Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Професор Вилчур (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Profesor Vilczur, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 51гласа)

Информация

Сканиране
sianaa(2011)
Разпознаване и корекция
Xesiona(2012)

Издание:

Тадеуш Доленга-Мостович. Морал

Роман

Рецензент: Венцеслав Караиванов

Преведе от полски: Малина Иванова

Редактор: Слава Николова-Герджикова

Художник: Олга Паскалева

Художник-редактор: Зоя Ботева

Технически редактор: Васил Стойнов

Коректори: Лили Парева, Елена Нягулова

Код 29/95364/5544/48/89

Полска. Първо издание. Издателски №22/1989

Дадена за набор на 14 септември 1989 г.

Подписана за печат на 20 ноември 1989 г.

Излязла от печат м. декември 1989 г. Формат 60×84/16.

Издателски коли 20,52. Печатни коли 22,00.

УИК 19,07. Цена 3,54 лева

Издателство с печатница на БЗНС

1592 София, улица „Илия Бешков“ №2

Поръчка №10 204/1989 г.

Ч–3

© Малина Иванова, преводач

c/o Jusautor, Sofia, 1989

 

Tadeusz Dołęga-Mostowicz. Profesor Wilczur

Wydawnictwo Łódzkie, Łódz 1985

История

  1. —Добавяне

Втора глава

За момент професор Вилчур замълча. Очите му бавно оглеждаха претъпканата аула. Цареше пълна тишина. Чувствуваше как в тази аудитория всяка негова дума улучва право в сърцата и как всяко сърце живо откликва.

— Защото лекарското призвание — отново се разнесе гласът му — е плод на огромната, на върховната любов, любовта към ближния, която бог е посял в нашите пресъхнали сърца. Призванието на лекаря — това е вярата в братството, това е най-висшият израз на човешка солидарност. И когато отидете сред хората, за да изпълните своята мисия, помнете преди всичко едно — обичайте.

Миг още остана неподвижен и мълчалив, после се усмихна, леко сведе глава и излезе от аулата със своята бавна гъвкава походка.

След лекция — колко пъти, колко — стотици пъти, беше преминавал по широкия коридор, следван от шумната вълна на врявата, избухнала, след като той излезеше. Днес обаче тази лекция беше необикновена и пред студентите си професор Вилчур бе говорил за необикновени неща. А и самият той беше в необикновено настроение.

През последните седмици до него достигаха все по-странни и все по-болезнени новини. В началото те толкова много го изненадаха, че той не можа да се ориентира. Сториха му се нещо случайно, неразбираемо, почти абсурдно. Не защото го засягаха него лично. Ако подобни неща се говореха за професор Добранецки, доктор Ранцевич, Бернацки или дори за младия Колски, това щеше да го разтърси също толкова силно.

До този ден той не искаше и не можеше да повярва, че кампанията от клевети против него беше организирана акция и идваше от един и същи източник. Не вярваше, та нали нямаше врагове. Не мислеше зло на никого, на никого не беше сторил нищо лошо. През целия си живот беше верен на принципите, с които бе завършил лекцията си днес.

— Това е невъзможно — повтаряше си той, вървейки по светлия коридор.

Едва пред вратата на деканата погледна часовника. Единадесет. За свое учудване в първата стая — на секретариата, Вилчур видя няколко непознати. Станаха, когато той влезе. Секретарят обясни:

— Господата са журналисти, господин професор, и ви молят за интервю.

Вилчур се усмихна.

— Малко ли ви беше досега? Мислех, че след три години най-сетне сте успели вече да задоволите любопитството на вашите читатели. С моята личност и с моята одисея ще ги отегчите.

— Не, господин професоре — обади се един журналист. — Този път става дума за вашия нов пациент.

— За пациент? За кой пациент?

— За Леон Донат.

Вилчур разпери ръце.

— Какво мога да ви кажа… Нищо особено. Доколкото знам, според сведенията на моите колеги от Милано, операцията ще бъде лека и няма опасност от каквито и да било, дори незначителни усложнения.

— Господин професоре, все пак това е операция на гърлото, на гърло, което носи няколко милиона злоти годишно. Е, и Донат е популярен. Вие, господин професоре, разбирате, че днес тази операция е най-интересното събитие не само във Варшава, но и в цяла Европа, пък и в целия свят. Ако пожелаете да ни кажете нещичко — то така или иначе ще си е сензация.

— Е, добре — съгласи се Вилчур. — Аз обаче трябва да отида в болницата и по пътя съм на ваше разположение за всякакви информации.

Голямата черна лимузина на професора чакаше долу. Настаниха се в нея и докато колата се придвижваше по задръстените улици, журналистите усърдно записваха в бележниците си сведенията на Вилчур.

Поради огромното бреме от задължения той едва сега осъзна, че всъщност днес милионите почитатели на великия певец ще вперят очи в неговата болница. Доктор Луця Канска още предишния ден му казваше, че целият полски печат със задоволство отбелязва вестта за становището на Донат, който решил да повери операцията на своето гърло именно на него, на професор Вилчур, тъй като не се доверявал на италианските, американските и немските хирурзи и затова предприел далечното пътуване до Варшава.

Въпреки че от диагнозата и рентгеновите снимки ставаше ясно, че операцията всъщност ще бъде лека и несложна, Вилчур не се учудваше на опасенията на певеца, за когото гласът беше основа на неговото съществуване. А едно малко трепване на ръката на хирурга по време на операцията щеше да го лиши от славата и от колосалните доходи.

След като дойде в клиниката, Вилчур забеляза, че и тук възбудата е голяма. Преди всичко пред главния вход се беше събрала огромна тълпа, която чакаше певецът да дойде. Във фоайето и по коридорите цареше голямо раздвижване. Вилчур се сбогува с журналистите и пътьом към своя кабинет се отби в кабинета на дежурния интернист. Завари сестрата и запита:

— Кой е дежурен днес?

— Доктор Колски, г-н професоре.

Той кимна:

— Добре.

В кабинета си завари професор Добранецки да дискутира с младия Колски. И двамата бяха развълнувани от разговора, но когато Вилчур влезе, те млъкнаха. Поздравиха го мълчаливо, след това Колски с кратки и делови изречения му докладва за състоянието на няколко пациента и приключи:

— Господин професоре, днес трябваше да прегледате инженер Лигнис вие самия. Госпожа Ласковска и господин Жимски също помолиха да ги видите лично. Това е всичко на третия етаж. Нещастникът, който докараха снощи със счупен таз, призори получи вътрешен кръвоизлив и агонизира. Като че ли нищо вече не може да му помогне.

— Благодаря ви, колега — отговори Вилчур и добави, поглеждайки часовника си: — Трябва преди всичко да прогледам гърлото на Донат. Готова ли е малката операционна?

— Да, господин професоре.

— Вие, колега, ще заемете голямата за цели четири часа, нали? — обърна се Вилчур към Добранецки. — Ще се радвам, ако успеете да го спасите.

Добранецки сви рамене.

— Напълно безнадеждна работа. Шансът е едно на сто.

Докато Вилчур си слагаше престилката, под прозорците се разнасяха все по-високи и по-високи викове. Лекарите си разменяха усмивки. Разбраха се без думи. Колски обаче забеляза:

— Хората все пак ценят повече изкуството, отколкото здравето. На никого от нас нямаше да направят такива овации.

— Колега, вие забравяте професор Вилчур и неговата популярност — леко подхвърли Добранецки.

— Популярността я дължа не на това, че съм лекар, а на това, че бях пациент — отговори Вилчур и излезе от кабинета. Веднага след него излезе Колски.

Добранецки тежко се отпусна на креслото. Лицето му застина съсредоточено. След миг натисна звънеца. Влезе сестрата.

— В коя стая е настанен Донат? — кратко попита той.

— В четиринадесета, господин професоре.

— Моята операция е в един?… Моля ви, погрижете се да съобщят на доктор Бернацки. Благодаря, свободна сте.

Когато излезе, той стана и погледна часовника си. Изчака половин час и също после излезе. Широка мраморна стълба водеше към първия етаж. Номер четиринадесет беше точно до нея. Той почука и влезе. Донат се преобличаше с помощта на една сестра. Като видя Добранецки, весело се обади:

— А, професоре! Много се радвам, че ви виждам. Днес ще ме касапите.

— Добър ден, маестро. Изглеждате чудесно — задържа той ръката на певеца, — но защо говорите в множествено число? Нали изрично пожелахте да ви оперира Вилчур. Нямате доверие, скъпи маестро, в своя някогашен лекар.

— Имам ви пълно доверие, професоре — пресилено се засмя Донат.

— Да оставим това настрана — отговори Добранецки с непринуден тон. — Разкажете ми какво става с вас — разбира се, не за вашите успехи като артист, защото с тях са изпълнени всички вестници, а за личните ви историйки. Все така ли неудържимо жънете любовни успехи?

Донат искрено се разсмя.

— Ах, никога няма да се наситя на това! — Очите му светнаха.

— Все пак трябва повече да щадите сърцата на жените, а и своето собствено сърце в пряк и в преносен смисъл — започна да се шегува Добранецки.

Той казваше това не без основание. Донат, въпреки цъфтящия си външен вид, почти атлетическото си телосложение и страстния си темперамент, още на млади години не се отличаваше с особено крепко сърце. По онова време майката на Донат често се съветваше с Добранецки за сина си, тъй като бяха много близки.

На вратата се почука тъкмо когато Донат оживено разказваше някакво свое ново приключение. Беше доктор Канска. Според правилника трябваше да прегледа пациента преди операцията. Но когато завари професора и вече подготвения за операцията пациент, тя се спря на прага.

Мен ли търсите? — запита Добранецки. — Да, много добре, че се обаждате. Колежке, бъдете така добра да прегледате моето старче. Вие го знаете, стая 62. След малко отива на операционната маса. Няколко инжекции за укрепване по ваша преценка, няма да са излишни. Благодаря ви, побързайте моля.

Доктор Луця искаше да попита нещо, но Добранецки вече беше се обърнал към Донат и казваше:

— И после какво, маестро?

— Много красиво момиче — полюбопитствува Донат. Лекарка ли е?

— Да, това е нашата млада интернистка — обясни Добранецки.

След няколко минути се появи доктор Колски с един фелдшер.

— Маестро, време е вече за операционната.

Операцията започна точно в определения час.

Този вид операции не бяха нито от тежките, нито от трудните. За по-сигурно обаче на Донат му направиха пълна упойка — заради гласа на пациента местна упойка не се препоръчваше.

На операцията присъствуваха доктор Янушевски и доктор Колски. Силната светлина на операционната лампа се отразяваше от рефлектора и многократно засилена, осветяваше гърлото на пациента. От дясната страна, зад жлезата, имаше израстък с форма на разполовен лешник, малко по-тъмен от заобикалящата го лигавица. Засега той не застрашаваше гласа на Донат, а не можеше да застрашава и здравето му, тъй като беше доброкачествен тумор. Все пак напоследък непрекъснато нарастваше и беше добре да бъде отстранен за по-голяма сигурност. Според предвижданията на професор Вилчур цялата операция не трябваше да отнеме повече от двадесет и пет до тридесет минути.

В тихата операционна електрическият часовник отмерваше такта на секундите с неизменна точност. Тъкмо когато голямата стрелка доближаваше единадесетата минута, доктор Колски, който следеше пулса на пациента, бързо се обърна към застаналата зад него сестра и нетърпеливо даде знак с ръка.

От думи нямаше нужда.

Сръчните пръсти на сестрата вече напълниха спринцовката и след миг иглата потъна под кожата на пациента. Изминаха две дълги минути и трябваше да се бие втора инжекция.

На осемнадесетата минута професор Вилчур трябваше да прекрати операцията.

Шумът на бързи стъпки изпълни залата. Количката с кислородния апарат. Изкуствено дишане. Отново инжекции.

На двадесет и петата минута пациентът беше мъртъв.

Причината за смъртта не се нуждаеше от каквото и да било изясняване. За всички беше ясно едно: сърцето на оперирания не бе понесло наркозата. Професор Вилчур свали ръкавиците и маската, лицето му застина в някакъв каменен израз. Нямаше в какво да се упреква и все пак смъртен случай в неговата болница по време на операция, при това толкова лека, която правеше самият той, беше удар за него.

В този миг Вилчур все още не си задаваше въпроса какво ще бъде ехото от този трагичен нещастен случай, до какви последствия ще доведе. За него лично беше страшен фактът, че в болницата, която той ръководеше, поради някаква необяснима немарливост, поради нечия грешка или недобросъвестност беше умрял човек, които само преди половин час, усмихнат и изпълнен е доверие, му беше поверил здравето и живота си.

В погледите на колегите и персонала той откри отражение на своите мисли. Безмълвно излезе. В предоперационната сваляше престилката си бавно — сякаш бе смазан от огромна умора.

Когато отиде в кабинета си, завари почти целия висш персонал на болницата: доктор Ранцевич, доцент Бернацки, чийто нервен тик се беше възобновил, Добранецки мълчаливо пушеше цигара, Колски — блед с мрачно лице, Жука, доктор Луця Канска и още няколко души. Владееше дълбоко мълчание. Професор Вилчур се приближи до прозореца и след известно време запита, без да ги гледа:

— Кой от колегите интернисти беше дежурен днес?

След кратката пауза се обади треперливият и тих глас на доктор Канска:

— Аз, господин професоре.

— Вие? — сякаш леко учуден попита Вилчур. — Прегледахте ли го преди операцията.

Сега той се обърна и я погледна с упрек. Именно тя, към която изпитваше най-голяма симпатия, на която вярваше най-много, за която предвиждаше прекрасно бъдеще, тъй като беше млада лекарка, именно тя беше допуснала тази страшна немарливост?…

— Забравихте ли да го прегледате?

Доктор Луця поклати глава.

— Не съм забравила, господин професоре, но когато отидох в стаята му, заварих там професор Добранецки. Г-н професор Добранецки ми нареди да прегледам друг пациент и аз помислих, че той вече е прегледал Донат. Така разбрах, с такова впечатление останах.

Очите на всички присъствуващи се обърнаха към Добранецки, който почервеня и леко сви рамене.

— Вие, колега, прегледахте ли го? — запита Вилчур.

В погледа на Добранецки блесна гняв.

— Аз? От къде на къде. Нали това е задължение на дежурния интернист? — Високомерно вдигнатата глава и изопнатите черти на лицето му изразяваха възмущение.

— Струваше ми се — започна доктор Луця със сълзи в гласа — останах с впечатление…

— И какво от това? — иронично попита Добранецки. — Вие винаги ли си изпълнявате задълженията, задълженията, от които зависи животът на пациента, само тогава, когато нищо не ви се струва, само тогава, когато не оставате с някакво си там впечатление?

Доктор Луця Канска прехапа устни, за да не избухне в плач. В тишината се разнесе възбуденият глас на доктор Колски.

— Срещнах колежката в коридора и тя ми каза, че вие, господин професоре, сте го направили, че вие и Донат лично се познавате.

Добранецки сви вежди.

— Именно, отидох при него като при стар познат, за да си поговорим. Разбира се, аз щях да му прегледам сърцето, ако ми беше дошло наум, че вие, госпожице, ще пренебрегнете своите задължения толкова лекомислено.

По лицето на Луця се стичаха сълзи. Когато заговори, устните й трепереха:

— Не съм пренебрегнала. Бях убедена, че… Не мога да се закълна, но съм почти сигурна, че ми дадохте да разбера, че вие сам ще се заемете, защото аз никога…

Последните думи се размиха и се удавиха в ридание.

— Ако тук има някой виновен — избухна Колски, — във всеки случай това не е госпожица Канска.

Лицето на професор Добранецки се покри с тъмночервени петна. Дръпна се крачка назад и започна да вика:

— А, значи така? Такива методи имаме тук? Виждам, че тук се кове някаква интрига против мен! На мен искате да стоварите вашите простъпки! Може би аз трябва да отговарям за отсъствието на дисциплина в болницата, за безотговорността на някои привилегировани личности от персонала, така ли? Това щеше да е възмутително, ако не беше абсурд, и то толкова явен абсурд. А, не, драги дами и господа! Аз не се страхувам от интригите и лъжата. Не се боя от отговорността, когато аз именно нося отговорност, но сега, когато вие ме принуждавате, нямам намерение да крия повече това, което мисля. Да, ще кажа открито. Години наред ръководех тази болница и тогава подобни инциденти бяха изключени. При мен имаше абсолютна дисциплина, при мен никой не се ползуваше със специално благоволение, при мен всеки беше длъжен да носи цялата отговорност за всички свои задължения, определени точно. Заради това може би ме смятаха за прекалено суров, взискателен, безогледен ръководител, но в замяна по мое време не си играеха с живота на хората. Ето — Донат е жертва на реда, който господствува сега. Този ред уби Донат и, бог ми е свидетел, аз не съм отговорен за това!

Не само изречените думи, но и цялата осанка, погледът и изразът върху лицето на Добранецки, сякаш излъчваха обвинение, обвинение срещу всички събрани.

В тишината се разнесе гласът на професор Вилчур:

— Колега, моля за малко повече спокойствие и да не се раздават присъди. Никой не прави интрига против вас, никой не поставя вашите заслуги под съмнение, никой не стоварва вината върху вас. За всичко, което става в болницата, отговарям аз, аз ще поема отговорността.

— Именно! И аз така мисля.

С вестта, че Донат е починал на операционната маса, в болницата се възцари настроение на потиснатост. Разбира се, тази вест бързо се разнесе из града и за по-малко от час преддверието се изпълни с журналисти и фотографи от различни редакции.

Смъртта на Леон Донат, тенора, който беше на върха на славата си, не можеше да не направи потресаващо впечатление в целия свят. Понеже смъртта бе настъпила при толкова необикновени обстоятелства, този инцидент придобиваше облика на голяма сензация. Писалките на репортьорите работеха сръчно и обобщаваха откъслечните сведения на лекарите, сестрите и санитарите дори. Само професор Вилчур отказваше да приеме когото и да било, заявявайки, че няма какво да каже. Затова пък заместникът му професор Добранецки с готовност даде интервю.

В интервюто той напълно лоялно подчерта своето уважение и признание към професор Вилчур като към отличен хирург и добави, че направената от него операция никога не би могла и нямаше да завърши със смъртен случай, ако не бяха някои недоглеждания в организацията на работата в болницата. Отбеляза между другото и това, че по-рано никога не се е случвало нещо подобно — нито когато болницата е била ръководена от младия тогава професор Вилчур, все още необременен от своите преживявания, нито когато той самият, професор Добранецки, е бил директор.

— Господа, искам добре да разберете — казваше той. — Ръководството на болница от такъв тип изисква огромни усилия, неизчерпаема енергия, непохабена от трагични преживявания гъвкавост. Всеки от нас, лекарите, си дава сметка или най-малкото е длъжен да си дава сметка, че носи голяма отговорност за живота на поверените ни пациенти, че може да изпълнява своята възвишена мисия само тогава, когато е уверен в пълноценността на своите духовни и интелектуални сили, които с годините все пак се изчерпват, дори когато животът протича нормално. Ето защо решително и изцяло съм на страната на професор Вилчур и мисля, че имам право да искам в неговия случай да бъде проявено разбиране. Господа, вашите читатели добре знаят какви тежки преживявания откъснаха професор Вилчур дълги години от нормалния начин на живот. Моля да ми вярвате, че десетина години амнезия, загуба на паметта и вегетиране в страшните условия на мизерия след премеждието не е възможно да не оставят следа върху психиката, умствените способности и волята на човека. Достоен за възхищение е самият факт, че професор Вилчур даде такова великолепно доказателство за сила и жизненост на духа, че след толкова години успя да премине от знахарската практика, от най-примитивните начини на лечение към ръководството на такава голяма болница, в която и най-младият, и най-енергичният човек може да се уплаши от извънредно комплицираните проблеми на организацията, изискваща постоянна бдителност и непрекъснат контрол. Господа, настоятелно ви моля да подчертаете моето голямо уважение към професор Вилчур, който все още е на своя пост на тези години, когато всеки друг лекар, чийто живот е протекъл нормално и спокойно, търси вече отдих.

Докато се сбогуваше с журналистите, професор Добранецки постави едно условие за публикуването на своето интервю, а именно — да бъде отпечатано максимално точно.

— Разбира се, аз нямам и не мога и да имам влияние върху вида и смисъла на коментарите, с които вие, уважаеми господа, ще представите интервюто и случая. Не бих искал все пак, който и да е читател да остане с погрешно впечатление за моето отношение по този въпрос поради изопачаване на казаните от мен думи.

Следобед в пет часа по улиците на Варшава се появиха извънредни издания, които разнесоха новината за смъртта на известния тенор. Чуждите кореспонденти изпратиха дълги телеграми, телефонните линии с Берлин, Виена, Париж дълго време бяха заети.

В града не се говореше за нищо друго. В извънредните издания се даваха единствено голите факти, но самите заглавия вече съдържаха осъждане.

„Големият певец Леон Донат умря под ножа на професор Вилчур“
„Операция без предварително изследване на сърцето“
„Жертва на наказуема немарливост в болницата на професор Вилчур“

Варшава кипеше. Пред сградата на болницата се беше струпала тълпа от няколко хиляди поклонници на починалия певец. От тоя мравуняк хора от време на време се разнасяха високи провиквания по адрес на професор Вилчур и на лекарите изобщо. За малко не набиха доктор Жука, докато излизаше от болницата, а полицията с усилие успяваше да разпръсква тълпата, за да направи път на колата на бърза помощ, която караше някакъв пациент.

В болницата царуваше погребално настроение. Изглежда, само професор Вилчур продължаваше своята работа като всеки друг ден, сякаш не забелязваше изражението върху лицата на своите подчинени, нито пък тяхната изнервеност, сякаш не знаеше за вълнението в града, като че ли не чуваше шумната тълпа под прозорците.

Тъкмо свършваше вечерната визитация и слизаше на долния етаж, когато докараха новия пациент. Доктор Колски асистираше на професора и искаше да се заеме с него, но Вилчур сам се приближи до лекаря от бърза помощ, за да приеме пациента. Двама санитари се отправиха към приемното отделение с носилката, от която се разнесоха тихи стенания, капки черна кръв отбелязваха пътя.

— Какъв е случаят? — попита професор Вилчур.

Лекарят от бърза помощ обясни: сбиване с ножове, безнадеждно състояние, няколко дълбоки рани в гръдния кош и в корема. Само една спешна операция може да помогне. Точно затова го е докарал тук, защото било най-близо.

— Моля, веднага на операционната маса — каза Вилчур на Колски.

Колски се спря за миг.

— Доктор Ранцевич ли да го оперира?

— Не, аз самият ще се заема с него — отговори Вилчур.

Колски изтича, за да се разпореди, след това проследи как разсъблякоха парцаливия ранен. Беше някакъв скитник с отдавна небръснато лице, сега всъщност насечено от няколко недълбоки, но кървящи рани. Догаряше. Неравното дишане, примесено с дъх на алкохол, почти секна.

Операционната беше готова. Дойде доктор Луця, бяла като платно, със зачервени от продължителен плач очи.

— Вървете си вкъщи — обади се Колски умолително. — Аз ще се погрижа за всичко. А тук дори няма защо да се преглежда. Не зная дали ще успеят да го докарат жив в операционната.

Дойде професор Вилчур. Наведе се над пациента, изправи се, разтри с ръка очи.

— Кой е? Аз познавам този човек. Сигурно съм го виждал някъде.

— От бърза помощ дадоха само името и презимето му — поясни Колски. — Казва се Циприан Йемьол.

— Йемьол? — повтори професорът. — Откъде ли го познавам?

На прага се появи санитар и каза, че всичко е готово. След като свалиха временните превръзки, се оказа, че раните не са нито толкова дълбоки, нито толкова страшни, както ги бе описал лекарят от бърза помощ. Само една от тях беше много опасна. Острието на ножа беше пронизало коремната мускулатура и беше проникнало в стомаха. Белите дробове не бяха засегнати, затова пък значителният кръвоизлив, който беше траял дълго, представляваше истинска опасност.

— Втори труп в продължение на един и същ ден в тая операционна — прошепна на доктор Колски една от сестрите. — Защо професорът сам прави тази операция?

Колски не отговори. В това време професор Вилчур със своите големи и груби ръце зашиваше рана след рана с учудваща сръчност. Но мисълта му продължаваше да работи, като че ли търсеше в паметта си образа на този човек.

— Йемьол — повтаряше си наум. — Циприан Йемьол. Сигурен съм напълно, че го познавам.

Операцията свърши. Пациентът бе отнесен жив от операционната маса. Искрицата живот, която тлееше в него, можеше както бързо да угасне, така и отново да пламне. Настаниха го на четвъртия етаж — в отделението за пациенти, които се оперират безплатно. Професор Вилчур пък трябваше от операционната да отиде право в канцеларията, където го чакаха полицейският комисар и съдия-следователят.

Под натиска на общественото мнение властите трябваше основно да разследват смъртния случай с Донат. Професор Вилчур беше информиран, че показанията на всички по-важни лица, които имаха значение за случая, са вече в следствените документи, а съдия-следователят му обясни, че тежестта на обвинението пада върху доктор Луця Канска, която впрочем не бе отрекла своята вина по време на разследването. Този факт се потвърждаваше и от показанията на професор Добранецки, той обаче приписваше вината на установилото се в болницата организационно безредие.

Професор Вилчур трябваше да положи големи усилия и да приведе много аргументи, за да ги убеди, че доктор Канска не носи никаква отговорност, че към Добранецки също не може да бъде отправено каквото и да било обвинение. Всичко се дължи на недоразумение и само на недоразумение. Не може да се говори за злонамереност на когото и да било, но недоразумения от този тип наистина не трябва да стават в болницата и Добранецки с право приписва вината за смъртта на Донат на лошата организация.

— Аз пък отговарям за организацията тук — завърши професор Вилчур — и аз съм единственият виновник.

— Разбира се, господин професоре — каза съдия-следователят, слагайки книжата в чантата, — и дума не може да става за някакъв наказателен процес. За всеки случай трябва все пак да сте подготвен за всичко — семейството на покойния Леон Донат или пък застрахователното дружество, в което починалият е бил осигурен, могат да имат сериозни претенции от финансов характер. Съветвам ви, господин професоре, веднага да потърсите мнението на вашия адвокат по тези въпроси.

— Благодаря ви, господин съдия — каза Вилчур.

Когато Вилчур излезе от болницата, беше десет часът. Долу видя Луця, която го чакаше. Видът й го развълнува. Мина му през ума, че тази нещастна девойка, отчаяна и съсипана от събитията, сред които неволно се озова, може да извърши някаква лудост.

Той се усмихна и я хвана под ръка.

— Е, скъпа госпожице, твърдост, повече твърдост. Не трябва толкова да се тревожите. Никой не може да бъде напълно сигурен, че е абсолютно безпогрешен във всичките си постъпки. Станалото станало, трябва да се съжалява за това, трябва отсега нататък да се удвои вниманието, но не бива да се изпада в депресия.

Луця тръсна глава.

— Не, господин професоре. Това не е депресия, а отчаяние при мисълта, че вие, професоре, може наистина да сте убеден, че аз съм нехайна. Всички обстоятелства се струпаха против мен. Толкова бих искала вие да ми позволите да ви обясня…

Вилчур силно стисна ръката й.

— Но скъпа, госпожице Канска…

— Не, не, господин професоре — прекъсна го тя. — Обективно погледнато, заслужавам порицание и знам, че вие не можете от сега нататък да работите с мен. Да се излагате на риска да работя при вас. Готова съм на всичко. Става дума само за едно — вие да ми повярвате, вие да не се съмнявате. Моята вина не е нито нехайство, нито дори лекомислие! Може би само едно предоверяване в добрата воля и лоялността на професор Добранецки… Ще понеса всички последствия. Дори и да ми отнемат правото на практика. Така да бъде! Но повярвайте ми!…

— Но аз вярвам, вярвам, скъпа госпожице — уверяваше я Вилчур. — Можете да бъдете спокойна, никой нищо няма да ви отнеме, ще останете в болницата както преди и моето доверие няма ни най-малко да намалее.

Известно време вървяха мълчаливо и Вилчур се обади с един необикновено суров за него тон:

— Вие сте млада, много млада и затова ще ви простя единственото истинско провинение, което имате. Което извършихте сега. Ще се постарая да забравя, че вие, макар и за миг можахте да се усъмните в добронамереността на професор Добранецки, в добронамереността на който и да е лекар. Лекарят може да се излъже, но на този свят няма лекар, чувате ли, госпожице, няма такъв лекар, който би могъл по каквито и да било причини да стигне дотам, че да изложи пациента на смъртна опасност. Вие като лекарка сте длъжна да разберете. Вие сте длъжна да вярвате в това. От мига, в който престанем да вярваме в това — трябва да не бъдем повече лекари.

Луця се обади с тон на обяснение:

— Аз, господин професоре, исках само да отбележа, че професор Добранецки…

— Да не говорим повече — прекъсна я той категорично. — Опазил ви бог от каквито и да било откровения пред когото и да било. Но да оставим всичко това. Вижте, моля ви, колко красива е нощта. Колко звезди!

Той се наведе към нея с усмивка:

— Обичам есента. Обичам я. А вие?