Тадеуш Доленга-Мостович
Морал (5)

Пета глава

Като се върна от своите познати, Луця намери в стаята си голям букет рози. Умираше за цветя, но тези рози бяха за нея неприятна изненада. Разбира се, без съмнение беше ги изпратил Колски, макар че нямаше картичка към букета.

Защо прави всичко това, защо го прави? — помисли си тя с неприятно чувство.

В едно такова анонимно изпращане на цветя имаше нещо студентско и еснафско. Нали толкова пъти му бе давала да разбере, че от нейна страна не може да се надява на нещо повече от симпатия и приятелство. Обичаше го искрено, уважаваше неговата открита натура, и характера му, но за нея той беше колега и щеше да си остане колега.

Всеки път, щом останеха насаме, когато и двамата нямаха бърза работа, Колски винаги се опитваше да насочи разговора по коловоза на интимните отношения. Тя трябваше да влага много усилия и дипломация, за да не допусне да се стига дотам. Не искаше да го наранява. Колски обаче, изглежда, не желаеше да разбере подбудите, които я ръководеха, или да почувствува от поведението и, че не може да разчита на взаимност, защото упорито се връщаше на тази своя тема.

Всъщност тя нямаше в какво да го упрекне. Може би само в това, че беше изцяло погълнат от кариерата си, постоянно работеше, учеше и изследваше, че се стараеше все повече да печели и просто не можеше да разбере нейното поведение. Нали само преди няколко дни без малко не се скараха по този повод.

— Не мога да разбера вашето отношение към собственото ви бъдеще — беше казал той! — Губите си времето с практика, която не само не ви носи нито грош печалба, но не ви тласка и крачка напред в опита или медицинските познания.

— Защото сте егоист — бе отговорила с безразличен тон.

Той искрено се възмути:

— Съвсем не съм егоист. Само смятам, че за да раздаваш, трябва преди всичко да имаш. Ето, когато бъда наистина лекар в пълния смисъл на думата, когато имам добра практика, която ще ми позволи на мен и на бъдещото ми семейство едно добро съществуване, уверявам ви, госпожице Луця, че ще започна да се грижа за сиропиталищата и старопиталищата, така както вие правите днес. Професор Вилчур, когото вие цените толкова много, уверявам ви, впрочем със сигурност знам, че в началото на своята кариера не е имал припадъци на филантропия, а работел над себе си и за себе си.

Луця сви рамене:

— Не става дума за филантропия. Как може толкова да не ме разбирате. Аз се грижа за бедните, но не от филантропия.

— Е, все едно. Можем да наречем това чувство за обществен дълг.

— Съвсем не, господин Колски. И дума не може да става за дълг тогава, когато ми е приятно. За себе си правя всичко това. Доставя ми радост фактът, че мога с нещо да съм полезна, че наистина съм нужна на тези хора, които не могат да платят на лекар, на добър лекар.

— Съгласен съм. Приемам с едно възражение — трябва човек най-напред да стане добър лекар, повече време трябва да се посвещава на специализация в клиника, а не на някакви си стандартни болести, които няма да ви научат на нищо.

Тя го погледна право в очите.

— Няма ли именно такива лоши като мен лекари да бъдат винаги нужни на беднотията.

Той се смути:

— Сигурно, но защо вие трябва да се занимавате с нея, защо за нейна сметка да похабявате способностите си и бъдещите си възможности!

— Ето, виждате ли, това е егоизмът. Моите способности, моите възможности. Но вие не се съобразявате с факта, че аз именно не търся никакви други възможности и че изпитвам най-голямо удоволствие в такова, а не в друго приложение на моите способности. Колко само сте забавен в своето заслепение! На вас ви се струва, че всички хора трябва да имат вашите вкусове и желания.

— Не същите, но разумни, разумни!

Искаше й се да му отговори, че разумното в неговата интерпретация се свежда до счетоводен въпрос, но се въздържа.

Във всеки случай разговорът охлади отношенията им и сега Луця можеше да приеме получените рози за своеобразна форма на извинение. Тази мисъл малко я раздразни. По няколко съображения. Първо, знаеше колко пестелив беше Колски, който сигурно беше дал значителна сума от своите скромни доходи за тези цветя, разбира се, след известен размисъл и положително дълго щеше да помни дадените пари.

Второ, вродено й беше някакво нежелание да приема каквото и да било от хора, на които не можеше или не искаше да се реваншира. Накрая си даде сметка, че за Колски сигурно беше извънредно голяма жертва да изпрати цветята анонимно. Вярваше, че той спада към хората, които може би не обичаха специално да шумят около себе си, но които все пак винаги се стремяха да подчертават своето присъствие в най-различни, във всички случаи, когато вършеха нещо.

Тези недостатъци на Колски не предизвикваха възмущение у нея, гледаше по-скоро снизходително на тях. Въпреки това реши да му направи забележка за изпратените цветя и да подчертае, че не желае подобни доказателства на внимание.

Веднага след празниците намери удобен случай. Един ден късно вечерта, докато изследваше на микроскопа кръв на един пациент, чу стъпките на Колски зад гърба си. Използувайки възможността да му говори, без да го гледа в очите, тя започна:

— Добре че дойдохте. Тъкмо исках да поговоря с вас. Защо правите такива неща. Моля, повярвайте ми, че не мога дори да ви благодаря, защото това не ми достави никакво удоволствие.

Колски искрено се учуди:

— Не зная за какво говорите, госпожице Канска.

— Моля ви, не се преструвайте. Говоря за цветята. Правите неразумни разходи, някакви подаръци, които не подхождат нито на вас, нито на мен.

— Не зная нищо за никакви цветя — каза твърдо Колски.

Дойде й наум, че сега той сам осъзна цялото безсмислие на своята идея и ще се възползва от това, че е изпратил анонимно цветята, за да не признае.

— Не предполагах, че имате толкова малко смелост — каза хладно тя.

Колски дълго мълча.

— Госпожице Канска — започна той, — сигурно е станало някакво недоразумение. Някой е искал да си направи шега с вас, с мен или с нас двамата и се е скрил под моето име. На мен никога не ми е липсвала смелост, а всъщност защо ще трябва да се срамувам, че ви изпращам цветя? Сигурно щях да го направя — добави той след кратко колебание, — ако не знаех, че подобни прояви на приятелство няма да намерят отглас.

Луця се обърна и го погледна учудено: нямаше съмнение, той говореше истината.

— Значи розите не са от вас? Изпратиха ми ги анонимно. Затова допуснах… Много ви моля да ме извините.

И двамата изпаднаха в крайно неприятно положение. Луця се чувствуваше така, сякаш се опитваше да му внуши, че я обожава в по-голяма степен, отколкото беше в действителност. Колски беше отчаян, че е направил непростима грешка, тъй като не е подарил на Луця за празниците нещо дребно за спомен. Излизаше, че изобщо не беше се сетил за нея. А може би Луця нарочно бе измислила тези рози, за да подчертае, че не е внимателен?

Тон стоеше до масата в лабораторията и смутено гледаше нейната леко сведена фигура в бяла лекарска престилка, светлите й коси, страните й, заруменели повече от обикновено, белите й китки, може би малко по-широки и по-мускулести, отколкото трябва, които работеха при микроскопа.

— Много ви моля да ме извините — повтори тя.

— Няма защо — каза неловко Колски.

— Има защо, защото ви обвиних, че вършите глупости — каза тя делово.

— Но това съвсем не са глупости — възрази той. — Всъщност аз трябва да ви се извиня, че не се сетих за вас през празниците.

Тя леко вдигна рамене.

— Не виждам основания именно вие да си спомните, и то точно за мен на Коледа. Никакви основания.

Той се поколеба:

— Основанието е, че човек не трябва да забравя тези, които смята за свои близки… най-близки…

Като се досети какви са намеренията на Колски, Луця го прекъсна със смях:

— Именно. Не сме ли вече твърде дълго време близко един до друг. Струва ми се, че вие вече трябваше да бъдете във вашето отделение. Вече е единадесет без петнадесет.

Колски обаче не се смути.

— Госпожице Луця, защо не искате да ме изслушате? Защо всеки път, когато искам да ви кажа това, което изпитвам, което чувствувам отдавна, това, с което живея и което изпълва моите мисли. Защо вие…

Без да вдига глава от микроскопа, тя каза бързо:

— Затова, защото е излишно и напразно.

— Но нали вие знаете, вие не може да не знаете, че ви обичам — извика той поривисто.

— Зная, че така ви се струва.

Извади бързо малкото стъкълце от микроскопа, нанесе няколко бележки на един формуляр и стана. Той й прегради пътя.

— Госпожице, няма да си отидете, преди да ме изслушате? Защо? В какво ме упреквате?

— В нищо не ви упреквам.

— Тогава защо? Защо с такова презрение, с такава боязън, знам ли, сам не мога да определя, отхвърляте моите чувства?

Тя поклати глава.

— Не ги отхвърлям. Просто не мога да ги приема, защото не мога да ви отговоря със същото.

— Та искам ли това от вас? Нима искам каквото и да било от вас? Желая само да ми разрешите да говоря за моята любов. Искам само да запазя надеждата, че някога ще заслужа вашето сърце да откликне, е, ако не с любов, то поне с мъничко симпатия, благоразположение, благосклонност.

Луця го погледна право в очите.

— Господин Колски, искам да ме разберете. Изпитвам голяма симпатия и благоразположение към вас, но знам от опит, че това е много малко в сравнение с онова, което мога и би трябвало да изпитвам към човека, с когото ще искам да се свържа. Не съм дете. Аз съм на двадесет и шест години. Трябва да знаете, че съм в състояние да гледам трезво на живота, на хората и на себе си. Смятам, че вие сте най-приятният от моите колети и ако, както правилно отбелязахте, толкова дълго се стараех да не се стига до такъв разговор, единствената причина за това е, че никак не искам да загубя вашето приятелство, което много ценя. Но щом като ме принудихте, длъжна съм да ви уверя, че не ви обичам и никога няма да ви обикна.

Колски стоеше блед с някаква безнадеждна усмивка на устните. Сърцето на Луця се сви от тъга.

— Господин Колски, много ми е неприятно — хвана го тя под ръка, — но признайте, че е по-добре да постъпя така — да ви кажа искрено всичко, вместо да ви подвеждам с обещания, които не мога и никога няма да мога да удържа.

— Значи не ми оставяте и сянка дори от надежда? — попита той тихо.

— И сянка дори, господин Колски. И моля ви не ми се сърдете за това.

Луця събра формулярите от масата и тръгна към изхода. Когато беше вече на вратата, той извика:

— Госпожице. Още един въпрос.

Тя се спря.

— Вие… вие обичате друг?

— Толкова ли е важно? — попита Луця след кратко мълчание.

— Много е важно — подчерта той.

— Да, обичам друг.

— Още един въпрос. Вие обичате… Вилчур?

Тя не отговори. Колски се приближи до нея.

— Но това е лудост, госпожице. Та той е стар човек, похабен от живота. Какво можете да очаквате от него? Вие сама знаете колко го почитам и че се прекланям пред него. Никога нямаше да ви кажа всичко това, ако не си давах сметка какво чудовищно безсмислие е да се поставяте до него — той и вие! Той, който завършва живота си, и вие, която едва го започвате. Той, у когото сигурно не едно чувство се е зародило и умряло, и вие, която изобщо не познавате чувствата. Та това е лудост. Уважавам го и му дължа много, но аз ви обичам и мой дълг е да ви кажа всичко. Госпожице Канска, сама размислете: какво може да ви даде той? Какво може да ви даде на вас?…

Върху лицето на Луця се появи усмивка.

— Да даде? Да даде? Колко малко ме познавате!… Ще ми даде най-много… да, всичко ще ми даде, когато пожелае да приеме. Да приеме това, което мога да му дам.

Гледаше Колски, но той чувстваше, че тя сякаш не го вижда. В погледа й прозираше и тъга, и усмивка. Няколко минути Колски не се помръдна от мястото си. Само преди миг всичко у него се бунтуваше против нещастието, сега го обхвана апатия. Беше се изправил пред нещо наистина неразбираемо за него, нещо, което не можеше да определи с категориите на нормалния разум, с мерките, които беше свикнал да прилага, когато преценяваше нещата от живота на хората, мерки, основаващи се на закони, в които той вярваше. И изведнъж разбра, че съвсем не познава Луця, че няма и понятие за нейната психика и за психиката на жените изобщо.

Въпреки че беше на тридесет години, той имаше твърде скромен опит в тази област, тъй като семейството му не беше заможно и от ранно детство беше оставен на произвола на съдбата, бе развил у себе си инстинкта да разбира законите на борбата за съществуване и да им устоява. А понеже не беше половинчат — никога и в нищо, той се вкопчи в действителността, действителността за него беше работа и постоянен импулс: напред, повече, по-добре!

Според този девиз бе изградил живота си. Рядко отделяше само по няколко часа за лични удоволствия и забавления, а връзките с жените смяташе именно за забавление. Докато се запозна с Луця.

В отделението всичко беше наред. Нощта, изглежда, щеше да бъде спокойна. Смело можеше да легне в стаята на дежурния лекар и да поспи, но нямаше никакво желание. Постепенно някак мислите му се подреждаха и започна да се очертава проект: щом като Луця е толкова безразсъдна, трябва да стори всичко, за да се осуети възможността тя да направи такива грешки, които да провалят цялото и бъдеще.

Каквито и да било уговорки, разбира се, нямаше да доведат до никакъв резултат. Не си правеше илюзии в това отношение. Оставаше единствено едно — да я отдалечи от Вилчур по някакъв ефикасен начин. Но как? Дълго не можа да намери отговор. Ако беше близък на професора и отношенията им бяха по-тесни, може би щеше да си позволи да поговори открито и искрено с него и сигурно имаше известен шанс планът му да успее. Не се съмняваше, че лесно би могъл да убеди този благоразумен човек. За жалост въпросът беше много интимен, твърде личен, за да се повдига, освен това Колски се излагаше на опасността Луця да узнае за неговата ненавременна намеса и да скъса отношенията си с него.

Не, това не можеше да помогне.

Един друг въпрос оставаше открит. Всички в болницата си даваха сметка, че след година, а може би и след половин година професор Вилчур под натиска на общественото мнение ще бъде принуден да се откаже и да напусне болницата. Досега Колски мислеше за тази евентуална възможност с тъга, но днес тя му се струваше много желана. Заради Луця. Колкото за нея, беше уверен, че ще успее да я задържи на длъжността й в болницата, въпреки конфликта между нея и професор Добранецки. Знаеше, че Добранецки разчита на него и на популярността му сред колегите и че в началния период на своята власт няма да се осмели да направи радикални промени, че ще избягва сблъскванията и по-скоро ще се старае да обедини персонала около себе си. А по-късно всичко ще може да се уреди по някакъв начин. В края на краищата като лекар Луця имаше големи качества: трудолюбие, чувство за дълг, интуиция. След време Добранецки ще се сдобри с нея.

Тези размисли доведоха Колски до заключението, че в негов интерес и главно в интерес на Луця е да не съдействува професор Вилчур да остава по-дълго на своя пост. Напротив, по-добре е да помага на групата, която действуваше да се ускори неговата оставка. С наболяло сърце Колски взе това решение, но не можеше да не го вземе.

И Луця не можа да заспи до късно тази нощ. Разговорът, който Колски излишно и толкова брутално бе повел, я беше раздразнил и разстроил. Упрекваше го, че е лишен от деликатност. Всъщност страхуваше се, че техните отношения няма вече да могат да се върнат към предишната непринуденост, нито към по-раншната колегиалност, която тя толкова много ценеше. С тази своя несръчна постъпка той нищо не спечели, а развали всичко. Връщайки се вкъщи, тя вътрешно се упрекваше, че се е отнесла много меко с него. Трябваше да му каже по-ясно какво представляват подобни признания и какво е нейното лично отношение към такава ненавременна настойчивост.

Заета е тези мисли, едва в своята стая, чак когато видя розите във вазата, тя си помисли:

„Щом като не са от него, тогава кой ги праща?“.

Нямаше много познати, а сред тях никой, който би направил нещо подобно. Знаеше, че някои от колегите я харесват. Може би и младият Зажецки, но те бяха сигурни, че нищо не могат да очакват от нея.

Тогава кой?

И изведнъж в лицето й нахлу кръв. Луда, безразсъдна, дръзка мисъл, някъде много дълбоко в нейните предчувствия нещо й подсказваше, уверяваше и потвърждаваше, че този, който е изпратил цветята, е той, професор Вилчур.

Сърцето й заби по-силно и по-бързо. Дълго се вглежда в розовия букет, като че ли чакаше от него потвърждение на своите догадки. И най-после сякаш получи това потвърждение, лицето й светна в усмивка.

Не, не. В този случай интуицията й не можеше да я подведе. Тя жадно притисна с всички сили розите до гърдите си.

Наведе се над тях. Ноздрите й се изпълниха с лек едва доловим аромат. Хладните листа нежно докосваха пламналите й страни и много от тях паднаха върху масата.

И така — все пак! Значи все пак той си е спомнил за нея, значи все пак е мислил за нея. Сетил се е за нея точно на Бъдни вечер.

А колко лековерна беше тя! Беше му повярвала, когато й каза, че заминава… Разбира се, че е във Варшава. Прекарал е празниците тук. Самотен. Съвсем самотен.

Тя трескаво погледна часовника си. Минаваше дванадесет. Въпреки това реши да позвъни, знаеше, че професорът никога не ляга рано, във всеки случай щеше поне да разбере нещо от Юзеф.

Набра номера нервно и бързо. В слушалката се чу продължителният ритмичен звук, след малко най-после се обади някакъв непознат хриплив глас:

— Какво желаеш, разкайваща се грешна душо.

— Това домът на професор Вилчур ли е? — колебливо попита Луця.

— Да, наистина. Отгатна, моето момиче. Това именно е жилището му на този свят. Und mein Liebchen, was willst du noch mehr?^[1]

— А бих ли могла да помоля професора… — след кратко колебание се обади Луця изненадана.

— Зависи за какво, гургулице. Ако е за златен часовник или за бучка захар, мисля, че да. Ако е за операция на апендикса — не ви съветвам. Ако е за партия голф — и дума не може да става. Ако е за неговата ръка — закъснели сте най-малко с тридесет години. Ако е за чашка алкохол — няма да я бъде, защото аз ще поставя моето вето. И така, въпреки че светото писание казва: „Искай и ще ти бъде дадено“, обърни внимание, о, жено, че съвсем не е казано, че ще ти бъде дадено това, което искаш. Искаш например меденка с бадеми, а получаваш жълта треска с усложнения. Искаш вдъхновение, а ти носят четири бъркани яйца със сланина. Boite de surprise^[2] Сляпа баба е предопределението. Surprise-party^[3] е провидението. Та за какво става дума, mia bella^[4].

— Бих искала да помоля господин професора да дойде на телефона — каза уплашено Луця.

— Неизпълнимо — обади се хрипкавият глас. — Неизпълнимо е — по три причини. Primo, професорът не е във Варшава, Secundo, не много отдавна, само преди няколко часа, успях да го убедя и той призна, че съм прав — разговорите с жени е губене на време. И tertio, дори и да беше сега във Варшава, дори и да искаше да загуби четвърт час, за да говори с теб, то не би могъл да го направи, защото лежи тук под някоя маса, без да проявява и най-малко желание да дойде в съзнание. Аз действам сега с последните остатъци от сили. Addio^[5], signora, good-bye^[6]. Vale et me ama!^[7]

Като каза това, той затвори телефона.