Паулу Коелю
Дневникът на един маг (12)

Смъртта

— Вие поклонници ли сте? — попита възрастната жена, която ни сервираше закуската.

Бяхме в Асофра — място с малки къщи, на чиито фасади имаше средновековни гербове, и с изворче, където преди минути си бяхме напълнили манерките.

Аз потвърдих и очите на жената се изпълниха с уважение и гордост.

— Когато бях дете, оттук на ден минаваше поне по един поклонник на път за Компостела. След войната и след Франко не зная какво стана, но сякаш поклоненията спряха. — Вероятно са направили шосе. В днешно време хората обичат да пътуват с кола.

Петрус не каза нищо. Беше се събудил в лошо настроение. Аз се съгласих с жената и си представих едно ново асфалтирано шосе, което минава през планини и долини, представих си коли с изрисувани върху гюруците мидени черупки и магазинчета за сувенири на входа на манастирите. Току-що бях привършил кафето с мляко и филията със зехтин. Погледнах в справочника на Аймерик Пико, изчислих, че следобед би трябвало да пристигнем в Санто Доминго де ла Калсада, и възнамерявах да пренощувам в Парадор Насионал. Харчех доста по-малко от предвиденото, въпреки че се хранех по три пъти на ден. Време беше да си позволя тази ексцентричност и да даря тялото си със същото отношение, каквото имах към стомаха си.

Бях се събудил със странна припряност и с желание незабавно да стигна до Санто Доминго — усещане, което само преди два дни, докато вървяхме към параклиса, бях сигурен, че повече не ще изпитам. Петрус също беше посърнал, по-мълчалив от обикновено. Не знаех дали не е заради срещата с Алфонсо преди два дни. Много ми се щеше да призова Астраин и да си поговорим, но никога не го бях викал сутрин и не знаех дали ще има ефект. Отказах се от идеята.

Приключихме със закуската и тръгнахме. Минахме покрай средновековен дом с герб на фасадата, покрай руините на стар хан за поклонници и край малък парк на изхода на града. Тъкмо когато се канех отново да потъна в полята, усетих силно присъствие от лявата си страна. Продължих да вървя, но Петрус ме възпря.

— Няма смисъл да бягаш — каза. — Спри и се изправи срещу това.

Опитах се да се отскубна от Петрус и да продължа напред. Чувството беше неприятно, нещо като колики в коремната област. За миг ми се прииска да повярвам, че е от хляба със зехтин, но и преди го бях усещал и не можах да се заблудя. Напрегнатост. Изнервеност и страх.

— Погледни назад. — В гласа на Петрус звучеше паника. — Погледни назад, преди да е станало късно!

Рязко се извърнах. Отляво имаше малък запустял дом с обгоряла от слънцето растителност. Едно маслиново дръвче протягаше кривите си клони към небето. А между дръвчето и къщата, с поглед, вперен в мен, стоеше куче.

Черно куче, същото, което преди няколко дни бях прогонил от дома на жената.

Забравих за присъствието на Петрус и се втренчих в очите му. Нещо в мен — може би гласът на Астраин или на моя ангел-пазител — ми подсказваше, че ако отклоня поглед, то ще ме нападне. Останахме така, взирахме се очи в очи незнайно колко дълго. Чувствах, че след като съм изпитал Всепоглъщащата любов, отново съм изправен срещу неизменните ежедневни заплахи на съществованието. Чудех се защо кучето ме е последвало толкова надалеч. В крайна сметка какво искаше, та аз бях един поклонник, тръгнал да търси своя меч — никак не ми беше до стълкновения с хора и животни по пътя. Опитах се да изразя това с очи, припомняйки си монасите, които разговаряха с погледи, но кучето не помръдваше. Гледаше ме все така втренчено и безизразно, но готово да ме нападне, ако се разсея или покажа страх.

Страх! Усетих, че това чувство се е изпарило. Положението ми се струваше прекалено глупаво, за да се страхувам. Стомахът ми се беше свил и ми се гадеше от напрежение, но не се боях. Нещо ми подсказваше, че иначе очите ми ще ме издадат пред животното и то отново ще ме повали, както бе сторило предишния път. Не биваше да отмествам поглед дори и когато усетих, че по пътеката отдясно приближава някаква фигура.

Фигурата спря за момент, после тръгна право към нас. Пресече линията на погледа ми и каза нещо, което не можах да разбера. Гласът принадлежеше на жена, чието присъствие беше добре дошло, приятелско и полезно.

В частта от секундата, когато фигурата застана между моите очи и тези на кучето, стомахът ми се отпусна.

Аз имах могъщ приятел, който ми се притече на помощ в тази толкова абсурдна и ненужна схватка. Когато фигурата отмина, кучето бе свело очи. Скочи и изтича зад запустялата къща. Изгубих го от поглед.

Едва тогава усетих, че сърцето ми ще се пръсне от ужас. Сърцебиенето бе така силно, че ми се зави свят и помислих, че ще припадна. Докато всичко се въртеше пред очите ми, погледнах към пътя, откъдето двамата с Петрус бяхме минали минути по-рано. Търсех фигурата, която ми бе помогнала да надвия кучето.

Една монахиня. Беше с гръб и се движеше в посока към Асофра. Не можех да видя лицето й, но си припомних гласа и реших, че е най-много на двайсет и няколко години. Погледнах натам, откъдето бе дошла — пътека, която не водеше наникъде.

— Това е тя… тя ми помогна — промърморих, а световъртежът ми се усили.

— Недей да раждаш още фантазии в тоя и бездруго толкова необикновен свят — каза Петрус, като се приближи и ме хвана под ръка. — Тя е от един манастир в Каняс. Намира се на около пет километра оттук. Ясно е, че няма как да го видиш.

Сърцето ми продължаваше да бие ускорено и имах чувството, че ще припадна. Бях прекалено стреснат, за да мога да говоря или да поискам някакво обяснение. Седнах на земята, а Петрус плисна малко вода на лицето и врата ми. Спомних си, че постъпи по съшия начин и когато излязохме от дома на жената, само че тогава плачех и се чувствах добре. Сега усещането беше точно обратното.

Петрус ме остави да си почина за известно време. От водата се посъвзех и гаденето взе да минава. Постепенно се връщах към нормалното си състояние.

Когато се почувствах добре, Петрус предложи да повървим малко и аз се подчиних. След петнайсетина минути умората се върна. Седнахме в основата на средновековна колона с кръст на върха. Такива колони служеха да указват участъци от Пътя на Сантяго.

— Паниката ти навреди много повече от кучето — каза Петрус, докато си почивах.

Исках да разбера причината за тази абсурдна среща.

— В живота и по Пътя на Сантяго има някои неща, които се случват независимо от волята ни. Още при първата ни среща ти казах, че в очите на циганина съм прочел името на демона, с когото ще се сблъскаш. Много се изненадах, когато разбрах, че демонът ще е куче, но тогава не ти споменах нищо. Едва когато стигнахме в дома на жената и ти за пръв път изпита Всепоглъщащата любов, видях твоя враг.

Когато прогони кучето на онази жена, ти не го постави на определено място. Нищо не се губи, всичко се трансформира, нали? Ти не направи като Исус, конто е позволил на бесовете да влязат в стадо свине и те са скочили в пропастта, Ти просто прокуди кучето. Сега тази сила няма определена посока и върви по дирите ти. Преди да намериш меча си, трябва да решиш дали искаш да бъдеш роб или господар на силата.

Умората ми взе да минава. Поех дълбоко въздух, с гърба си усетих студения камък на колоната. Петрус ми даде още малко вода и продължи:

— Случаите на обсебване се появяват, когато хората губят властта си над земните сили. Проклятието на циганина е всяло страх у жената, а страхът е отворил пролука, през която да се промъкне Пратеникът на умрелия. Това не е обичайно, но не е и рядко явление. Много е важно как ще реагиращ на чуждата заплаха.

Този път аз се сетих за откъс от Библията. В Книга на Йов пише: „Защото онова, от което се боях, случи ми се.“

— Една заплаха сама по себе си не може да доведе до нищо, ако не бъде приета. Докато водиш Справедливата битка, никога не забравяй това. Така както не бива да забравяш, че да нападнеш или избягаш е част от битката. Но не и да се вцепениш от ужас. В никакъв случай.

Тогава аз не изпитвах страх. Бях изненадан от себе си. Споделих го с Петрус.

— Разбрах. Иначе кучето щеше да те нападне. И е почти сигурно, че щеше да те надвие. Защото то не се страхува. Най-забавно беше идването на монахинята. Предусещайки положително присъствие, твоето богато въображение реши, че някой ти се притичва на помощ. Тази твоя увереност те спаси. Макар и основана на нещо напълно безпочвено.

Петрус имаше право. Той се разсмя звучно и аз се присъединих към смеха му. Станахме, за да продължим напред. Вече ми беше олекнало и бях в добро настроение.

— Има обаче нещо, което трябва да знаеш — каза Петрус, докато вървяхме. — Двубоят с кучето може да свърши с победа за единия от двамата. То отново ще се появи и следващия път се опитай да доведеш схватката до края. В противен случай призракът му ще те тормози през остатъка от дните ти.

При срещата с циганина Петрус бе споменал, че знае името на демона. Попитах го какво е то.

— Легион — каза. — Тъй като бесовете в него са много.

Вървяхме през земи, които селяните подготвяха за сеитба. Тук-там напояваха нивите с допотопни водни помпи в извечната борба със сухата почва. От двете страни на Пътя на Сантяго бяха натрупани камъни като непрекъсната стена, която се сливаше с рисунъка на полето. Помислих си за дългите векове неспирен труд по тези земи. Но винаги изникваше някой камък, който трябва да бъде отстранен, камък, който може да счупи острието на ралото, камък, от който конят би окуцял и който оставя мазоли по ръцете на земеделеца. Тази борба се подновяваше година след година и никога не свършваше.

Петрус бе по-мълчалив от обикновено и аз си дадох сметка, че от сутринта почти не е продумвал. След разговора край средновековната колона той се бе затворил в себе си и не отговаряше на повечето ми въпроси. Исках да науча още за „многото бесове“. Преди ми беше казал, че човек има само по един Пратеник, Ала сега не беше в настроение да разговаря и реших да изчакам някой по-подходящ момент.

Изкачихме малко възвишение, откъдето се виждаше кулата на църквата в Санто Доминго де ла Калсада. Оживих се от гледката. Започнах да си мечтая за удобствата и магията на Парадор Насионал. От това, което бях чел, знаех, че сградата е построена от самия свети Доминго, за да подслонява поклонниците. Там нощувал веднъж и свети Франциск от Асизи на път за Компостела, Всичко това ме въодушеви.

Трябва да наближаваше седем вечерта, когато Петрус ме накарада спрем. Сетих се за Ронсесвал, за бавното ни придвижване, когато толкова се нуждаех от чаша вино в студа. Притесних се, че ми е подготвил нещо такова.

— Един Пратеник не може да ти помогне да победиш друг Пратеник. Те не са нито добри, нито лоши, както ти казах преди, но притежават някакво чувство за лоялност помежду си. Не разчитай на Астраин да победиш кучето.

Точно сега не ми се говореше за пратеници. Искаше ми се час по-скоро да се озова в Санто Доминго.

— Пратениците на мъртвите могат да се влеят в нечие обзето от страх тяло. Затова в случая с кучето те са много. Дошли са по покана на страха на жената. Не само онзи на убития циганин, но и други, най-различни пратеници, блуждаещи из пространството в търсене на някакъв начин да влязат в контакт със силите на земята.

Едва сега отговаряше на моя въпрос. Но нещо в тона му ми се стори изкуствено, сякаш не му се приказваше за това. Инстинктът ми ме накара да застана нащрек.

— Какво искаш, Петрус? — попитах леко раздразнен.

Водачът ми не отговори. Излезе от пътя и отиде до едно старо дърво, почти без листа. Намираше се на десетина метра навътре в полето-и беше единственото дърво на хоризонта. Понеже не ми беше дал знак да го последвам, аз останах на пътя, И присъствах на необичайна сцена. Петрус започна да обикаля дървото. Говореше нещо на висок глас, гледайки към земята. Когато свърши, ми помаха да се приближа.

— Седни тук — каза. В тона му имаше нещо различно, но не можех да разбера дали е съчувствие или нежност. — Ще останеш тук. Утре ще се срещнем в Санто Доминго де ла Калсада.

Преди да успея да кажа каквото и да било, Петрус продължи:

— Тия дни — уверявам те, че няма да е днес — ти ще трябва да се изправиш срещу най-големия си враг по Пътя на Сантяго, Кучето. Когато този ден дойде, бъди спокоен. Аз ще съм до теб и ще ти давам необходимата сила в схватката. Но днес ще трябва да се изправиш срещу друг един враг, един нереален враг, който обаче може да те погуби или да ти бъде най-верен другар — смъртта.

Човекът е единственото създание в природата, което осъзнава, че ще умре. Затова, само за това, дълбоко уважавам човешкия род. Вярвам, че ще има по-добро бъдеще от настоящето. Макар да знае, че дните му са преброени и че всичко ще свърши, когато най-малко очаква, човекът води с живота борба, достойна за безсмъртните. Онова, което хората наричат суета — да оставят след себе си дела, деца, да увековечат името си, — аз смятам за най-висша проява на човешко достойнство.

Става така обаче, че бидейки крехко създание, човекът все се опитва да скрие от себе си своята твърда убеденост, че ще умре. Не си дава сметка, че именно смъртта го кара да извършва най-добрите постъпки в живота си. Страх го е от преминаването в мрака, таи дълбок ужас от непознатото. Единственият начин да се пребори със страха си е да забрави, че дните му са преброени. Не разбира, че с ясното съзнание за смъртта ще има кураж за много повече, ще се осмели да отиде много по-надалеч от завоеванията на битието. Защото няма да има какво да губи, тъй като смъртта е неизбежна.

Възможността да прекарам нощта в Санто Домннго започна да ми изглежда все по-неосъществима. Следях с нарастващ интерес думите на Петрус. И слънцето умираше зад хоризонта пред нас. Може би и то беше чуло онези думи.

— Смъртта е наш верен другар, защото тъкмо тя придава истински смисъл на живота ни. Но за да можем да видим същинското й лице, трябва да познаваме всички чувства и страхове, които дори само споменаването й може да предизвика у кое да е живо същество.

Петрус седна под дървото и ме накара да сторя същото. Каза, че малко преди това е обиколил няколко пъти дънера, защото се е сетил за всичко, случило се с него по време на пътя му към Сантяго. После извади от раницата си два сандвича. Беше ги купил на обяд.

— На това място за теб няма никаква опасност — каза, докато ми подаваше сандвичите. — Няма отровни змии, а и кучето ще те нападне едва след като забрави тазсутрешния си провал. Наоколо няма и престъпници. Тук си на сигурно място. Единствената заплаха е твоят страх.

Петрус ми каза, че преди два дни съм изпитал нещо толкова силно и яростно, колкото е и смъртта — Всепоглъщащата любов. Каза, че и за момент не съм се поколебал или уплашил, тъй като не съм имал предразсъдъци, що се отнася до тази любов. Ала всеки от нас имал предразсъдъци, свързани със смъртта, без да си дава сметка, че тя е просто още едно проявление на Агапе. Аз отвърнах, че за всичките тези години, когато съм упражнявал магии, на практика съм изгубил страха си от смъртта. В действителност повече ме плашеше начинът, по който ще умра, отколкото самата смърт.

— В такъв случай тази нощ ще изпиташ най-ужасния начин да умреш.

И Петрус ми преподаде УПРАЖНЕНИЕТО ДА БЪДЕШ ПОГРЕБАН ЖИВ.

— Трябва да го направиш само веднъж — каза той, докато си припомнях подобен театрален етюд. — Важно е да го превърнеш в съвсем истинско преживяване, да събудиш у себе си целия необходим страх, за да може упражнението да излезе от дъното на душата ти. Нека падне маската на ужаса, която прикрива нежното лице на твоята смърт.

Петрус стана и аз видях силуета му да се очертава на фона на пламналото от залеза небе. Тъй като продължавах да седя, фигурата му изглеждаше внушителна и огромна.

— Петрус, имам още един въпрос.

— Какъв?

— Тази сутрин ти беше мълчалив и странен. Усети преди мен появата на кучето. Как стана това?

— Когато съпреживяхме Всепоглъщащата лгобов, споделихме Абсолютното. Абсолютното показва на хората какво са в действителност — огромна мрежа от причинно-следствени връзки, където и най-малкият жест на един дава отражение върху живота на друг. Тази сутрин късчето Абсолютно все още бе твърде живо в душата ми. Аз разбирах не само теб, но и всичко на света, без ограничения във времето и пространството. Сега вече ефектът е доста по-слаб. Ще се усили отново следващия път, когато направя упражнението на Всепоглъщащата любов.

Сетих се за лошото настроение на Петрус сутринта. Ако това, което казваше, бе вярно, значи светът изживяваше лош момент.

— Ще те чакам в Парадор Насионал — каза той, отдалечавайки се. — Ще оставя името ти на рецепцията.

Проследих го с очи, докъдето можах. В полето, вляво от мен, селяните бяха приключили работа и си тръгваха. Реших да направя упражнението, когато съвсем се мръкне.

 

УПРАЖНЕНИЕ ДА БЪДЕШ ПОГРЕБАН ЖИВ

Легни на земята и се отпусни. Кръстосай ръце върху гърдите си, както правят с покойниците.

Представи си всички детайли от погребението, сякаш то ще бъде извършено сутринта. Единствената разлика е, че теб ще те погребат жив. Докато действието напредва — църквата, погребалното шествие, спускането на ковчега, червеите в земята, — ти все повече ще напрягаш мускулите си в отчаян опит да помръднеш. Но недей. Когато повече не можеш да издържаш, с движение, което да включва цялото ти тяло, строши дъските на ковчега, захвърли ги настрани и си поеми дълбоко въздух — свободен си. Движението ще доведе до по-голям резултат, ако е съпроводено с вик, излязъл от дълбините на тялото ти.

 

Бях спокоен. За пръв път, откакто бях поел по Необикновения път на Сантяго, оставах сам. Станах и се поразходих наоколо, ала нощта се спускаше бързо и реших да се върна под дървото, за да не се изгубя. Преди да падне пълен мрак, мислено изчислих разстоянието от дървото до пътя. Дори в тъмнината бих могъл да го намеря и да стигна до Санто Доминго, воден единствено от лунния сърп, който започна да се очертава на небето.

До момента ни най-малко не ме беше страх. Дори смятах, че ще трябва доста да напрегна въображението си, за да си представя ужаса от кошмарната смърт. Няма обаче никакво значение на колко години е човек. Щом падне нощта, тя донася със себе си страхове, скрити в душата от най-ранна детска възраст. Колкото по-тъмно ставаше, толкова по-неуютно се чувствах.

Бях сам насред полето и ако започнех да викам, нямаше кой да ме чуе. Сетих се как на сутринта едва не колабирах. Никога по-рано сърцето ми не бе туптяло така неукротимо.

Ами ако бях умрял? Животът щеше да свърши — това е най-логичният извод. По време на пътя си в Традицията вече бях разговарял с множество духове. Бях напълно убеден в задгробния живот, но така и не ми беше хрумвало да се запитам как става преходът. Сигурно е ужасно да преминеш от едно измерение в друго, колкото и да си подготвен психически. Ако бях умрял тази сутрин примерно, Пътят на Сантяго би бил съвсем безсмислен, както и годините ми на обучение, носталгията по семейството, скритите в колана ми пари. Сетих се за растението, което стоеше на бюрото ми в Бразилия, То щеше да продължи да съществува, както и останалите растения, автобусите, зарзаватчията на ъгъла, който винаги продаваше по-скъпо, телефонистката, която ме информираше за номерата извън указателя. Всичките тези дреболии — които щяха да изчезнат, ако бях умрял тази сутрин — изведнъж станаха неимоверно важни за мен. Тъкмо те, а не звездите и не познанието, ми казваха, че съм жив.

Вече бе тъмна нощ. Съзирах на хоризонта бледите светлинни на града. Легнах на земята и се вгледах в клоните на дървото над главата ми. Започнах да чувам разни странни шумове, всякакви звуци. Нощните животни излизаха на лов. Петрус не можеше да знае всичко, та и той беше човек като мен. Каква беше гаранцията ми, че наистина няма отровни змии? Ами вълците, не беше ли възможно, подушили миризмата ми, да решат да наминат насам тая нощ? Един по-силен звук ме стресна, нещо като пукот от счупен клон. Сърцето ми отново задумка.

Напрежението ми се усилваше. Най-добре да направя упражнението веднага и да вървя в хотела. Започнах да се отпускам и скръстих ръце на гърдите си, като покойник. Нещо до мен помръдна. Скочих и се изправих на крака.

Нямаше нищо. Нощта бе завзела всичко и бе донесла със себе си човешките страхове. Пак легнах, този път решен да превърна страховете си в стимул за упражнението. Усетих, че въпреки захладняването се потя.

Представих си затворения ковчег и завинтените болтове. Бях неподвижен, но бях жив и изпитвах желание да кажа на семейството си, че виждам всичко, че ги обичам, но от устата ми не излизаше нито звук. Баща ми, разплаканата ми майка, приятелите ми наоколо, а аз бях сам! От всичките тези любими хора никой не можеше да разбере, че съм жив, че още не съм направил в живота всичко, което съм искал. Отчаяно се опитвах да отворя очи, да дам знак, да потропам по капака на ковчега. Но нищо в тялото ми не помръдваше.

Усетих как ковчегът се поклаща, носеха ме към гроба. Можех да чуя как стържат халките на стоманените дръжки, стъпките на хората отзад, гласове, които си разменят реплики. Някой каза, че по-късно ще има вечеря, друг из-коментира, че съм починал твърде рано. Започнах да се задушавам от аромата на цветята около главата си.

Спомних си как се бях отказал да ухажвам две-три жени от страх да не ме отхвърлят. Сетих се за случаите, когато бях отложил за по-късно нещата, които исках да направя. Изпитах огромно самосъжаление не само защото са ме погребали жив, а защото ме е било страх да живея. За какво е бил страхът от едно потенциално „не“, защо е трябвало да оставя нещо за после, щом най-важното е пълноценно да се насладим на живота? Ето ме сега, затворен в ковчег, и вече е късно да се върна назад и да проявя необходимия кураж.

Ето ме сега, аз съм Юда, предал самия себе си. Ето ме сега, без да мога да движа мускулите си. Главата ми крещи за помощ, а хората отвън са потопени в живота, загрижени за заниманията си довечера, гледат статуи и сгради, които аз повече не ще видя. Обзе ме чувство за огромна несправедливост — погребан съм, а останалите продължават да живеят. Щеше да е по-добре, ако се беше случила голяма катастрофа и всички заедно, на един кораб, пътувахме към мрачното място, накъдето ме бяха понесли сега. Помощ! Аз съм жив, мозъкът ми продължава да работи.

Поставиха ковчега ми на ръба на трапа. Ще ме погребат! Жена ми ще ме забрави, ще се омъжи за някой друг и ще похарчи парите, които сме се мъчили да съберем през всичките тези години! Но какво значение има това? Аз искам да съм с нея в момента, защото съм жив!

Чувам плач, усещам как от очите ми също се търкулват две сълзи. Ако сега отворят ковчега, ще ме видят и ще ме спасят. Но усещам единствено как той се спуска в гроба. Внезапно всичко потъва в тъмнина. Преди имаше малък светъл процеп по ръба на ковчега, но сега е пълен мрак. Лопатите на гробарите ме засипват с пръст, а аз съм жив! Заравят ме жив! Усещам как въздухът натежава, ароматът на цветя е непоносим, чувам как стъпките на хората се отдалечават. Ужасът е пълен. Не мога да мръдна. Те ще си отидат сега, скоро ще настъпи нощта и никой няма да чуе как блъскам по ковчега си!

Стъпките се отдалечават, никой не чува как крещя в мислите си, сам съм в мрака, задушно е, ароматът на цветя започва да ме подлудява, Внезапно чувам някакъв шум. — Червеите, червеите, които идват, за да ме изядат жив. С все сила се опитвам да раздвижа някоя част от тялото си, но всичко е безжизнено. Червеите започват да пълзят по тялото ми. Хлъзгави, студени. Разхождат се по лицето ми, влизат в панталоните ми. Един от тях прониква в ануса ми, друг започва да се пъха в ноздрата ми. Помощ! Изяждат ме жив, а никой не ме чува, никой нищо не ми казва, Червеят, който се пъхна в ноздрата, започна да се спуска по гърлото ми. Усещам как друг влиза в ухото ми. Трябва да изляза оттук! Къде си, Боже, та не отговаряш? Започнаха да ядат гърлото ми, повече няма да мога да викам! Проникват от всички страни, през ушите, през крайчеца на устата, през отвора на пениса ми. Чувствам ония лигави, хлъзгави гадини в себе си, трябва да изкрещя, трябва да се освободя! Залостен съм в тоя тъмен и студен гроб, не ми достига въздух, червеите ме прояждат! Трябва Да се раздвижа. Трябва да строша този ковчег! Господи, помогни ми да събера всичките си сили, защото трябва да се раздвижа! АЗ ТРЯБВА ДА ИЗЛЯЗА ОТТУК! ТРЯБВА! АЗ ЩЕ СЕ РАЗДВИЖА! ЩЕ СЕ РАЗДВИЖА!

УСПЯХ!

Дъските на ковчега се разхвърчаха навсякъде, гробът изчезна, а аз изпълних гърдите си с чистия въздух на Пътя на Сантяго. Тялото ми трепереше от глава до пети, бях подгизнал от пот. Размърдах се леко и усетих, че съм се изпуснал. Но всичко това беше без значение — аз бях жив.

Продължавах да треперя и не полагах никакво усилие да се овладея. Изпълни ме чувство на огромно спокойствие. Усетих нещо като присъствие до себе си. Погледнах и видях лицето на смъртта си. Не беше смърт, каквато минути преди това бях изпитал, родена от страховете и въображението ми. Беше моята истинска смърт—дружелюбна и напътстваща ме. Тя нямаше да допусне да бъда страхливец нито за миг в живота си. Отсега нататък щеше да ми помага повече, отколкото ръката и съветите на Петрус. Нямаше да ми позволи да отлагам за бъдещето онова, което мога да преживея в настоящето. Нямаше да ме остави да бягам от сраженията в живота и щеше да ми помогне да поведа Справедливата битка. Никога повече, в никой момент, нямаше да се чувствам смешен, че правя нещо. Защото тя беше тук и ми казваше, че когато ме поведе за ръка-към други светове, аз няма да понеса със себе си най-големия от всички грехове — съжалението. Уверен в присъствието й, взирайки се в милото й лице, бях сигурен, че ще пия жадно от живата вода на съществованието.

Нощта вече не криеше тайни и страхове. Беше хубава, спокойна нощ. Когато треперенето ми премина, станах и се отправих към водните помпи на полето. Изпрах бермудите си и сложих другите, които бяха в раницата мя. После се върнах при дървото и изядох двата сандвича, които Петрус ми беше оставил. Това беше най-вкусната храна на света, тъй като бях жив и смъртта вече не ме плашеше.

Реших да спя точно там. В края на краищата мракът никога не ми се бе струвал по-безопасен.