камъни. Когато стигнах до дъното на пропастта, целите ми ръце и крака бяха издрани.

— Прекрасно творение на природата — каза Петрус.

Съгласих се. Оазис насред пустинята. Буйна растителност и капчици вода, образуващи дъга — толкова красиво беше да се види от долу на горе.

— На това място природата показва своята сила — продължи той.

— Така е — съгласих се.

— И ни дава възможност и ние да покажем силата си. Да изкачим водопада — каза моят водач. — През водата.

Отново погледнах пред себе си. Вече не виждах красив оазис и причудлив природен каприз. Стоях пред стена, висока повече от петнайсет метра, откъдето водата падаше с оглушителна сила. Езерцето, образувано от водопада, не беше по-дълбоко от човешки ръст, тъй като реката, също така оглушително изтичаше в дупка, която навярно водеше към земните недра. По стената нямаше места, където да се хвана, а и в езерцето липсваше дълбочина, която да омекоти падането. Бях изправен пред непосилна задача.

Сетих се за една случка отпреди пет години, за крайно опасен ритуал, който също като този изискваше катерене. Учителят ми позволи да реша дали искам да продължа, или не. Аз бях по-млад, бях очарован от силата му и от чудесата на Традицията и реших да продължа. Трябваше да докажа, че съм смел.

След почти едночасово катерене в планината, когато бях в най-тежкия участък, внезапно излезе силен вятър. За да не полетя надолу, трябваше да се вкопча с все сила в малката площадка, на която се бях закрепил. Затворих очи в очакване на най-лошото, а ноктите ми бяха все така забити в скалата. Как само се изненадах, когато след миг установих, че някой ми помага да съм в по-удобно и стабилно положение. Отворих очи и Учителят се оказа до мен.

Махна във въздуха и вятърът веднага спря. С необяснима ловкост, която на моменти дори приличаше на чисто упражнение по левитиране, той се спусна долу и ме накара да сторя същото.

Последвах го с разтреперани крака и възмутено попитах защо не е спрял вятъра, преди да стигне до мен.

— Защото аз го накарах да духа — отвърна той.

— За да ме убие ли?

— За да те спаси. Ти нямаше да успееш да се изкатериш по тая планина. Когато попитах дали искаш да се качиш, не проверявах твоята смелост. Проверявах твоята мъдрост.

Ти роди заповед, каквато не съм ти давал — каза Учителят. — Ако умееше да левитираш, нямаше да има проблеми. Ти обаче реши да бъдеш смел. А беше достатъчно да проявиш интелигентност.

Същия този ден той ми разказа за полудели в процеса на посвещаването магове, които стигнали дотам да не могат да различават собствените си умения от тези на учениците си. Животът ме срещна с велики мъже, отдадени на Традицията. Запознах се с трима Велики учители — включително с моя собствен, — които бяха в състояние да упражнят властта си над физическия свят върху ситуации отвъд човешките представи. Видях чудеса, съвсем точни пророчества за бъдещето, познания върху минали прераждания. Учителят ми говори за войната на Малвинските острови два месеца преди аржентинците да ги нападнат. Описа ми всичко с подробности и ми обясни причините за конфликта от гледна точка на астрологията.

Но от онзи ден нататък започнах да забелязвам, че освен всичко останало има и магове, както каза Учителят, „полудели в процеса на посвещаването“. Те напълно приличаха на учителите, дори и във властта, която имаха. Виждал съм как един от тях при пълна концентрация кара семенце да покълне за петнайсет минути. Но същият този мъж — плюс още някои — вече са докарали много свои ученици до лудостта и отчаянието. Имаше случаи с хора, свършили в психиатрична клиника, както и поне един потвърден случай на самоубийство. Тези хора бяха в така наречения „черен списък“ на Традицията. Ала бе невъзможно да се контролират и знам за доста, които и до днес продължават да действат.

Цялата тази история мина през главата ми за част от секундата при вида на невъзможния за изкачване водопад. Помислих си за дългото време, откакто с Петрус се движехме заедно, сетих се за кучето, което ме нападна, но на него не се нахвърли, за проявената невъздържаност спрямо обслужващото ни момче, за пиянството му на сватбеното тържество. Само такива неща успявах да си спомня.

— Петрус, не искам да се катеря по водопада, защото ще падна. Знам, че няма да умра, тъй като когато видях лицето на моята смърт, видях също и деня, когато тя ще ме застигне. Но може да падна и да остана сакат за цял живот.

— Паулу, Паулу… — погледна ме той и се усмихна. Изцяло се бе променил. В гласа му се долавяше нещо от Всепоглъщащата любов. Очите му блестяха.

— Ще кажеш ли, че нарушавам клетвата за подчинение, дадена, преди да поема по Пътя?

— Не нарушаваш никаква клетва. Теб не те е страх и не те мързи. И едва ли смяташ, че ти давам безсмислена заповед. Ти не искаш да се качиш, понеже по всяка вероятност си спомняш за Черните магове. Да се възползваш от правото си на решение не означава да нарушиш клетвата. Това право никога не е било отнемано на поклонниците.

Погледнах към водопада и отново към Петрус. Преценявах възможностите за изкачване, но не виждах реални.

— Обърни внимание — продължи той. — Аз ще се покатеря пръв, без да ползвам никоя дарба. И ще успея. Ако аз успея само защото съм знаел къде да поставя краката си, и ти ще трябва да сториш същото. По този начин ще отменя правото ти на решение. Ако ти откажеш, след като си ме видял да се качвам, вече ще означава, че си нарушил клетвата.

Петрус започна да събува маратонките си. Беше поне с десет години по-възрастен от мен и ако успееше да се изкачи, аз нямаше да имам повод да откажа. Погледнах водопада и усетих студ в корема си.

Той обаче не помръдна. Въпреки че беше бос, продължи да седи. Загледа се в небето и каза:

— На няколко километра оттук през 1502 година на един овчар му се явила Девата. Днес е нейният празник — Денят, на Девата на Пътя. Аз ще посветя успеха си на нея. Съветвам те да направиш същото. Да й посветиш успеха си. Но не й посвещавай болката в краката си, нито раните по ръцете си. Всички даряват само болката от изстраданото. Това не е осъдително, но вярвам, че тя би била щастлива, ако освен с болката хората я даряват и с радостта си.

Не ми се говореше. Продължавах да се съмнявам в способността на Петрус да се изкатери по стената. Реших, че всичко е просто фарс и че той ме оплита в приказките си, за да ме накара после да направя каквото не искам. Затворих очи и за миг се помолих на Девата на Пътя. Обещах, че ако с Петрус успеем да се изкачим по стената, някой ден ще се върна на това място. — Всичко, което си научил до момента, има смисъл единствено ако може да бъде приложено някъде. Спомни си как ти казах, че Пътят на Сантяго е Пътят на обикновените хора. Казвал съм го хиляди пъти. По Пътя на Сантяго, както и в живота, познанието има смисъл само ако послужи на човек да преодолее някое препятствие.

Чукът не би имал смисъл в живота, ако не съществуваха пироните, които да закове. Но дори н тогава чукът би бил безполезен, ако само си мислеше: „Аз мога да забия онези пирони с два удара.“ Чукът трябва да влезе в действие. Да се отдаде на ръката на своя притежател и да бъде използван по предназначение.

Спомних си думите на Учителя в Итатиая: „Който има меч, трябва непрекъснато да го поставя на изпитание, за да не ръждяса в ножницата.“

— Водопадът е място, където ще можеш да приложиш всичко, научено до момента — каза моят водач. — Има нещо, което е в твоя полза — знаеш датата на смъртта си. Така страхът няма да те вцепени, когато се наложи бързо да решиш къде да потърсиш опора. Но помни, че ще боравиш с вода и трябва да извлечеш от нея всичко необходимо. И не забравяй да забиеш нокът в палеца си, ако те завладеят лоши мисли, И най-вече, че във всеки момент от катеренето трябва да се уповаваш на Все-поглъщащата любов, защото тя ще те води и ще оправдава стъпките ти.

Петрус млъкна. Свали ризата и бермуците си и остана съвсем гол. После влезе в студената вода на езерцето, намокри се целият и разпери ръце към небето. Видях колко му е приятно да чувства свежестта на водата и дъгичките от капчиците край себе си.

— Още нещо — каза той, преди да се скрие зад водната завеса. — Този водопад ще те научи как да бъдеш Учител. Аз ще се кача, но между теб и мен ще има водна завеса. Ще се кача, без ти да можеш да видиш къде точно поставям ръцете и краката си. Така както ученикът никога не е в състояние да повтори стъпките на своя водач. Защото всеки има свой собствен поглед върху живота и свой собствен начин да преодолява трудностите и да постига успехите. Да обучаваш означава да покажеш, че нещо е възможно. Да научаваш е да го направиш възможно за себе си.

Повече нищо не каза. Влезе под водопада и започна да се катери. Аз можех да видя единствено силуета му като през мътно стъкло. Но беше ясно, че се катери. Бавно и непоколебимо той напредваше към върха. Колкото по-близо беше до него, толкова повече се страхувах, защото щеше да настъпи моментът и аз да направя същото. Накрая дойде и най-ужасният момент — да се покаже от водопада, без да се подпира с ръце на скалата. Силата на водата вероятно го тласкаше надолу. Главата му обаче изникна отгоре и падащата вода стана неговият сребрист плащ. Гледката трая съвсем кратко, тъй като той бързо изтласка цялото си тяло нагоре. Някак успя да се вкопчи в платото, но все още беше във водния поток. За миг го изгубих от поглед.

Най-сетне Петрус се появи на брега. Беше мокър и тялото му блестеше под слънчевата светлина.

— Хайде! — извика, ръкомахайки. — Сега е твой ред. Сега беше мой ред. Или навеки трябваше да се откажа от меча си.

Свалих всички дрехи и отново се помолих на Девата на Пътя. После се гмурнах с шава във водата. Беше ледена и тялото ми се скова, но веднага след това изпитах приятно усещане — бях жив. Без много да му мисля, се запътих към водопада.

Водата върху главата ми ме върна към абсурдния „смисъл на реалността“, който прави човека по-слаб, когато вярата и силата са му най-необходими. Усетих, че водопадът е доста по-мощен, отколкото ми се струваше. Ако ме блъснеше в гърдите, щеше да ме събори, дори и да съм стъпил с двата крака стабилно на дъното на езерото. Минах през водата и се озовах между нея и скалата, в ниша, където тялото ми се вместваше, ако бе прилепено към камъка. Тогава установих, че задачата е по-лека, отколкото си мислех.

Водата не биеше там и онова, което отвън бях взел за добре загладена стена, се оказа в действителност пълен с кухини камък. Зави ми се свят, като се сетих как, уплашен от гладката повърхност, можеше завинаги да се простя с меча си. Та тук ставаше дума за вид скала, по каквато се бях катерил десетки пъти. Сякаш чувах гласа на Петрус, който ми казва: „Виждаш ли? След като се реши един проблем, се оказва, че е бил смайващо лесен.“

Започнах да пълзя нагоре с долепено до мократа скала лице. За десет минути бях изминал почти целия път. Оставаше едно — финалът, мястото, откъдето водата минаваше, преди да се устреми надолу. Постигнатата при катеренето победа щеше да е безпредметна, ако не успеех да преодолея малкия участък, който ме делеше от простора. Беше опасно, а аз не бях видял как Петрус успя да се справи с това препятствие. Отново се помолих на Девата на Пътя, за която преди не бях чувал нищо, но към която в момента бяха насочени цялата ми вяра и надежда за триумф. Много внимателно започнах да вмъквам косата, а после и цялата си глава във водния поток, който ревеше над мен.

Водата изцяло ме погълна и замъгли погледа ми. Усетих сблъсъка и здраво се вкопчих в скалата. Наведох глава, за да се получи въздушен джоб, където да дишам. Напълно се доверявах на ръцете и краката си. Ръцете ми вече бяха държали един стар меч, а краката ми бяха вървели по Пътя на Сантяго. Бяха мои другари и ми помагаха. Но дори и така бученето на водата в ушите ми беше оглушително. Стана ми трудно да дишам. Реших бързо да провра главата си през водната стена и за момент ми причерня. С всичка сила се борех да се закрепя с крака и ръце върху издатините, но ми се струваше, че ревът на водата ме отнася някъде другаде, на загадъчно и далечно място, където нищо няма значение и където мога да стигна, ако се отдам на стихията. Свръхчовешките ми напъни да задържа краката и ръцете си вкопчени в скалата вече щяха да са ненужни. Всичко щеше да е мир и покой.

Моите крака и ръце обаче не се подчиниха на внезапния импулс да се предам. Бяха устояли на смъртно изкушение.

Главата ми бавно започна да се показва отгоре, точно както и се бе потопила. Почувствах колко обичам тялото си. Та то ми помагаше в това безумно приключение — да мина през водопад в търсене на меча си.

Щом главата ми изцяло се показа, видях слънцето да свети отгоре и си поех дълбоко въздух. Отново се изпълних със сила. Огледах се и на сантиметри от себе си открих платото, по което се движехме преди. То беше краят на прехода. Изпитах мощен импулс да се хвърля и да се вкопча в него, но от падащата вода не можех да намеря вдлъбнатина. Импулсът беше огромен, но все още не бе настъпил победоносният миг. Трябваше да се контролирам. Бях в най-сложното положение на катеренето — водата ме блъскаше в гърдите и заплашваше да ме повали на земята, от която бях дръзнал да тръгна, воден от мечтите си.

Не беше подходящо да мисля за учители и приятели. Не можех да погледна настрани и да разбера дали Петрус ще е в състояние да ме спаси, ако се подхлъзна. „Той по всяка вероятност вече хиляди пъти се е качвал оттук — мина ми през ума — и знае, че сега отчаяно се нуждая от помощта му.“ Но ето че ме изостави. Или не ме е изоставил и е зад мен, но аз не мога да извърна глава, защото ще загубя равновесие. Трябва да направя всичко сам. Трябва сам да постигна своя успех.

Двата ми крака и едната ми ръка продължаваха да са псе така вкопчени в скалата, докато другата ми ръка се пусна и се опита да влезе в хармония с водата. А водата нямаше да окаже съпротива, тъй като вече бях вложил максимума от силите си. Ръката ми усещаше това и се превърна в риба, която се подчинява, но знае къде иска да отиде. Сетих се за разни филми от детството. Бях гледал как сьомгите скачат нагоре по водопадите. Те имаха цел и трябваше да я достигнат. Като мен.

Ръката ми бавно се плъзгаше нагоре, използвайки силата на водата. Най-накрая успях да я освободя и сега изцяло на нея се падаше да открие опора и да определи съдбата ми. Като сьомгите от филмите на моето детство тя отново се гмурна във водата в търсене на място върху платото, където да намеря опора за финалния скок.

Ала камъкът тук беше гладък и хлъзгав от водата, лееща се отгоре му векове наред. И все пак трябваше да има някаква пролука. Щом Петрус успя, аз също щях да успея. Изпитах силна болка, защото знаех, че сега съм на крачка от края. Точно в такъв момент силите напускат човека и той престава да вярва в себе си, Случвало ми се е в живота да губя в последния момент. След като съм преплувал цял океан, да се удавя в прибоя. Но сега вървях по Пътя на Сантяго и това не биваше да се случва повече. В този ден трябваше да победя.

Свободната ми ръка се плъзгаше по гладката скала. Натискът ставаше все по-силен. Чувствах, че няма да издържа повече и скоро ще получа гърчове. Водата биеше и в слабините ми и болката беше много силна. Внезапно обаче свободната ми ръка откри процеп в камъка. Не беше голям и се намираше встрани от мен, но можеше да послужи за опора на другата ръка, когато дойдеше нейният ред. Мислено си набелязах процепа и свободната ми ръка пак тръгна да търси начин за моето спасение. На няколко сантиметра от първата пролука ме чакаше втора опора.

Ето! Ето го мястото, което векове наред бе служило за опора на поклонниците по Пътя на Сантяго. Почувствах това и с все сила се вкопчих в него. Пуснах се с другата ръка, силата на потока я затегли назад, но тя описа широка дъга и попадна на мястото, което я очакваше. Тялото ми веднага се устреми по пътя, отворен от ръцете, и аз се изтласках нагоре.

Голямата, последната крачка бе направена. Цялото ми тяло премина през водата и в следващия момент буйният водопад беше просто струйка, почти неподвижна. Довлякох се до брега и се предадох на умората. Слънцето огряваше тялото ми, стопляше ме и ми напомняше, че съм победил и че съм все така жив, както и преди, когато стоях в езерцето долу. Въпреки тътена на водата чух как Петрус се приближава.

Исках да стана, за да изразя радостта си, но изтощеното ми тяло отказа да се подчини.

— Стой спокойно, почивай — каза той. — Опитай се да дишащ бавно.

Направих го и съм заспал дълбоко, без да сънувам. Когато се събудих, слънцето се беше изместило, а Петрус, напълно облечен, ми подаде дрехите и заяви, че трябва да продължим.

— Много съм уморен — казах.

— Не се притеснявай. Ще те науча как да извличаш енергия от всичко край теб.

И Петрус ми преподаде УПРАЖНЕНИЕТО ПО ДИШАНЕ.

Правих го в продължение на пет минути. Станах, облякох дрехите си и взех раницата.

— Ела — каза Петрус.

Отидох до края на платото. Под краката ми бучеше водопадът.

— Оттук изглежда доста по-лесно, отколкото когато си долу — казах.

— Точно така. И ако ти бях показал гледката преди това, ти щеше да се окажеш измамен. Щеше погрешно да прецениш възможностите си.

Все още се чувствах слаб и повторих упражнението. Малко по малко цялата Вселена влезе в хармония с мен и проникна в сърцето ми. Попитах защо не ми е преподал УПРАЖНЕНИЕТО ПО ДИШАНЕ по-рано. Нали много пъти по време на Пътя на Сантяго бях изпитвал леност и умора.

— Защото никога не си го показвал — каза той през смях и ме попита дали имам още от онези вкусни маслени бисквити, които купих в Асторга.

 

УПРАЖНЕНИЕ ПО ДИШАНЕ

Изпусни всичкия въздух от дробовете си, изпразни ги колкото се може повече. После бавно вдишвай, като вдигаш ръце нагоре. Докато вдишваш, се концентрирай, за да нахлуе в теб любов и мир и да постигнеш хармония със света.

Задръж дъха си и вдигнатите си ръце колкото се може по-дълго и се наслаждавай на вътрешната и външната хармония. Когато стигнеш границата на възможностите си, рязко изпусни въздуха, като същевременно произнасяш думата „РАМ“.

Повтаряй в продължение на пет минути.