Паулу Коелю
Дневникът на един маг (6)

Създателят и създанието

В продължение на шест дни вървяхме през Пиренеите. Изкачвахме планини и се спускахме по планини, а Петрус ме караше да правя упражнението на семенцето все когато Слънцето огряваше единствено най-високите върхове. На третия ден крайпътен знак от цимент, белязан с жълта боя, ни показа, че сме преминали границата и че от този момент нататък краката ни вече стъпват по испанска земя. Петрус постепенно започна да споделя по нещичко за личния си живот. Разбрах, че е италианец и че се занимава с индустриален дизайн. Запитах го дали не се тревожи за купищата неща, които му се е наложило да остави, за да води един поклонник, търсещ своя меч.

— Искам да ти обясня нещо — каза той. — Аз не те водя при меча ти. Единствено и само на теб се полага да го откриеш. Аз те водя по Пътя на Сантяго и те обучавам в практиките на РАМ. Как ти ще ги приложиш, за да намериш меча, си е твоя работа.

— Не отговори на въпроса ми.

— Докато пътуваш, ти всъщност преживяваш акта на прераждането. Изправен си пред съвсем нови ситуации, денят минава по-бавно и в повечето случаи не разбираш езика, който говорят хората. Точно като дете, което току-що е излязло от майчината утроба. И започваш да обръщаш по-голямо внимание на нещата около теб, защото от тях зависи собственото ти оцеляване. Ставаш по-достъпен за хората, защото те могат да ти помогнат в трудностите. И с голяма радост приемаш милостта на боговете, и най-малката, сякаш е нещо, което трябва да се помни цял живот.

Същевременно, както се случва с всичко ново, забелязваш само хубавото и животът ти е по-щастлив. Затова религиозните поклонения винаги са били един от най-обективните начини за постигане на просветление. Думата „грях“ на латински е ресиз и означава недъгав крак, който не е в състояние да извърви даден път. Начинът да се превъзмогне грехът е, като се върви все напред. Напред, приспособявайки се към новите ситуации и получавайки в замяна хилядите благословии, които животът щедро раздава на потърсилите ги.

Смяташ ли, че трябва да се тревожа за купищата проекти, които захвърлих, за да съм тук с теб?

Петрус се огледа и аз проследих погледа му. Нагоре в планината пасяха кози. Една от тях, по-дръзка от останалите, се бе покатерила на висока скала. Стоеше върху малка издатина на скалата и ме караше да се питам как се е качила там и как може да слезе. Но щом си го помислих, козата скочи и докосвайки невидими за очите ми места, се върна при стадото. Всичко наоколо излъчваше напрегнато спокойствие, спокойствието на свят, който още много има да расте и да създава и който знае, че за да постигне това, трябва да продължи да върви напред, все напред. Макар понякога големите земетресения и убийствените урагани да ме навеждаха на мисълта, че природата е жестока, разбрах, че те просто са трудностите на пътя. И природата се движеше в търсене на просветлението.

— Аз съм щастлив, че съм тук — каза Петрус. — Защото работата, която оставих несвършена, вече не е от значение, докато онази, която ще свърша после, ще е много по-добра.

Когато прочетох творбата на Карлос Кастанеда, много исках да срещна стария индиански магьосник Дон Хуан. Но когато видях Петрус да гледа планините, ми се стори, че съм с някой като него.

Привечер на седмия ден, след като минахме през една борова гора, се изкачихме на висок хълм. Там Карл Велики за пръв път се молил на испанска земя. Стар паметник приканваше на латински всеки да каже по една молитва за спасение. Ние изпълнихме призива на паметника. После Петрус каза да направя за последно упражнението на семенцето. Всичко протече нормално до мига, в който протегнах ръце и започнах да си представям слънцето. Когато стигнах дотам, където огромното слънце блестеше над мен, усетих как изпадам в дълбок транс. Човешките ми спомени лека полека започнаха да избледняват и това, което вършех, вече не беше просто едно упражнение. Бях станал дърво. Бях доволен и щастлив. Слънцето блестеше и се въртеше около оста си — такова нещо не се беше случвало предишните пъти. Останах така — с протегнати клони, с раздвижвани от вятъра листа, без изобщо да ми се иска да изляза от това състояние. Внезапно нещо ме докосна и за част от секундата ми притъмня.

Веднага отворих очи. Петрус ме зашлеви и ме сграбчи за раменете.

— Не забравяй целите си! — каза той гневно. — Не забравяй, че има още много да учиш, преди да откриеш своя меч!

Седнах на земята, зъзнещ от студения вятър.

— Винаги ли така се случва? — попитах.

— Почти винаги — отвърна ми той. — Предимно с хора като теб. Запленяват ви детайлите и забравяте какво търсите.

Петрус измъкна пуловер от раницата си и го облече. Аз сложих върху IШУЕ КУ резервната си фланелка. Дори не бях помислял, че посред лято, наречено от вестниците „най-горещото от десет години насам“, може да е толкова студено. Двете фланелки все пак ме предпазваха от вятъра, но помолих Петрус да се движим по-бързо, за да се стопля.

Сега пътят се спускаше надолу и беше лесно. Реших, че съм така премръзнал, понеже не бяхме яли почти нищо, само малко риба и диви плодове. Но той каза, че не е от това, и ми обясни, че е толкова студено, защото сме стигнали най-високата точка от прехода ни през планините.

Не бяхме изминали и петстотин метра, когато на един завой светът внезапно се преобрази. Пред погледа ни се простираше огромна вълниста равнина. А отляво на склона, на по-малко от двеста метра, ни очакваше красиво градче с пушещи коминчета.

Ускорих крачка, но Петрус ме задържа.

— Смятам, че моментът е подходящ да ти преподам втората практика на РАМ — каза той и седна на земята. С жест ме накара да сторя като него.

Неохотно седнах и аз. Гледката на градчето с пушещите коминчета доста ме смути. Внезапно си дадох сметка, че вече от седмица бродим из горите, без да сме видели жива душа, спим на открито и вървим по цял ден. Моите цигари бяха свършили и бях принуден да гълтам ужасния дим на свитите от Петрус цигари. Да нощувам в спален чувал и да ям риба без подправки ми харесваше много, когато бях на двайсет години, но там, по Пътя на Сантяго, това изискаше много смирение. Нетърпеливо чаках Петрус най-накрая да свие цигара и да я изпуши в мълчание. А аз мечтаех за една сгряваща чаша вино в бара, който мернах на по-малко от пет минути път.

Облечен с дебел пуловер, Петрус беше съвсем спокоен и гледаше разсеяно към необятната равнина.

— Как ти се стори прекосяването на Пиренеите? — попита той след известно време.

— Прекрасно — отвърнах, за да не протакам разговора. Не ми се приказваше.

— Няма как да не е прекрасно, след като ни отне шест дни, а можеше да свърши за един.

Не повярвах на казаното. Той взе картата и ми показа разстоянието — 17 километра. Дори при най-бавно темпо заради качването и слизането пътят можеше да бъде из-вървян за шест часа.

— Толкова си обсебен от меча, че си забравил най-важното — трябва да стигнеш до него. С поглед, вперен в Сантяго, който оттук не се вижда, ти не забеляза, че минаваме по четири-пет пъти през някои места, но под различен ъгъл.

Сега, като ми го казваше, започнах да си давам сметка, че планината Ичашегуй — най-високата в района — ми беше ту отдясно, ту отляво. Макар че тогава бях забелязал това, не бях стигнал до единственото възможно заключение. А то е, че няколко пъти сме минали напред-на-зад.

— Единственото, което правех, бе да те водя по различни маршрути. Възползвах се от преправените в гората пътеки на контрабандисти. Но дори и така ти трябваше да се досетиш.

Това се случи, защото при теб го нямаше самото движение. Присъстваше единствено желанието да пристигнеш.

— Ами ако се бях досетил?

— Според практиките на РАМ прекосяването на Пиренеите трябва да ни отнеме седем дни и ние все някак щяхме да ги уплътним. Но поне щеше да се насладиш на планината по друг начин.

Бях толкова изумен, че за кратко забравих за студа и за градчето.

— Когато се пътува към някаква цел — каза Петрус, — е много важно да се обръща внимание на Пътя. Пътят винаги ни посочва най-добрия начин да стигнем до целта. Обогатява ни, докато се движим по него. Сравнявайки го със сексуалната връзка, бих казал, че любовната игра определя силата на оргазма. Всеки го знае.

Това важи, когато някой има цел в живота. Целта може да е по-добра или по-лоша в зависимост от пътя, който избираме, за да я достигнем, и начина, по който го изминаваме. Ето защо втората практика на РАМ е толкова важна — да отделим от всичко, което сме свикнали постоянно да ни е пред очите, тайните, които не успяваме да видим заради рутината.

И Петрус ми преподаде УПРАЖНЕНИЕТО ПО СКОРОСТ.

— В града, насред всичките ни ежедневни задължения, упражнението трябва да се прави за двайсет минути. Но тъй като се движим по Пътя на Сантяго, ще стигнем до града за един час.

Студът, за който бях забравил, се върна и аз отчаяно погледнах към Петрус, Но той не ми обърна внимание. Стана, взе раницата си и тръгнахме по ония двеста метра отчайващо бавно.

 

УПРАЖНЕНИЕТО ПО СКОРОСТ

Върви в продължение на двайсет минути два пъти по-бавно, отколкото обикновено се движиш. Обърни внимание на всички подробности, хора и гледки край теб. Най-подходящото време за това упражнение е, след като си обядвал.

Упражнението се повтаря в продължение на седем дни.

 

В началото гледах единствено към кръчмата. Стара сградичка на два етажа с дървена табела над вратата. Бяхме толкова близо, че дори съумявах да прочета годината, когато е била построена — 1652-ра. Движехме се, но ми се струваше, че не сме помръднали. Петрус местеше крак пред крак по възможно най-бавния начин. Аз повтарях всичко след него. Извадих от раницата часовника и го сложих на ръката си.

— Така дори е по-зле — каза той, — защото времето не тече винаги с еднакво темпо. Ние определяме темпото на времето.

Започнах да си поглеждам часовника постоянно и разбрах, че има право. Колкото по-често го поглеждах, толкова по-бавно се нижеха минутите. Реших да следвам съвета му и прибрах часовника в джоба си. Опитах се да обърна внимание на пейзажа, на равнината, на камъните, по които стъпвам, но все поглеждах към кръчмата и се уверявах, че не сме помръднали. Реших да си разказвам наум разни случки, но упражнението толкова ме изнервяше, че не успявах да се концентрирам. Когато повече не издържах, извадих часовника — бяха минали едва единайсет минути.

— Не превръщай упражнението в мъчение, защото то не е измислено с такава цел — каза Петрус. — Опитай се да извлечеш някакво удоволствие от скоростта, към която не си привикнал. Променяйки начина, по който обикновено правиш нещата, ти позволяваш в теб да израсте един нов човек. В края на краищата обаче ти сам решаваш.

Любезният тон на последното изречение ме поуспокои малко. Щом аз сам решавам, по-добре да извлека някаква полза от ситуацията. Поех дълбоко въздух, и се опитах да не мисля за нищо. Предизвиках вътре в себе си едно особено състояние, сякаш времето беше нещо далечно и маловажно за мен. Все повече се успокоявах и започвах да виждам с други очи заобикалящата ме среда. Въображението ми, което бе непокорно, докато бях напрегнат, започна да действа в моя полза. Гледах градчето насреща и започнах да творя неговата история — как е било построено, поклонниците, които са минали през него, радостта да срещнеш хора и да намериш подслон след студения вятър на Пиренеите. В даден момент реших, че откривам някакво силно, загадъчно и изпълнено с мъдрост присъствие. Въображението ми изпълни равнината с рицари и битки. Можех да виждам блесналите под слънцето мечове и да чувам бойните викове. Градчето вече не беше просто място, където да сгрея душата си с вино, а тялото си да загърна в одеяло. Беше исторически паметник, дело на славни мъже, изоставили всичко, за да дойдат да се заселят в тази пустош. Изведнъж видях света, който ме заобикаляше, и си дадох сметка, че твърде рядко съм му обръщал внимание.

Когато се осъзнах, вече бяхме пред входа на кръчмата и Петрус ме приканваше да вляза.

— Виното е от мен — каза той. — Ще си легнем рано, защото утре искам да те запозная с един голям магьосник.

Спах дълбоко, без да сънувам. Щом денят започна да се промъква по единствените две улички на градчето Ронсесвал, Петрус потропа на вратата на моята стая. Бяхме се настанили на горния етаж на кръчмата, която беше и хотел.

Пихме черно кафе, хапнахме хляб със зехтин и тръгнахме. Над мястото се стелеше гъста мъгла. Разбрах, че Ронсесвал не е точно град, както си бях представял отначало. По времето на големите поклонения това е бил най-големият манастир в областта, с влияние дори върху територии отвъд Навара. Малкото му сгради принадлежаха на религиозно братство. Единствената „светска“ постройка беше кръчмата, в която преспахме.

* * *

Повървяхме през мъглата и влязохме в голямата църква. Вътре се молеха няколко монаси в бели обредни одежди. Първата сутрешна служба. Установих, че не мога да схвана нито дума, тъй като литургията беше на езика на баските. Петрус се настани на една от най-отдалечените пейки и ме помоли да седна до него.

Църквата наистина беше огромна, пълна с безценни произведения на изкуството. Петрус тихичко ми обясни, че е построена с даренията на крале и кралици от Португалия, Испания, Франция и Германия, като мястото предварително било определено от император Карл Велики. В олтара стоеше образът на Света Богородица от Ронсесвал. Цялата беше от масивно сребро, а лицето й — от скъпо дърво. В ръцете си държеше букет, чиито цветя бяха от скъпоценни камъни. Мирисът на тамян, готическата архитектура, облечените в бяло свещеници и техните песно-пения ме докарваха до състояние, подобно на транс, както по време на ритуалите на Традицията.

— Ами магьосникът? — попитах, като се сетих какво ми бе казал предишната вечер.

Петрус посочи с глава един монах на средна възраст. Слаб, с очила, седеше заедно с другите монаси на дългите пейки от двете страни на главния олтар. Магьосник, който е и монах! Изпитах желание литургията веднага да свърши, но както ми бе казал Петрус предишния ден, ние сами определяме темпото, на времето. Заради моята припряност литургията продължи повече от час.

Когато свърши, Петрус ме остави сам на пейката и изчезна зад вратата, откъдето бяха излезли монасите. Известно време разглеждах църквата. Усещах, че трябва да се помоля, но не успявах да се съсредоточа. Образите ми се струваха далечни, привързани към минало, което никога не ще се върне, както не ще се върне и златният век на Пътя на Сантяго.

Петрус се появи на вратата и без да промълви и дума, ми направи знак да го последвам.

Стигнахме до една вътрешна градина на манастира. Градината бе опасана от сводеста каменна галерия. В центъра имаше фонтанче, където бе седнал и ни очакваше споменатият монах с очилата.

— Отче Жорди, ето го поклонника — каза Петрус, като ме представи.

Отецът ми подаде ръка и аз го поздравих. Повече никой не проговори. Зачаках нещо да се случи, но долавях единствено далечното кукуригане на петли, както и крясъците на ястребите, литнали за всекидневния си лов. Монахът ме гледаше безизразно. Погледът му напомняше онзи на мадам Лурдес, след като бях произнесъл древната дума.

Най-накрая след дълго и притеснително мълчание отец Жорди проговори.

— Струва ми се, че ти, драги, твърде рано си изкачил стълбицата на Традицията.

Отвърнах, че вече съм на трийсет и осем години и че добре съм се справил с всяка ордалия.

— Освен една, последната, най-важната — каза той, като продължаваше да ме гледа безизразно. — А без нея нищо от наученото не струва.

— Затова съм поел по Пътя на Сантяго.

— Което нищо не ти гарантира. Ела с мен.

Петрус остана в градината, а аз последвах отец Жорди. Прекосихме вътрешния двор, минахме през мястото, където е погребан един крал — Санчо Силния, — и стигнахме до параклис, отделен от централните постройки, съставящи манастира „Ронсесвал“.

Вътре нямаше почти нищо. Само една маса, една книга и един меч. Но не беше моят.

Отец Жорди седна зад масата, докато аз останах прав. Той взе някакви треви, запали ги и всичко вътре се изпълни с аромат. Ситуацията все повече ми напомняше срещата с мадам Лурдес.

— Първо, ще те предупредя за нещо — каза отец Жорди. — Този път е само един от четирите. Това е Пътят на меча, или Пътят на пиката. Той може да ти донесе сила, но не е достатъчно.

— Кои са другите три?

— Ти знаещ поне още два. Пътят към Йерусалим — Пътят на купата, или Граала, който дава способността да се правят чудеса. Пътят към Рим, или Пътят на спатията, който позволява контакт с отвъдните светове.

— Остава само Пътят на карото, за да имаме всички карти от тестето — пошегувах се аз, а отец Жорди се засмя.

— Точно така. Този е тайният път. Ако някой ден го извървиш, не бива да споделяш пред никого. Засега нека забравим за него. Къде са ти мидените черупки?

Отворих раницата и извадих мидите с образа на Света Богородица Апаресида. Той ги постави на масата. Протегна ръце над тях и започна да се концентрира. Помоли ме да направя като него. Ароматът във въздуха ставаше все по-наситен. И двамата бяхме с отворени очи. Внезапно си дадох сметка, че се случва същото като в Итатиая — мидите светеха с онази светлина, която не осветява. Сиянието ставаше все по-силно и аз чух тайнствен глас да излиза от гърлото на отец Жорди. Каза:

— Дето е съкровището ти, там ще бъде и сърцето ти. Беше цитат от Библията. Гласът продължи:

— А където бъде твоето сърце, там ще е и Второто пришествие. Като тези миди поклонникът по Пътя на Сантяго е само черупка. Когато разчупи черупката, ще се появи живот и този живот се състои от Агапе.

Той отдръпна ръцете си и мидите престанаха да светят. После вписа името ми в книгата върху масата. По време на целия Път аз видях едва три книги, където записаха името ми — при мадам Лурдес, после при отец Жорди, а накрая и Книгата на силата, в която сам щях да се впиша.

— Готово — каза той. — Можеш да тръгваш с благословията на Девата от Ронсесвал и на свети Яков с меча.

— Пътят на Сантяго е обозначен с жълта маркировка из цяла Испания — каза монахът, докато се връщахме към мястото, където остана Петрус. — Ако в някакъв момент се загубиш, потърси знаците — по дърветата, по камъните, по пътеуказателите. Така ще намериш сигурното място.

— Аз имам добър водач.

— Опитай се да разчиташ главно на самия себе си. За да не се налага в продължение на шест дни да се движиш напред-назад из Пиренеите.

Значи отецът вече знаеше за случката.

Стигнахме при Петрус и се сбогувахме. От Ронсесвал излязохме на сутринта. Мъглата се беше разсеяла напълно. Пред нас се простираше равен прав път и аз започнах да забелязвам жълтата маркировка, за която отец Жорди ми бе споменал. Раницата ми беше малко по-тежка, понеже си бях купил бутилка вино от кръчмата, макар Петрус да ми бе казал, че не е необходимо. След Ронсесвал по пътя щяло да има стотици градчета и рядко сме щели да спим на открито.

— Петрус, отец Жорди ми говори за Второто пришествие, сякаш е нещо, което се случва.

— Наистина се случва. Постоянно. В него е тайната на твоя меч.

— Ти ми каза, че ще се срещна с магьосник, а аз се запознах с един свещеник. Какво общо има магията с лическата църква?

Петрус каза една-едничка дума.

— Всичко.