Джордж Р. Р. Мартин
Чумавата звезда (4)

Големият монитор в командната зала показваше триизмерни изображения на различни сектори от „Ноев ковчег“.

Рика Даунстар реши да замени капитанския стол с по-малко удобен, но по-практичен пост зад едно от управляващите табла в горната част на залата. Тя раздразнено следеше информацията, която излизаше на екрана. Изглежда имаше повече гости, отколкото бе смятала.

Системата показваше нашествениците като яркочервени, светещи точки. Точките бяха шест. Една от тях се намираше на капитанския мостик. След като Рика бе сама тук, това очевидно беше тя. Но другите пет? Дори и Анитас да беше жив, точките, освен нейната, трябваше да са само две. Не се получаваше.

Може би „Ноев ковчег“ все пак не беше изоставен — може би имаше някой на борда. Системата твърдеше, че законните обитатели и персонала са обозначени със зелени точки, а такива липсваха на монитора.

Други нашественици? Малко вероятно.

Което означаваше само едно — че Тъф, Лайън и Уаан по някакъв начин също бяха успели да се качат на борда. В това имаше повече смисъл. Точно така, системата показваше, че нарушителите са дошли от кораб, намиращ се на ракетната площадка.

Добре. Сега всичко излизаше. Шестте червени точки бяха тя, Невис, Анитас (Как е оживял без костюм сред тези чуми? Но системата твърдеше, че показва само живите организми.), плюс Тъф, Уаан и Лайън. Един от тях все още бе в „Рог на изобилието“. А другите…

Най-лесен за откриване беше Каж Невис. Системата показваше и източниците на енергия. Те бяха означени с малки жълти светлинки. Само една от червените точки имаше жълта светлина около себе си. Това трябваше да е Невис в ънкинския боен костюм. Но имаше и друга яркожълта точка. Тя светеше най-силно и се намираше в празния коридор на шести етаж. Някакъв адски силен източник на енергия, но какъв? Преди малко до нея имаше червена точка, но сега тя се бе преместила и сякаш вървеше по стъпките на Невис.

На екрана имаше и черни точки — биооръжията на „Ноев ковчег“. Огромният централен коридор на кораба бе покрит с черни точки, но те поне бяха неподвижни. Други, които трябваше да са чудовищата от системата за биозащита, се движеха свободно. Само че бяха много повече от пет. Имаше дори голяма група животни, вероятно около тридесет екземпляра, които се движеха по екрана като голямо черно петно. От време на време някое от животните се отделяше от групата. Едно от тях се приближи до една от червените точки и след това изчезна, явно ликвидирано.

Червена точка имаше и в централната част на кораба. Рика поиска по-подробна информация и картината на този сектор се уголеми. До червената точка се намираше движеща се черна сянка и между тях имаше някакво стълкновение. Рика прочете информацията под графиката. Черната точка беше биологичен вид с номер #67-001-00342-10078 — Tyrannosaurus rex. Без съмнение беше някакво едро животно.

Рика с интерес забеляза, че две точки — червена и черна — съвсем скоро ще обградят Каж Невис. Сигурно щеше да стане интересно. Изглежда изпускаше забавата — целият ад сякаш се бе изсипал във вътрешността на кораба.

А тук, в залата, тя се намираше на сигурно, спокойно място и управляваше всичко, което ставаше. Рика Даунстар се усмихна.

 

 

Каж Невис тромаво се придвижваше надолу по коридора и продължаваше да кипи от яд, когато мощна взривна вълна го удари право в главата. Вътре в шлема му шумът беше ужасен. Силата на експлозията го накара да залитне, а след това и го събори на земята. Той падна по очи като дънер, без дори да успее да протегне ръце напред.

Бронята пое силата на взрива и Каж Невис остана невредим. Докато лежеше на земята, той бързо провери показанията на контролните уреди и се ухили злобно — костюмът нямаше повреди, нямаше дори и пукнатини. Той се извъртя и с трясък се изправи на крака.

Двадесет метра по-нататък се виждаше силуетът на мъж, облечен в златисто-зелен скафандър. В ръката му имаше насочен пистолет, а самият той изглеждаше така, сякаш току-що бе обрал военен музей.

— Отново се срещнахме, негоднико! — извика фигурата, с усилен от вътрешните високоговорители глас.

— ТАКА СТАНА, ЛАЙЪН — отговори Невис. — КОЛКО СЕ РАДВАМ ДА ТЕ ВИДЯ. ЕЛА ТУК ДА СИ СТИСНЕМ РЪЦЕТЕ. — Той изщрака с клещите си. Долната му дясна ръка все още беше опръскана с кръвта на Анитас, надяваше се Джефри Лайън да види това. Съжаляваше, че режещия му лазер е с малък обхват, но това нямаше голямо значение. Скоро щеше да хване Лайън, да му отнеме играчките и след това сам да си поиграе с него. Може би да му откъсне краката или да пробие малка дупка в костюма му и да остави чумите да свършат останалото.

Каж Невис с трясък се придвижи напред.

Джефри Лайън стоеше на предишното си място. Той вдигна пистолета с високоексплозивни стрели, прицели се внимателно и стреля. Изстрелът попадна в гърдите на Невис. Последва силна експлозия, но той вече беше готов за нея. Ушите го заболяха ужасно, но иначе дори не залитна. Някои части на бронята бяха почернели, но това беше единствената повреда.

— ГУБИШ, СТАРЧЕ! АЗ ХАРЕСВАМ ТОЗИ КОСТЮМ.

Джефри Лайън не му отговори, а продължи методично да действа. Прибра пистолета с високоексплозивни стрели в кобура и свали от рамото си лазерната пушка. Прицели се внимателно и стреля. Лазерният лъч се отклони от рамото на Невис и прогори малка черна дупка в тавана.

— Отразяващо микропокритие — измърмори Джефри Лайън.

Каж Невис с огромните си стъпки вече бе изминал три четвърти от разстоянието, което ги делеше. Най-сетне Джефри Лайън осъзна опасността, която го грозеше. Той захвърли лазерната пушка, обърна се и побягна зад ъгъла.

Каж Невис ускори крачката си и го последва.

 

 

Хевиланд Тъф беше всичко друго, но не и нетърпелив.

Той спокойно седеше, скръстил ръце върху изпъкналия си корем и главата го болеше от непрестанните удари на тиранозавъра по масата. Правеше всичко възможно да не обръща внимание на блъскането, което вече бе набраздило метала над него и му създаваше допълнителни неудобства, на смразяващия кръвта зверски рев, на честите и мелодраматични прояви на хищнически апетит, при които чудовището се навеждаше и стръвно изщракваше по посока на Тъф с безбройните си, огромни зъби. А той седеше и си мислеше за сладки роделийски боровинки, напоени с медено масло и се мъчеше да реши коя планета произвежда най-силната и вкусна бира.

Най-после планът му успя.

Озверелият гущер, отегчен и ядосан, си тръгна.

Хевиланд Тъф изчака всичко да се успокои и утихне отвън. След това се извъртя и легна по корем, за да могат игличките в крайниците му да се разсеят. Щом се почувства по-добре, пропълзя напред и предпазливо показа глава.

Мрачна зелена светлина. Ниско бучене и далечни бълбукащи звуци. Никакво движение.

Той внимателно се измъкна.

Динозавърът няколко пъти бе ударил с масивната си опашка останките на бедния Гъбарко. Гледката изпълни Хевиланд Тъф с дълбока и неизмерима болка. Оборудването на тази работна станция беше съсипано.

И все пак имаше и други работни станции, а на него му трябваше само една-единствена клетка.

Хевиланд Тъф събра малко разкъсана тъкан и тежко се запъти към следващата работна станция. Този път си постави за цел да се ослушва за шум от динозавърски стъпки зад гърба си.

 

 

Селис Уаан беше доволна от себе си. Бе постъпила доста находчиво и това котешко създание повече нямаше да я безпокои. Прозрачната лицева част на шлема й беше зацапана, но все пак тя отлично се бе справила в малкото сражение. Прибра пистолета в кобура и отново излезе в коридора.

Петното на шлема й малко я безпокоеше. То бе на нивото на очите и й пречеше да гледа. Избърса го с опакото на ръката си, но вместо да го изчисти, размаза още повече зеленикавата материя. Вода, нужна й беше вода. Много добре тогава. Тръгнала бе да търси храна, а там, където имаше храна, трябваше да има и вода.

Селис Уаан се движеше енергично, но когато стигна до една пресечка, рязко спря. Само на няколко метра от нея стоеше друга подобна на предишната котка. Проклетото животно я наблюдаваше с удивителна безочливост.

Този път тя реагира много по-решително. Ръката й се спусна към пистолета и след като преодоля проблемите с изваждането му, насочи го и дръпна спусъка. Първият изстрел мина далеч от гадното създание, но затова пък отнесе вратата на съседната стая. Експлозията беше мощна и оглушителна. Котката изсъска, приближи се до нея, изплю се и побягна. Плюнката попадна на лявото рамо на Селис Уаан. Тя се опита да стреля отново, но зацапаният шлем й пречеше да се прицели.

— О, глупости на търкалета — ядосана изкрещя тя. Ставаше все по-трудно и по-трудно да вижда. Пластмасата пред очите й се замъгляваше. В краищата си шлемът й беше чист, но когато гледаше право напред, всичко бе неясно и разкривено. Трябваше колкото се може по-бързо да го почисти.

Тръгна в посоката, в която изчезна котешкото създание. Ослуша се за някакви шумове. Долови мек, странен, скърцащ звук, сякаш съществото беше някъде наблизо. Не можеше да бъде сигурна, пластмасата на шлема й ставаше все по-мътна. Вече й се струваше, че гледа през чаша, пълна с мляко. „Това не може да продължава“ — каза си Селис Уаан. Не можеше да продължава като слепец да преследва проклетите създания. Не откриеше ли вода, единственото спасение беше да свали шлема. Това хрумване я накара да се замисли. Спомни си за страшните предупреждения на Тъф, за заразения въздух в кораба. „Е, добре, Тъф е само един смешен и абсурден човек! Може ли да докаже с нещо това, което казва? Не, разбира се.“ Нали бе изнесла неговата сива котка извън кораба и гадината изобщо не пострада. Дори Тъф я държеше в ръцете си последния път, когато бяха заедно в оръжейната. Разбира се, той бе изпял дългата си песен за инкубационния период, но сигурно го бе направил единствено, за да я сплаши. Изглежда му доставяше удоволствие да използва нейните слабости, както преди се бе подиграл с нея, като й предложи котешка храна. Нямаше съмнение, че ще му е забавно да я изплаши и да я остави да се вмирише за няколко седмици в този неудобен костюм. Мисълта, че Тъф може да има нещо общо с тези котешки изчадия, се появи в съзнанието й. Идеята я накара да кипне от яд. „Този човек е отрепка и истински варварин!“

Вече почти нищо не виждаше пред себе си. Пластмасата на шлема й бе станала матова.

Решителна и кипяща от яд, Селис Уаан разкопча костюма си, свали шлема и го захвърли с всичка сила на земята.

Пое си дълбоко дъх. Корабният въздух беше хладен и леко стипчив, но много по-добър от рециклирания, мухлясал въздух на костюма. „Прекрасно — възкликна тя. — Няма нищо опасно в този въздух.“ Огледа се наоколо с надеждата да види Тъф, за да му се изплези. Малко по-късно сведе очи надолу и изохка. На ръкавица й… на лявата ръка, която бе използвала да изтрие котешката плюнка, в златистата материя на костюма имаше голяма дупка. Дори тънката метална мрежа под нея изглеждаше… корозирала!

Тази котка! Тази проклета котка! Какво щеше да стане, ако слюнката й попаднеше на незащитена кожа? Изведнъж си спомни, че вече не носи шлема.

Малко по-надолу по коридора, от една отворена врата се показа котешкото създание. Селис Уаан изпищя, вдигна пистолета и отправи три изстрела в бърза последователност. Оказа се, че не е толкова бърза, защото котката побягна и изчезна зад ъгъла. Вече не се чувстваше спокойна, докато не ликвидираше тази напаст. Ако я оставеше да се изплъзне, можеше да изникне изневиделица, както имаше навика да го прави противният черно-бял звяр на Тъф. Селис Уаан отвори пистолета си и го зареди с нов пакет експлозивни стрели, а после предпазливо се впусна в преследване.

 

 

Сърцето на Джефри Лайън биеше така, както не бе било от години. Краката вече го боляха, а дишането му бе учестено и на пресекулки. Във вените му бясно нахлуваше адреналин. Той се напрягаше, опитвайки се да тича все по-бързо и по-бързо.

Подът под краката му леко потреперваше всеки път, когато Каж Невис стъпваше с огромните си, бронирани стъпала. На два пъти Джефри Лайън загуби равновесие и едва не падна, но опасността само придаваше повече тръпка в тяхната схватка. Той бягаше както го бе правил през младостта си и дори великанските крачки на Невис не бяха достатъчни, за да бъде достигнат, макар и да чувстваше, че разстоянието между тях намалява. Извади от патрондаша си светлинна граната и продължи да бяга. Когато чу, че проклетите клещи на Невис изщракват само на метър от главата му, включи взривателя, хвърли гранатата зад себе си, побягна още по-бързо и после рязко сви зад ъгъла на коридора. Не беше направил и няколко крачки, когато в коридора, който току-що бе напуснал, избухна беззвучна ослепително синьо-бяла светкавица. Дори отразената от околните стени светлина временно заслепи Джефри Лайън. Той се обърна към пресечката на двата коридора. Ако светлината от гранатата бе попаднала директно в очите на Невис, трябваше да е изгорила ретината му, а последвалата радиация да го убие за секунди. Засега видя само неподвижен, тъмен силует на около двайсет метра по-далеч от пресечката. Лайън измина това разстояние на бегом, за да разгледа резултата от светлинната граната.

Каж Невис бавно започна да се движи. Шлемът му беше станал черен, но след малко червената светлина отвътре заблестя все по-ярко и по-ярко.

— ДЯВОЛИТЕ ДА ТЕ ВЗЕМАТ, ТЕБ И ТВОИТЕ ГЛУПАВИ ИГРАЧКИ! — избоботи Невис.

„Е, няма значение“ — помисли си Джефри Лайън. Плазменото оръдие щеше да свърши останалата работа, вече бяха само на десетина метра от обсега му.

— Предаваш ли се, Невис? — попита саркастично той и нарочно се върна още малко назад. — Или старият войник бяга прекалено бързо за теб?

Каж Невис не се помръдваше. Джефри Лайън също спря озадачен. Нима радиацията беше проникнала до него, въпреки дебелата броня на костюма? Не, не беше възможно. „Нима ще се откаже да ме преследва, след като сме на няколко крачки от обсега на плазмената изненада?“

Каж Невис се засмя. Той гледаше някъде високо над Джефри Лайън.

Лайън също вдигна глава в тази посока. Направи го точно в момента, когато нещо се откъсна от тавана и със силно пляскане се насочи към него. Нещото беше катраненочерно и летеше с широки, подобни на прилеп крила. За момент зърна цепнатите му жълти очи с тънки червени зеници. После тъмнината го обви като пелерина, а кожа и мокра плът го обгърнаха, за да приглушат отчаяния му и ужасяващ писък.

 

 

„Всичко е толкова интересно“ — помисли си Рика Даунстар. След като разучи системата и правилния ред за подаване на командите, можеше да прави страшно много неща. Например, ако желае да определи приблизителните размери, тегло и телесно състояние на всяка една от тези малки светещи точки. Компютърът, ако бъдеше помолен учтиво, изработваше забележителни триизмерни проекции. Рика, разбира се, го помоли учтиво.

Сега вече всичко си идваше на мястото.

Анитас все пак беше мъртъв. Шестият нашественик, който все още бе в „Рог на изобилието“, се оказа една от котките на Тъф. Каж Невис, облечен в своя суперкостюм допреди малко преследваше Джефри Лайън. Допреди малко, защото Лайън вече бе в прегръдката на качулатия дракула. Червената точка на Селис Уаан спря да се движи, но все още не бе угаснала от екрана. Тъмната маса от около трийсет биооръжия бързо се приближаваше към нея. Хевиланд Тъф беше самотен в централната част на кораба, слагаше нещо в една от цистерните за клониране и се опитваше да накара системата да активира хронодъгата. Рика великодушно остави командата да бъде изпълнена. Всички черни точки, биооръжията на „Ноев ковчег“, продължаваха да се движат по коридорите.

Рика Даунстар реши да остави всичко на естествения ход на събитията, преди да слезе долу и да се намеси. Между другото, докато чакаше, измъкна и започна да разглежда програмата за почистване на чумите от корабната атмосфера. Първо трябваше да затвори всички аварийни шлюзове. След това да изолира и запечата всеки един от секторите. Едва тогава процесът можеше да започне. Изпомпване на въздуха, филтрация, ирадиация… Дълъг списък с мерки за сигурност, а после връщане на старата атмосфера, наситена с подходящите антигени. Сложна и отнемаща време, но ефективна процедура.

Рика Даунстар не бързаше заникъде.

 

 

Краката й изведнъж изнемощяха и се огънаха. Селис Уаан лежеше по средата на коридора, точно там, където бе паднала, а гърлото й се бе свило от ужас. Всичко стана толкова неочаквано. Тя тичаше по коридора, преследвайки подобното на котка създание. След това изведнъж й се зави свят и се почувства невероятно слаба и немощна. Реши да си почине и приклекна, за да си поеме дъх. Вместо по-добре й стана по-зле и когато опита да се изправи, краката й не се помръднаха, сякаш бяха завързани. Залитна и падна по очи на пода.

Краката й отказваха да се движат. Вече дори не ги чувстваше. На практика не чувстваше нищо по-надолу от кръста си, а парализата бавно пълзеше нагоре по тялото й. Все още можеше да си мърда ръцете, но те бяха като налети с олово и всяко движение й причиняваше болка.

Бузата й бе долепена до хладната, метална повърхност на пода. Опита да вдигне главата си, но не успя. Цялото й тяло се разтърси от остра, непоносима болка.

На два метра пред нея от ъгъла се подаде главата на едно от котешките създания. То стоеше и я наблюдаваше с огромните си страшни очи. Устата му се отвори, за да изсъска.

Селис Уаан се опита да сдържи ужасения си писък. Пистолетът все още беше в ръката й. Бавно и тромаво го вдигна пред лицето си. Всяко движение бе истинска агония. Насочи оръжието, доколкото това беше възможно, хвърли бегъл поглед през мерника и стреля.

Изстрелът й все пак попадна в целта и тя бе обсипана с парчета от мъртвото същество. Едно от тях, отвратително и мокро от слуз, падна на бузата й. За момент от хладината й стана по-добре. Поне успя да убие създанието, което я измъчваше. Поне от него не беше застрашена. Все пак оставаше болна, парализирана и безпомощна. Може би трябваше да си почива. Да спи, да, малко сън и щеше да се почувства по-добре.

Още едно подобно на котка същество се зададе от другия край на коридора.

Селис Уаан изпъшка отчаяно, опита се да помръдне, но не успя. Ръцете й бяха тромави и отказваха да й се подчинят. Още една котка се появи след първата. Селис избута пистолета до бузата си и отново се опита да го вдигне. Вниманието й се отклони от появяването на трета котка. Все пак натисна спусъка, но стрелата отиде встрани и експлодира далече от животните. Една от котките отметна глава и се изплю. Слюнката я улучи между очите.

Агонията й беше невероятна. Ако можеше да се движи, сигурно щеше да забие нокти и да извади очите си от орбитите им, да се търкаля по земята и да къса кожата си. Но не можеше да се движи. Селис Уаан изпищя.

Зрението й се замъгли, първо виждаше само размазани цветове и форми, а след това настъпи тъмнина. Тя чу… стъпки. Леки, малки и безшумни стъпки. Котешки стъпки.

„Колко ли са тези зверове?“

Усети тежест на гърба си. След това още една и още една. Доколкото усещаше, нещо се приближи до крака й и започна да се катери по него. Чу се отново плюещ звук и трябваше пак да изживее предишната агония, но този път на бузата си.

Те бяха навсякъде, по главата й, по тялото й, пълзяха по нея. Можеше да почувства твърдата им козина да драска ръката й. Нещо остро се заби във врата й. Изпищя. Хапането продължи. Малки, но много остри зъби разкъсваха шията й. Друго същество загриза пръстите й. Болката сякаш й вдъхна сила. Селис разблъска котките и успя да измъкне ръката си. Когато се раздвижи, последва истинска какафония от възмутено, злобно съскане. Усети как хапят лицето, гърлото, очите й. Едното от съществата упорито се опитваше да се пъхне в костюма й.

Ръката й тромаво се надигна и отново отблъсна котките. Те се върнаха и продължиха да я хапят. Пръстите й се спуснаха надолу към колана й и скоро напипаха това, което търсеха. Тя взе облия предмет и го стисна силно в дланта си.

„Къде е копчето, което го активира? — пръстите й опипваха. — Ето го.“ Селис Уаан завъртя основата и натисна бутона, точно както й беше казал Джефри Лайън.

„Пет, четири — започна да брои наум отзад-напред, — три, две, едно.“

В последния миг слепите очи на Селис Уаан видяха светлина.

 

 

Каж Невис добре се посмя, докато наблюдаваше шоуто. Той не знаеше какво, по дяволите, беше това проклето нещо, но то се оказа повече от достатъчно за Джефри Лайън. Крилата на същество обгърнаха главата и раменете му и той пет минути се търкаля по пода. Приличаше на човек, който се бори срещу огромен жив чадър. А това беше ужасно комично.

Не след дълго тялото на Лайън застина, само краката му леко потреперваха. Коридорът се изпълни със смучещ звук.

Невис беше развеселен и доволен, но реши, че прекалено дълго е стоял бездеен. Нещото беше заето с храненето си. Невис опита да се приближи колкото се може по-тихо до него, а това с тежките метални стъпала бе доста сложна работа. Дойде съвсем близо и го сграбчи. Когато го изтегли от това, което беше останало от Джефри Лайън, се чу силен, пукащ звук.

— По дяволите! — възкликна Каж Невис. — Свършило е дяволски добра работа!

Лицевата част от костюма на Джефри Лайън беше издънена. Съществото имаше остър кокалест клюн, от който излизаше смукателен орган. То вече бе успяло да изсмуче половината лице на Лайън. Гадно. Тъканите бяха втечнени, а отдолу се белееха черепните кости.

Чудовището диво се мяташе и пляскаше с крила. То издаваше пронизителни звуци, нещо средно между грачене и пищене. Невис го държеше с изпъната ръка и го разучаваше. Съществото изпробва два, три пъти клюна си върху бронята на костюма му, но нищо не се получи. Невис хареса очите му — зли, жестоки и наистина ужасяващи. „Това нещо може да е много полезно“ — помисли си той. Представи си какво би станало, ако някоя нощ пуснеше няколкостотин от тези зверове в Шанделор Сити. О, там те наистина нямаха да имат цена. Щяха да му осигурят всичко, каквото пожелаеше — пари, жени, власт и дори цялата планета, ако я поискаше. Изглежда щеше да е много забавно да притежава този кораб.

„Между другото — помисли си той, — това създание може само да ми създаде проблеми.“

Каж Невис разпъна с две ръце крилата на чудовището, а после без усилие ги пречупи. След това поклати глава, засмя се отново и тръгна натам, откъдето беше дошъл.

 

 

Хевиланд Тъф провери още един път показанията на уредите и леко намали притока на течност. Доволен, той скръсти ръце над корема си и се върна на мястото си до цистерната. Вътре бълбукаше, въртеше се и се пенеше матова, червено-черна течност. Тъф почувства, че когато я наблюдава, му се завива свят, но знаеше, че това е страничен ефект от хронодъгата. В този малък контейнер, толкова малък, че можеше да го обгърне с дългите си ръце, бушуваха огромни примитивни енергии, а времето беше забързано по негова команда. Това го изпълваше с чувство на благоговение и страхопочитание.

Хранителната баня прогресивно се избистряше и течността вече ставаше прозрачна. Вътре Тъф различи тъмна форма, която с всяка секунда очевидно нарастваше. Пред очите му се извършваше процесът на онтогенезата. Вече се виждаха четири лапи. И опашка. „Това определено е опашка“ — реши Тъф.

Той се върна обратно при уредите. Не искаше неговото творение да бъде уязвимо към заразите, които бяха убили Гъбарко. Спомни си как тиранозавърът беше получил някаква ваксина, малко преди неговото неочаквано и твърде непрактично освобождаване от цистерната. Без съмнение имаше начин да бъдат добавени подходящите антигени и профилактични средства, още преди завършване на процеса на раждането. Хевиланд Тъф бе твърдо решен да го открие.

 

 

„Ноев ковчег“ вече беше почти чист. Рика Даунстар изолира с прегради три четвърти от кораба и програмата за обеззаразяване вървеше в пълен ход с нейната неумолима, автоматична логичност. Площадката за кацане, машинното отделение, контролната кула, капитанският мостик и още девет сектора вече бяха чисти и на екрана бяха оцветени в светлосиньо. Само най-дългата централна част на кораба, по-широките коридори и лабораториите, които бяха близо до командната зала, все още бяха обагрени в ръждивочервен оттенък — цвят, определен за атмосфера, наситена с болести и смърт в хиляди възможни форми.

Рика искаше те да останат заразени. Там работеше друга програма с подобна безмилостна логика. А като краен резултат — нещо, в което тя не се съмняваше, — щеше да остане съвсем сама, да управлява този огромен кораб и да използва знанията, мощта и богатствата му.

Сега, когато въздухът около нея беше чист, Рика с удоволствие свали шлема си. Поръча си и порция храна — две дебели парчета протеин от някакво същество, наречено месозвяр, което „Ноев ковчег“ бе държал цяло хилядолетие в хранително стазисно поле. Прокарваше хапките си с изстудена сладка вода, която й напомняше за милидианския мед. Докато се наслаждаваше на вкусната закуска, продължи да наблюдава информацията, която излизаше на екраните.

Долу нещата значително се бяха опростили. Джефри Лайън беше мъртъв. Жалко, защото той бе безобиден, но от друга страна — ужасно наивен. Селис Уаан също бе напуснала играта и учудващо как беше прибрала със себе си и адските котенца. Каж Невис бе пречукал качулатия дракула.

Бяха останали само Невис, Тъф… и тя.

Рика Даунстар се ухили.

Тъф нямаше да й създаде проблеми. Той бе зает с правенето на котка. Щеше да се погрижи за него по-късно, по един или друг начин. Единствената преграда, която стоеше между нея и трофея, беше Каж Невис и ънкинският боен костюм. Каж сигурно се чувстваше определено самоуверен. Нека. Това бе добре дошло за нея.

Рика Даунстар приключи с яденето и си облиза пръстите. Време беше за нейните уроци по зоология. Тя поиска данни за трите биологични оръжия, които все още се скитаха из кораба. Ако никое от тях не й вършеше работа, какво пък, имаше още тридесет и девет в стазисно поле, готови за освобождаване. Рика свободно можеше да избира кой да бъде палача на Каж Невис. Когато свърши с четенето на данните, на лицето й се появи широка усмивка.

Съмненията й бяха отпаднали. Оставаше само да провери колко гъвкаво бе съзнанието на Каж Невис. „Едва ли е достатъчно гъвкаво“ — подозираше Рика.

 

 

Проклетите коридори продължаваха и изглежда не водеха доникъде, освен до други, по-големи коридори. Уредите в шлема му показваха, че вече черпи кислород от третата бутилка. Каж Невис разбираше, че трябва по-бързо да открие другите и да се отърве от тях, за да може спокойно да седне и да открие как функционира и се управлява този проклет кораб.

Той крачеше надолу по един изключително дълъг коридор, когато някаква пластмасова лента, монтирана в пода, започна да свети. Невис спря и се намръщи.

Следата взе да премигва, сякаш го подканяше да я следва. Тя вървеше право напред, а на следващата пресечка завиваше надясно. Невис направи една крачка. Частта от линията, останала зад него, веднага угасна. Той разбра, че това е някакъв вид указател. Анитас, малко преди да му подстриже косата, беше измърморил нещо, че води някъде всички останали. Значи това бе начинът, по който го правеше. „Може ли кибертехнологът още да е жив или духът му да общува с компютъра на «Ноев ковчег»?“ Невис се съмняваше в това. Анитас му изглеждаше напълно мъртъв, а той имаше голям опит в умъртвяването. „Кой може да е тогава? Даунстар, разбира се! Тя трябва да е. Киборгът каза, че я е завел в контролната зала. Накъде в такъв случай ме води?“

Каж Невис спря и се замисли. В този костюм се чувстваше в пълна безопасност, но защо трябваше да поема рискове. Между другото Рика Даунстар беше подла, малка кучка. Тя спокойно можеше да го води тук и там, докато кислородът му съвсем свършеше. Невис колебливо се обърна и тръгна в посока обратна на тази, указана от блестящата, сребриста линия.

На следващата пресечка се включи зелена линия, насочвайки го наляво. Невис зави надясно. Коридорът завърши с двойка асансьори, които се движеха спираловидно. Този, който се движеше нагоре, отвори врати, но той се качи на другия и слезе три етажа надолу. Тук коридорът беше тъмен и водеше в двете посоки. Преди Невис да реши накъде да тръгне, се чу остър, метален шум. От стената излезе подвижна преграда и затвори пътя надясно. „Мръсна кучка, все още ме наблюдава!“ — изруга наум Каж Невис. Той погледна наляво. Там беше още по-тъмно и навсякъде бяха разпилени части и отломки от стари машини. Не му се понрави това, което виждаше. Ако Рика Даунстар си мислеше, че ще го вкара в някакъв капан като затвори една, две врати, явно грешеше.

Невис се обърна към подвижната стена, която преграждаше пътя му надясно. Вдигна крак и я ритна. Шумът беше ужасен. Той ритна отново и отново, а след това започна да удря и с бронираните си юмруци. Влагаше цялата огромна екзоскелетна сила на ънкинския боен костюм.

Невис се ухили и прекрачи останките от стената, която доскоро преграждаше пътя му. Коридорът нататък ставаше мрачен и тесен. Той продължи напред към мястото, до което Рика Даунстар се опитваше да му попречи да отиде. Подът вече бе чист метал, а стените толкова тесни, че раменете му опираха в тях. Това явно беше изход, който водеше към някое определено важно място. Да, определено важно място. Защо иначе Даунстар щеше да се опитва да го спре?

Стъпалата му, подобни на чинии, кънтяха по металния под. Той вървеше. Ставаше все по-тъмно, но Невис бе изпълнен с решимост. Коридорът се стесни още повече и остро зави надясно. Трябваше с усилия да се промуши през отвора, с прибрани ръце и полусвити крака. Малко по-нататък се появи ивица светлина. Невис продължи напред. Изведнъж той спря рязко. Какво беше това?

Пред него имаше нещо подобно на черна топка, която се носеше свободно във въздуха. Каж Невис предпазливо се приближи.

Беше по-скоро топчица, малка и закръглена, не по-голяма от човешки юмрук. Невис се приближи на около метър и започна да я изучава. Още едно създание — грозно, колкото онова, което закуси с Джефри Лайън, но дори по-странно. Цветът му бе кафеникав, а формата — неправилна. Изглеждаше така, сякаш беше издялано от скала. Дори самото то приличаше на парче скала, но Невис знаеше, че е живо същество, защото имаше уста — мокра, черна дупка в каменистата кожа. Устата беше влажна, вътре се движеше някаква слузеста, зелена течност. Виждаше се и нещо подобно на зъби, но те изглеждаха като от метал. Невис забеляза, че са разположени в три реда и са покрити с гуменоподобна, пулсираща зелена плът.

Странното същество стоеше напълно неподвижно. В първия момент Невис си помисли, че то се рее из въздуха. Но когато дойде по-близо, разбра, че е сгрешил. Животното висеше в центъра на изключително фина паяжина, чиито нишки бяха толкова тънки, че изглеждаха невидими. Невис можеше да различи по-дебелите части от тях, които бяха в средата, но другите изтъняваха в края и колкото и да гледаше, не можеше да види къде паяжината е закачена в тавана и пода.

„Добре, паяк. Много странен паяк.“ Кожата му, която изглеждаше като от камък, го караше да мисли, че това е същество от живот, базиран на силициева основа. Чувал бе за такива планети, тук и там. Но те бяха изключителна рядкост, дяволски проклета рядкост. „Така, някакъв силициев паяк. Голяма работа!“

Каж Невис пристъпи още по-близо. „По дяволите!“ — мислеше си той. Паяжината или това, което приличаше на паяжина… проклетото нещо не висеше на паяжина, а беше част от нея. Тези фини, прозрачни, блестящи нишки излизаха от тялото му. Не можеше да различи дори как са свързани с него. И бяха много повече, отколкото бе смятал — стотици, дори хиляди нишки. Повечето от тях толкова тънки, че дори да се доближеше до тях, не можеше да ги види. Трябваше да извие главата си под определен ъгъл и тогава те заблестяваха в блед сребрист цвят.

Невис направи крачка назад, чувствайки се неловко, въпреки бронята на ънкинския боен костюм. Зад силициевия паяк струеше силна светлина и сигурно там беше изходът. Там имаше нещо важно. Затова и Рика Даунстар се опитваше да му попречи да стигне дотам.

„Това е“ — ухили се доволно той. Там сигурно беше проклетата контролна зала. Рика сигурно вече трепереше вътре от страх и беше сложила този паяк като последен свой страж. Наистина той беше гадно създание, от което го побиваха тръпки, но какво пък толкова можеше да му направи?

Блестящите, оцапани с кръв, назъбени остриета се затвориха около най-близката видима нишка с неочаквана лекота. Блестящи, оцапани с кръв, назъбени парчета ънкински метал изтракаха на пода.

Цялата паяжина започна да вибрира.

Каж Невис погледна с ужас към долната си дясна ръка. Половината от клещите му бяха отрязани. Гърлото му се сви от злоба и яд. Той направи крачка назад, после още една и още една, увеличавайки разстоянието между себе си и „нещото“.

Хилядите тънки нишки, по-тънки от конец, се превърнаха в хиляди крака. Те оставяха хиляди дупчици в стените и набраздяваха металния под там, откъдето минаваха.

Невис побягна. Той все още беше пред „нещото“, но скоро стигна до тесния коридор. Докато се опитваше да свие масивните си ръце и да се промуши, вървящата паяжина го хвана. Черната топка подскачаше, увиснала на хиляди крака, устата й пулсираше и разкриваше металните зъби. От гърлото на Невис излязоха ужасяващи звуци. Хиляди мономолекулярни силициеви ръце започнаха да го обгръщат.

Невис направи последен опит да стигне до черната топка. Да смачка главата на паяка, да я направи на пихтия, но ръцете бяха навсякъде. Те се движеха апатично, но упорито го обгръщаха. Невис се опита да ги отблъсне и те преминаха през метала, плътта и костите му. Кръвта бликна от отрязаната му китка. Невис изпищя, кратко. После вървящата паяжина стегна прегръдката си.

 

 

В пластмасата на празната цистерна се появи тънка пукнатина. Котенцето не трепна. Цепнатината се разшири. Хевиланд Тъф бръкна вътре, хвана котенцето и го вдигна към лицето си. Беше дребно и слабовато — може би бе предизвикал раждането му преждевременно. Трябваше да е по-внимателен при следващия си опит. Този път, несигурен в действията си и безпокоен от недоброжелателен, скитащ тиранозавър, беше прекъснал работата си и в резултат бе действал с определена, напълно неподходяща прибързаност.

Въпреки всичко, Тъф определяше опита като успешен. Котенцето измяука. Убеден беше, че е необходимо да го храни с мляко от капкомер, но не се и съмняваше, че е напълно подходящ за тази задача. Очите на котето бяха полуотворени, а дългата му козина — все още мокра от флуидите, от които току-що беше излязло. „Нима и Гъбарко някога е бил толкова малък?“

— Не мога да те нарека Гъбарко — каза сериозно Тъф на своя нов приятел. — Генетично ти си той, но Гъбарко си е Гъбарко, а ти си си ти, така че не искам да те обърквам. Ще те нарека Хаос, напълно подходящо име за приятел на Бъркотия.

Котенцето се размърда в шепите му и затвори едното си око, сякаш беше разбрало, но Тъф знаеше — всички котки имат парапсихологични умения.

Той се огледа наоколо. Нямаше какво повече да прави тук. Може би беше време да открие своите коварни и недостойни спътници и да се опита да стигне до някакво взаимно, благотворно, компромисно решение. Тъф прегърна Хаос и тръгна да ги търси.

 

 

Рика Даунстар забеляза, че червената лампичка на Каж Невис угасна, но писъците му още ехтяха по дългите коридори. Сега всичко опираше до тях двамата с Тъф, което пък на практика означаваше, че е господарка на „Ноев ковчег“.

„Какво, по дяволите, ще правя с него?“ — питаше се тя. Трудно й беше да реши. Да го продаде на търг на някои голям консорциум? Съмнително. Не можеше да даде такава мощ в ничии ръце. Все пак, властта опорочаваше и корумпираше. Може би трябваше да го запази и сама да го управлява? Тя вече бе достатъчно корумпирана, нищо нямаше да й стане. Но щеше да се чувства ужасно самотна на тази огромна морга. Да си наеме екипаж, да качи на борда приятели, любовници, лакеи? Не, не можеше да се довери на никого. Рика се намръщи. Е, добре, оказваше се, че проблемът е сложен, но тя имаше много, много време, за да го разреши. Щеше да мисли за това по-късно.

Точно сега я очакваше друг, по-неотложен проблем. Тъф току-що беше напуснал централната клонингова зала и се мотаеше по коридорите. Какво щеше да прави с него?

Рика се наведе над екрана. Вървящата паяжина беше в топлата си и уютна бърлога и вероятно още се хранеше. Четиритонният овен-валяк бе в главния коридор на шестия етаж. Той се търкаляше напред-назад като огромно гюле, блъскаше се бясно в стените, търсеше да премаже нещо органично, за да се нахрани. Тиранозавърът беше в дясното крило. „С какво се занимава?“ Рика поиска повече информация и се усмихна. Ако можеше да се вярва на компютъра, влечугото се хранеше. Но с какво? Изведнъж й просветна. Сигурно хапваше останките от Джефри Лайън и качулатия дракула, те се намираха приблизително на същото място.

Биооръжията бяха близо до Тъф, но за съжаление той рязко се отклони в противоположна посока. Може би тя трябваше да му уреди среща?

Знаеше, че Тъф не може да бъде подценяван. Веднъж вече се бе спасил от тиранозавъра, сигурно щеше да го направи и още веднъж. Дори и да го изпратеше на шестия етаж при овена-валяк, възникваше същият проблем. Тъф имаше някаква природна, генетична хитрина и лукавство. Никога нямаше да успее да води стария Тъфи за носа, както бе направила с Невис. Той беше прекалено хитър и съобразителен. Спомни си всички игри, които бяха изиграли заедно на борда на „Рог на изобилието“. В тях Тъф неизменно беше победител.

Да освободи още няколко биооръжия? Това можеше да направи без проблем. Рика Даунстар се поколеба. „Е, какво пък толкова, по дяволите — помисли си тя. — Има и по-лесен начин.“ Време беше сама да си свърши работата.

Върху облегалката на капитанския стол беше закачена диадема от разноцветен метал. Рика я бе открила преди това в един от складовете до командната зала. Сега я взе, прекара я през скенера, за да провери електрическата й верига, а после я сложи на косата си. Надяна шлема, закопча костюма и извади игломета от кобура си. Още един път трябваше да слезе долу и да свърши най-трудната работа.

 

 

Скитайки се из коридорите на „Ноев ковчег“, Хевиланд Тъф откри някакви превозни средства — малки, открити автомобили с три колела и големи каучукови гуми. От доста време вървеше, преди това бе стоял прав и се бе свивал под масата, за да се скрие от тиранозавъра. Най-после с удоволствие можеше да седне. Той подкара с малка, постоянна и напълно подходяща скорост. Облегна се на удобната седалка и се загледа напред. Хаос се возеше сгушен в прегръдката му.

Тъф пропътува няколко километра по широкия коридор. Той беше внимателен и съзнателен шофьор. На всяко кръстовище спираше, оглеждаше се наляво, след това надясно и избираше посоката си преди да продължи. Два пъти направи завои, подтикван от здравата логика или от чиста прищявка, но все пак гледаше да се придържа към по-широките коридори. Само веднъж спря, за да разгледа две врати, които му се сториха по-интересни. Не видя нищо, не срещна никого. От време на време Хаос се размърдваше в ръцете му.

Тогава в далечината напред забеляза Рика Даунстар. Хевиланд Тъф спря автомобила си на една голяма пресечка. Огледа се надясно и учудено премигна няколко пъти. След това погледна наляво. После се обърна напред, скръсти ръце над корема си и я загледа как идва. Рика Даунстар се приближаваше бавно към него и спря на около пет метра.

— Излязъл си да покараш, а, Тъф? — попита тя. В дясната си ръка държеше обичайния за нея игломет, а в лявата — намотано кълбо от каишки, някои от които се влачеха по пода.

— Наистина — каза Хевиланд Тъф. — Известно време бях доста зает. Къде са другите?

— Умрели. Загинали. Хвърлили топа. Покойници. Елиминирани от играта. Останахме ти и аз, Тъф.

— Позната ситуация — монотонно изрече Тъф.

— Това е последната игра, Тъф. Преиграване няма да има. И този път печеля аз.

Тъф галеше Хаос и не отговори.

— Тъф — продължи любезно Рика, — ти си напълно невинен. Нямам нищо против теб. Можеш да се качиш на кораба си и да си вървиш.

— Ако имате предвид „Рог на изобилието от отлични стоки на ниски цени“, ще съм принуден да ви напомня, че той получи тежки поражения и все още не е бил поправен.

— Вземи тогава някой друг кораб — предложи Рика.

— Не мисля така — отговори Тъф. — Моите претенции към „Ноев ковчег“ несъмнено възникнаха по-късно от тези на Селис Уаан, Джефри Лайън, Каж Невис и Анитас. Но както сама казахте, те вече са покойници и в такъв случай моите права с нищо не са по-лоши от вашите.

— Не съвсем — поклати глава Рика Даунстар и вдигна оръжието си. — С него претенциите ми са по-големи.

Хевиланд Тъф погледна към котето в ръцете си.

— Нека това бъде първия ти урок, колко е труден животът във вселената. Какво значение има честността, когато едната страна държи оръжие, а другата — не. Бруталност и жестокост управляват навсякъде, а интелигентността и добрите намерения са потъпквани с презрение. — Той се обърна към Рика Даунстар. — Госпожо, не мога да не призная вашето преимущество. И все пак трябва да протестирам. Покойните членове на нашата група ми признаха пълен дял, още преди да се качим на борда на „Ноев ковчег“. По мое мнение, вие съответно не бяхте включена. Вследствие на което аз притежавам и известни законни правомощия и предимства. — Той вдигна единия си пръст. — Още повече, повдигайки въпроса за собствеността на този кораб, смятам, че с нея трябва да бъде удостоен човек, който има възможностите да се възползва от това. „Ноев ковчег“ трябва да бъде командван от личност, вече демонстрирала талант, интелект и воля, за да бъдат използвани максимално и рационално безбройните му възможности. Предявявам мнение, че аз съм тази личност.

Рика Даунстар се ухили.

— О, така ли?!

— Наистина — каза Хевиланд Тъф. Той събра дланите си и повдигна Хаос, така че Рика да може да го види. — Вижте моето доказателство. Изследвах този кораб и изучих изгубените тайни на изчезналата Земна империя. Преживяването беше изключително завладяващо и това е причината да горя от желание да го повторя. На практика, реших да се откажа от невежеството и тъпотата на търговията, в името на достойната и благородна професия на екологичния инженер. Бих се надявал, че няма да се опитате да застанете на пътя ми. Бъдете уверена, че ще ви осигуря подходящ транспорт до Шанделор и лично ще бъда отговорен да получите цялата сума, която ви е била обещана преди пътуването от Джефри Лайън и останалите.

Рика Даунстар поклати изумено глава.

— Ти си безценен, Тъфи. — Тя пристъпи напред, като въртеше игломета на пръста си. — Значи си мислиш, че трябва да получиш този кораб, защото можеш да го използваш, а аз — не?

— Напълно сте схванали същността на въпроса — одобрително кимна Тъф.

Рика отново се засмя.

— Ето, вземи, това не ми трябва. — Тя му подхвърли игломета си.

Тъф се протегна и го хвана във въздуха.

— Изглежда, че моите претенции неочаквано и решително биват подсилени. Сега мога да ви заплаша, че ще ви застрелям.

— Но няма да го направиш — заяви Рика. — Правилата, Тъф. Ти винаги играеш по правилата. Аз съм детето, което обича да ги нарушава. — Тя преметна каишките, които държеше през рамото си. — Впрочем, знаеш ли с какво се занимавах, докато ти си правеше котенце?

— Очевидно не знам — каза Хевиланд Тъф.

— Очевидно — повтори саркастично Рика. — Бях горе в контролната зала, Тъф. Играех си с компютрите, изучавах всичко, което ми беше необходимо да знам за ЕИВ и за „Ноев ковчег“.

Тъф премигна.

— Наистина.

— Горе има огромен, първокласен екран. Мисли си за него като за голяма игрална дъска. Аз следях всеки ход на нея. Червените точки бяхте ти, останалите и аз също. А черните точки… Системата твърдеше, че те са биооръжията. Аз предпочитам думата „чудовища“. По-кратка и неофициална.

— Натоварена със силно допълнително значение — добави Тъф.

— Да, разбира се. Но да не се отклоняваме. Ние пробихме външната защита, справихме се и със заразения въздух. Но Анитас умря и реши да си отмъсти. Той пусна няколко чудовища на свобода. Качих се в контролната зала и наблюдавах как черните точки преследват червените. Но нещо липсваше. Знаеш ли какво?

— Подозирам, че това беше риторичен въпрос — отвърна Тъф.

— Наистина — подигравателно се засмя Рика. — Зелените липсваха, Тъф. Системата е програмирана да показва нашествениците в червено, собствените си биооръжия в черно, а екипажа в зелено. Разбира се, нямаше никакви зелени точки. Това ме накара да се замисля, Тъф. Чудовищната вътрешна защита очевидно беше последната отбранителна линия. Но дали бе предназначена да се използва само, когато корабът е напуснат?

Тъф скръсти ръце.

— Не мисля така. Щом съществува подобен екран, би трябвало да има и кой да го наблюдава. Още повече, ако системата симулативно показва нарушители, защитници и чудовища в различни цветове, възможността трите групи да бъдат едновременно активни на борда е прекалено вероятна.

— Да — каза Рика Даунстар. — А сега — ключовият въпрос.

Тъф забеляза някакво раздвижване зад нея и неспокойно се огледа.

— Извинете…

Рика му махна с ръка да не я прекъсва.

— Ако при нужда да бъдат отблъснати неприятели, тези ужасни зверове са били пускани на свобода, как екипажът на „Ноев ковчег“ се е предпазвал да не бъде изяден?

— Намирам се в неловко, но интересно затруднение — призна Тъф. — С голямо желание очаквам да науча отговора на тази загадка. Но се страхувам, че ще трябва да се откажа от това удоволствие. — Той прочисти гърлото си. — Далеч съм от мисълта да прекъсвам подобна завладяваща и увлекателна беседа. Все пак, чувствам се задължен да посоча, между другото… — Подът се разтърси под краката им.

— Да? — ухили се Рика.

— Чувствам се задължен да посоча — повтори Тъф, — че определено голям, хищен динозавър току-що се появи по коридора зад вас. В сегашния момент се опитва незабелязано да се промъкне насам, но опитите му не са особено успешни.

Тиранозавърът изрева.

 

 

Рика Даунстар не изглеждаше разтревожена.

— Сериозно ли?! — засмя се тя. — Нима очакваш да се хвана на тази стара шега, „обърни се, има динозавър зад теб“? Разчитах на много повече от теб, Тъф.

— Протестирам! Аз съм напълно искрен. — Тъф включи двигателя на автомобила си. — Наблюдавайте скоростта, с която активирах превозното си средство, за да успея да избягна идващото насам чудовище. Как можете да се съмнявате в мен, Рика Даунстар? Със сигурност чувате гръмотевичното приближаване на динозавъра и неговия мощен рев.

— За какъв рев става дума? — попита учудено Рика. — Не, сериозно, Тъф, аз ти говорех нещо. Отговорът. Забравихме напълно за нашата загадка.

— Наистина — каза Тъф.

Динозавърът се приближаваше към тях с опасна скорост. Беше в лошо и глупаво настроение, а ревът му пречеше да се чуват думите на Рика Даунстар.

— Хората от Инженерните екологични войски не са се занимавали единствено с клониране, Тъф. Да, те са можели да създадат в техните цистерни живи форми от сигурно хиляди светове, но това не е единственото, което са умеели. Човъркали са и в тяхната ДНК, променяли са тези живи форми, за да станат подходящи за нуждите им.

— Разбира се — съгласи се Хевиланд Тъф. — Извини ме, но сега се страхувам и трябва да избягам от динозавъра.

Тиранозавърът беше само на десетина метра зад Рика. Огромната му опашка се извъртя, удари стената и автомобилът на Тъф се разтърси. Лигите му капеха, а масивните му крака с големи, остри нокти с неприлично нетърпение разсичаха въздуха.

— Това ще е грубо и неетично — каза Рика. — Виждаш ли, Тъф, ето го отговорът. Тези биооръжия, тези чудовища са държани в стазисно поле в продължение на хиляда години, дори и повече. Но те не са обикновени чудовища. Те са създадени със специална задача — да предпазват кораба от нашественици и те генетично са били манипулирани да вършат само това.

Тиранозавърът направи още една, две крачки и сянката му вече падаше върху Рика.

— Как са били манипулирани? — попита Тъф.

— Вече си мислех, че няма да попиташ — въздъхна Рика. Тиранозавърът се наведе напред, отвори огромните си челюсти и ги сключи около главата й. — Психотехнология — обяви тя отвътре.

— Наистина — кимна Хевиланд Тъф.

— Това е било във възможностите на психотехнологията — продължи Рика от устата на тиранозавъра. Тя вдигна ръка и махна нещо от зъбите на чудовището. — Повечето от тези зверове са били напълно безмозъчни, само първични инстинкти. Инженерите са им заложили антипатия към тези инстинкти. Колкото по-сложни чудовища са създавали, толкова по-послушни са били те. Инструментите за контрол са психотехнологични бустери. Много малки неща, подобни на диадеми, аз нося сега една от тях. Тя кара повечето чудовища да ми се подчиняват, а други — да ме избягват.

Рика излезе от устата на динозавъра и го шляпна звучно по бузата.

— Долу, моето момче! — заповяда тя.

Чудовището изрева и сведе глава. Рика развърза каишките, които носеше, направи импровизирани седло и юзди и ги надяна на врата и муцуната му.

— През цялото време, докато говорехме аз го контролирах — обясни разговорчиво Рика. — Извиках го да дойде тук. Много е гладен. Изяде Лайън, но той беше дребен и мъртъв, а и не е ял нищо от хиляда години.

Хевиланд Тъф погледна игломета, който все още бе в ръката му. Оръжието изглеждаше по-безполезно от всякога.

— Ще съм особено щастлив да му направя стегозавър.

— Не, благодаря — отказа Рика и оправи юздите си. — Вече не можеш да излезеш от играта, Тъфи. Искаше да играем, но се страхувам, че загуби всичко. Трябваше да се оттеглиш когато ти давах възможност да го направиш. Да разгледаме отново твоите претенции, какво ще кажеш? Лайън, Невис и другите ти обещаха пълен дял, но от какво? Страхувам се, че сега ще трябва да получиш твоята пълна част, независимо дали го желаеш или не — пълна част от това, което получиха и те. Толкова за твоите законни искания. Колкото до моралните ти претенции, позоваващи се на това, кой по-добре използва възможностите на кораба… — Тя шляпна динозавъра още веднъж и се ухили. — Мисля, че вече ти демонстрирах достатъчно. Долу, още малко! — Чудовището се наведе и главата му опря в пода. Рика Даунстар седна на врата му. — Стани! — заповяда тя и животното се подчини.

— Следователно оставяме законността и морала настрана и се връщаме отново към насилието — обобщи Тъф.

— Страхувам се, че е така — отговори Рика от врата на гигантския гущер. — Само не ми казвай, че не съм играла честно, Тъф. Аз имам динозавър, а ти — моя игломет. Може да отправиш щастлив, точен изстрел, така че и двамата сме въоръжени. — Тя се засмя. — Само че аз съм въоръжена до зъби.

Хевиланд Тъф подхвърли игломета нагоре. Беше добро хвърляне и Рика без усилие го хвана.

— Какво става? Отказваш ли се?

— Вашите понятия за честност дълбоко ме впечатлиха — каза Тъф. — Не желая да ползвам никакви предимства. Вие имате претенции и аз имам претенции. Вие имате животно. — Той погали котенцето. — И аз имам животно. Сега имате оръжие.

Тъф запали двигателя и включи на задна скорост. Автомобилът започна да се отдалечава от пресечката с максималната за движение назад скорост.

— Както искаш — въздъхна Рика Даунстар. Омръзнало й бе да играе. Чувстваше се малко тъжна. Тъф се опитваше да обърне колата си и да тръгне напред. Тиранозавърът отвори широко уста и по половинметровия му език потече слюнка. Той изрева и това беше рев на първичен глад, глад на милиони години. Ехото отекна по безкрайните коридори.

Чудовището с трясък навлезе в пресечката. Двадесет метра по-нататък, в по-малкия перпендикулярен коридор, микрокомпютърното съзнание на плазменото оръдие взе под внимание факта, че в огневия му сектор се е появил обект с размери, превишаващи тези, заложени в паметта му. Последва тихо изщракване.

Хевиланд Тъф обърна глава, за да си запази очите от блясъка и закри Хаос с тялото си, за да го предпази от взривната вълна и ужасния грохот. За радост всичко трая доста кратко, макар че миризмата на печен гущер щеше да се усеща с години и стените в този сектор трябваше да бъдат подменени.

— И аз имам оръжие — каза Хевиланд Тъф на своето коте.

 

 

По-късно, значително по-късно, „Ноев ковчег“ беше почистен, а той, Бъркотия и Хаос удобно се бяха настанили в капитанския стол. Тъф премести целия си багаж, погрижи се за мъртвите тела, откри как да успокои изключително шумното същество, което се търкаляше по шестия етаж, а после методично започна да изучава кораба. На втория ден откри склад за дрехи, но мъжете и жените от ЕИВ се оказаха по-ниски и по-слаби от него, така че никоя от униформите не му стана.

Все пак той откри шапка, която веднага му хареса. Беше зелена, с широка козирка и пасна идеално на върха на плешивата му млечнобяла глава. Отпред със златен конец бе избродирана буквата „тета“, знакът на имперските войски.

— Хевиланд Тъф — произнесе на глас, гледайки се в огледалото. — Екологичен инженер.

„Звучи доста правдоподобно“ — помисли си той.