Паулу Коелю
Дневникът на един маг (11)

Вдъхновението

— Да говоря всички езици човешки и дори ангелски… да имам пророчески дар… и такава силна вяра, че да мога и планини да премествам, щом любов нямам, нищо не съм.

Петрус отново се позоваваше на апостол Павел. Според него Павел бе великият окултен преводач на Христовото послание. Този следобед решихме да ловим риба, след като цяла сутрин бяхме вървели. Рибата не кълвеше, но водачът ми изобщо не обръщаше внимание на това. Според него риболовът бе нещо като символ на връзката между човека и света — знаем какво искаме и ако сме настоятелни, ще го постигнем. А времето за постигане на целта зависи от Божията помощ.

— Много е важно да се прави нещо спокойно, преди да се вземе важно житейско решение — каза той. — Дзенбудистките монаси слушат как растат скалите. Аз предпочитам да ловя риба.

Но в този момент, при тази жега, дори червените лениви риби — почти на повърхността на водата — не обръщаха внимание на куката. Дали влакното е потопено, или не, все същият резултат. Реших да се откажа и да се поразходя. Отидох до едно старо изоставено гробище край реката. Портата на гробището бе напълно несъразмерна с останалата част. Върнах се при Петрус. Разпитах го за гробището.

— Портата е от стара болница за пилигрими — каза той, — Но е била изоставена и на някого му хрумнало да използва фасадата и да построи гробище.

— Което също е изоставено.

— Така е. Нещата в този живот са съвсем краткотрайни.

Казах, че е бил твърде суров предната вечер, докато е съдил хората на тържеството. Петрус се изненада от думите ми. Увери ме, че разговорът ни не е бил нищо повече от това, което вече ни се е случвало в личния живот. Всички сме се втурнали да търсим Ерос, а когато Ерос се опита да се превърне във Филос, решаваме, че любовта не ни е необходима. Без да си даваме сметка, че именно Филос ще ни отведе до по-висшата форма на любов, до Агапе.

— Кажи ми нещо повече за Агапе — помолих. Петрус отвърна, че за Агапе не може да се говори, трябва да бъде изживяна. Ако сме имали шанс, той щял да ми покаже още този следобед едно от лицата на Агапе. Но за тази цел трябвало Вселената — както е при риболова — да съдейства, за да може всичко да върви добре.

— Пратеникът ще ти помогне, но има нещо, което е отвъд възможностите му, отвъд желанията и отвъд самия теб.

— Какво е то?

— Божествената искра. Онова, което хората наричат късмет.

Когато слънчевите лъчи престанаха да са така горещи, пак тръгнахме да вървим. Пътят на Сантяго минаваше през някакви лозя и ниви, които бяха съвсем пусти по това време на деня. Пресякохме главния път, също пуст, и се върнахме в гората, В далечината виждах връх Сан Лоренсо, най-високата точка на Кастилия. Доста неща се бяха променили в мен, откакто за пръв път срещнах Петрус край Сен Жан Пие-дьо-Пор. Бразилия и работата, която имах да върша, почти напълно се бяха изличили от съзнанието ми. Единствено жива бе моята цел и аз всяка нощ я обсъждах с Астраин, който ми се явяваше все по-ясно. Винаги го виждах седнал до мен, знаех, че има нервен тик на дясното око и че се усмихва презрително, щом започна да му повтарям нещо, за да се уверя, че ме е разбрал. Преди няколко седмици — особено през първите дни — бях започнал да се притеснявам, че никога няма да стигна до края на пътя. Докато минавахме през Ронсесвал, бях обзет от силна досада и изпитвах желание веднага да стигна до Сантяго, да взема меча си и да се върна, за да поведа така наречената от Петрус Справедлива битка. Но сега привързаността ми към цивилизацията, която с такава мъка изоставих, бе почти забравена. В този момент единствените ми грижи бяха слънцето над моята глава и желанието да изживея Агапе.

Спуснахме се в една долчинка и прекосихме някакво сухо речно корито. После с мъка се изкачихме на отвъдния бряг. В миналото тук навярно бе имало буйна река, която с бучене бе дълбала земята, за да търси нейните тайни. Сега беше пресъхнала и лесно можеше да се прекоси. Но долината, която бе създала, все още беше там и ме принуждаваше да полагам големи усилия, за да я премина. „Нещата в този живот са съвсем краткотрайни“, бе казал Петрус преди няколко часа.

— Петрус, ти много пъти ли си обичал?

Въпросът ми дойде съвсем спонтанно и дори се изненадах от дързостта си. До момента бях запознат само в най-общи черти с личния живот на моя водач.

— Имал съм много жени, ако това питаш. И съм обичал силно всяка от тях. Но Агапе съм изживявал само с две.

Споделих пред него, че също съм обичал много жени и че започвам да се тревожа, тъй като все не успявах да създам сериозна връзка. Ако продължавах така, щях да бъда сам-самичък в старостта си, от което много се страхувах.

— Наеми си гледачка — засмя се той. — В края на краищата не вярвам да търсиш в любовта удобен пристан.

Наближаваше девет, когато започна да се стъмва. Лозята бяха останали назад. Намирахме се на пустеещ склон. Огледах се и успях да различа параклисче в една скала, подобно на много други, покрай които бяхме минали. Вървяхме още малко и се отклонихме от жълтата маркировка. Отправихме се директно към малката постройка.

Щом се озовахме достатъчно близо, Петрус извика едно име, което не разбрах, и спря, за да чуе отговора. Наострихме слух, но не доловихме нищо. Петрус извика повторно, но пак не последва отговор.

— Нищо, да вървим — каза той. И ние тръгнахме.

Параклисчето се състоеше от четири варосани стени. Вратата беше отворена. По-точно, нямаше врата, а само висока половин метър портичка. Крепеше се на едната си панта. Вътре имаше каменно огнище и няколко струпани на пода-тенджери. Две от тях бяха пълни с жито и картофи.

Седнахме мълчаливо. Петрус си запали цигара и каза да почакаме малко. Усетих, че краката ме болят от умора, но нещо в параклиса ме напрягаше, вместо да ме накара да се отпусна. Бих изпитал дори ужас, ако не беше Петрус.

— Който н да живее тук, къде спи? — попитах, като наруших тишината, от която вече бе започнало да ми става зле.

— Там, където си седнал — каза Петрус и посочи голия под.

Понечих да се преместя, но той ме помоли да остана точно където съм. Температурата май беше паднала малко, защото ми стана студено.

Чакахме почти цял час. Петрус още два пъти извика странното име и се отказа. Когато вече мислех, че си тръгваме, той заговори.

— Тук присъства едно от проявленията на Агапе — каза, докато гасеше третата си цигара. — Не е единственото, но е едно от най-чистите. Агапе е съвършената любов, любов, която поглъща онзи, който я изпитва. Който познава и изпитва Агапе, разбира, че всичко друго в живота е без значение, важното е да обича. Такава любов е изпитвал Исус към човечеството. Толкова силна била, че разтърсила звездите и променила хода на човешката история. Самотният му живот е постигнал това, което крале, империи и армии не са могли да сторят.

През хилядолетната история на цивилизацията безброй хора били обземани от Всепоглъщащата любов. Те имали толкова много, което да дадат, а животът изисквал толкова малко, че били принудени да потърсят пустините и самотните-места, понеже любовта била огромна и ги преобразявала. Превърнали се в светци отшелници — такива ги знаем днес.

На мен, на теб, които изпитваме друг вид Агапе, такъв живот ни изглежда суров, ужасяващ. Всепоглъщащата любов обаче прави така, че всичко, абсолютно всичко, да стане маловажно. Тези хора живеят единствено за да бъдат погълнати от любовта си.

Петрус ми разказа, че на това място живее човек на име Алфонсо. Бил се запознал с него по време на първото си поклонение, докато берял плодове. Водачът му — доста по-просветен от него — бил приятел на Алфонсо и тримата заедно извършили ритуала на Агапе, упражнението със Синята сфера. Петрус заяви, че то било едно от най-важните преживявания в живота му. И до ден-дне-шен, когато го изпълнявал, винаги си спомнял за параклиса и за Алфонсо. В гласа му звучеше вълнение, каквото долавях за първи път.

— Агапе е Всъпопгьщащата любов — повтори отново, сякаш думите му най-точно определяха тази странна форма на любов. — Мартин Лутър Кинг е казал, че Христос ни е учил да обичаме враговете си. Става дума именно за Агапе. Според него било „невъзможно да харесваме враговете си, онези, които ни вредят и които се опитват да принизят изстраданото ни ежедневие“. Но Агапе е много повече от харесване. То е чувство, което обзема всичко, прониква във всички пролуки и превръща в прах всеки опит за агресия.

Ти се научи да се прераждаш, да не бъдеш жесток към самия себе си, да разговаряш с твоя Пратеник. Но всичко, което предприемаш оттук насетне, всичко, от което извадиш поука по Пътя на Сантяго, ще има смисъл единствено ако бъде докоснато от Всепоглъщащата любов.

Припомних на Петрус как ми каза, че има две форми на Агапе. Допуснах, че той навярно не е изживял тази, първата, тъй като не е станал отшелник.

— Имаш право. Ти, аз, както и по-голямата част от поклонниците по Пътя на Сантяго посредством практиките на РАМ изпитваме Агапе в другата й форма — вдъхновението.

За древните мъдреци вдъхновението е транс, екзалтация, връзка с Бога. Вдъхновението е Агапе към идея, към нещо. Всички сме го преживявали. Когато обичаме и от дъното на душата си вярваме в нещо, се чувстваме по-силни от света, обзети сме от спокойствие. То идва от убеждението, че нищо не може да сломи нашата вяра. Тази необикновена сила ни дава възможност да вземаме правилните решения в точния момент. Когато постигнем целта си, се изненадваме от собствените си способности. По време на Справедливата битка нищо друго няма значение. Към крайната цел ни води вдъхновението.

Вдъхновението обикновено се проявява най-силно през първите години на живота. Все още сме силно свързани с божественото и с такова въодушевление се хвърляме към играчките си, че куклите дори оживяват, а оловните войничета маршируват. Когато Исус е казал, че на децата е Царството небесно, е имал предвид Агапе под формата на вдъхновение. Децата стигат дотам, без да ги е грижа за чудесата, мъдростта, фарисеите и апостолите. Отиват с радост, движени от вдъхновението си.

Разказах на Петрус, че тъкмо този следобед съм разбрал, че съм напълно обзет от Пътя на Сантяго. Дните и нощите на испанска земя почти ме бяха накарали да забравя за меча и се бяха превърнали в неповторимо преживяване. Всичко останало беше без значение.

— Днес следобед се опитахме да ловим риба, но рибата не кълвеше — каза Петрус. — Обикновено оставяме вдъхновението да ни се изплъзне покрай тия дреболии, толкова незначителни на фона на величието на всяко съществование. Губим вдъхновението си заради нашите нищожни, но необходими загуби по време на Справедливата битка. И понеже не знаем, че то е по-велика сила, насочена към крайната победа, допускаме да ни се изплъзне между пръстите, без да си даваме сметка, че оставяме да ни се изплъзне и истинският смисъл на живота ни. Обвиняваме, света за отегчението, което изпитваме, и за провала си и забравяме, че ние сами сме позволили да ни напусне тази могъща сила, която придава смисъл на нещата — проявлението на Агапе под формата на вдъхновение.

Пред очите ми отново изникна гробището до рекичката. Онзи странен портал, несъразмерно голям, беше съвършеният образ на изгубения смисъл. Зад портите — само мъртъвци.

* * *

Сякаш отгатнал мислите ми, Петруе отвори дума за нещо подобно.

— Преди няколко дни навярно остана изненадан, че кипнах заради няколкото капки кафе, което онова нещастно момче разля върху бермудите ми, и бездруго мръсни от прахоляка по пътя. В действителност аз се ядосах, защото ’прочетох в очите на момчето, че вдъхновението му си отива така, както изтича кръв от прерязани вени. Видях как това младо и жизнеспособно момче е започнало да умира, понеже вътре в него всяка минута умира по малко Агапе. Вече доста съм живял и съм се понаучил да се справям с тия неща, но онова момче, неговото поведение и добрите неща, които усетих, че би могло да даде на човечеството, ме шокираха и натьжиха. Убеден съм, че моята агресия го е поразтърсила и поне за известно време ще забави смъртта на Агапе.

Когато прехвърли демона в кучето на онази жена, ти изпита Агапе в най-чист вид. Това беше един благороден жест и ме накара да се почувствам щастлив, че съм с теб ’и съм’ти водач. За пръв път и аз ще взема участие в упражнението заедно с теб.

И Петруе ми преподаде ритуала на Агапе, УПРАЖНЕНИЕТО СЪС СИНЯТА СФЕРА.

— Ще ти помогна да пробудиш вдъхновението си, да породиш сила, която като синя сфера да обхване планетата — каза той. — За да ти засвидетелствам уважението си към твоето търсене и към това, което си.

До момента Петруе не бе изразявал нито положително, нито отрицателно мнение за това как изпълнявам упражненията си. Беше ми помогнал да осъзная първия си сблъсък с Пратеника, беше ме извадил от транса при упражнението на семенцето, но така и не се поинтересува за постигнатите от мен резултати. Често го питах защо не проявява интерес към моите усещания, а той ми казваше, че единственото му задължение като водач е да ми покаже Пътя и практиките на РАМ. На мен се полагало да оползотворя или да пренебрегна резултатите.

 

РИТУАЛ СЪС СИНЯТА СФЕРА

Седни удобно и се отпусни. Помъчи се да не мислиш за нищо.

1. Усети колко хубаво е да си жив. Нека сърцето ти се почувства свободно, дружелюбно, над и отвъд дребнавите проблеми, които се опитват да го засегнат. Запей някоя детска песничка, тихичко. Представи си как сърцето ти започва да расте, да изпълва стаята, а после и къщата с наситена и искряща синя светлина.

2. Щом стигнеш дотук, усети приятелското присъствие на светците, в които си вярвал като дете. Осъзнай, че те са до теб, прииждат отвсякъде, усмихват ти се и те карат да вярваш в живота.

3. Със съзнанието си накарай светците да се приближат, да поставят ръка върху главата ти и да ти пожелаят любов, мир и единение със света. Причастието на светците.

4. Когато тяхното присъствие стане силно, почувствай как синята светлина е поток, който влиза и излиза от теб, как се движи и искри като река. Тази синя светлина започва да се разпространява в дома ти, после в квартала ти, в града, в страната, обгръща целия свят и той става една огромна синя сфера. Тя е проявление на Висшата любов, която е отвъд борбата за ежедневието. Тя те прави по-силен, дава ти жизненост, енергия и спокойствие.

5. Задръж колкото се може по-дълго светлината около света. Сърцето ти е отворено и разпръсква любов. Този етап от упражнението трябва да продължи поне пет минути.

6. Малко по малко излез от транса и се върни към действителността. Светците ще останат наблизо, а синята светлина все така ще обгръща света.

Този ритуал може и трябва да бъде изпълняван с повече от един човек, когато е наложително. В такъв случай участниците трябва да се държат за ръце.

 

Когато каза, че ще участва заедно с мен в моето упражнение, внезапно се почувствах недостоен за похвалите му. Той познаваше грешките ми, а и аз често бях проявявал съмнение по отношение на способността му да ме води по Пътя. Исках да му го кажа, но той ме прекъсна, преди да започна.

— Не бъди жесток към себе си или може би не си научил урока, който ти преподадох. Бъди добър. Приеми похвалата, която заслужаваш.

Очите ми се напълниха със сълзи. Петрус ме хвана за ръка и излязохме. Нощта беше тъмна, по-тъмна от обикновено. Аз седнах до него и запяхме. Музиката излизаше дълбоко от мен, без да полагам усилия. Започнах леко да пляскам, докато тялото ми се поклащаше напред-назад. Заплясках по-силно, а музиката свободно се лееше от мен, псалм в чест на тъмното небе, на пустата равнина и безжизнените скали. Съзрях светците, в които вярвах, когато бях дете, и които животът бе отдалечил от мен, понеже и аз бях погубил голяма част от Агапе. Но сега Все-поглъщащата любов се връщаше благосклонно към мен и светците се усмихваха от небето, точно както ги виждах в детството си — със същите лица и усмивки.

Разперих ръце, за да може Агапе да заструи. Един загадъчен поток от искряща синя светлина започна да влиза и излиза от мен. Окъпа цялата ми душа и опрости греховете ми. Светлината се разпростря първо върху пейзажа, а после обгърна света и аз заплаках. Плачех, защото отново усетих вдъхновението, бях дете пред живота и в тоя момент нищо не можеше да ме нарани. Усетих нечие присъствие наблизо, някой седна от дясната ми страна и аз си представих, че е моят Пратеник и че той е единственият, който е в състояние да види тази толкова силна синя светлина, която влиза и излиза от мен и обгръща света.

Светлината ставаше все по-силна и почувствах, че обхваща целия свят, прониква през всяка врата, във всяка уличка и поне за част от секундата докосва всяко живо същество.

Усетих, че някой държи отворените ми протегнати към небето длани. Точно тогава синята светлина стана невероятно ярка и аз си помислих, че ще припадна. Успях обаче да я задържа още няколко минути, докато стигна до края на песента, която бях запял.

Тогава се отпуснах. Бях напълно изтощен, но в същото време свободен и доволен от живота и от преживяното. Ръцете, които държаха моите, ме пуснаха. Видях, че едната е на Петрус, а със сърцето си почувствах чия е другата.

Отворих очи и съзрях до мен монаха Алфонсо. Усмихна се и каза „добра вечер“. Аз също се усмихнах, пак хванах ръката му и силно я притиснах към гърдите си. Той ме остави да направя това и после внимателно ме пусна.

Никой от трима ни не промълви. След известно време Алфонсо стана и отново се отправи към скалистата равнина. Аз го проследих с поглед, докато тъмнината го погълна напълно.

Малко по-късно Петрус наруши мълчанието. Не спомена нищо за Алфонсо.

— Прави това упражнение винаги когато имаш възможност и постепенно Агапе ще се върне в теб. Повтаряй го, преди да се захванеш с нови планове, в първите дни на всяко пътуване или когато почувстваш, че нещо силно те е развълнувало. Ако има начин, прави го с някого, когото харесваш. Хубаво е то да бъде споделяно.

И ето го пак стария Петрус — практичен, напътстващ, водач. За този Петрус знаех толкова малко. Вълнението, което бе проявил в параюшсчето, вече бе отминало. Когато обаче докосна ръката ми по време на упражнението, можах да усетя величието на неговата душа.

Върнахме се в бялата обител, където бяха вещите ни.

— Стопанинът днес няма да се прибере, смятам, че можем да преспим тук — каза Петрус и си легна. Аз разгънах спалния си чувал, пийнах глътка вино и също легнах. Бях изтощен от Всепоглъщащата любов. Но в умората ми отсъстваше напрежението. Преди да затворя очи, си спомних за монаха — беше с брада, съвсем слаб. Спомних си как ми бе казал „добра вечер“ и бе седнал до мен. Някъде навън този човек сега бе погълнат от Божествения пламък. Може би затова нощта беше толкова тъмна. Защото той бе събрал в себе си цялата светлина на света.