Тадеуш Доленга-Мостович
Морал (17)

Седемнадесета глава

Професор Вилчур не изпрати телеграма за своето завръщане по две причини. Първо, не искаше да има приготовления по случай пристигането му и, второ, принуден беше да прави сметка на парите. Наистина напоследък беше получил от издателствата доста голяма сума за своите научни трудове, но я беше изразходвал, за да набави необходимите за болницата лекарства. А и триседмичният му престой във Вилно беше погълнал доста средства. Оставаха му само толкова, колкото за билет за влака и кола в Людвиково.

Имаше и трета причина. Най-важната може би, която Вилчур не искаше да признае. Желаеше да се появи в болницата неочаквано, та от пръв поглед да се увери как стоят нещата между Луця и Колски. Едно такова завръщане без предупреждение имаше някакъв неприятен привкус — привкус на изненада, и Вилчур предпочиташе да се оправдава пред самия себе си с икономия на средства за телеграма. Колкото за същността на нещата — той никак не се самозалъгваше. Нали бе останал във Вилно три седмици само за да улесни Луця да се сближи с Колски, за да може тя по време на отсъствието му да провери своите чувства, желания и намерения.

Разумът му подсказваше, че постъпва правилно. След бала в Ковалево, след онази паметна вечер, когато бруталните, но много правдиви думи на Юрковски бяха разтърсили съвестта на Вилчур, провалили всички планове и сразили всички надежди, след онзи ден в душата му узря решението. Неочакваното пристигане на Колски улесни реализирането на това решение. Отначало Вилчур имаше намерение под някакъв предлог да изпрати Луця във Варшава за по-дълго време. Не беше мислил точно за Колски, но и него бе имал предвид. Искаше Луця да попадне в атмосферата на големия град, в други условия и сред други хора да може да съпостави своето чувство, което наричаше любов, с реалното състояние на душата си. Искаше тя да има възможност да срещне млад мъж, с когото да се сближи, защото само така би могла да разбере, че чувствата, които изпитваше към Вилчур, никога нямаше да издържат изпитанието на времето.

За щастие пристигането на Колски даде възможност на Вилчур да избегне сложните машинации. Обстоятелствата бяха много благоприятни и той не се съмняваше, че изпитанието, на което беше подложил Луця, оставяйки я сама с Колски за повече от три седмици, ще бъде изпитание резултатно. Имаше две евентуални възможности: или Луця нямаше да се промени и тогава Вилчур щеше да има доказателство за трайността на чувствата й, или приятелството, което винаги бе изпитвала към Колски, щеше да премине в друга тоналност и да придобие друг колорит, да се задълбочи, да стане по-силно, с една дума — да стане това, което хората наричат любов.

Според професор Вилчур за втората възможност имаше много благоприятни условия. Главен неин коз беше несъмнено младостта на двамата, общите вкусове и интереси, а също и любовта на Колски. Струваше му се невероятно тези козове да не решат въпроса при създалата се ситуация, при дадените условия двамата млади, заставени от обстоятелствата, щяха по цял ден да бъдат заедно.

Но този, който би допуснал, че Вилчур се връщаше в добро настроение, щеше да се излъже. Професорът наистина предвиждаше, че ще бъде принуден да се раздели с Луця, че ще трябва да се откаже от всичките си надежди и тази мисъл ни най-малко не го радваше. Смяташе, че изпълнява дълга си, че постъпва честно, но знаеше, че с тази постъпка приключва последния раздел на своя личен живот; че съзнателно и окончателно се отказва от лично щастие.

На гарата в Людвиково намери свободна колата на един евреин от Радолишки. Мършавата кранта се влачеше крачка по крачка, така че, когато наближаваха воденицата, вече цареше полумрак. На разклона на пътя плати на евреина, взе куфара си и тръгна пеша към болницата. Вратата не беше заключена. Натисна бравата и влезе. В преддверието нямаше никого. В целия дом цареше пълна тишина, в която стъпките му отекнаха шумно. Изведнъж от стаята с болните се разнесе гласът на Донка:

— Ей, кой е там?

— Как си, Донке? Аз съм.

— Господи! Света Богородичке — отвърна му весел вик. — Върнахте се, господин професоре!

Добродушната Донка дотича в преддверието, радостна и развълнувана. Поздрави го, помогна му да си свали палтото и бързо се залови да прави чай, като непрекъснато бърбореше.

— А къде е Луця? — попита Вилчур.

— На разходка. Всеки ден ходят на разходка с господин доктора Колски и се връщат чак за вечеря. Ходят много надалеч. Понякога чак до Вицкуни.

— Ами доктор Колски не скучае ли?

Донка се засмя:

— Къде ти скука. Аз мисля, че той с удоволствие би останал и цяла година.

— Той е много приятен човек — забеляза Вилчур с привидно безразличен тон. — Донке, той харесва ли ти се?

Момичето вдигна рамене.

— Какво има да ми харесва той на мен или да не ми харесва? Та прилика ли ми е той? Аз си имам моя Васил и от други нямам нужда. А пък ако на някого се привижда, че стрелям доктора с очи, това не е вярно.

— А на кого се привижда? — любопитно попита Вилчур. — На Васил?

— Не е на Васил, а на госпожицата.

— А ти откъде знаеш, че й се привижда?

— Ами веднъж така ме навика, че не зная. Дори ме заплашваше, че ще ви се оплаче. Била съм флиртувала с господин доктора. Притрябвал ми е точно той. Нека си го държи. Нито аз съм за него, нито той за мен. Но за пръв път чувам, че е забранено и да се посмее човек. Та и вие, господин професоре, неведнъж сте се шегували с мен.

Вилчур се окашля и замислено каза:

— Разбира се, че не е забранено.

— Ето на. Знаех си аз предварително, че господин професорът няма да ми се сърди.

— На никого и никога не се сърдя, мойто момиче — въздъхна Вилчур и седна да пие готовия вече чай. — Е, освен това какво ново има? У Прокоп всички ли са здрави?

— Защо да не са здрави? Дядо всеки ден ме пита няма ли вест от вас и кога ще се върнете.

— Всеки ден ли идва тук?

— Отначало идваше, но в последно време нещо страни от госпожица Луця и не се обажда.

Вилчур се учуди:

— Защо страни?

— Ами защото не обича доктор Колски. Казва, че не знае защо сте му разрешили да остане, господин професоре. Нещо не е по вкуса на дядо. А и аз се чудя защо, тъй като той е много симпатичен. Миналата седмица, когато господин докторът искаше да наеме коне, дядо не му даде.

— А защо му бяха тези коне?

— За езда. Защото господин докторът и госпожицата често яздят. Сега наемат коне от един староверец от Нескупа, а седла вземат от седларя Войдило в градчето. Ето тук стоят — посочи тя към един ъгъл на преддверието.

Вилчур погледна и кимна.

— Наистина там са.

— А сега докторът сигурно трябва да се връща във Варшава, защото тук за него няма място. Освен ако спи тук в преддверието или в операционната. Та както виждам, от именния ден нищо няма да излезе — приключи Донка малко злобно.

— Какъв имен ден?

— Именният ден на госпожа Павлицка. Трябваше вдругиден да отидат в нейното имение. Госпожа Павлицка беше тук и лично ги покани още в понеделник. Ще има голям бал. Госпожицата дори си прави нова рокля. Такава една небесносиня, гарнирана с тюл. Ех, да можех и аз да си направя такава.

Професорът си допи чая и продължи да седи мълчаливо. Донка се суетеше из стаята и като надзърна, извика:

— Ето, ето ги! Връщат се вече. Днес като че ли по-рано. Вижте ги, господин професоре. Ще минат през плета.

Вилчур се приближи до прозореца. Наистина Колски се прехвърляше през плета, който отделяше двора от нивите. Той скочи и протегна ръце, за да помогне на Луця. Не можеше да се чуе разговорът им, но те явно се забавляваха и бяха в чудесно настроение. Поруменялото лице на Луця сияеше весело. Смееха се, гледаха се в очите, после бавно — тръгнаха към къщата ръка за ръка. От време на време се спираха и сега техният смях се чуваше ясно.

Вилчур се дръпна от прозореца. Вече ни най-малко не се съмняваше какви са резултатите от изпитанието, което беше подготвил. С удоволствие би се затворил в стаята си, за да не ги срещне, но беше невъзможно.

Вратата се отвори и първа влезе Луця, а след нея — Колски. Като видяха Вилчур, в първия момент те се спряха изненадани. Луця извика:

— Господин професоре! Вие сте се върнали!

Вилчур се усмихна принудено.

— Как сте, драги мои?

Поздравиха се сърдечно, но въпреки това се беше промъкнала нотка на общо смущение. Когато седнаха да вечерят, Вилчур прекалено подробно разказваше какво е правил във Вилно, разказваше за отношенията в лекарските среди, а когато тази тема се изчерпа, започна също така подробно да описва операцията на Добранецки.

След вечерята Вилчур веднага каза на Колски:

— Драги колега, бъдете така добър и останете още няколко дена. Няма да ви притеснявам, аз ще си постеля в операционната.

— А, никога няма да приема, господин професоре — неловко отговори Колски. — Не зная дали няма да ви безпокоя, като остана, ако вие, господин професоре, разрешавате, но в никакъв случай не мога да заемам повече вашата стая. В операционната ще ми е много удобно.

Щом постлаха на Колски и пренесоха нещата му, професорът каза, че е изморен, извини се и се оттегли, за да си легне.

До късно през нощта от прозореца на амбулаторията падаше сноп светлина и Вилчур се досети, че Луця и Колски не са си легнали, а разговарят.

За какво ли разговаряха? Дали вече се бяха разбрали? Луця беше ли приела предложението му? Ако беше така, те сега се съветваха как тя би могла да се освободи от задълженията си към стария почтен професор. Как да му каже, че чувствата й са се променили?

На Вилчур това му изглеждаше невероятно. Макар и положението, което завари да бе ярко доказателство, че Луця и Колски са се сближили, той не можеше да си представи как това момиче със силен и решителен характер ще се отдръпне, ще се откаже от задълженията си. По-скоро трябваше да се очаква точно обратното. Трябваше да се предположи, че Луця дори и да обича Колски, няма да признае, няма да пожелае да го допусне дори в мислите си. Тя ще смята за свой свещен дълг да удържи на обещанието си, с нищо да не издаде, че се бе променила. Вилчур беше почти сигурен, че ще бъде така.

Лежеше в тъмнината със затворени очи и анализираше поведението на Луця през този ден. Несъмнено бе малко смутена от завръщането му, но го бе посрещнала сърдечно както преди. После, докато вечеряха, тя наистина не се държеше напълно свободно, обаче не избягваше погледа му и го разпитваше за всичко със същия интерес както винаги. Според Вилчур в случая нищо не се хвърляше в очи. Може би само едно — през цялото време тя нито веднъж не каза нищо на Колски. Колски също говореше само с професора. Те сякаш взаимно не се забелязваха. И този факт толкова ярко контрастираше с веселото им настроение преди малко, когато още не знаеха, че се е върнал, та Вилчур трябваше да се замисли.

Спомни си седлата в ъгъла на преддверието. Разбира се, ходят на езда, зимата ще карат ски или ще ходят на пързалка, през лятото ще правят екскурзии в планината. Млади са, имат сходни вкусове и желания и достатъчно физически сили да ги реализират.

Вилчур заспа, когато в курника на Прокоп Мелник пропяха първи петли.

Рано сутринта всички закусиха както обикновено в стаята на Луця. Настроението не беше по-добро и само Йемьол непрекъснато бърбореше за голямо удоволствие на всички останали, които благодарение на него можеха да мълчат. За операцията на Добранецки глаголстваше:

— Изрязал си му тумора от мозъка, darling. Но ти замислял ли си се, че всъщност целият наш мозък, по-точно мозъчната кора, в която се намира върховната власт на цялото устройство или просто духът, е най-злокачественият тумор, с който природата, отклонявайки се от правия път, е напълнила нашия череп. Ако не се лъжа, там именно е седалището на мисълта или на най-ненужното и на най-опасното нещо на тоя свят. Представи си колко хубав би изглеждал животът, владетелю, ако не мислехме, а покорно изпълнявахме наложените ни от природата функции да се храним и размножаваме. Колко по-щастливи щяхме да бъдем, ако не казвахме като Картезиус cogito ergo sum^[1], а повтаряхме като което и да е говедо coito ergo sum^[2]. Нашето мислене деформира логиката на природата, защото всичко в природата е целенасочено. От момента обаче на появата на човешкия разум ние сме убедени, че не знаем защо ни е този разум. Ако бяхме останали пещерни животни, щеше да е очевидно, че сме само една от формите на съществуване на материята, че имаме за задача в продължение на определен брой години на нашето смрадливо житие да погълнем от въздуха известно количество кислород, вода от поточето, растителни и животински храни, за да остане след нас известно quantum въглероден двуокис, живописно разхвърляни по повърхността на земното кълбо изпражнения и най-накрая — собствената ни мърша. Всичко е наред. Във веригата на еволюцията играем ролята си. Но какво да правим с мисленето? Какво да правим с „Илиадата“, с „Хамлет“? С бинома на Нютон, с теорията за относителността и с квантите на Планк? За какво е всичко това, майка му стара? Какво цели? Ако вие ми кажете gentlemen and ladies, че благодарение на тях се развива цивилизацията, а право пропорционално на нейното развитие се повишава естественият прираст на вида homo sapiens, тогава аз ще ви запитам дали към плана на майката природа е спадало прекомерното наторяване на земното кълбо с гореспоменатите екскременти и мърша. Всичко това може да обърка целия ред и да доведе до непредвидени катаклизми.

Речта на Йемьол беше прекъсната от първите пациенти и тримата лекари се заловиха за работа. Едва към три часа в болницата отново настъпи тишина. Вилчур използва случая, че Луця още правеше превръзки в стаята на болните, и покани Колски в своята стая. Почерпи го с цигара и попита:

— Е, как е, колега? Много ли ме проклинахте, че ви затворих тук толкова дълго?

— А, не, господни професоре. За мен тук беше истинска почивка.

— Чух, че във Варшава вие работите много и че имате все по-голяма клиентела. Искрено се зарадвах. Сега, като се върнете, ви чака много работа. Заповядайте, седнете.

— Благодаря — измънка Колски, настанявайки се на една нетапицирана табуретка.

— И доходите ви растат, нали?

— Не се оплаквам.

— Само едно не разбирам — каза Вилчур след кратък размисъл, — защо продължавате ергенлъка? Трябва да се ожените. Не бива да се протака. Знам го от собствен опит.

Колски се изчерви.

— За съжаление не е възможно.

— Чак пък невъзможно? Извинете ме, колега, че се меся в личните ви работи, но смятам, че нашето отдавнашно познанство и моята възраст ми дават право. Можете ли да ми кажете защо е невъзможно?

Колски не отговори веднага:

— Обичам една жена.

— Та това е най-малката пречка — усмихна се Вилчур.

— Жената, която обичам, не е свободна — обясни Колски.

— А, така ли? Омъжена ли е?

— Не. Сгодена е за друг.

— Наистина неприятно. А обича ли другия?

— Поне така казва.

— Но вас, колега, сигурно не ви мрази, нали?

— О, не — бързо възрази Колски.

Вилчур го гледа известно време усмихнат.

— Странно, колега, не ми изглеждате муден, а постъпвате като наплашена госпожичка. С жените трябва твърдо, колега. Решително. Мъжки. Ако е благосклонна към вас, атакувайте смело. Помнете едно — не се плашете от привидното. Понякога нещо изглежда много страшно. Пред нас се извисява някаква скала и ни се струва, че е непристъпна, а малко предприемчивост и упоритост са достатъчни, за да се покори върхът й.

Колски нервно стискаше пръсти. В първия момент му се струваше, че професорът му се подиграва. После му дойде наум, че иска да го изпита. А сега вече не знаеше какво да мисли.

— Да, да — казваше Вилчур. — За брака, колега, трябва да се, мисли навреме и желязото да се кове, докато е горещо. Човек не забелязва как остарява. На колко години сте?

— На тридесет и пет, господин професоре.

— Ето, виждате ли. Крайно време е. Когато аз се жених, бях по-възрастен, отколкото трябва. Разликата във възрастта между мен и съпругата ми беше твърде голяма. Един такъв брак не можеше да бъде щастлив.

Колски пак се изчерви и широко отвори очи. Нима професорът искаше да го накара да разбере, че не смята да се жени за Луця?

Вилчур продължи:

— Разбира се, сам по себе си въпросът за възрастта не е толкова важен, тук не става дума за сексуалния живот. Вие добре знаете, че това невинаги зависи от възрастта. Става дума за друго. За влеченията и склонностите. Те трябва да бъдат повече или по-малко сходни, за да бъдеш щастлив с една жена и за да я направиш щастлива. Няма по-голяма грешка от това — да се ожениш за момиче повече от десет години по-младо.

Колски преглътна слюнката си и запита:

— Господин професоре, вие на това мнение ли сте? Сериозно?!

— Напълно и съвсем сериозно, колега. Не протакайте, защото и тази ще ви се изплъзне. И не се бойте от съперника си. За жената трябва да се борим. Тя не е топъл хляб, който сам ще падне в отворената ви уста. А когато вече бъде ваша, помнете, че трябва да й посветите повече време, отколкото на професионалните си задължения. Това е изключително важно. И в това съм се убедил от моя собствен печален опит. Някога, когато имате желание да ме посетите, ще ви разкажа тази история. Защото аз не се съмнявам, че през лятото вие ще се отбиете тук, макар и за няколко дни.

— С най-голямо удоволствие, господин професоре — поклони се Колски объркан.

В стаята влезе Луця. Вече беше свалила престилката си и беше с тъмна вълнена рокля, с ръкоделие в ръце.

— А-а, Луця — обърна се Вилчур към лея. — Усещам веселба във въздуха. Обзалагам се, че си правите нова рокля.

— Откъде знаете? — учуди се Луця.

— Ясновидство! — тайнствено вдигайки пръст, отговори Вилчур. — Та нима селяните по тия места напразно ме смятат за магьосник? Ясновидство!

Той сви вежди и притвори очи.

— Сега, сега… Вече виждам. Тълпа танцуващи двойки. Оркестър… Ето домакинята… А ето и съпруга й… Висок, хубав… Обзалагам се… Ами, да… Сигурно е лекар. Кълна се! Това е доктор Павлицки.

Луця и Колски размениха изпълнени с учудване погледи. Накрая Луця усмихнато се провикна:

— Ама, разбира се! Професорът сигурно е срещнал Павлицки в Радолишки и от него е научил за бала.

Вилчур бурно замаха с ръка:

— Не прекъсвайте видението ми: съвсем не е в Радолишки. Виждам, виждам. Имение. Бал на село. Вдигат се някакви тостове. Да. Вдигат тост за здравето на домакинята. Нейният имен ден. Виждам ви вас. А до вас доктор Колски. Вие сякаш сте обгърната от някакви прозрачни облачета. Да. Това е тюл. Небесносин тюл. И цялата ви рокля е небесносиня.

— Но това наистина е невероятно! Откъде можете да знаете, че роклята ми ще бъде небесносиня?! Защото не може да съдите по колана, който правя. Коланът е черен. Моля, недейте повече да разпалвате любопитството ми.

Вилчур заплашително я погледна:

— Виждам, че вие се осмелявате да не вярвате в моите свръхчовешки възможности.

— Осмелявам се — кимна Луця.

— Е, тогава няма повече да предсказвам.

— Предскажете ми само още едно — не виждате ли на този бал известния хирург професор Вилчур?

Вилчур енергично поклати глава в знак на отрицание.

— Съвсем не го виждам. Пред зрението на душата ми неговата обемиста фигура се очертава ето тук в това легло, удобно излегната и потънала в укрепителен сън.

— В такъв случай и ние няма да отидем — отсече Луця.

— Да не сте посмели! Ако не отидете, ще сметна постъпката ви за лична обида. Ще ме накарате да мисля, че завръщането ми е объркало хубавите ви планове. Не се знае дали няма да избягам обратно във Вилно заради това.

След кратък спор Луця се съгласи да отиде у Павлицки. Всъщност много искаше да отиде. Знаеше, че там ще срещне Юрковски и искаше да се покаже в компанията на Колски тъкмо на него, за да му докаже, че има и млади, и хубави обожатели. И ако е избрала Вилчур, то е, защото професорът явно струва много повече и от най-хубавите и най-младите.

Въпреки че въпросът беше решен, Луця имаше угризения на съвестта, когато тръгваха, и за малко не се отказа от бала. Но тя не остана само защото професорът, изглежда, ни най-малко не се безпокоеше, че ще прекара сам вечерта. Йемьол беше отишъл в кръчмата и като че ли нямаше да се върне скоро. Държанието му показваше, че е доволен да има малко свободно време за себе си. Изпрати ги до колата, шегувайки се весело. Все пак от самотата му нищо не излезе. Веднага след като Луця и Колски тръгнаха, дойде Прокоп. Както обикновено мълчаливо кимна и влезе след Вилчур. Когато седнаха в стаята, той попита:

— Е, какво става по света?

— Както винаги — кимна Вилчур — за парче хляб хората един друг се изяждат като гладни псета. Замаяни от грижи, претрупани. Нищо ново по света.

— Дълго те нямаше обаче — каза Прокоп. — А това не е хубаво.

— Защо да не е хубаво? — погледна го Вилчур внимателно.

— Защото, знаеш ли, според мен трябва да е така: като има някой нещо — трябва да го пази. Оставиш ли си къщата и не заключиш вратата, ще те ограбят. Тукашните хора няма да го сторят, то се знае, но малко ли ги има какви ли не скитници, дето се влачат по тия места. Всичко ще ти изнесат, докато се усетиш.

Вилчур поклати глава.

— Мъдри са думите ти, Прокоп. Толкова са мъдри, че ми е трудно да ги разбера. Ето, дойдох си и нищо не ми липсва. Кажи ясно какво имаш предвид.

— Какво толкова има да казвам — измърмори Прокоп и много внимателно започна да си свива цигара.

— Всичко е наред — продължаваше Вилчур. — Заварих всичко така, както трябва да бъде. Никому нищо няма, болните са гледани добре.

— Не само болните трябва.

— Какво значи това?

Прокоп сви вежди и няколко пъти бавно поглади брадата си.

— Виж какво ще ти кажа аз на теб — ти това младото докторче вземи, та го натири час по-скоро. Не ти е притрябвал. Поседя си три седмици, че и повече, стига му толкова сега. Да се маха к чорту. Напрепуска се тук, усуква се и стига. Мислех си, че щом се върнеш, ще го изгониш, но ти си мек. Ще ми язди тук и други такива. Да си върви, откъдето е дошъл. Като го нямаше, беше по-добре. Дай му да се разбере и — вън! Туй то!

Докато говореше, старият чак се задъхваше от дълго сдържаното възмущение. Свърши, но продължи да мърмори още няколко минути.

Вилчур престорено се учуди:

— Не мога да повярвам на ушите си. Отдавна познавам доктор Колски. Много почтен лекар и много приятен човек. В нищо не мога да го упрекна. Да не би в мое отсъствие да е направил нещо лошо?

Прокоп вдигна рамене.

— Лошо, не лошо. А ти щеше да направиш по-добре, ако не беше го оставял тук.

— Хората, които е лекувал, не са се оплаквали от него.

Прокоп махна с ръка:

— Лекуването си е лекуване, а той повече гледа здравите от болните. Мислех си, че сам ще забележиш и ще сложиш край на тая работа. А ти сега ги изпращаш заедно и на някаква вечеринка.

Вилчур принудено се засмя и го потупа по рамото:

— А какво да правя, драги? Млади са и двамата са млади, нека се натанцуват. За нас с теб са приказките и топлата печка, а за тях — веселбата. Така че всичко е наред.

Прокоп поклати глава.

— Чудни работи приказваш. Аз на своята жена, особено ако беше млада, нямаше да й позволя.

— На своята?… — Вилчур махна с ръка. — Можеш да имаш своя къща, свое сако, своя крава, но жена?… Та нали и тя мисли и чувства като мен. Нали има същите права като мен. Да я задържам против волята й? Та това е затвор. Каква полза има, ако седи насила против влечението на сърцето си и мисли само как да се изтръгне и оплаква съдбата си.

— Такъв е божият закон — сурово каза Прокоп.

— Ех, приятелю. Точно за да се спазва този закон, трябва много да се мисли, преди да се свърже човек с една жена по силата на същия закон. Законът ще бъде в сила само тогава, когато потвърди онова, което са решили две сърца.

Прокоп се замисли и каза:

— А аз мислех, че вече сте го решили.

— Слава богу, още не бяхме решили — тъжно отговори Вилчур и заговори за друго, давайки на Прокоп да разбере, че повдигнатият от него въпрос му е неприятен.

В това време в гостоприемния дом на Павлицки сърдечно посрещаха гостите. Луця не се беше излъгала. Юрковски наистина изглеждаше изненадан, че тя не е дошла заедно с Вилчур. Той внимателно се вглеждаше в Колски, особено когато Колски танцуваше с Луця. Самият Юрковски демонстративно не танцуваше и често отиваше на бюфета, а после се връщаше в салона и стоеше опрян на някоя врата.

Луця танцуваше най-много с Колски. Той беше отличен партньор, а този ден беше по-мил от всякога. Беше се освободил напълно от своята замисленост, в която изпадаше от време на време преди, беше весел, спокоен, доволен и правеше впечатление на човек, който едва успява да укрие някаква необикновена радостна тайна. Луця беше в чудесно настроение. Не се смути, дори когато случайно чу мнението на един възрастен господин, който казваше на дамата до него, сочейки Луця и Колски:

— Виж каква двойка, лика-прилика.

Малко след вечерята Юрковски покани Луця за едно танго. Разбира се, нямаше повод да му откаже. Оказа се обаче, че тя все пак постъпи необмислено. Той сигурно вече беше на градус, защото още при първия тур попита недвусмислено:

— Е, как е професор Вилчур? Вкъщи ли го оставихте?

— Професорът беше изморен с безразличие отговори тя. — Не обича шумните развлечения.

— Но си е намерил достоен заместник за тях…

Луця отмина с мълчание тази забележка.

— Ама тази мисия, изглежда, ни най-малко не безпокои заместника. А професорът може и да не е бил доволен от всичко това? Какво мислите?

В гласа му ясно звънна ирония. Луця леко сви рамене и за да промени темата, каза:

— Доктор Колски е някогашен ученик и приятел на професора. А вие защо не танцувахте?

— О, аз не танцувах, защото имах такова зрелище, каквото досега не съм виждал през живота си. Трябва да гледам, за да зная за в бъдеще.

— Какво да знаете? — учуди се Луця.

— Ами да зная как изглежда една влюбена жена. Вие гледате Колски като слънчоглед, а той вас както котарак — мазно. По дяволите! Не откъсвате очи един от друг! И какви ми ги наприказвахте за професора, щом като сте влюбена в това докторче…

Луця усети, че пребледнява. Думите на Юрковски толкова я изненадаха и уплашиха, че тя дори не помисли до каква степен Юрковски нарушава общоприетите норми и се меси в нейни лични работи.

— Вие се лъжете — отговори тя. — С доктор Колски ме свързват колегиални отношения и старо приятелство. Нищо повече.

— На кого ги разправяте тия? Хубави колегиални отношения! До него вие цялата сияете. И слепият би го видял. Вие, разбира се, ще си помислите дори, че е от ревност. Така да бъде. Ревнувам. Ревността обаче не може чак толкова да ме заслепи, та да не забележа, че сте влюбена в него. Едно само не разбирам, защо тогава в Ковалево ме излъгахте, като говорехте за професора. А да не би професорът да е за съпруг, а този, младият доктор — за приятел. Чудесна шега, няма що!

Луця се опомни:

— Вие сте пиян. Бъдете така любезен и ме заведете там, където бях.

— Разбира се, че ще ви заведа. Той вече ви чака натъжен. Как можах да ви разделя за толкова дълго от любимия!

Той спря пред Колски и покланяйки се галантно на Луця, каза:

— Ето, връщам ви съкровището.

Колски, който не подозираше какво се е случило, отговори с усмивка.

— Малко са днес хората, които толкова съвестно връщат взетите в заем съкровища. Толкова съвестно и толкова бързо.

Юрковски отново се поклони прекалено галантно.

— Така реши самото съкровище, което не можеше повече да издържа без своя собственик.

Като каза това, той се обърна и излезе от салона. Колски едва сега забеляза, че Луця е развълнувана и неспокойно попита:

— Какво ви е, Луця? Какво ви е?

Тя поклати глава и отговори:

— Ах, нищо, нищо. Тук е задушно, а освен това този господин беше пиян и говореше глупости.

Кръв нахлу в лицето на Колски.

— Надявам се, че не ви е обидил?!

— Не, не. Пази боже. Да излезем оттук.

— Да намерим стая с повече въздух. Вие изглеждате толкова бледа.

Луця с готовност прие.

В коридора срещнаха Павлицки, който ги спря.

— Изморихте ли се от танците?

— Не — обясни Колски. — Госпожица Канска не се чувства много добре. Искаше малко да си почине.

— Да си почине? Ама, разбира се, аз съм на ваше разположение, колежке — извика Павлицки. — Ще ви заведа в стаята на жена ми. Ще можете дори да си полегнете на канапето.

— Нищо ми няма — възрази Луця.

Не трябваше все пак толкова категорично да упорствува. Павлицки ги заведе, в една просторна стая, която беше нещо средно между спалня и кабинет. На бюрото светеше малка настолна лампа. Нямаше никого.

— Отпочинете си тук, госпожице, и съберете сили, за да се забавлявате и по-късно — каза Павлицки. — Моля да ме извините, но трябва да се връщам при гостите.

— Много ви благодарим — кимна Колски, а когато вратата се затвори след Павлицки, той се обърна към Луця:

— Наистина защо не полегнете за малко?

Луця поклати глава и се обърна. Не можеше да го гледа. Бруталните думи на Юрковски като удар юмрук разбиха толкова трудно, толкова старателно и прецизно поставени прикрития, зад които тя искаше да скрие сама от себе си напиращото у нея чувство.

„Не е вярно, не е вярно“ — мислеше тя и трескаво го повтаряше, но голословното възражение не можеше да омаловажи онова, което стана ясно, страшно ясно.

Сега много точно видя всичко. Всичко! От началото. Беше го ревнувала от Добранецка, а после дори и от малката, от Донка. Радваше се на всеки ден, който продължаваше престоя на Колски в болницата, и се страхуваше, да, страхуваше се от момента, когато той щеше да замине. А завръщането на професора… каква подлост, каква низост… Завръщането на професора я беше изплашило.

Колко усилия й струваше да продължава да си внушава, че все още обича Вилчур и че все още иска да стане негова жена. Колко ожесточено само затваряше очи пред старостта му! Колко му беше благодарна, че не позволи на Колски да замине веднага. Крила го беше в себе си и от самата себе си. Цялата се вцепеняваше при мисълта, че професорът можеше да забележи нещо. Какво самопрезрение изпитваше само! Разкрила бе колко дребнава душа и колко слаб характер има. Поддала се беше на чувство, което трябваше да потисне и да изкорени, преди да беше станало късно. Колко низко и недостойно бе позволила на това чувство да се развие и криейки се зад разни претексти, беше го толерирала, докато то се бе разраснало в сърцето й. В същото това сърце, което бе обещала на друг.

„Обещала съм и трябва да изпълня обещанието си, дори и земята да се продъни! Дори ако трябва да умра!“ — Тези думи все по-ясно се врязваха в мисълта й. Ах, ако ставаше дума за друг! Не за професора, а за Юрковски например. Тогава никак нямаше да се колебае. Но нали тя знаеше колко самотен беше Вилчур. Да го остави, беше престъпление. Срамно би било да не удържи обещанието си.

„Трябва да остана с него и ще остана ще остана!“

Така на везните натежа нейната последна дума, дума, която тя с нищо нямаше да промени. Обърна се и погледна Колски. Внезапно сърцето й конвулсивно се сви. Каза с треперещ глас:

— Трябва да си заминете час по-скоро, да се върнете във Варшава още утре. Непременно.

— Защо, Луця? Какво се е случило? — попита изплашено той.

Тя поклати глава.

— Нищо. Нищо. Но ако изпитвате и капка добри чувства към мен, веднага ще заминете.

— Но защо?

Луця не можеше повече да издържа. Очите й се напълниха със сълзи, от гърдите й се изтръгна конвулсивно ридание. Учуден, Колски я прегърна и силно я притисна до себе си.

— Мила — повтаряше той, — успокой се, мила.

Тя обаче, не можеше да овладее риданията си. Чувстваше ръцете му, които я подкрепяха, но нямаше сили да се изтръгне от тях. Усещаше по косата си неговите нежни, сърдечни и толкова жадувани целувки. И още по-ясно осъзна, че е принудена да се откаже от тях завинаги, до края на живота си.

Колски настани Луця в един фотьойл, коленичи до нея, молейки я с колкото може по-нежни думи да се успокои. Способността й да говори постепенно се възвърна. С кърпата си той бършеше очите и страните й.

— Мила, никога няма да те оставя — говореше той. — На никого няма да те дам.

— Янко. Янко… — шепнеше тя и обгърна с ръце шията му.

Изведнъж той поривисто я привлече.

— Ти ме обичаш! Знам, че ме обичаш!

— Теб, само теб!

— Какво щастие, виждаш ли! Какво голямо щастие — казваше той с изпълнен с вълнение глас. — Ще се оженим и никога вече няма да се разделяме. Нищо няма да ни раздели. Скъпа моя, единствена моя!

Луця прехапа устни, отдръпна се и поклати глава.

— Не, Янко. Не. Обичам те, но ти знаеш, че не съм свободна, че не разполагам със себе си. Трябва и двамата да се примирим е това. Няма никакъв изход.

Той я погледна със страх.

— Не си свободна? Как да го разбирам? Какво искаш да кажеш?

— Имам задължения, от които не мога да се освободя.

Хвана я за лакътя.

— Луця, нима това значи, че си негова… че с него те свързва…

Разбра въпроса, който той не можа да изрече, и живо възрази:

Ах, не. Пази боже! Има обаче задължения, сто пъти по-обвързващи от това.

— Никакви задължения не могат да бъдат по-големи от едно истинско чувство.

Тя отрече с глава:

— Много елементарно схващане. Не. Не мога. Не мога да заговоря с него по този въпрос. Такива думи не могат да се откъснат от устата ми. Ах, като си помислиш само колко трагичен е бил животът на този човек, колко злини са му причинили съвършено незаслужено, с колко нещастия се е сблъскал той, който е толкова добър, с толкова чувствително сърце и толкова добродетелен. Не, Янко. Обикнах ви твърде късно за съжаление. Днес вече не мога да се оттегля. Ако трябва да се присъединя към всички, които са го онеправдали, сама от себе си ще се отвратя. Не, Янко. Няма да мога да живея с мисълта, че съм извършила подлост!… Тежко ми е, бог ми е свидетел колко ми е тежко, но нищо не може да се направи.

— Луця — започна той, но тя го прекъсна.

— Да не говорим за това. Защото си късаме нервите напразно.

— Но, чуй ме. Аз съм напълно убеден, че професорът няма никакво намерение да иска от теб да удържиш обещанието си.

— Откъде знаеш? — учудено зашита тя.

— Сам ми го каза.

— Как така?… Говорил си с него за това? Невъзможно!

— Не за това. Но съм убеден — нарочно искаше да ме накара да разбера и да не губя надежда, че мога да те спечеля.

— Ах, да разбереш — каза тя с тъжна усмивка.

Колски изгуби търпение:

— Тогава ще ти повторя целия ни разговор. Без какъвто и да е повод той ме попита на колко години съм и защо не се женя. А после започна да ме уговаря да се оженя и много ясно каза, че човек не бива да се жени в напреднала възраст и че не е редно да се взима за съпруга много по-млада жена. Това много ясно прозвуча като признание: ако я обичаш, вземи я — от моя страна няма да има никакви пречки, тъй като аз няма да се женя за нея.

За миг в очите на Луця проблесна радост. Не можеше да се съмнява в правотата на думите му. Сигурно Вилчур го беше казал и може би го беше казал с такова намерение. Все пак това не развързваше ръцете й, не й даваше зелена светлина.

Създалото се положение можеше да се обясни така — след завръщането си професорът беше стигнал до убеждението, че по време на неговото отсъствие в чувствата на Луця има промяна. Като Юрковски и онзи възрастен господин, който беше казал, че тя и Колски са много хубава двойка. Вилчур беше открил любовта й към Колски. И този благороден човек, чийто живот беше наниз от случаи на себеотрицание за доброто на другите, и сега беше решил да постъпи по същия начин. Ново отричане и още една болезнена страница в живота. Но Луця не можеше, нямаше право, да подпише тази страница. Разбира се, той имаше право да направи благороден и може би искрен жест на саможертва, но тя щеше да бъде същество без съвест и чест, ако приемеше от него такъв дар, от него, който всичко вече беше раздал, комуто всичко бяха отнели. Тя е с него и трябва да остане с него.

Знаеше как трябва да постъпи. Колкото може по-бързо да изпрати Колски във Варшава, да овладее, нервите си и с всяка своя дума, с всеки жест ден след ден да доказва на Вилчур, че ни най-малко не се е променила и че все още желае да бъде негова жена.

Стана и докато оправяше косата си пред огледалото, каза спокойно:

— Не. Това не променя положението.

— Как така не променя? — учуди се той. — Нали ви връща свободата, съвсем ясно е. Луця, какво говорите?

— Връща ми я, но защо? От какви съображения се ръководи?

— Няма значение.

— Съвсем не. Отказва се само защото смята, че аз ви… обичам.

— Та нали това е вярно!

— Но ако не се досещаше, сигурна съм, че нямаше да се откаже от мен.

— Щом като все пак вече се е досетил — каза Колски, — въпросът е ясен за него. Какво можете да направите вие?

— Ще го убедя, че се лъже.

Колски се ядоса.

— Това е безсмислено. Това е престъпление към вашето чувство.

— Още по-голямо престъпление би било да го осъдя на самота, да потъпча чувствата му, да му отнема и последната надежда. Не, Янко. Не може да искате това от мен. Направя ли го, споменът за тази постъпка ще ми отрови целия живот. Ще обезобрази всеки миг на нашето щастие. Не, Янко. Ние нямаме право да постъпим така.

— За бога, Луця! Не си ли давате сметка, че оставайки при него, вие ще зачеркнете и вашето, и моето щастие за цял живот?

Луця поклати глава.

— Зная. Но досега всички са зачерквали щастието на професора. Жена му го е напуснала заради някакъв млад ветрогон. Години наред е живял в трагична мизерия, подритван, хвърлян в затвора, а най-после, когато си възвърна паметта, стана прицел на най-срамни клевети, най-подли подмолни постъпки, най-отвратителни интриги. Лишиха го от състоянието и поста му, изтикаха го от столицата! Даже родната му дъщеря почти го е забравила. Не, Янко. Не. Предпочитам да умра, отколкото да се озова сред всички тези хора, които за неговото великодушие, за безграничната му доброта и благородство са му се отплатили с подлост. Ако не разберете това, наистина ще ме убедите, че сте коравосърдечен и че ние с вас никога няма да намерим общ език.

В гласа й звънна горчивина, а Колски сведе глава и след малко каза:

— Разбирам. Как може да не разбирам. Само че не мога да се примиря.

В стаята влезе Павлицки:

— Е, как се чувствате, драга колежке? По-добре ли сте? — топло попита той.

— Знаете ли, неприятно ми е, че ви създавам грижи, но наистина се чувствам неособено добре. Явно през последните дни съм се преуморила.

— Ах, вината е моя — каза Павлицки. — През последните дни поизоставих болницата. Тържествено обещавам да се поправя. Жалко, че не се чувствате добре, защото ей сега ще започне котильонът.

Луця тъжно му се усмихна:

— Много съжалявам, че не мога да участвам. Бъдете така добър, моля ви, и се разпоредете да впрягат.

След кратки любезни уговорки Павлицки се съгласи и отиде да нареди.

Четвърт час по-късно те вече седяха в колата, завити с дебели наметала. Нощта беше тъмна. Железните обковки на колелата тракаха по замръзналите буци из пътя. Коларят размахваше от време на време камшика и ненужно пришпорваше конете, които и без това се носеха в прекрасен тръс.

Не продумваха. Само Колски пъхна ръка в ръкава на Луця и мълчаливо стискаше китката и.

В болницата беше тъмно. Само мъждукащият пламък на маслената лампа слабо осветяваше прозореца на болничната стая. Като се стараеха да стъпват колкото може по-тихо, те влязоха в преддверието и тук свалиха наметалата.

— Лека нощ — протегна ръка Луця.

Той искаше да я прегърне и целуне, но тя с решителен жест се заслони:

— Не. Не бива. И, моля ви, заминете утре.

Нейният шепот звучеше като че ли естествено, но в очите й се появиха сълзи.

— Луця, Луця! — стисна ръката й Колски.

— Лека нощ. Вземете лампата. Аз ще се оправя и в тъмното.

Колски влезе в стаята си, седна и се замисли. Твърде добре познаваше Луця, за да не знае, че тя не променя много лесно решенията си. След като изслуша аргументите й, си даде сметка, че няма да може да я убеди. Съзнателно бе направила една безумна стъпка: осъждаше и него, и себе си на отричане от щастието, на сив, безцветен живот, на вечна горчивина. Но той не можеше да намери достатъчно убедителни аргументи, за да я отклони от това й решение.

Остатъка от нощта прекара, като палеше цигара от цигара и обмисляше безнадеждната ситуация. На разсъмване стана и започна да си прибира багажа. Трябваше да се съобрази с молбата на Луця. Той и сам разбираше, че е редно да замине колкото може по-бързо. След закуска щеше да отиде във воденицата и да помоли за кола до гарата. Не можеше повече да издържа в тази стая, сложи си палтото и излезе да се поразходи.

Беше студено, а всичко наоколо — дървета, плетища, покриви и земята — беше плътно покрито със слана! На изток върху синьо-зеленото небе блестяха първите пурпурни ивици. Денят обещаваше да бъде хубав и студен. Колски сви към езерата. Още не бяха замръзнали. Само край бреговете, тук-там в плитчините, стъклисто се очертаваше ледена ивица. Стигна до края на второто езеро, а когато започна да се връща, видя ивица бял дим над комина на болницата. Донка сигурно вече беше отишла и приготвяше закуската.

На терасата срещна професора.

— Добър ден, колега — поздрави го Вилчур. — Какъв чудесен изгрев. Виждам, че обичате ранните самотни разходки. Почуках на вратата ви и надникнах. Какво е това? Защо сте си събрали багажа?

Колски, без да го погледне, отговори:

— Трябва вече да заминавам. Трябва непременно. Твърде дълго се заседях тук.

— Дума да не става. Няма да ви пусна. Ако става въпрос за болницата, не се тревожете. Професор Добранецки в края на краищата ми дължи известна благодарност и ако аз ви задържа, той не може да ми се сърди, още повече че и на вас морално ви е много задължен.

— Всичко знам, но за съжаление, въпреки че тук ми е толкова приятно, не мога да остана повече.

Вилчур го хвана под ръка.

— Е, за това ще си поговорим малко по-късно. А сега ми разкажете как прекарахте вчера у Павлицки. Ако се съди по това, че се върнахте рано, изглежда, не е било много весело.

— Беше — каза Колски. — Събрали се бяха много гости, поднесоха великолепна вечеря, имаше много танци.

Вилчур внимателно го погледна.

— А вие имате такова изражение, сякаш не се връщате от бал, а от погребение.

Колски криво се усмихна и каза:

— Може и да сте прав, професоре.

Вилчур се окашля и двамата дълго мълчаха. Колски трескаво мислеше дали няма да е най-добре въпреки Луця открито и веднага да каже на професора какво се е случило, искрено да повтори разговора си с нея и да го помоли за помощ. Огромно усилие направи, за да премълчи.

Пръв се обади Вилчур.

— Вижте колко красиво изгрява слънцето. Тук по покрайнините дори късната есен е винаги красива. В свежия въздух белите дробове дишат другояче. Особено старите бели дробове — помълча малко и добави: — Въпреки че вашите са млади, няма да ви пусна толкова лесно.

— Господин професоре, сега наистина… — започна Колски.

— Няма какво да говорим — прекъсна го Вилчур. — Що за неподчинение?! Хайде да вървим. Там сигурно вече са приготвили закуската.

В стаята на Луця наистина ги чакаше закуската, Луця наливаше мляко в чашите. Донка се суетеше край масата.

Луця поздрави Колски съвсем непринудено, но не изглеждаше добре.

— Забавлявахте ли се у Павлицки? — попита Вилчур, целувайки й ръка.

Тя весело му се усмихна.

— Ах, отлично, професоре. Липсваше ни само едно — вас ви нямаше. Всички питаха защо не сте дошли, а домакините искрено се безпокояха. Като слушах какво говорят за вас, наистина бях щастлива. Следващата седмица непременно трябва да отидем там с вас.

Колски гледаше Луця под око с учудване, което едва прикриваше. Държеше се почти фриволно. По време на закуската говореше само на професора, усмихваше му се, подаваше му хляб и масло, говореше много и свободно.

Когато вече станаха от масата, тя се обърна към Колски с безразличен тон:

— Бяхте ли вече у Прокоп, поръчахте ли кола?

— Още не — отговори Колски, свеждайки очи.

— Защото, ако искате да успеете за влака, трябва да заминете преди девет.

— Добре. Веднага отивам във воденицата.

Вилчур се окашля.

— Колегата Колски днес все още няма да замине. Помолих го да остане. Трябва да ми помогне. Днес имаме две много важни операции, а аз се съмнявам, че Павлицки след бала ще има желание да дойде при нас. Сигурно е изморен и се излежава в кревата.

Никой не му отговори.

В преддверието чакаха пациенти. Не бяха много. Три забулени с дебели шалове бабички, един литовец от Бервинти, две деца от Нескупа с оплаквания от херния. Освен тях беше и червенокосият Виталис, ратаят от воденицата, който рано сутринта се беше подхлъзнал при яза и падайки, си беше навехнал крака.

Вилчур и Луця прегледаха всичките до дванадесет. Колски беше зает в операционната — наместваше ръка след сложно счупване. Пациентката имаше слабо сърце и затова той трябваше да работи, без да й слага упойка. От време на време се разнасяха нейните викове.

Професорът си свали престилката и докато миеше ръцете си, каза:

— Елате сега при мен, Луця. Ще ви покажа нещо.

— Ах, да — каза тя. — Сетих се. Нали вчера трябваше да пристигне колетът със закупените от вас апарати.

— Наистина пристигна — потвърди Вилчур. — Но освен колета получих и друго. Нещо много интересно.

— Наистина ме заинтригувахте.

— Вие знаете, че докато бях във Вилно, се запознах с доктор Южвински, който там е преподавател в университета. Много начетен и мил човек. Знаеше вече за нашата болница и много се заинтересува от нея. Дълго му говорих за нашата работа тук и сега той ми е писал писмо. Искам да ви го покажа.

Отидоха в стаята на Вилчур и професорът подаде на Луця сгънат лист. Тя го разгърна и прочете:

„Уважаеми професоре и драги колега!

Вчера получих картичката ви и се зарадвах, че мога да ви бъда полезен. Аз и моите възпитаници. Разговарях с няколко. Мнозинството прие с ентусиазъм вашата инициатива. Та нали да се работи под ваше ръководство — да си го кажем направо — е чест за всеки лекар не само за начинаещите. Не съм напълно съгласен с вас, че трябва да се избират кандидати с не особено високи доходи. Засега разполагам с трима. При първия сигнал ще ви ги изпратя. Най-способният от тях е доктор Шимон Яшински. Той е младеж от добро семейство, работлив, съвестен, многообещаващ. Сигурен съм, по под ваше ръководство ще стане отличен лекар. Чудесно ще бъде за него да стажува във вашата болница. След шест месеца ще ви изпратя друг. Говорих вече с декана и той, разбира се, се съгласи без каквито и да било възражения, да бъдат зачислявани на практика при вас. Можете да бъдете сигурен, скъпи професоре, че тук няма да ви забравим и нито един ден няма да ви оставим сам, без помощник. Доктор Яшински заминава вдругиден.

Приемете моите сърдечни поздрави и благопожелания за по-нататъшна плодотворна работа.

Искрено ваш:

Ф. Южвински“

Луця свърши четенето и вдигна очи към професора.

— Харесва ли ви? — попита Вилчур.

— По принцип… — започна Луця, — по принцип идеята е много хубава. Но…

— Какво — но?

— Едно не разбирам: защо в писмото се казва, че няма да ви оставят сам? Щом като сте разказвали там за нашата болница, сигурно сте споменали и за мен, нали?

Гласът на Луця леко трепереше. Предчувстваше какво ще чуе от Вилчур. Професорът кимна.

— О, не само че съм ви споменал, но и много ви похвалих за вашето себеотрицание. Не мога да си представя помощ, по-добра от помощта, която вие ми оказвахте.

Луця прехапа устни.

— Защо говорите в минало време?

Вилчур спокойно отговори:

— Защото, Луця, аз за съжаление трябва да се откажа от вашата помощ.

— Професоре!

— И двамата много добре разбираме, нали, госпожице Луця.

— Аз не… не разбирам. Не разбирам и никога няма да разбера. Щом като сте доволен от мен, а аз съм убедена, че е така, защо тогава искате да ме освободите. Професоре! Как можете, дори без да сте се разбрали с мен, да зачеркнете всичките ни общи планове!

Вилчур се усмихна, а в очите му трепна тъга.

— Зачеркнал съм ги не аз. Зачеркна ги съдбата. Предопределението. А те бяха зачеркнати, защото никога не са имали право на съществуване.

— Не е истина — живо запротестира тя.

— Свещена истина — поклати глава професорът.

— Ще ви докажа.

— По какъв начин?

— По най-простия. Ще остана с вас. Ще остана завинаги. Кълна ви се, че не желая нищо друго, че ще бъда много нещастна, ако ме отхвърлите, ако ме отблъснете сега. Набелязала съм си бъдещето и в цялото мое бъдеще се виждам до вас. Не искам друго бъдеще. Не мога да приема никакво друго. Да, ако искате тук да идват на практика млади лекари, аз нямам нищо против. Но и аз ще остана. Ще остана като ваша помощница, като ваша съпруга. Друго и не може да бъде.

По лицето на Луця избиха ярки петна. Ръцете й трепереха.

— Не зная какво ви е накарало да промените взетото отдавна решение. И не искам да знам. Сигурно сте се поддали на въображението си. Но вие се лъжете, като мислите, че ще се откажа толкова лесно от това, на което имам право.

Вилчур ласкаво й хвана ръката.

— Луця. Да поговорим спокойно.

Тя скочи от мястото си.

— Ах, не, не. Няма какво повече да говорим. Вие болезнено ме засегнахте.

Искаше да излезе, но Вилчур не пусна ръката й.

— Скъпа Луця, седнете, моля ви и ме изслушайте.

Той почти насила отново я настани на стола. Трепереше цялата, а в очите й имаше сълзи.

— Знаете ли — говореше той със спокоен глас, — допуснали сте една грешка. В своите сметки вие напълно сте пренебрегнали мен, моята личност. Съвсем не сте взели предвид, че и аз съществувам, че и аз мисля и чувствам. Вие искате да се отнесете към мен като към абстрактна величина. А нали съм жив човек. Много съм стар, но нали съм жив. Защо не желаете да вземете предвид, че и аз имам право на глас?

— Не ви разбирам.

— Искате да останете. Искате да останете като моя съпруга. И смятате, че това трябва да ме направи щастлив. Но вие не си давате сметка, че аз може да съм на противоположното мнение.

— Някога… — започна Луця.

Вилчур я прекъсна.

— Някога и аз си мислех така. Но днес съм на друго мнение.

— Защо днес? — смело вдигна очи тя.

— Защото днес знам, че обичате друг.

Луця стисна зъби. Сърцето й заби до пръсване. Все пак се овладя и каза уверено:

— Никого не искам да обичам. Искам да обичам вас и само вас.

Вилчур се засмя:

— Ах, мила Луця. Това е една от ония области, където „искам“ не означава „мога“ Където и най-голямото желание няма да помогне. За съжаление никой не е господар на сърцето си. Луця, дори тогава, когато ви се струваше, че изпитвате любов към мен, дори и тогава бях уверен — неправилно преценявате чувствата си. Винаги съм бил и ще ви бъда благодарен за вашата сърдечност и доброжелателност, за толкова много добрина и топлота. Но това не беше любов. Вие сама се убедихте сега, когато обикнахте Колски. Не, не отричайте. Не трябва да се крие и нещо повече — не може да се скрие.

Луця поклати глава.

— Вие си въобразявате.

— Не, Луця. Това е безспорна истина. И сега, моля ви, имайте предвид положението, в което се намирам. Искате да останете при мен въпреки влечението на сърцето си. Тогава как си представяте моята роля? Нима вие мислите, че за мен няма да е огромно бреме да знам, че съм се превърнал в пречка за вашето щастие, че вие сте с мен само защото неправилно разбирате чувството за дълг? Та нали тогава аз няма да имам спокойствие ни денем, ни нощем. Ще се чувствам като човек, който ви притеснява и ви пречи. Не, Луця, вашето присъствие тук и вашата жертва няма да доведат до нищо добро, а до голямо зло. И за вас, и за мен, и за Колски. Това направо би било лудост. Да се осъдят на мъчения трима души заради някакъв принцип, който е напълно безсмислен.

Закрила лице с ръце, Луця плачеше.

— Не мога да ви оставя. Не мога.

— Ще ви кажа и друго. Такова едно самоотричане от ваша страна би ме обидило. Това би означавало, че вие ме смятате за безпомощен старец, който не може да се справи сам: ще бъде като жертва — от съжаление. А вие сигурно не мислите, че трябва да ме съжаляват.

— Така е — каза тя, като ридаеше. — Но защо винаги се жертвате вие?

Вилчур сви рамене.

— И дума не може да става за жертва от моя, страна. Аз не се отказвам от вас, Луця, защото вие не сте била и не можете да бъдете моя. Не можете, защото вие самата не принадлежите на себе си. Сърцето ви принадлежи на друг. Да, мила Луця. Няма да крия, че без вас ще ми е мъчно, че понякога ще си потъгувам, ще си спомням, но поне ще изпитвам радост, че не съм се изпречил на пътя ви към щастието, че не съм ви онеправдал.

Тя все още не можеше да се успокои.

— Защо той дойде тук? Защо дойде?!

— Стана много добре. Само си помислете, Луця, че много по-лошо щеше да бъде, ако той или някой друг се явеше не сега, а след една-две години. Защото това щеше да е неизбежно. Щеше да стане рано или късно. По-добре, че стана по-рано. По-добре за вас и за мен.

Тя продължаваше да плаче. Вилчур стана и милвайки косите й, каза:

— Такава е съдбата, мила Луця, и не трябва да се борим с нея. Тези няколко години, които ми остават да поживея, ще ги прекарам тук в тишина и спокойствие, а пред вас е цял един живот. Мъж, деца, собствен дом. Колски наистина е силно и предприемчиво момче. Предприемчив и честен. Двамата ще живеете добре. А колкото по-добре живеете вие, толкова по-голяма ще бъде моята радост, защото ви обичам — и двамата. Към вас, дете мое, ще запазя много хубави чувства до края на живота си.

Тя взе ръката му и притисна към нея устни. Той не я дръпна и каза:

— Надявам се, че от време на време ще идвате да ме видите. За мен ще бъде истински празник… Е, а сега вече трябва да се успокоите. Всичко мина. Изтрийте си очите, моля ви. Сега ще дойде Донка, защото сигурно обядът вече е готов. Не трябва да излагаме на показ пред хората нашите проблеми. Хайде, моля, изтрийте си очите.

Вилчур запали цигара и млъкна. Луця постепенно възвърна равновесието си. След дълго мълчание каза:

— Никога няма да си го простя. Никога.

— Но какво, дете мое? Тази любов ли? Тази щастлива любов, която спаси и вас, и мен от погрешната стъпка?… Трябва да я благославяме. Сега да поговорим по някои практически въпроси. Ето, Колски наистина трябва вече да се връща във Варшава. Най-добре ще направите да заминете заедно. Смятам, че ще успеете да съберете багажа си до довечера. А утре ще заминете рано сутринта.

Луця отново бурно заплака:

— Защо, защо искате да се освободите от мен толкова бързо? Вие сигурно ме презирате!

— Що за глупости — ядоса се Вилчур. — Как може да говорите такива безсмислици, скъпа Луця! Просто искам вие двамата да се свържете колкото може по-скоро и смятам, че колкото по-скоро заминете, толкова по-добре е и по други съображения — както вие, така и Колски, а и аз трябва да имаме малко време да свикнем с новата ситуация, да я осмислим. Заминавайте утре.

— Утре, като тръгвам, сигурно ще ми се пръсне сърцето — извика отчаяно Луця.

Стоеше насред стаята, потънала в сълзи и съвсем съкрушена. Вилчур я прегърна, притегли я към себе си и заговори:

— Тихо, мило дете… Тихо. И за мен раздялата няма да е лека. Но какво да се прави. Налага се.

На вратата се почука. Наистина беше Донка, попита дали да слага вече за обяд. Вилчур й каза да почака още малко, а той самият отиде в амбулаторията, където намери Колски. Заговори, без да го гледа в очите:

— Помолих ви, колега, да останете още. Вие сигурно сте се досетили за какво става въпрос.

— Да — тихо отговори Колски.

— Ето, Луця ще замине заедно с вас… Знам, че се обичате и искрено ви желая щастие…

Той млъкна. Колски стоеше блед като платно и не беше в състояние дума да продума.

— Решихме — каза Вилчур след дълго мълчание, — че утре рано заминавате. Така ще бъде най-добре. А сега, колега, позволете ми да ви поднеса моите благопожелания. Ще имате съпруга, която няма цена. Да ви даде бог…

И не можа да довърши. Излезе от амбулаторията и се върна в стаята си. Луця вече не беше там. Тежко се отпусна на леглото и подпря глава. Дълго, часове наред седя неподвижно.

Този ден в болницата никой не обядва. Едва привечер Луця с помощта на Донка започна да събира багажа си. Вечерята поднесоха в преддверието. Вилчур бе принуден да доведе Луця почти насила. Настроението беше мрачно. Само Йемьол редеше дългите си монолози, преструвайки се, че нищо не забелязва. Към края на вечерята Луця се разплака и избяга в стаята си. През цялата нощ не затвори очи. Вилчур също не спа. А когато сутринта излезе, приличаше на човек, прекарал тежка болест.

В осем часа пред терасата на болницата дойде кола с ритли, на която Васил с помощта на Колски нареждаше нещата на Луця. Макар че новината за нейното заминаване още вчера бе стигнала до воденицата, никой, освен Васил, който трябваше да я закара на гарата, не дойде да се сбогува с нея.

Когато всичко вече беше готово, Вилчур още веднъж прегърна Луця и й пожела щастие. И двамата не можеха да сдържат сълзите си. Колски седеше в колата и нетърпеливо поглеждаше часовника си. Васил помогна на Луця да седне до него. Той самият скочи на предната седалка, замахна с камшика над гърбовете на конете и колата, потегли по селския път към шосето.

На терасата останаха Вилчур и Йемьол. Когато колата изчезна зад завоя, Йемьол каза:

— Е, заминаха.

— Заминаха — обади се след кратко мълчание Вилчур. — Всички заминават. Всички. И ти ще заминеш.

Йемьол поклати глава.

— Няма да замина. Ще остана. Какво искаш? Обикнах те. Обикнах те затова, че си глупав, Цезарю.

Вилчур се усмихна.

— Глупав… — повтори той.

— Да. Какво е глупостта на днешно време, когато разумът съществува, за да създава зло, ако не върховно добро? А какво може да бъде добро, ако не мъдростта? Животът става парадокс. Тогава може би е много мъдро, че ти, carissime, живееш, за да даряваш с щастие другите.

— Може и за това да съм създаден — замислено каза Вилчур.

— Ти живееш за другите, другите за себе си, само аз не зная за кого и защо живея… От много години търся отговор, търся отговора на този въпрос на дъното на всяка бутилка. И не го намирам… Явно не мога да попадна на съответната бутилка. Но ти не се тревожи! Ще дойде и нейният ред… Ще я гаврътна и в последната глътка ще позная истината.