Паулу Коелю
Дневникът на един маг (7)

Жестокостта

Там, точно на онова място, бе погубена любовта — каза старият селянин, сочейки към параклисче в скалите.

Бяхме вървели непрестанно в продължение на пет дни. Спирахме само да ядем и да спим. Петрус все още бе твърде сдържан по отношение на личния си живот, но за сметка на това силно се вълнуваше от Бразилия и моята работа. Каза, че много обича страната ми, защото веднага си представял Христос Изкупителя от Корковадо — с разперени ръце и без да е изтезаван на кръста. Искаше да знае всичко и дълго ме разпитва дали жените са така хубави както тук. Жегата през деня беше почти нетърпима. Във всички барове и градчета, в които влизахме, хората се оплакваха от сушата. Заради жегата престанахме да се движим между два и четири следобед, когато слънцето е най-силно, и така придобихме испанския навик за сиеста.

Онзи следобед, докато си почивахме насред една маслинова плантация, при нас дойде възрастен селянин и ни почерпи с по глътка вино. Дори и при жега обичаят с виното от векове е част от живота на жителите в района.

— И защо там да е била погубена любовта? — запитах, понеже възрастният човек искаше да завърже разговор.

— Преди много векове имало една принцеса, която поела по Пътя на Сантяго. Фелисия Аквитанска. Тя решила да се откаже от всичко и да заживее на това място, когато се върне от Компостела. Ставало дума за истинска любов, тъй като поделила богатствата си с бедните от областта и се грижела за болните.

Петрус бе запалил една от ужасните си собственоръчно свити цигари, но въпреки безизразния му поглед усетих, че е заинтригуван от историята.

— Тогава нейният брат, дук Гилермо, бил пратен от баща им да я прибере обратно. Фелисия отказала. В отчаянието си дукът я пробол с кинжал насред параклисчето, което виждате в далечината и което тя построила със собствените си ръце, за да се грижи за болните и да възхвалява Бога.

След като дошъл на себе си и осъзнал какво е сторил, дукът отишъл в Рим, за да помоли папата за прошка. За наказание папата го накарал да отиде на поклонение в Компостела. Тогава се случило нещо необикновено. Когато се връщал и стигнал до това място, почувствал същия порив да остане и да заживее в построения от сестра му параклис, както и да се грижи за бедните до сетния ден на дългия си живот.

— Това е законът за връщането — засмя се Петрус.

Селянинът не схвана коментара, но аз знаех какво точно казва. Докато вървяхме, бяхме влезли в дълги богословски дискусии за връзката на Господ с хората. Аз се бях аргументирал с това, че в Традицията винаги има взаимовръзка с Бог, но пътят е съвсем различен от онзи, който ние следвахме към Сантяго — с разни свещеници магьосници, демонични цигани и светци, вършещи чудеса. Всичко това ми се струваше прекалено примитивно, прекалено свързано с християнството и без обаянието и екстаза, който ритуалите на Традицията можеха да предизвикат в мен. Петрус все повтаряше, че Пътят на Сантяго е път, който всеки може да извърви, и че само такъв път води до Бог.

— Ти мислиш, че Господ съществува. И аз мисля така — бе казал Петрус. — Значи за нас Господ съществува. Ако някой обаче не вярва в него, Той няма да престане да съществува, нито пък невярващият е в заблуждение.

— Означава ли това, че съществуването на Господ зависи от желанието и силата на човека?

— Някога имах един приятел, който вечно беше пиян, но всяка вечер казваше по три пъти молитвата „Аве Мария“, понеже майка му го бе учила така. Дори когато се прибираше у дома съвсем пиян, без да вярва в Господ, приятелят ми казваше три пъти молитвата. Когато умря, при един ритуал на Традицията попитах духа на древните мъдреци къде е моят приятел. Духът им ми отговори, че той е много добре, облян в светлина. Без да е бил вярващ през целия си живот, трите молитви, изричани машинално и по принуда, го бяха спасили.

Господ вече е бил в пещерите и в гръмотевиците на нашите предци. След като човекът открил, че това са природни явления, Той се преселил в някои животни и свещени гори. Имало е период, когато е съществувал само в катакомбите на големите градове от античната история. Но Той никога не е преставал да струи в сърцата на хората, проявявайки се като любов.

— В днешно време Господ е само едно почти научно доказано понятие. Но щом стигне дотук, историята се преобръща и всичко започва отначало. Законът за връщането. Когато отец Жорди цитира думите на Христос и каза: „дето е съкровището ти, там ще бъде и сърцето ти“, той говореше именно за това. Там, където ти пожелаеш да видиш Божието лице, там ще го видиш. А ако не желаеш да го зърнеш, няма значение, стига делата ти да са праведни. Когато Фелисия Аквитанска построила параклиса и започнала да помага на бедните, тя била забравила Господ на Ватикана, ала станала негово проявление със своята мъдрост и скромен живот — тоест чрез любовта. Поради тази причина селянинът е съвсем прав да твърди, че любовта е била погубена.

Селянинът обаче нямаше никакво желание да го направи, а и не беше в състояние.

— Законът на връщането се е задействал, когато нейният брат е бил принуден да продължи прекъснатото. Всичко е позволено, освен да се прекъсне проявата на любов. Когато се случи, онзи, който е дръзнал да я погуби, трябва да я възстанови.

Обясних, че в моята страна се казва, че човешките болести и израждания са наказание за допуснати в предишен живот грешки.

— Глупости — каза Петрус. — Бог не е отмъщение, Бог е любов. Единственото му наказание е да принуди някого, който е прекъснал дело, извършвано от любов, да го продължи.

Селянинът се извини, каза, че е късно и трябва да се връща на работа, Петрус сметна това за добър претекст и ние да продължим пътя си.

— Празни приказки — каза той, докато вървяхме през маслиновата горичка. — Господ е във всичко около нас. Той трябва да бъде предусетен, изживян, а аз се опитвам да го превърна в логическа задача, за да можеш да го схванеш. Продължавай да правиш упражнението по скорост и сам ще започнеш да съзнаваш все повече и повече Божието присъствие.

Два дни по-късно трябваше да изкачим така нареченото Възвишение на прошката. Изкачването продължи няколко часа. Когато стигнахме горе, бях потресен от гледката — група туристи бяха надули радиото в колите си, печаха се на слънце и пиеха бира. Бяха се възползвали от успоредното шосе, което води до върха.

— Така е — каза Петрус. — Или може би си мислеше, че тук горе ще срещнеш някой от воините на Ел Сид, който бди за следващата атака на маврите?

* * *

Докато се спускахме, за последен път изпълних упражнението по скорост. Бяхме пред още една необятна равнина. От двете й страни имаше синкави планини. Растителността беше ниска, пълзяща и изсушена от слънцето. Дървета почти нямаше, само каменист терен с тръни. В края на упражнението Петрус ме попита нещо за работата ми и едва тогава си дадох сметка, че отдавна не мисля за нея. Свързаните с делата ми терзания, тревогата за всичко, което бях престанал да върша, в действителност вече не съществуваше. Сещах се за тези неща единствено нощем, но дори и тогава не им отдавах голямо значение. Бях доволен, че съм тук и че вървя по Пътя на Сан-тяго.

— По някое време ще решиш да направиш като Фелисия Аквитанска — пошегува се Петрус, след като споделих: с него какво чувствам. — После спря и ме помоли да оставя раницата си на земята. — Огледай се и съсредоточи поглед върху нещо — каза.

Аз избрах кръста върху една църква в далечината.

— Задръж погледа си в тази точка и се опитай да се концентриращ единствено върху това, което ще ти кажа. Дори да усетиш нещо различно, не се разсейвай. Направи каквото ти казвам.

Останах прав, отпуснат, с вперени в кулата очи, а Петрус застана зад мен и натисна тила ми с пръст.

— Пътят, по който вървиш, е пътят на силата и ще ти бъдат преподадени само упражнения за сила. Самото пътуване, което преди за теб бе мъчително, защото ти копнееше единствено да стигнеш до крайната точка, сега започва да се превръща в удоволствие, удоволствието от търсенето и приключението. С това ти подхранваш нещо много важно — мечтите си.

Човек никога не престава да мечтае. Мечтите са храна за душата, както яденето дава храна на тялото. През живота си често виждаме своите мечти провалени, а желанията си — съсипани. Но дори и тогава трябва да продължим да мечтаем, иначе душата ни ще умре и Агапе няма да проникне в нея. Много кръв се е проляла в онези поля отсреща. Там са се водили едни от най-ожесточените битки на Реконкистата. На чия страна са били правото и правдата, няма значение. Важното е, че и от двете страни са водили Справедлива битка.

Справедливата битка се почва тогава, когато сърцето ни я желае. В героичните векове, във времето на странстващите рицари, е било лесно — имало е много земя за завладяване и много неща за вършене. В наши дни обаче светът доста се е променил и битката е пренесена от бойните полета вътре в нас самите.

Справедливата битка е онази, която водим в името на мечтите си. Когато те избликнат в нас с цялата си сила — през младостта, — ние сме безкрайно храбри, но все още не сме се научили да воюваме. С големи усилия най-на-края научаваме как да се борим, но тогава вече не сме така храбри. Затова се обръщаме срещу себе си и воюваме със себе си. Ставаме най-големия си враг. Казваме, че мечтите ни са били детински, трудни за осъществяване, плод на нашата липса на познание за истинския живот. Убиваме ги, защото ни е страх да поведем Справедливата битка.

Натискът от пръста на Петрус върху тила ми стана по-силен. Стори ми се, че контурът на църквата се видоизменя — очертанието на кръста ми приличаше на човек с крила. На ангел. Премигнах и кръстът отново стана кръст.

— Първият признак, че убиваме мечтите си, е липсата на време — продължи Петрус. — Най-заетите хора, които съм познавал през живота си, винаги намираха време за всичко. Онези, които нищо не правеха, вечно бяха уморени, не разбираха колко малко трябва да свършат и по цял ден се оплакваха, че денят е прекалено кратък. В действителност те се страхуваха да поведат Справедливата битка.

Вторият признак за смъртта на мечтите ни е нашата самоувереност. Понеже не искаме да гледаме на живота като на едно голямо приключение, което трябва да се изживее. Смятаме се за прекалено мъдри, справедливи и прави по отношение на малкото, искано от живота. Поглеждаме отвъд стените на нашето всекидневие и чуваме хрущенето на прекършени копия, усещаме мирис на пот и барут, падане и жадни за победа погледи на воини. Но не разбираме радостта, безграничната радост, която носи в сърцето си всеки воюващ, защото за воюващите не са важни нито победата, нито поражението, а само да участват в Справедливата битка.

На последно място, третият признак за края на нашите мечти е спокойствието, мирът. Животът се превръща в неделен следобед, без да изисква от нас велики неща или нещо повече, отколкото искаме да дадем. Тогава решаваме, че сме зрели, изоставяме детските си фантазии и постигаме своята професионална и лична реализация. Изненадваме се, когато някой на нашата възраст каже, че още иска разни неща от живота. Но в действителност дълбоко в душата си съзнаваме, че сме се отказали да се борим за мечтите си, да поведем Справедливата битка.

Кулата на църквата постоянно се променяше и на нейно място сякаш се появяваше ангел с разперени криле. Колкото и да мигах, ангелът си стоеше. Дощя ми се да кажа на Петрус, но усетих, че той още не е свършил.

— Когато се откажем от мечтите си и намерим покоя — каза той след малко, — имаме кратък период на спокойствие. Но умъртвените мечти започват да загниват вътре в нас, да съсипват средата, в която живеем. Започваме да се ожесточаваме спрямо околните. Най-накрая обръщаме тази жестокост към самите себе си. Явяват се болестите и психозите. Това, което сме искали да избегнем в битката — разочарованието и провала, — става единствен завет на нашето малодушие. А в един прекрасен ден мъртвите ни изгнили мечти правят въздуха труден за дишане и започваме да желаем смъртта, която да ни освободи от нашата самоувереност, от нашите занимания и от онова кошмарно спокойствие на неделния следобед.

Сега вече бях сигурен, че наистина виждам ангел, и не можех да следя думите на Петрус. Той вероятно разбра, защото махна пръста си от тила ми и престана да говори. Образът на ангела се задържа малко и после изчезна. На негово място отново се появи кулата на църквата.

Няколко минути мълчахме. Петрус сви цигара и запуши. Аз измъкнах от раницата бутилка вино и отпих една глътка. Беше топло, но вкусът си бе все същият.

— Какво видя? — попита той.

Разказах за ангела. Казах му, че когато в началото премигвах, ангелът изчезваше.

— И ти ще трябва да се научиш да водиш Справедливата битка. Вече научи как да приемаш приключенията и предизвикателствата в живота, но все още отхвърляш необикновеното.

Петрус извади от раницата си нещо мъничко и ми го подаде. Беше златна карфица.

— Това е подарък от дядо ми. Всички древни мъдреци в Ордена на РАМ притежавали такъв предмет. Нарича се „Игла на жестокостта“. Когато си видял ангела върху кулата на църквата, си се опитал да го отхвърлиш. Понеже не е нещо, с което си свикнал. Според твоите възприятия за света църквите са църкви, а видения можеш да имаш само по време на екстазите, предизвикани от ритуалите на Традицията.

Аз отвърнах, че видението ми трябва да е било последица от натиска, който той упражняваше върху тила ми.

— Така е, но това не променя нищо. Факт е, че ти си отхвърлил видението. Фелисия Аквитанска навярно е видяла нещо подобно и е заложила целия си живот на него. В резултат е превърнала делата си в любов. Сигурно това се е случило и с нейния брат. Същото се случва с кого ли не, всеки ден — виждаме верния път, който трябва да следваме, но вървим по пътя, към който сме привикнали.

Петрус тръгна и аз го последвах. Карфицата в ръката ми блестеше под слънчевите лъчи.

— Единственият начин да спасим мечтите си е да бъдем щедри към самите себе си. Към всеки опит за самонаказание, колкото и невинен да изглежда, трябва да се отнасяме строго. За да знаем кога точно сме жестоки към себе си, трябва да превръщаме във физическа болка всеки опит за нанасяне на душевна болка — например чувство за вина, угризение, нерешителност, малодушие. Преобразувайки душевната болка във физическа, ще знаем какво зло може да ни причини тя.

И Петрус ми преподаде УПРАЖНЕНИЕТО ПО ЖЕСТОКОСТ.

— Едно време за тази цел са ползвали златна карфица — каза той. — В наши дни нещата са се променили, както се променят гледките по Пътя на Сантяго.

Петрус имаше право. Гледана отдолу, равнината пред мен приличаше на поредица от хълмове.

— Помисли си за нещо жестоко, което си извършил към себе си, и направи упражнението.

За нищо не можах да се сетя.

— Винаги е така. Успяваме да сме щедри към себе си единствено в малкото моменти, когато се нуждаем от суровост.

Внезапно си спомних, че се бях нарекъл идиот, защото изкачих с толкова мъка Възвишението на прошката, при положение, че ония туристи се бяха възползвали от лесния път. Знаех, че не е вярно, че съм жесток към себе си — туристите търсеха слънце, а аз търсех своя меч. Не съм идиот, а се бях почувствал като такъв. Забих с все сила нокътя на показалеца в основата на нокътя на палеца. Усетих болка и докато се съсредоточавах върху нея, чувството, че съм идиот, изчезна.

 

УПРАЖНЕНИЕТО ПО ЖЕСТОКОСТ

Винаги когато мисъл, смятана вредна за самия теб, мине през главата ти — ревност, самосъжаление, любовна мъка, завист, омраза и т.н., — направи следното:

Забий нокътя на показалеца си в основата на нокътя на палеца. Нека болката бъде силна. Съсредоточи се върху нея — тя отразява във физически аспект страданието, което изпитваш в духовно отношение. Намали натиска единствено, когато мисълта излезе от главата ти.

Повтаряй го колкото е необходимо, дори да е много често. Докато мисълта те напусне. Тя ще се връща при теб все по-рядко, а накрая ще изчезне напълно. Стига да не преставаш да забиваш нокът всеки път, когато се връща.

 

Споделих с Петрус какво съм изпитал и той се засмя, без да каже нищо.

Същата нощ се настанихме в уютен хотел. Намираше се в градчето, чиято църква бях съзрял отдалеч. След вечеря решихме да се поразходим из улиците, за да улесним храносмилането си.

— От всички начини, които човек е измислил, за да си вреди, най-лошият е чрез любовта. Вечно страдаме заради някого, който не ни обича, заради някого, който ни е изоставил или който не иска да ни остави. Ако сме сами, страдаме, защото никой не ни обича, ако сме женени, превръщаме брака в робство. Ужас! — добави той в лошо настроение.

Стигнахме до малък площад, където се намираше църквата, която бях съзрял. Беше малка, без разни велики архитектурни приумици. Камбанарията й се извисяваше в небето. Опитах се отново да видя ангела, но нищо не се получи.

Петрус се взря в кръста. Мислех, че вижда ангела, но, изглежда, не беше така, защото ми каза следното:

— Когато Синът Божи слязъл на земята, той донесъл любовта. Но тъй като човечеството схващало любовта единствено като страдание и саможертва, накрая го раз-пнали. Ако това не беше се случило, никой нямаше да повярва в неговата любов, защото всички били свикнали постоянно да страдат от страстите си.

Седнахме на бордюра и продължихме да гледаме църквата. Петрус отново наруши тишината.

— Знаеш ли какво означава Варава, Паулу? Вар означава син, а Ава — баща.

Той се бе втренчил в кръста на камбанарията. Очите му блестяха и разбрах, че е обладан от нещо, може би от онази любов, за която толкова приказваше, но която аз все не успявах да разбера правилно.

— Колко мъдро е замислена Божията прослава! — каза, а гласът му отекна из празния площад. — Когато Пилат наредил народът да реши, в действителност не му е оставил избор. Показал един бичуван мъж, целият в рани, но също така показал и друг мъж с гордо вдигната глава — Варава революционера. Господ е знаел, че народът ще осъди на смърт по-слабия, за да може да докаже любовта си.

И заключи:

— Какъвто и да е бил изборът обаче, Синът Божи накрая все е щял да бъде разпнат.