Павел Вежинов
Сините пеперуди (2)

2

Ракетата се отдели от звездолета без никакво сътресение, така леко и безшумно, както малкото кенгуру се отделя от благословената утроба на майка си. Застанал пред командния пулт, Казимир видя само за няколко мига тънката червена диря, после ракетата бързо изостана и угасна като захвърлена в мрака цигара. За миг той почувствува панически ужас от самотата, мъчителна спазма сви гърлото му. Къде отиваха, защо ги бе пуснал? Какво щеше да прави сам в огромната пустош, ако с тях се случеше нещо?

Под него, все тъй синя и тайнствена, плуваше Хела, малко по-голяма от една земна луна. Под тънката завеса на облаците едва се прозираше нейната гладка повърхност, по-тъмна около екватора, прозрачно синя около полюсите. Мощният телескоп на звездолета я беше опипвал внимателно в продължение на три дни, преди да изберат място за кацане. Планетата под тях нямаше континенти — сушата опасваше в широк пояс цялата централна част. Нямаше ни планини, ни вътрешни морета. Нямаше дори острови по двата спокойни, призрачни океана около полюсите. Цялата суша бе покрита с безкрайни лесове, тук-там прорязани от сините мечове на езерата. Ако наистина имаше някакви хора в тоя свят — мислеше Казимир, — те надали биха се различавали много от земните орангутани. И в тоя зверилник ли трябваше да изпрати своя единствен приятел?

Казимир протегна неспокойно ръка към пулта, екранът светна. Той веднага видя възбуденото лице на Алек, който се взираше в планетата. До него Дирак спокойно боравеше с пулта за управление, желязното му лице изглеждаше, както винаги, спокойно и безжизнено.

— Как си, старо момче? — запита Казимир весело. — Как ти се вижда скоростта?

— Просто кошмарна! — отвърна Алек доволно. — Ето сто километра в секунда.

— Как работят уредите?

— Превъзходно!…

— Все пак пазете се! — каза пилотът и в гласа му за миг трепна едва скривана тревога. — Предполагам, че ще намерите там комари като гълъби…

— Това е нищо! — усмихна се Алек. — Мене ме е страх някоя водна змия да не глътне ракетата…

— Тоя път ще й преседне! — каза сърдито пилотът. — И все пак внимавай, старо момче, на четири си отваряй очите…

Екранът върху ракетата угасна. Сега пред тях още по-ясно светеше Хела — красива и спокойна. Оставаха им десетина часа до нея — нищожна крачка в безкрая, който бяха преминали. Дирак все тъй сигурно и безучастно боравеше с апаратурата, без да обръща никакво внимание на планетата. И, разбира се, в това нямаше нищо чудно — за него тя беше просто цел, а не повод за преживяване. Тя не можеше да предизвика в него никакви чувства. Всъщност именно в това се състоеше неговата сила и неговото превъзходство над хората през годините на пътуването. Иначе навярно сто пъти би полудял, сто пъти би върнал звездолета назад или обзет от безумна ярост, сто пъти би го насочил към някое пламтящо слънце. Но хората знаеха неговата сила и спокойно се бяха оставили в ръцете му. Лишен от чувства, той бе по-страшен и от природата, тъй като не зависеше от нея. За него не съществуваха ни времето, ни пространството, за него не съществуваше дори материята, от която бе сътворен. За него всичко бе само повод за размишление. Но и гигантският му ум, който съдържаше в себе си милион знания, не беше основното за неговото съществуване. Единствената и неотменима същност за него бяха хората и техните заповеди. Те бяха по-силни и по-категорични от всички инстинкти, които природата би могла да вложи в живите същества. Багратионов наистина бе сътворил едно чудо, може би по-велико от безкрайния Космос, из който бродеха.

Алек много добре разбираше това и понякога със затаен дъх се взираше в мъдрото, благородно лице на робота. Неговите черти, измислени от древния скулптор, бяха наистина превъзходни. Но той се страхуваше да гледа в неговите кухи очи, в блестящите лещи, които светеха неподвижни на лицето му. Тогава му се струваше, че ще издаде някаква тайна, ще наруши някаква съдбоносна заповед. И ще се случи най-страшното — машината изведнъж ще осъзнае себе си. В края на краищата това беше нейно право и в такива мигове Алек изпитваше дълбоко и неясно чувство за вина. В такива мигове кой знае защо той се опитваше да му говори топло и ласкаво, но роботът му отвръщаше, както винаги, неизменно вежливо и разумно. Това го дразнеше.

Да, Алек често се улавяше, че роботът го дразни. Дразнеше го преди всичко неговият непротиворечив начин на мислене. Дразнеше го неговата самоувереност, пренебрежението му към всяко съмнително и непотвърдено знание. Това чувство се бореше с безкрайната му признателност, която винаги взимаше връх. И тогава Алек отново ставаше дружелюбен и ласкав.

Когато наближиха съвсем, той запита:

— Как е положението, Дирак?

Сега роботът не вдигаше нито за миг очи от уредите.

— Скорост — 15 километра в секунда — отвърна той. — Отстояние от…

— Питам те — ще кацнем ли благополучно?

— Няма нито една причина да не кацнем…

Сега Хела бе изпълнила почти целия им хоризонт — вече не тъй синя, с примеси на много нежна резеда. Тънки, ослепителни бели пера от облаци закриваха в прозирна мрежа далечния континент. В тоя миг те не виждаха езерото, на което трябваше да кацнат, то бе на обратната страна на планетата, там, където едва съзряваше утрото.

— Навлизаме в най-горните слоеве на атмосферата! — докладва след малко Дирак. — Гъстота на въздуха — осем процента — по-висока от очакваната…

— Намали скоростта!

— Знаеш много добре, Алек, че регулаторът е автоматичен.

— Не вярвам много на автомати — отвърна любезно човекът.

— А аз пък вярвам — каза роботът. — Досега нито един от автоматите не ни е излъгал…

— Досега не значи винаги…

— Да, разбира се — отвърна спокойно Дирак. — И все пак не виждам причини за безпокойство. В автомата са включени и изненадите.

След един час те прелетяха над езерото — тънка синя ивица всред безкраен лес. Дирак все тъй не откъсваше поглед от своите прибори.

— Дължина на езерото 80 километра — докладва той. — Средна широчина около петнадесет километра. Дълбочина в централната част около триста метра, близо до бреговете около двайсет…

И след няколко секунди добави:

— Извънредно удобно за кацане и за отлитане. Трябваше да прелетят още веднъж цялата планета, постепенно да убият височината и да кацнат с минимална скорост на водната повърхност. Отново нощ и отново ден — като насън. Облачната пелена се бе сгъстила, вече много рядко пред очите им се мяркаше сушата на континента. Най-после Дирак каза:

— Приготви се!…

Когато ракетата потъна в млечната белота на облаците, Алек почувствува как сърцето му потрепера от блаженство. След безутешната пустош на вселената, след неизбродните океани от леден мрак тая чудна мека топла белота му се стори като нежна прегръдка, като гукане на диви гълъби, като песен — като всичко, което бе загубил на далечната земя.

След това светна и заблестя синята гладка повърхност на езерото, синината изпълни до края цялото му същество. Все по-близо и по-близо, удар! Ракетата се гмурна във водната бездна и сега около нея нямаше нищо друго освен зеленикав здрач, който струеше и бягаше край кристалнопрозрачните илюминатори.