Метаданни
Данни
- Серия
- Професор Вилчур (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Profesor Vilczur, 1939 (Пълни авторски права)
- Превод отполски
- Малина Иванова, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 51гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Тадеуш Доленга-Мостович. Морал
Роман
Рецензент: Венцеслав Караиванов
Преведе от полски: Малина Иванова
Редактор: Слава Николова-Герджикова
Художник: Олга Паскалева
Художник-редактор: Зоя Ботева
Технически редактор: Васил Стойнов
Коректори: Лили Парева, Елена Нягулова
Код 29/95364/5544/48/89
Полска. Първо издание. Издателски №22/1989
Дадена за набор на 14 септември 1989 г.
Подписана за печат на 20 ноември 1989 г.
Излязла от печат м. декември 1989 г. Формат 60×84/16.
Издателски коли 20,52. Печатни коли 22,00.
УИК 19,07. Цена 3,54 лева
Издателство с печатница на БЗНС
1592 София, улица „Илия Бешков“ №2
Поръчка №10 204/1989 г.
Ч–3
© Малина Иванова, преводач
c/o Jusautor, Sofia, 1989
Tadeusz Dołęga-Mostowicz. Profesor Wilczur
Wydawnictwo Łódzkie, Łódz 1985
История
- —Добавяне
Шеста глава
Секретарят на председателя Тухвиц му докладваше:
— Господин професор Вилчур се е върнал днес от отпуск и е готов да ви приеме, дори веднага. Запита дали не сте болен. Отговорих му, че не зная.
Тухвиц кимна:
— Добре. Благодаря ви. Кажете, моля ви, на шофьора да дойде.
След десет минути той вече беше в болницата. Веднага го въведоха в кабинета на професор Вилчур, който стана, за да го поздрави.
— Като гост ли ви приемам, като пациент, или като шеф — попита той с усмивка.
Председателят стисна сърдечно и продължително ръката на Вилчур.
— От здравето не се оплаквам, слава богу. Исках да поговоря с вас по работа.
— Аз съм на ваше разположение — кимна Вилчур и в същото време му посочи един фотьойл.
Тухвиц седна удобно и докато пълнеше лулата си, каза:
— Много кратко време си почивахте, професоре. Изглеждате — ще ви гощавам с комплимент по еврейски — изглеждате не особено добре.
По външния вид на Вилчур се виждаше, че отпуската наистина не е била от голяма полза за здравето му.
— Моята страст е работата — каза професорът сериозно. — Нищо не отегчава така както бездействието.
— Познато ми е това — призна Тухвиц, — то е в кръвта. Става привичка, лоша привичка. Познато ми е това. С вас май сме връстници. Аз все още нямам желание да оставя работата, макар и да се досещам, че при мен, както и при вас, господин професоре, младите и амбициозните биха искали да изблъскат началника, за да заемат неговото място.
Професор Вилчур сви вежди. Всъщност още от самото начало беше подготвен за такъв разговор.
— Предвиждах — каза той, — че тукашните интриги против мен са достигнали до вас под формата на клюки или на ловко подхвърлени внушения.
Председателят поклати глава:
— Не, господин професоре. Достигнаха до мен по доста директен начин. Получих чисто и просто изложение на няколко лекари от вашата болница, изложение, за което и исках да поговоря с вас искрено и открито. Моля ви да оцените това, професоре, че идвам тук без никакво конкретно намерение. Просто искам да ви изложа проблема и на вас да оставя решаващия глас.
— Благодаря ви, господин председател.
— Не искам да упражнявам никакъв натиск върху вашето решение. Ни най-малък — продължаваше Тухвиц. — Просто не познавам нещата. Получил съм информация само от едната страна. Ще добавя още: моето впечатление, за което споменах преди малко, е, че вашите противници много повече се ръководят от лични амбиции, отколкото от обективни подбуди. Въпреки това, драги професоре, смятам, че подетата от подвластния ви лекарски персонал акция против вас не може да не окаже лошо влияние върху работата в болницата. Отношенията в нея трябва да се заздравят. Накратко казано: или ще приемете вашето оттегляне като нещо необходимо, или ще отстраните тези, които не ви одобряват. Сегашното положение не може да продължава повече.
Вилчур отговори мрачно:
— Напълно съм съгласен с вас. Бих искал да чуя упреците, които ми отправят.
Председателят посегна към чантата си.
— Нося препис от изложението. Не взех оригинала със себе си, защото на него са подписите. Естествено вие разбирате, че съм длъжен да съблюдавам известна дискретност.
— Несъмнено — призна Вилчур.
— Естествено, в случай че се опрете на второто решение, ще ви дам оригинала, за да можете да уволните авторите. Засега мога да ви дам копието.
Той подаде на Вилчур няколко страници, изписани на машина. Професорът започна да чете задълбочено. Както и предполагаше, в изложението не намери никакви нови и никакви основателни обвинения. Всичко се въртеше около подозренията, че амнезията е оставила трайни следи в неговата психика, че знахарският подход бил повлиял на неговите лекарски методи, че организацията в болницата куца вследствие на небрежност, мудно администриране и фаворизиране на някои лица от персонала. Цитираха се редица публикации в печата, които потвърждават факта, че болницата губи своето безупречно реноме, своята от години утвърдена репутация на най-добра в столицата.
Вилчур сгъна листовете и с иронична усмивка ги върна на Тухвиц.
— Какво е вашето мнение за всичко това? — сериозно го попита Тухвиц.
Професор Вилчур взе един молив в ръка.
— Ще отговоря на всички обвинения последователно. И така, що се отнася до амнезията — нито един от специалистите не споменава нито дума за рецидиви на амнезия сред своите пациенти. Нито един. Вие, господин председателю, навярно се досещате, че аз лично трябва да съм се интересувал много от този въпрос и че след като паметта ми се възвърна, внимателно прочетох всичко, което е писано по него.
— Това се разбира от само себе си — потвърди Тухвиц.
— И така, първото обвинение отпада. Второто, което засяга моята знахарска практика, е направо смехотворно. Не допускам някой, който и да е той, от авторите на изложението да притежава като лекар повече знания от мен, не го допускам тъкмо защото мнозинството от работещия в болницата персонал от мен черпеше познания. Черпеше и продължава да черпи. Да, действително по време на моята знахарска практика научих някои средства за лечение, непознати на официалната медицина или отхвърлени от нея. На практика тези средства се оказаха добри и резултатни. Защо да не ги прилагам? Медицината никога не е претендирала за безпогрешност. Господата, които са подписали това изложение, очевидно се смятат за безпогрешни. Остават още две обяснения. Първото се отнася до лошата организация в болницата, в резултат на която тя губи своето добро име. Господин председател! Тази болница съм я основал аз, аз съм създал нейната организация преди много години и смятам, че именно аз имам право да твърдя, че нейната досегашна добра репутация е мое дело.
— Без съмнение — каза председателят.
— Вярно е, че в последно време — продължи Вилчур — тази добра репутация започна да се разваля, но да помислим обективно — защо. Да, не по някакви други причини, а само поради това, че хората, които са решили да ме отстранят, се стараят да я развалят. Обикновена агитация. Няма да цитирам имена, няма да цитирам факти. Уверявам ви обаче, че знам кой и по какъв начин работи срещу доброто име на болницата. Досега не съм правил никакви изводи. Вярвах много в хората. Смятах, че ще се опомнят, че ще се замислят, че ще се пробуди съвестта им. Най-после и това — вярвах, че обществото ще забележи, че цялата тази мръсна история е съшита с бели конци. Излъгах се. Накрая и последното обвинение. Казват, че съм стар и преуморен, че разложението на реда в болницата е в резултат на факта, че моята енергия и дарбата ми на ръководител са се изчерпали. Господин председател, признавам, че в последно време енергията ми е отслабнала, че що се отнася до състоянието на нервите ми, има какво да се желае, и то доста; че здравето ми е разклатено. Всичко това е вярно. Но за това мое състояние има една-единствена причина — а именно бруталната подмолна клеветническа кампания, която водят моите врагове. Разбирам, че вас като председател на агенцията, на която принадлежи болницата, много не ви интересува защо директорът на болницата няма толкова качества. За вас е важен резултатът, обективният факт — сега тези качества са по-малко, затова именно не мога да се възползвам от вашето внимание и да реша аз, така както вие ми давате възможност. И много ви моля, не ме обременявайте с решаването на този въпрос.
— И все пак, позволете ми, професоре, да си остана на своето. Повтарям ви, имам абсолютно доверие във вашата обективност и знам, че вашето решение ще бъде единствено правилно.
Вилчур се замисли. След дълго мълчание отговори:
— Добре тогава, господин председател. Дайте ми обаче няколко дни на разположение. Ще помисля върху всичко това и понеже обвиненията срещу мен са формулирани писмено, искам и аз да отговоря писмено. Моля, повярвайте ми, че в момента още нищо не съм решил. Трябва да премисля всичко, трябва из основи да огледам положението, да проверя дали, след като бъдат отстранени недоволните, ще разполагам с достатъчно персонал за нормална работа в болницата. Вие, господин председател, не казахте колко от моите подчинени са подписали това изложение, но тъй като всичките ги познавам сравнително добре, то мога да ви уверя, че мнозинството сигурно ще застане на моя страна, така както другите са се обявили против мен.
Председателят стана.
— И аз съм убеден в това. Оставям ви преписа на изложението и очаквам вашия отговор. Още веднъж най-искрено ви уверявам, господин професоре, в моето уважение и най-топли приятелски чувства.
След като Тухвиц си излезе, Вилчур дълго размишлява. Червената лампичка над вратата му не гаснеше и тези, които искаха да го видят, напразно поглеждаха в чакалнята.
Вилчур написа на два листа имената на хората, които ще застанат съответно на едната или на другата страна. В началото на първия списък фигурираше професор Добранецки, а начело на другия — доктор Колски. Хипотезата за това разделение показваше, че Вилчур може да разчита на лоялността на мнозинството от персонала. Реши веднага да пристъпи към действие и да говори с всички поред. Първият, когото извика, беше доктор Колски.
Поздрави го мълчаливо, посочи му къде да седне и му подаде изложението с думите:
— Ето, няколко колеги са депозирали едно такова мотивирано искане да освободя поста директор на болницата. Бъдете така любезен да го прочетете.
Колски леко се изчерви и задълбочено зачете. Когато свърши, вдигна очи към професора.
— Сега имам следната молба към вас — обади се Вилчур. — Става дума за вашата откровеност. Кажете какво е вашето мнение за това съчинение.
— Дали… дали… — запъна се Колски — това се налага, господин професоре?
Вилчур кимна:
— Да, и още веднъж ви моля за абсолютна искреност.
Колски очевидно беше затруднен и започна несигурно.
— Но, разбира се, самият факт, че е подадено такова изложение, според мен е един вид непочтеност. Допускам, че Съюзът на лекарите дори би трябвало да потърси отговорност за това, дисциплинарна може би. Това не е колегиално. Във всеки случай смятам, че са били длъжни да ви предупредят за своята постъпка. Смятам, че ако не са го сторили, нищо не може да ги извини. Да излагат на показ вътрешните работи на болницата, е наистина непочтено.
Той преглътна и млъкна.
— А какво мислите за съдържанието на изложението? — запита Вилчур.
— Не мога да се съглася и с неговото съдържание — каза Колски, който постепенно се беше овладял. — Обвиненията срещу вас несъмнено са преувеличени.
— Преувеличени — полугласно повтори Вилчур.
— Да, господин професоре. Преувеличени. Някои от тях направо са неоснователни. В тях дори може да се види злонамереност. Например рецидивите на амнезия или пък вашата склонност към лечебни средства, които не са прилагани досега. Това са напълно несериозни доводи.
Вилчур, който очакваше неговият асистент да избухне възмутен, сега слушаше изумено спокойните му, делови, дори някак хладни разсъждения по въпроса.
— Нещо повече — продължи Колски, — изложението е написано с нескрита неприязън към вас, господин професоре. Ако изложението беше срещу мен, то би събудило недоверието ми и би подронило вярата ми в добрите намерения на авторите, би ме накарало да мисля, че не заради доброто на болницата, а от личен интерес искат да използват истинското положение в болницата.
Професор Вилчур леко вдигна вежди и без да гледа Колски, попита:
— А какво е истинското положение?
Колски за миг се поколеба:
— Господни професоре, тъй като вие толкова настоявате искрено да ви кажа моето мнение…
— Искам това и само това — подчерта Вилчур.
— В такъв случай ще бъда откровен. Вие знаете, господин професоре, колко ви почитам, какъв пиетет изпитвам към вас. И все пак, ако погледнем обективно, не можем да не им дадем право, когато твърдят, че вие несъмнено сте преуморен и че последиците от тази преумора се отразяват много зле на болницата. Напоследък, господин професоре, вие рядко и спорадично се вглеждате в това, което става. А в болницата стават лоши неща. Персоналът е възбуден, интригите продължават, клюки, хората се взаимоизяждат. С една дума — разпуснатост. За да се ръководи една толкова голяма болница, вие сам признахте, е нужна по-силна и по-сигурна ръка, здрави нерви и постоянно присъствие в службата. Зная, че това, което казвам, ще ви бъде неприятно, но тъй като ме запитахте вие, предпочитам да поставя проблема открито.
Свърши и настъпи дълго мълчание. Най-сетне професор Вилчур стана, искаше с усмивка да подаде на Колски ръка, но не можа да се усмихне насила.
— Благодаря ви, колега — каза той.
Колски мълчаливо излезе от кабинета. Когато вратата се затвори, Вилчур безсилно се отпусна във фотьойла.
Ето, неочаквано го улучи ударът, много болезнен, защото идваше оттам, откъдето най-малко го очакваше, и беше нанесен от ръката, от която очакваше най-голяма помощ.
Нима до такава степен бе изгубил чувството си за самокритичност? Нима не беше способен да забележи своята деградация, която другите толкова ясно виждаха, и то вече не само враговете, но и приятелите? Нима той наистина е станал вече негоден, вреден и отпуснат, пречка за другите? Той, който чувства още толкова сили, вяра, жажда за работа.
Погледна мрачно към бюрото, където лежаха двата листа с двата списъка. Взе ги бавно в ръка, смачка ги и ги хвърли в коша. Защо да се обръща към другите? Всички те, ако се осмелят да бъдат толкова откровени като Колски, несъмнено щяха да повторят същото. Защо да ги вика? За да изживее още няколко пъти унижението да изслуша тези страшни смазващи слова — несправедливи — той беше убеден в това, — но казани с увереност в тяхната правота.
Борбата беше загубена. Разбра това и съумя да постъпи така, както му диктуваше съвестта. Спокойно взе един лист и написа:
„Уважаеми господин председател!
След като размислих и проверих положението в болницата, стигнах до убеждението, че единственото правилно разрешение на проблема е да се оттегля. Тъй като след това решение ще ми бъде доста трудно да остана тук по-дълго от няколко дена, позволявам си да предам ръководството на професор Йежи Добранецки, мой заместник досега, който много добре познава проблемите на болницата.
Моля ви да приемете моите най-искрени почитания.
С уважение:
Сгъна листа на четири, сложи го в един плик, адресира го до председателя Тухвиц и позвъни:
— Моля веднага да изпратите това писмо — каза той на разсилния — и кажете на професор Добранецки, че искам да говоря с него.
Не чака дълго. Успя все пак да се овладее дотолкова, че да го поздрави непринудено.
— Заповядайте, седнете. Исках да поговоря с вас, ако имате време.
Добранецки погледна часовника си.
— Разполагам с цели двадесет минути до операцията.
— О, няма да ви отнема толкова.
— За какво се отнася? — запита Добранецки.
— Неотдавна при мен беше председателят Тухвиц. Той ми каза, че някои от лекарите в нашата болница са подписали изложение, в което искат моята оставка. Не посочи никакви имена. Четох изложението и имам причини да предполагам, че вие сте негов автор. Автор и инициатор.
Добранецки леко прехапа устни, но вдигна глава и погледна Вилчур в очите.
— Да. Нямам намерение да отричам.
— И нямате основания — подхвана Вилчур.
— И нямам основание — потвърди Добранецки. — Не съм от ония, които постоянно се страхуват и предпочитат опортюнистично да се примиряват с нещо, което смятат за лошо, вместо да се борят срещу него с всички средства.
Вилчур се усмихна.
— Много сполучливо го определихте: с всички средства. Вие не пренебрегнахте нито едно. Но не за това исках да говоря с вас. И така. Тухвиц постави алтернативата като ми остави plein pouvoir[1] за избор: или да си запазя ръководството на болницата и да отстраня тези, които заблуждават общественото мнение и действуват в нейна вреда, или аз самият да се оттегля.
Млъкна, чакайки въпросите на Добранецки. Той обаче пребледня леко и не каза нито дума. Вилчур го измери с презрителен поглед.
— Тухвиц предостави на мен да взема решението. Аз вече го взех. Преди малко му изпратих писмо с моята оставка.
Върху лицето на Добранецки избиха червени петна.
— Съобщавам ви всичко това, защото в същото това писмо предавам ръководството на болницата във ваши ръце. И ето, искам да ви попитам ще ми направите ли една малка услуга — да го приемете?
Добранецки раздвижи устни, но не каза нищо.
— Това ще ме улесни много — продължаваше да говори Вилчур със спокоен тон. — Ако предам болницата на някой друг, би трябвало да загубя много време да обяснявам и така нататък, докато вие, който сте ме замествали много пъти, отлично и във всичко сте ориентиран. При това нали днес току-що се върнах от отпуска и по-малко от вас познавам текущата работа. И така, съгласен ли сте?
— Съгласен съм — кратко отговори Добранецки.
Вилчур стана.
— С това въпросът е приключен, довиждане.
Добранецки също стана и каза:
— Довиждане, господин професоре.
Той подаде ръка, но Вилчур поклати глава:
— Не, господине. Не мога да ви подам ръка — на вас.
Добранецки остана за миг като вкаменен, после изведнъж се обърна и бързо излезе от стаята.
Професор Вилчур имаше още доста много работа в болницата. В шкафовете, в кабинета, в чекмеджетата той имаше немалко книги, които бяха лично негови, бележки, скицирани текстове на лекции и други. Трябваше да сложи в ред всичко това, да класифицира и да нареди да го опаковат. Когато свърши тази работа, навън вече падаше мрак.
Облече се и минавайки през чакалнята, видя Луця. Чакаше го.
— Добър вечер, госпожице Луця — зарадва се той. — Мислех, че днес не сте в болницата. Защо не ми се обадихте?
— Но аз, господин професоре, идвах тридесетина пъти и червената лампа над вратата все светеше.
— А да. Да. Бях много зает.
— Вашата отпуска свърши днес, нали?
— Днес — потвърди Вилчур.
— Колко сте лош, господин професоре! През празниците всъщност сте били във Варшава, а аз нищо не знаех.
Той й се усмихна.
— А откъде разбрахте?
— Имам дори две доказателства за това, че сте били във Варшава.
Вилчур полюбопитствува:
— Дори две?
— Да. Обаждах ви се по телефона, господин професоре.
— Юзеф нищо не ми е казал.
— Защото този, който се обади, съвсем не беше Юзеф, а някакъв странен човек. Струваше ми се, че… че… Много се извинявам, но ми се струваше, че този човек е ненормален.
— Ненормален?
— Е, да. Говореше едни такива глупости и, изглежда, беше съвсем пиян.
Професорът се засмя и махна с ръка.
— Ах, да, разбира се. Йемьол е бил. Вие го познавате. Наш бивш пациент. Много мил човек.
— Много мил? — учуди се Луця. — Май че това беше някакъв джебчия от отделението за безплатно лечение.
— Този именно — потвърди Вилчур. — Той е някакъв декласиран интелигент. Не е възможно да се изтръгне от него какъв е бил някога. Днес, разбира се, е джебчия. Не зная дори как се казва. Запознавал съм се с него някога преди години и тогава се наричаше, доколкото не ме лъже паметта, Обядовски или Обеджински, днес името му е Йемьол, възможно е след години да го смени с нещо по-удобно. Да, странен човек. Разбира се, че е джебчия.
— И пияница — добави Луця. — Срамувам се, господин професоре, да ви повторя това, което той ми наговори. Господин професоре, наистина ли сте пили с него?
— Пих малко… малко повече… — усмихна се Вилчур. — Но защо сте с палто? Излизате ли?
— Да. Само вас чаках, господин професоре, защото разсилният ми каза, че скоро ще тръгнете.
— Отлично. Да вървим тогава.
Навън не беше много студено. Дробовете с удоволствие вдишваха свежия въздух. Пресякоха улицата. Професор Вилчур застана там и загледа сградата на болницата. От почти всички прозорци струеше мека бяла светлина. Високата сграда, изправена гордо, излъчваше нещо достойно, спокойно, неизменно.
Професорът стоеше неподвижен. Минутите летяха. Учудена от неговото необичайно държание, Луця го погледна в лицето и видя две сълзи да се стичат по бузите му.
— Професоре! — шепнейки, попита тя. — Какво ви е?
Той обърна глава и се усмихна.
— Малко се развълнувах. Много от сърцето си оставих тук. Много.
— Оставихте?
— Да, госпожице Канска. Оставих. Никога вече няма да се върна. Сега се сбогувах.
— Какво говорите, професоре!
— Да, госпожице, днес бях тук за последен път. Подадох оставка. Предадох ръководството на професор Добранецки. Стар съм вече, госпожице Канска.
Луця нищо не можа да отговори: нещо я стисна за гърлото, цялата трепереше като трескава. Вилчур забеляза това и деликатно я хвана под ръка.
— Да тръгваме вече. Какво толкова, нищо важно не е станало в края на краищата. Такъв е нормалният ред на нещата, а именно — старите да отстъпват мястото на по-младите. Такъв е, откакто свят светува. Госпожице, моля ви, не се вълнувайте толкова за това.
— Но това е страшно… страшно… — повтаряше тя с треперещи устни.
— Няма нищо страшно. Всички толкова много ме уверяваха, че трябва да си почивам, че и аз най-после им повярвах. Да оставим това и никога повече да не говорим по този въпрос.
Тя поклати глава.
— Ах, господин професоре, наистина не мога да си събера мислите. Падна ми като гръм от ясно небе.
Той кратко се изсмя.
— Е, не напълно ясно. Отдавна този облак беше надвиснал над мен и от него се носеха не толкова гръмотевици, колкото съскаше и освиркване. Много странен облак. Утешава ме едно, че единственият гръм, който падна от него, падна по моя воля. Е, хайде, кажете ми как прекарахте празниците.
— Защо ме питате, господин професоре? — каза тя след малко. — Нали знаете, че не можех весело да прекарам празниците.
— А защо не? Вие сте млада, способна, вие сте на прага на живота. Едва сега започвате да живеете. Някакви грижи ли имахте?
Тя притисна с лакът ръката му до себе си — това беше целият отговор. Той млъкна и вървяха така дълго и безмълвно.
— През празниците само миг бях щастлива, много щастлива. Тогава, когато отгатнах, че вие сте ми изпратили онези рози.
Изненадан, професорът се окашля.
— Знам, че сте вие — казваше тя. — Въпреки че не постъпихте добре, като не написахте нито дума, за да ми кажете, че сте във Варшава. Но аз и без това не съм достойна за вашето добро отношение, за това, че не сте ме забравили, че сте мислили за мен.
— Помислих си аз, старият егоист, помислих си за вас на Бъдни вечер и трябва да ви призная, че ми дойде наум една нелепост — да ви поканя на вечеря на Коледа.
Луця се спря и го погледна в очите. В погледа й прочете толкова топлина и радост, че нещо го стисна за сърцето. За да прикрие вълнението си, той заговори:
— Седях, обхванат от моята самота като язовец в леговището си, затова няма нищо чудно, че в главата ми се въртяха разни главоломни идеи. И то тъкмо пред Бъдни вечер. Е, да вървим, да не стоим тук, спираме движението. Бъдни вечер, елхата, трапеза, наредена по народен обичай със сено под покривката. Спомени. Всичко това някак си изкарва човек от равновесие.
— И защо, защо не ме извикахте? — каза тя с искрен упрек в гласа.
— Опомних се навреме. Аз наистина желаех да прекарам тази вечер с вас, но вие сигурно щяхте да си намерите по-приятна и по-весела компания, по-подходяща за вашата възраст.
— Не, не, вие не говорите искрено — прекъсна го тя. — Та нали знаете, че това, което най-много желая, е да можех да прекарам с вас не само Бъдни вечер, а всички вечери, всички вечери до края на живота си.
Гласът му трепва, когато я смъмри:
— Моля ви, не говорете глупости!
— До края на живота си — повтори тя.
Той се засмя насила:
— Е, ако става дума за мен, вие дори не рискувате много, защото сигурно вече не остават много такива вечери до края на живота ми. Но не говорете подобни неща. Та това е смешно. Ако някой ни чуе, от все сърце ще се забавлява. Аз имам дъщеря почти на вашата възраст и мога да ви бъда баща. Ами да, и още как!
— Но това няма никакво значение — живо протестира тя.
— Има, и то голямо!
— За мен има значение само едно: аз ви обичам, обожавам ви и просто не мога да си представя как бих могла да живея далече от вас…
Сега Вилчур се спря.
— Госпожице Канска — каза сериозно той, гледайки в нейните искрящи очи. — Вие още нямате никакъв опит. Повярвайте ми, че вашето чувство в цялата си красота и свежест е само едно недоразумение. Вие ме обичате, струва ви се, че съм достоен за възхищение, за приятелство и най-после — за съчувствие поради всичко, което преживях напоследък. Но това не е любов. След месец или година то ще мине, защото не може да не мине, и тогава ще се убедите, че в тоя миг, днес, вие безразсъдно сте се приближили до пропастта. За щастие на ръба на пропастта има бариера, която ще ви задържи, тази бариера е моят опит и това, че аз познавам живота. Мило дете, един ден ще ми бъдете благодарна за всичко. Някога ще си спомните думите ми.
Луця се усмихна тъжно:
— Господин професоре, друг отговор не съм и очаквала. Зная, че не ви заслужавам. Във всяко отношение. Знаех, че ще ми отговорите така. Да, защото как иначе може да се отговори на една жена, за чиято любов човек не намира у себе си никакъв отклик.
— Лъжете се, госпожице Канска. — Вилчур сви вежди. — Това, което казахте, е голям, голям и ценен дар за мен. Човек, който е имал толкова малко топлота в живота си, умее високо да цени чувствата. Това обаче не значи, госпожице, че е способен да отговори със същото на такива чувства. Животът си е казал думата, годините — също. Сърцето изсъхва, душата губи своите живителни сокове — става тръпчива и жилава, изсъхва като пергамент. Трябва да го разберете, госпожице.
— Не вярвам — поклати глава тя. — От три години общувам с вас, наблюдавам ви всеки ден, виждам прояви на вашето чувствително сърце, на величието и жизнеността на вашата душа. Сърцето ви е свежо като сърцето на дете. Та нали вие обичате хората?
Професорът замислено тръгна напред.
— Да, скъпа госпожице, но това е нещо друго. То не е нещо лично, не пронизва до дъно, не разтърсва изцяло нервите, не изпълва дните и нощите. Как да ви го кажа? Разликата между сърцето на млад мъж, който обича, и моето е като разликата между пламнало огнище и тиха църква. Разбирате ли, това са два вида любов, два различни вида любов.
Отново вървяха мълчаливо. Рядко се разминаваха с някого.
— И никога ли не сте обичали? — запита Луця.
Вилчур вдигна глава, сякаш се вглеждаше някъде между звездите и накрая каза.
— Обичах някога. Казваше се Беата.
Говореше на себе си, сякаш бе забравил присъствието на Луця.
— Беше млада и красива и никога не ме е обичала. Беше моя съпруга. Отдавна, преди много години. Беше моя съпруга. Не съпруга — съкровище, кралица, дете. Днес и аз самият вече не знам — беше смисълът и целта на моя живот. Всяка моя мисъл беше за нея, всичко, което правех, го правех за нея. О, аз знам какво значи да обичаш. Помня какъв бях през ония години, помня също, че не съумях, не успях да спечеля сърцето й. Очевидно съм бил много непохватен. Обсипвах я с гальовни думи, треперех при мисълта, че няма да бъде изпълнена някоя нейна най-дребна прищявка. Но тя нямаше дребни прищевки. Желаеше само едно — искаше да обикне. А аз не можах да бъде този, който тя би обикнала. Винаги, всеки ден виждах в очите и нещо като страх от мен, виждах безграничната дистанция, която отделяше нейните мисли, нейния свят от моя. Беше много примерна съпруга, имахме дори такива моменти, когато вярвах, че ще се сближим. Илюзиите обаче бързо се разпръскваха. И аз отново се изправях безпомощен пред това също толкова мълчаливо и неразбираемо за мен създание, колкото аз за него. Държеше се с мен като дете, попаднало в клетката на слон. Има наистина доверие в слона, но се страхува от всяко свое движение, от всяка своя дума, защото не знае как ще реагира голямото тромаво животно.
Той млъкна, а Луця след дълго мълчание попита:
— Починала ли е?
Професорът кимна и изведнъж се оживи.
— Да вървим. Елате у дома, ще ви покажа снимката и.
И той се отправи към къщи, сякаш не очакваше ни най-малък протест от страна на Луця. Тя вървеше до него потресена. Нейното собствено признание и признанието на професора разбуниха хаотично мислите и чувствата й. Ах, защо не беше се родила по-рано, защо не беше се запознала с него преди онази, онази глупава и недостойна жена, която не беше съумяла да оцени щастието си.
Луця знаеше, че Вилчур някога е бил женен и че от много години е вдовец. Преди три години дори беше се запознала между другото с дъщеря му госпожа Чинска, към която изпитваше истинска симпатия. Из града кръжаха историйки за романтичното минало на семейство Вилчур, които бяха толкова противоречиви, че беше трудно да се разграничи истината от измислиците. Луця впрочем не изпитваше любопитството, което кара други жени да се ровят в чуждите работи. В случая с Вилчур тя дори предпочиташе той и занапред да остане за нея тайнствена полулегендарна, полуреална личност. Жадуваше да го опознава ден след ден, да опознава неговия, живот, лабиринта на душата му, така както се узнава страница след страница историята на трагичните преживявания на любим герой.
Луця няколко пъти бе идвала в къщата на професора по различни служебни въпроси. Той обаче винаги я беше приемал в салона. Сега за пръв път я въведе в кабинета си. Запали лампата и мълчаливо посочи големия портрет над камината.
От широката сребърна рамка към Луця гледаше с големите си, като че ли малко учудени очи, красива жена със светли коси и детски овал на лицето. Около малката уста сякаш блуждаеше тъга, красивата фина ръка с дълги и прави пръсти лежеше безжизнено сред гънките на роклята от черна коприна.
Сърцето на Луця се сви от ревност. Жената от портрета й се струваше сто пъти по-красива от нея самата, непостижимо изискана и изящна.
— Казваше се Беата — чу тя до себе си тихия глас на Вилчур. — Един ден се върнах и намерих дома си… празен. Беше заминала, беше ме изоставила, беше ме изоставила заради друг, заради любовта.
Луця почувствува сърцето си в гърлото. С рязко движение тя се обърна, хвана ръката на Вилчур и трескаво, безпаметно ридаейки, започна да я целува, с тези целувки сякаш искаше да го възмезди за оная неправда, за оная престъпна несправедливост от страна на другата.
— Какво правите! Какво правите! Госпожице Луця! — извика развълнуван Вилчур, опомнил се изведнъж от своите мисли. — Успокойте се, това на нищо не прилича.
Той я настани, цялата разтърсвана от ридания, в един фотьойл и огледа стаята за гарафа с вода. На масичката до камината имаше коняк. Наля една чашка и я подаде на Луця, казвайки с мек, но решителен тон, тон, с който обикновено скланяше пациентите си да бъдат послушни.
— Изпийте веднага това.
Тя послушно изпълни заповедта и бавно се успокояваше, докато той говореше:
— Трябва да овладявате нервите си, скъпа госпожице. Трябва да се владеете. Що за лекар сте вие, ако чуждите страдания така ви изваждат от равновесие, че в стария, почтен професор внезапно виждате кардинал, на когото трябва да се целува ръка. А може би с това вие искахте да почетете моята преклонна възраст. Да ми отнемете и последните илюзии? И на какво приличате сега? Изтрийте веднага, моля ви, тези недостойни сълзи.
Подаде й своята голяма носна кърпа, а Луця, изтривайки очите си, повтаряше:
— Мразя я. Мразя я.
Бавно се успокояваше.
— Е, може би ще изпиете още една чашка? — запита Вилчур.
Тя поклати отрицателно глава.
— Много ви благодаря и много ви моля да ме извините за този пристъп на истерия. Наистина се държах безобразно.
— Не смея да ви противореча — от куртоазия — каза Вилчур с умишлено недоволен тон. — Не смея да ви противореча. Държите се като пансионерка с анемия на скрофулозна почва.
Искаше да я разсмее, по думите му не достигнаха до съзнанието на Луця.
Още ли… Още ли я обичате? — запита тя и прехапа устни, за да не се разплаче отново…
Вилчур сви вежди:
— Скъпа госпожице, толкова време е минало и толкова вода е изтекла оттогава, толкова пъти е покарвала нова трева на гроба й напролет. Времето лекува. От нея ми е останал споменът, болезнен и мъчителен спомен. Като белег. Простих. Това е всичко.
Замисли се и след малко добави:
— Знаете ли, и от това можете да вземете пример — какво прави времето. Всичко минава. Това, което някога ни се е струвало център на вселената, след години го виждаме като прашинка и не можем да проумеем защо тогава сме се поддали на илюзията.
— О, не — възрази Луця, — та нали и днес вие знаете, че тази жена за вас е била всичко на света. Истинската любов дори да угасне, остава нещо велико.
Вилчур махна с ръка.
— У такива самотници като мен. Кой знае какво бих мислил днес за Беата, ако наскоро след нейното заминаване на пътя ми бе застанала друга жена, някакво чувствително сърце, някакво дълбоко чувство.
Той се усмихна и добави:
— Но по моя път не срещнах чувствителни сърца. По моя път не ходят жени.
Луця се усмихна.
— Ходят, но вие не ги забелязвате. Дори когато са толкова настойчиви, че се натрапват сами, вие ги отблъсквате с проповеди за разликата във възрастта.
— Това не е проповед — каза меко той. — Това е убеждение. И става дума не само за възраст, госпожице Канска, не само за възраст. Трябва да се вземе под внимание и това, че аз вече съм свършен човек.
— Сега пък какво говорите — възрази тя.
— Е, да. Разнебитено съоръжение, изхвърлено извън борда — убеждаваше я сериозно. — Помислете си само, какви перспективи бих могъл да имам аз. Бих могъл да започна частна практика вкъщи. Но това означава да съм в непрекъснат контакт с всичките тези хора, които ми е непоносимо да гледам дори. Аз съм хирург. Вкъщи всъщност не мога да правя операции, следователно ще бъда принуден да правя постъпки за операционна. Сама разбирате, че след днешното ми оттегляне не е по силите ми да се излагам на въпроси, забележки, коментари, та и на погледи дори. Значи какво ми остава? Да изтлея. Panis bene morentium[2]. И то без масло. Защото вие трябва да знаете, че аз съм напълно разорен. Тази къща, в която сме сега, също вече не е моя собственост. Благосклонно ме оставиха тук до края на живота ми…
Усмихна се тъжно.
— До края на живота ми, с надежда, че това няма да трае дълго.
— Съвсем не съм съгласна с вас — енергично запротестира Луця. — Та нали ви остава — докато не се освободите от тази чувствителност, напълно обяснима впрочем — толкова огромна област за работа като научната дейност. Лекциите в университета, клиниката, публикациите.
Вилчур се замисли.
— Не, това не е за моя темперамент. Мога да пиша само когато писането ми запълва свободното от практиката време; колкото пък за лекциите… Драга госпожице, и оттам ще ме изтикат. Нищо не ми остана. Ето на — да се затворя вкъщи и да чакам смъртта. Впрочем тя ще дойде бързо. Природата така е устроена, че онова, което е непотребно, се самоунищожава. А аз чувствам, че съм излишен.
— Точно за това става дума, господин професоре. Става дума, че вие се чувствате ненужен. Искам да ви убедя, че това е само временно състояние, което скоро ще мине. Искам да ви убедя, че вашата жизненост никак не е отслабнала, че не е намалял нито вашият гений, нито енергията ви. Това е временна депресия.
— Не вярвам.
— Тогава аз ще ви убедя.
— И как?
— Вие започнахте голям труд върху туморите…
— Не съм започнал, а по-скоро съм изоставил. От една година не съм го поглеждал. Липсва ми много материал. Би трябвало да го събирам, да издирвам, да го подреждам, а да си призная, нямам ни най-малко желание да го правя.
— Тогава ще ви помагам. Аз ще се заема.
— Ще бъде жертва от ваша страна. Вие добре знаете, госпожице Канска, че аз не мога да приема такава жертва.
— Но това не е никаква жертва. Ще ми дадете част от авторския хонорар или пък например — ще поместите до вашето име и моето: „В съавторство с доктор Луця Канска.“ Това е чест — и то каква!
Луця дълго настоява и Вилчур най-после, макар и неохотно се съгласи. На другия ден започнаха работа. Обикновено тя идваше следобед. Заедно огледаха ръкописа, отбелязаха какво липсва, изваждаха библиографски подробности от медицинските списания. Привечер разговаряха на чаша кафе, след това Луця се сбогуваше с професора, за да дойде на следния ден с пакет бележки или книги, взети от библиотеката.
Работата напредваше много трудно. Въпреки предвижданията на Луця депресията на Вилчур не минаваше. Неведнъж оставяше писалката и потъваше в мълчание, което траеше по няколко часа, а после не само че не беше в състояние да работи, но дори и да разговаря с нея.
Един ден тя го завари пиян. Беше отчаяна и все пак си даваше кураж и продължаваше упорито да вярва, че ще се случи нещо, което ще промени положението, ще промени настроението на Вилчур.
Така минаха два месеца. Луця разделяше времето си между работата за професора, занятията в болницата и търсенето на нова работа в някоя друга болница; наистина, въпреки че от страна на професор Добранецки нямаше предвижданите в началото от нея въртели, тя все пак се чувствуваше много зле. Външно в болницата всичко вървеше по предишния установен ред, нямаше никакви промени, нито размествания. И все пак атмосферата беше съвсем друга. По-чувствителните, към които спадаше и Луця, го усещаха на всяка крачка. Никой никога не споменаваше името на Вилчур. В това мълчание като че ли имаше срам, че така лесно се отказаха от него, отрекоха се, забравиха го.
С Колски се срещаше по-рядко. От онзи решаващ разговор той не се стараеше да се върне към същата тема, но не си промени отношението към нея. По лични въпроси изобщо не разговаряха. Затова не знаеше, че Луця сътрудничи с професора. Не знаеше също, че си търси друга работа. Само веднъж след един разговор с Добранецки, когато между другото я уверяваше, че мястото й в болницата ни най-малко не е застрашено, тя отговори кратко:
— Не държа на него.
А всъщност трябваше да държи. Във Варшава имаше лекари в излишък и беше извънредно трудно да се намери работа. Досега бе проверявала на няколко десетки места безрезултатно. Записваха адреса и телефона и й обещаваха да я уведомят, ако се открие вакантно място.
Междувременно настъпи месен март, а с него и ранната тази година пролет. По улиците се виждаха все повече жени и мъже по костюми. По дърветата се появиха първите пъпки, някои храсти вече леко се зеленееха.
В същото време Луця не можеше да не забележи, че с всеки изминал ден професорът става все по-мрачен и че видът му се влошава. Реши да го кара да се разхождат. Отначало той не искаше и да чуе за това. Най-после се съгласи при условие, че ще излизат вечер и ще избягват кварталите, където биха могли да срещнат познати.
— На село сега сигурно е много красиво. Познавате ли пролетта на село?
— Спомням си я мъгляво от времето на моето детство.
— Много сте загубили. Пролет на село. Земята благоухае, разбирате ли? Земята благоухае, благоухае и въздухът. Птички. Много птички. Загрижени, работливи летят, цвърчат, бързат, пренасят някакви тревички, сламки, някакви валма, мъх. А чучулигите — високо в небето. И кравите излизат на паша. Небето е толкова светлосиньо. Прекарах няколко пъти такава пролет далеч оттук, в Белорусия… Била ли сте някога там?
— Не, никога.
— Спокоен край, красив край. Върху земята леките вълни на хълмовете. Между тях лежат езера, горите са гъсти, обрасли с хвойна и леска. Селските къщи покрити със слама. Не всичките. По-заможните — с дъски и летви. Но там, общо взето, е беднотия. Бедност, мизерия, простотия. Но хората са добри. Ех, да бях си спомнил за всичко това, когато разговарях с Йемьол. Той твърдеше, че всички хора са лоши. Но той говореше за града. О! Ако познаваше оня край и онези хора!… Може и да е прав. Градът е чудовище. Отделил е човека от земята с асфалт и бетон. Откъде да черпи чувства? Чувствата като всички жизнени сокове идват от земята. В града изсъхват, превръщат се в прах, остава само мозъкът, трескавата борба за съществуване, мозък, който не е способен да мисли, а само да комбинира! Да планира някакви машинации. За да постигне по-бързо, повече, по-хитро. Човекът не вижда себе си, не вижда света. Погледнете тези сгради. Засланят кръгозора. Заградили са ни отвсякъде. Остават само малки отвори като тунели, през които можем да излезем от търбуха на чудовището. Няколко шосета, няколко железопътни линии. Той се замисли, а след малко продължи:
— Там, в тези краища, има едно градче. Нарича се Радолишки. Няколко улички, малка католическа църква, дървена православна църквичка и хиляда или две хиляди жители. През Радолишки минава широк път, обточен със стари брези, дебели, съковити, разкривени брези с попукана от старост грапава кора. Пътят уж шосе, но по него пролет и есен има локви, а през лятото вятърът вдига облаци прах. Оттатък градчето пътят свива на юг и след няколко минути отдалече може да се види мелница, мелницата на стария Прокоп Мелник. Мелницата му е разположена на езера, на три езера, тази мелница е воденица. Едното езеро е голямо и гъсто обрасло с върбалак и ракитак. Другото е по-малко, с форма на бъбрек. Бреговете не са стръмни и лъката се спуска надолу почти до самата вода; дъното е песъчливо, там жените перат, бухат бельото върху дъска, а на отвъдната страна, където е избуял елшакът, се къпят. Но чак през лятото след Свети Иван. Там вярват, че за здравето е вредно да се къпеш по-рано. Долното езеро пък е кръгло, сякаш е начертано с пергел. Тук къпят конете и мият добитъка. Шумно пада каскада от пенлива вода, а отгоре непрекъснато долита гласът на зърното. По езерата плават гъски и патици, понякога по водата се носи дива патица или прелетен лебед, или пък лятно барне. Воденицата на Прокоп Мелник. Добри хора, прости хора. Три години не съм бил там. О, там сигурно си спомнят за мен. За тях не бях излишен човек. Не им бях пречка…
Той се замисли.
— Тъгувате ли за тях? — запита Луця.
— Какво казвате? — опомни се той.
— Попитах не тъгувате ли за тях.
Лицето на Вилчур светна в усмивка.
— Бих искал да ги видя. Сигурно много неща са се променили там. Три години. Васил навярно се е оженил, Наталка е пораснала. Олга и Зоня сигурно също са се задомили… Добри жени.
Усмихна се и се обърна към Луця.
— Зоня дори много настойчиво се гласеше за мен… Каква радост ще бъде, ако отида…
Луця си помисли, че наистина едно пътуване до това градче Радолишки, за което професорът си спомня с толкова топлота, сигурно ще му подействува чудесно. Щеше да повлияе успокоително на нервите му. Щеше да му помогне да се откъсне от неотдавнашните преживявания. Би се върнал освежен, с нов запас от енергия.
— Знаете ли какво, господни професоре, а защо пък не ги посетите? — каза тя.
— Да ги посетя? — учуди се професорът.
— Ами да. Говорите с такава топлота за тях, спомняте си ги с толкова хубави чувства. За вас това ще бъде приятно развлечение. Толкова отдавна не сте напускали Варшава.
Вилчур я погледна:
— Ха — каза той. — Искате да се избавите от мен, макар и за малко.
Тя се засмя:
— Именно. Искам да се отърва от вас. Виждате ли, че никак не съм користолюбива. Карам ви да направите тази екскурзия, макар и да знам, че там край Радолишки ви чака оная Соня или Зоня.
Смееха се и двамата. Професорът отдавна не беше изпадал в такова добро настроение, а Луця си даваше сметка, че това настроение беше предизвикано от спомените за онази воденица. Реши да кове желязото, докато е горещо.
— Сериозно, не виждам никакъв повод да си откажете това удоволствие.
Знаете ли, идеята съвсем не е лоша и мисля, че там ще се зарадват, когато ме видят.
А и вие ще се поразсеете малко, ще видите някогашните места, които толкова обичате, ще подишате друг въздух. Всъщност нищо не ви задържа сега във Варшава. А пролетта е толкова хубава.
От този ден идеята на Луця не даваше на Вилчур покой. Перспективата да отиде във воденицата на Прокоп му се струваше все по-приемлива. Оживи се, разказваше на Луця все нови и нови подробности за воденицата и за своя някогашен живот там.
След седмица, през която Луця непрекъснато го поощряваше, един ден той каза:
— Реших. Заминавам за Радолишки. Само че преди това трябва да приключим събирането на материала за първия том, а докато отсъствам, вие ще го подредите.
Тя много се зарадва на решението му и с удвоено старание се залови за работа. Въпреки че бързаха, стана ясно, че работата ще се проточи най-малко месец. Това караше Луця да се страхува, че междувременно професорът ще промени решението си.
И наистина той го промени, но съвсем непредвидено и в друго отношение.
Един ден, когато Луця дойде както обикновено следобед, завари невиждан безпорядък в кабинета на професора. Всички чекмеджета бяха отворени, на отоманката бяха натрупани грамади с книги, а по рамките на прозорците имаше отворени барабани за хирургични инструменти.
— Какво става? — запита тя учудена.
Вилчур бързо стана от бюрото, лицето му беше радостно и възбудено. Забрави дори да я поздрави.
— Госпожице Канска — каза той с тържествен тон, — намерих. Намерих изход от моето положение и сега зная какво ще направя и защо живея. Напускам Варшава завинаги. Да, госпожице Луця. Бях побъркан или заблуден, та не разбрах това по-рано. Да, връщам се там, при тях. Сега вече завинаги. Тук ми внушаваха, че не съм годен за нищо, а там, там знам, че ще бъда необходим. Там ще докажа на себе си и на другите, че не съм ненужна вехтория, че още мога да работя, да работя дълги години за доброто на хората. Само че не за тукашните зли хора в зъл град. Та аз бях там толкова щастлив. Виждате ли какво представлява градът?… Хората се тровят, оглупяват. Сред тези улици, тази врява, бързане, страсти човек забравя кой е, забравя своите, човешките вкусове и желания. Аз попаднах в този водовъртеж и се въртях в него като омагьосан, без да мога да осъзная, че всъщност мястото ми не е тук, че всичко ме тегли там, при другите!
Той крачеше възбудено из стаята и говореше:
— Вече всичко подредих. Продавам мебелите, библиотеката, разните вехтории, така ще получа сумата, с която ще мога да уредя малка амбулатория във воденицата, аптечка и т.н. Не можете да си представите колко съм щастлив. Там в цялата околност има само един лекар, който тъне в беднотия и не може да лекува безплатно селяните. Впрочем той не е хирург. Всички ще си спомнят онова време, времето, когато бях знахар, само че сега всичко ще бъде съвсем различно. Ще разполагам с дезинфектанти и първокласни инструменти. Охо, там сигурно ще има много работа. Сега си спомням, че дъщерята на лесничея в радолишките гори има тумор в черния дроб, разбирате ли? Естествено аз не можах да й помогна, не разполагах с прилични инструменти. Но сега ще се опитам. Три години са минали. Може още да е жива.
Луця стоеше неподвижна и го следеше с уплах. Вилчур продължаваше да говори нещо, но тя вече не го слушаше, изцяло обхваната от мисълта, че той ще замине, ще замине завинаги, че няма да може да го вижда всеки ден, да му помага, да бди над него, да се грижи за неговата работа, за неговото здраве. Мисълта, че бе решил да замине, без дори да се замисли какъв удар ще й нанесе, я изпълваше с горчивина. И наум не му е дошло колко много ще страда тя от всичко това. Не беше помислил за нея, тя не влизаше в сметката. Ето и сега като че ли не я забелязваше. Прекосяваше стаята с бързи крачки и говореше:
— Страшна грешка направих, че изобщо се върнах оттам. И защо, защо, щом като там ми беше толкова добре. Там ми е мястото, там ще си отдъхна от града, там ще намеря доверие и привързаност. Ето това е. Това е щастие, а ако не е щастие, във всички случаи е чувство на удовлетвореност, чувство, че си полезен. А то вероятно е едно и също.
Говореше за тях, говореше за себе си, а за нея съвсем не си спомняше. Луця обаче не беше от ония жени, които лесно отстъпват от привидно загубените позиции. Някъде в подсъзнанието и се роди внезапно решение. Още в следния миг тази мисъл се конкретизира в думите:
— Заминавам с вас, господин професоре.
В първия момент той не я разбра.
— Какво казвате?
Тя повтори ясно:
— Казвам, че ще замина с вас.
— Чудесно — зарадва се той. — Предпочитам все пак да ме посетите, когато се настаня и подредя там, когато всичко се уреди. Тогава ще ви покажа всичко. Ще видите колко хубаво и колко приятно е там.
— Не, господин професоре — прекъсна го тя. — Аз искам да замина с вас. Да замина и да остана там с вас.
Той я погледна недоверчиво.
— Какви са тези шеги?
— Съвсем не са шеги. Заминавам с вас.
— Що за безразсъдна мисъл?
— Защо безразсъдна?
— Защото на тая възраст ще отивате в глухата провинция. Не, няма смисъл да говорим.
— Но аз все пак ще дойда — упорстваше тя.
Вилчур се спря пред нея.
— А мога ли да зная защо? Защо ще дойдете там?
— Ще ви помагам.
— Но аз не се нуждая от никаква помощ.
— Това, което казвате, не е вярно. При всяка операция е необходим помощник.
Вилчур отхвърли гневно:
— В такива случаи не е необходимо да помага лекарка. Достатъчно е някое момче или жена от селото.
— Не мога да приема, че някой невежа в медицината ще бъде по-полезен, от дипломиран лекар. Освен това вие сам казахте, че там ще има голям наплив от болни, че често трябва да поверявате превръзките на несръчни помощници. Зная, че ще ви бъда полезна. Впрочем и вие лично ще имате някаква полза от женски грижи. Защо да не замина? И мен нищо не ме свързва с Варшава. Нищо не ме задържа тук.
Вилчур се ядоса:
— Това е много лошо, защото би трябвало да има нещо, което да ви задържа. Тук има широко поле за действие, тук ще направите кариера. Ще си намерите подходящ съпруг. Изобщо няма какво толкова да обсъждаме този въпрос, защото от мен зависи дали да ви взема, или не, а аз предварително ви казвам, че няма да ви взема. Съвестта ми няма да е спокойна нито за миг и аз бих се чувствувал като най-долния мошеник, ако ви изолирам в тая глуха провинция, някъде далече в пограничните краища. Аз съм стар и вече нищо не искам за себе си. На мен ми стига да мога да служа на другите. Но вие сте млада, пред вас е целият ви живот, още имате право на лично щастие.
Луця поклати глава:
— Чудесно. Но вие, господин професоре, не взимате предвид, че моето лично щастие се състои именно в това да ви помагам.
— Странни фантазии. След няколко месеца или след година ще се изпарят от главата ни и тогава ще бъдете нещастна, отегчена, разочарована. А аз ще бъда принуден да го понеса, и то с чувство за вина, лична вина. Лошо се изразих, когато казах — ще бъда принуден. Защото няма да бъда. А няма да бъда, защото няма да ви взема и край на въпроса. Ако искате да ми направите добро, помогнете ми да приключа с цялата тази бъркотия. Тук има още много работа, а аз изгарям от нетърпение. Искам да замина колкото може по-бързо.
Категоричното становище на професора накара Луця да не се връща повече към тази тема. Напълно безнадеждно беше да спори с Вилчур. Въпреки това тя не се опитваше да разтакава подготовката на неговото заминаване. С голямо усърдно търсеше купувачи и се пазареше с тях. Същевременно му помагаше при покупките.
Най-после се виждаше краят на всичко. Заминаването бе определено за четиринадесети април: с Луця се сбогува последната вечер. Влакът му тръгваше в седем часа сутринта и професорът не искаше тя да става толкова рано, за да го изпраща на гарата.
— Когато се настаня някак — казваше той, — ще ви пиша, за да ви поканя. Много ще се радвам, ако прекарате там няколко дена, пък и цялата си отпуска дори.
Сбогува се много сърдечно с него. Вилчур се учуди, че дори не се и опита да настоява да го изпрати на гарата. Беше весела, а може би умело се преструваше, за да не създава неприятности.
Какво добро сърце, мислеше Вилчур, когато се разделиха. Златно момиче.
И изведнъж му стана мъчно, че отхвърли толкова категорично, нейната пожертвувателна готовност да го придружи в ония погранични краища. Но веднага се опомни.
— Не, това би било нов живот, нова фаза. Такова нещо вече не е за мен, а за други.
На следния ден в шест часа сутринта беше на гарата с Юзеф и с много куфари и сандъци, които трябваше да предаде на багаж. Разхождайки се по перона преди тръгването на влака, постоянно поглеждаше часовника си. Той самият бе молил, бе настоявал Луця да не идва. Сега обаче изпита неприятно чувство на разочарование, че я няма. За миг дори го обхвана дълбока тъга, граничеща с болка.
Кондукторите съобщиха, че е време пътниците да се качват. Той се сбогува с Юзеф и влезе в купето си. През прозореца нахлуваше сноп слънчева светлина. Вилчур се опря на него и заоглежда пустия перон. Влакът потегли точно на минутата. Вилчур стоеше до прозореца, съзерцавайки как се отдалечава Варшава — този зъл град, който го беше надвил, пречупил и ето сега го изхрачваше от вътрешностите си като нещо вече излишно, изсмукано, безполезно.
— Господ да им прости, господ да им прости — повтаряха устата му, но в сърцето му нямаше отглас на тези думи. Сърцето му бе сгърчено болезнено, таеше обида и бе обгърнато от печал.
И от страшното чувство за самота.
Знаеше, че когато пристигне там, това чувство ще мине, но сега му беше непоносимо тежко.
Колелата на вагона тътнеха вече край последните стрелки, последните къщички на града се отдалечаваха с голяма бързина, димът от последните фабрични чудовища се топеше на хоризонта.
Зад гърба си чу шум, някой отваряше вратата на купето.
Обърна се.
Пред него стоеше Луця с пътна чанта в ръка.