Тадеуш Доленга-Мостович
Морал (14)

Четиринадесета глава

Луця не научи за смъртта на Антони Сушкевич нито този ден, нито на следващия. Докато правеше превръзка в лабораторията, отново й се зави свят, но този път вече много по-силно. Едва успя да покрие раната на пациента с марля и да даде на Донка указания как да го бинтова. В полусъзнание тя стигна до своята стая, като се опираше на стената. Донка уплашена изтича при Йемьол, който, като премери температурата на изпадналата в безсъзнание Луця, се уплаши. Живакът в тръбичката преминаваше четиридесет градуса. Впусна се да я спасява, както можеше.

Най-напред й даде да пие отвара от билки, които професорът предписваше на болните за спадане на температурата. После нареди на Донка да я съблече и да я сложи в леглото. Неговите лекарски познания не отиваха по-далеч, затова той седна до леглото и се задоволи да отпъжда мухите.

За щастие рано следобед дойде доктор Павлицки. Йемьол излезе да го посрещне:

— Големи злочестини ни изпрати бог, уважаеми Ескулап. Моя стар приятел го ухапа бясно куче, в аптеката се свърши спиртът, да, и госпожица Луця лежи с температура в безсъзнание. Дадох й настойка от някакви билки за спадане на температурата, а тя продължава да има четиридесет градуса. Надявам се, че освен високата температура няма нещо по-сериозно.

Доктор Павлицки прегледа болната и заключи, че температурата се дължи на простуда и на нервно изтощение.

— Госпожица Канска има здраво сърце — обясни той на Йемьол, — затова не смятам, че ще има някакви сериозни усложнения. Ще оздравее след няколко дни. Впрочем аз ще идвам всеки ден тук.

Той наистина удържа обещанието си. Всеки ден, след приемните си часове в Радолишки, отиваше в болницата, където се интересуваше не само за здравето на Луця, но се заемаше и с тукашните пациенти.

След пет дена Луця дойде в съзнание. Тя искаше да стане, но беше толкова отслабнала, че не можа дори да се облече. Едва на следния ден успя да го стори. Беше неделя и господин Юрковски беше дошъл да я види. От Павлицки беше научил за болестта й и пристигна с огромен букет.

— О, сигурно много трудно сте намерили тези цветя — поблагодари Луця. — Много мило от ваша страна.

— Какво ти мило. Нали аз, по дяволите, съм виновен отчасти за вашата болест. А ако не съм виновен аз, то моите деди или прадеди, които са се заселили в Ковалево. Вие сигурно знаете, че това отвратително блатище принадлежи на Ковалево. Неведнъж съм си блъскал главата как да го пресуша. Доведох дори най-различни инженерчета. Ходиха, поклащаха глави, мериха и от всичко това излезе във водата дупка.

Високо се изсмя, със замах се тупна по коленете и добави:

— Взеха по петстотин злоти и изчезнаха яко дим. А блатото, както си беше, така си и остана.

Той говореше много високо и се смееше с широко отворена уста. Баритонът му огласяше цялата къща. Когато се движеше из стаята, създаваше впечатлението, че ще преобърне всичко, което беше там. Присъствието и гласът му изпълваха цялата болница.

Тъй като идваше от Радолишки, направо от църква, и беше тъкмо време за обяд, Йемьол се постара да има и водка. И действително имаше. Господин Юрковски се оказа добър партньор. Обядът отдавна беше приключил, а двамата продължаваха да си попийват. Луця, която се чувствуваше изморена, се сбогува с тях и отиде да си легне. Още щом излезе, господин Юрковски се наведе към Йемьол и му пошепна така, че можеше да се чуе на двадесет метра от къщата:

— Ама, господине, каква изключителна жена! Повече такива жени трябва да се раждат по земята.

Йемьол сериозно кимна.

— Нямам нищо против този вид раждания по земята, почитаеми земеделецо. Макар и да предполагам, че те биха предпочели да се раждат на нещо по-пухкаво.

Господин Юрковски сви вежди и запита любопитно:

— На нещо по-пухкаво?

— Si, signore. Хайде наздраве за неженените.

Пиха и господин Юрковски делово попита:

— Вие не сте ли женен?

— Да, но не съм монах от Малтийския орден^[1].

— А знаете ли какво, на мен ми омръзна да не съм женен. Наближавам четиридесетте, време ми е вече. Крайно време е.

— И защо не сте се оженили досега?

— Именно времето е причина. Нямах време. Смешно е да се каже, но това е самата истина. Защото беше така, драги господине. Първо имаше война. На човек тогава не му идват такива работи наум. После се връщам в моето Ковалево, а тук пълна разруха. Всичко беше изгоряло до основи. Селяните бяха изпокрали основите. Както се казва, трън да завъртиш, няма за какво да се закачи. Като изметено. Тогава как да се жениш? Как, драги господине, да си вземеш жена и да я сложиш под крушата, па да й кажеш: хайде сядай тука, мила, и чакай, докато ти построя къща и изкарам късче хляб за тебе от земята. Когато се захванах да възстановявам стопанството, от тъмно до тъмно бях на крак. Тъкмо бях подредил горе-долу всичко и ето я и кризата. Мисля си: що за проклетия? Нали хората трябва да ядат. Земята не може да не роди. Но няколко години нищо не даде. Добивът от квадратен метър пшеница или коноп — една и съща цена. Сам знаете.

Йемьол потвърди.

— Знам, знам. Наистина жито не съм сял, затова пък имах плантация от кълчища.

— Как така? — учуди се Юрковски.

— Напълно нормално. На главата коса — като кълчища. Както виждате, о, Цинцинат, плантацията много не просперира. Много ниски добиви.

— Ха-ха-ха! — сети се Юрковски. — Това значи, че вие плешивеете? Ха-ха-ха! Ами вие сте страстен шегобиец! Та за какво говорех аз? Аха. До сватбица не се стигна. Защото, да си кажа правото, тукашните места не са много плодородни в това отношение, не раждат много госпожици. А каквито имаше, вече се изпожениха. Отиде човек при някой съсед, после при друг — всеки женен. Във всяка къща жена шета, дечица…

— Плодят ли се плодят — отговори Йемьол.

— Плодят ли се плодят — повтори бързо Юрковски и като усети невинната уловка на своя събеседник, отново избухна в смях. — Ама че устат варшавянин сте вие. Виж ти какъв сте бил! Никога ли не сте се женили?

— Никога — поклати глава Йемьол.

— Никога ли нищо не ви теглеше към женитбата?

— Да. Веднъж двама типове ме теглеха да се женя за сестра им.

Господин Юрковски присви многозначително лявото си око.

— Значи галопирахте толкова надалече?

— Ако онова може да се нарече галоп, carissime.

Така си приказваха почти до здрач, когато гостенинът се накани да си ходи. Тъй като той нерешително се окашля, суетеше се и се оглеждаше, Йемьол каза:

— А не бихте ли искали да се сбогувате с госпожица Канска?

— Да, именно, именно. Ако тя се чувствува добре и все още не спи.

Луця не спеше, но се сбогува с Юрковски през вратата, а след като той си замина, каза на Йемьол:

— Колко мил човек. Колко непосредственост и колко чаровна простота, която разкрива искрено и добро сърце.

— Наистина — коварно потвърди Йемьол. — При това е красив. Плещи на Херкулес, мускули на Титан, врат на зубър и фантазия на Кмичиц^[2]! Ех, ех! Нещастният ми приятел, горкичкият ми приятел!

Луця се учуди.

— За кого говорите?

— За моя приятел. За Вилчур. Този нещастник се лекува там в града и наум не му идва, че тук Пенелопа е забравила да разтакава платното през нощта, ами, напротив, мечтае по нощите, но не за него, за нещастния Одисей!

Луця се изчерви и се засмя.

— Що за глупости говорите?

— О, нещастие, нещастие за теб, Орест — стенейки, нареждаше Йемьол. — Наистина ти казвам, положението ти не беше толкова опасно, когато цяла тълпа поклонници изкушаваше сърцето на твоята Пенелопа, колкото сега, когато е само един! Един, но какъв! Осанката на Завиша Черни, мустачките, дявол да го вземе, на Лешек Бяли^[3], абе изобщо. Пътува си сега към своето Ковалево, шиба с камшик конете, подсвирква си доволно, а по петите му препускат мислите и въздишките на някоя си чаровна Дулсинея Тобозка. Носи се, рицарю, състезавай се с вихрите! Това е състезание, от което няма да се разочароваш.

Развеселена, Луця се смееше непринудено.

— Много слаб пророк сте.

— Слаб? Искате да кажете nemo proteta в своята болница. Дано и двете ми предсказания да са погрешни!

— Уверявам ви, че те няма да се сбъднат — каза тя натъртено.

— А на мен ми се струваше, че този земевладелец ви е завладял сърцето от пръв поглед.

— Разбира се, че ми е завладял сърцето, само че не в този смисъл, в който вие си въобразявате.

— А знаете ли, че той съвсем открито ви ухажва? Според всички правила на селската традиция това си е чисто и просто ухажване преди предложение за женитба.

Луця махна с ръка.

— Напълно съм убедена, че и в това отношение се лъжете.

— Гарантирам ви го с цялото си имущество — упорстваше Йемьол. — И кой знае дали няма да постигне своето? Кой знае? С търпение и труд. Ще видите, че сега все по-често ще ни посещава!

Йемьол не се излъга. Действително Юрковски ги посещаваше почти всеки ден. Пристигаше по различен повод. Веднъж, защото отивал при познати в някакво имение и му било по пътя, друг път, защото имал работа в града или пък защото карал някакви провизии, които майка му искала той да подари на болницата. Всички тези поводи не бяха нито особено ловко измислени, нито хитри. Те обаче отнемаха възможността Луця да поговори открито с него. Дори тогава, когато Юрковски нямаше на разположение някакви скалъпени поводи, той направо казваше:

— Аз нямам кой знае какво да правя сега в стопанството, а човек толкова много работи през годината, та си заслужава малко да си отпочине, нали? Когато отивам при съседите, вие знаете, разговорите не са толкова разнообразни. Приказваме за всекидневни неща, за живота, за кравите, за слугите, затова прощавайте, че непрекъснато идвам, но на мен ми е приятно да прекарам тук час-два.

Всъщност посещенията от час-два се проточваха с часове, но не беше възможно все пак да му се каже, че те, макар и да са приятни на Луця, няма да доведат до резултата, на който той се надяваше. Юрковски в разговорите си с нея не споменаваше нито дума по тоя въпрос. Въпреки своя темперамент и откритата си натура, той очевидно не спадаше към агресивните хора и предпочиташе най-напред да изпробва почвата, отколкото да се изложи на опасността да получи неприятен отговор.

Така стояха нещата, когато един ден привечер професор Вилчур се върна без предупреждение. Тъкмо пиеха чай и чуха колата да пристига. Още преди Йемьол да успее да излезе на терасата, в преддверието влезе Вилчур. Луця и Юрковски го поздравиха с радостни възклицания. В светлината на лампата той имаше нормален и здрав вид.

Като че беше малко поотслабнал и пребледнял, но това можеше да се припише на факта, че бе загубил селския си загар. Едва когато седна на масата, Луця забеляза, че лявата ръка на професора трепереше непрекъснато и колкото пъти той взимаше с нея вилицата или лъжицата, това треперене се усилваше.

Очите на Луця се изпълниха със сълзи. За да ги прикрие, стана и отиде в своята стая. Тук нямаше нужда да сдържа плача си. Несъмнено Йемьол и Юрковски бяха забелязали треперенето на ръката му, но само тя беше разбрала целия трагизъм на положението: с хирурга Вилчур беше свършено. Тези ръце, най-прецизните ръце в света, на които стотици и хиляди пациенти бяха поверявали живота си, се бяха превърнали в повреден апарат, ненужен инструмент. Отсега нататък Вилчур нямаше вече да може да прави самостоятелно каквато и да било по-сериозна операция. Наистина при много от операциите не се налагаше да участват и двете ръце и при наличието на лекар, който асистира, той би могъл да оперира; все пак обаче фактът, че беше загубил част от капацитета на ръцете си, сигурно беше страшен удар за него.

Луця дълго време не можа да се овладее. Та нали тя бе лекар и разбираше, че това треперене на ръката не беше временно състояние. Подобни случаи по изключение можеха да се лекуват с физиотерапия, с една дума, с помощта на процедури, които тук те не можеха да приложат, тъй като не разполагаха с необходимата апаратура. Лекарите сигурно не биха разрешили на Вилчур да си тръгне, ако смятаха, че може да бъде излекуван. Той самият несъмнено би останал там за по-продължително лечение, за да не загуби възможността да работи като хирург. Тя се досещаше, че зъбите на бясното куче бяха засегнали един от важните нерви и че нищо повече не можеше да се направи.

Когато се върна при тях, Юрковски започна да се сбогува. След малко и Йемьол отиде да спи. Те останаха сами. Вилчур тъжно и се усмихна.

— Виждате ли?

И протегна към нея разтрепераната си ръка. В порив на нежност и съчувствие тя хвана китката му и я покри с целувки. Очевидно той самият беше твърде потресен, за да й попречи.

— Представете си, Луця — говореше с тих глас, — представете си, не успяха да открият засегнат нерв. Не е засегнат и никакъв мускул. Опитахме всичко. Имаше много добри специалисти. Решиха, а и аз споделям това становище, че нищо повече не може да се направи. Забелязах, че всичко до голяма степен се обуславя от психическото състояние. Колкото съм по-възбуден и по-раздразнен, толкова повече се засилва треперенето. А нощем например, когато спя, престава напълно.

Луця стискаше ръката му с двете си ръце, сякаш искаше с това сърдечно ръкостискане да спре треперенето й.

— Нищо. Това е нищо. Не тъжете. Не забравяйте, че аз винаги ще бъда с вас. Нали и досега всъщност не сте правили всички операции сам. В много случаи беше достатъчно само да поставите диагнозата и да дадете инструкции.

Вилчур я погали по косата.

— Знам, знам, мила Луця. Има и по-тежки осакатявания от моето. В края на краищата аз съм свикнал с осакатяванията повече от всеки друг. Ще се справим някак си.

На следния ден дойде доктор Павлицки, който бе чул, че Вилчур се е върнал. Той също беше потресен от състоянието на ръката на професора и каза сякаш случайно:

— Досега наистина не съм имал щастието да слушам вашите лекции и да наблюдавам клиниката ви, господин професоре, но сега нахалството ми ще стигне дотам — да се възползувам от това, че сте тук, за да попълня оскъдните си познания по хирургия. Тъй като познавам вашата добрина, смятам, че няма да откажете да ми давате указания и възможност да практикувам под ваше наблюдение.

Вилчур го изгледа сериозно.

— Не, колега. Дори съм ви много благодарен. Обикновено сериозните операции ги правим сутрин. Така че идвайте при нас по това време.

— Ще се постарая да използвам всяка възможност — кимна Павлицки.

И наистина той започна да идва в болницата почти всеки ден и оперираше заедно с Вилчур или под негово ръководство. Тъй като действително не беше практикувал много по тия моста, можеше да си позволи да оперира безплатно, защото благодарение на своя брак беше материално осигурен и нямаше нужда да е печалбар.

Освен него в болницата често идваше на гости Юрковски. Вилчур не можеше да не забележи коя е главната цел на неговите посещения. Макар и да знаеше, че Луця изпитва към младия земевладелец само обикновена симпатия, веднъж я попита:

— Харесва ли ви господин Юрковски?

Тя го погледна изумено.

— Нима този въпрос може да има някакво значение?

Вилчур малко се смути.

— Ами не, моля ви се. Струваше ми се, че той идва тук главно заради вас.

Тя сви рамене.

— Може би. Ако вие сте недоволен, много лесно ще му дам да разбере, че идва тук прекалено често.

— Но какво има пак! — засегна се професорът. — Той е много приятен човек. А освен това защо трябва да скучаете? На вашата възраст и без това е голяма жертва да живеете в такава пустош, далеч от каквито и да било развлечения и забавления. Та нали вие трябва да имате някаква компания.

Тя го погледна и топло се усмихна.

— Вие много добре знаете, че аз не ламтя за развлечения и че вашата компания ми е напълно достатъчна.

Тя обаче не беше съвсем искрена, като говореше така, макар че може би сама не си даваше сметка за това. Всъщност имаше моменти, когато малко скучаеше. Ако тогава не идваше Павлицки или Юрковски, пишеше писма и писмата й бяха по-дълги от обикновено. Впрочем имаше повод да пише дълги писма. Почти всеки ден получаваше писма от Колски, а техният тон ставаше все по-тъжен и по-тъжен. Лесно беше да се досети, че е изпаднал в някаква меланхолия, и Луця смяташе за свое задължение да го утешава и да му върне вкуса към живота.

Въпреки симпатията, която изпитваше към Юрковски, след разговора с Вилчур тя реши да поговори с младия земевладелец и ясно да му даде да разбере, че неговите посещения в болницата няма да доведат до резултата, който той очаква. Случаят обаче реши всичко. Един следобед Юрковски дойде на гости заедно със сестра си. Тя беше вече немлада госпожица с приятна външност и болнав вид. Беше дошла да ги покани на бал в Ковалево по случай именния си ден. И майката на Юрковски настойчиво канеше Вилчур и Луця. Професорът, когато чу това, искрено се засмя.

— Но, драги мои! Аз и бал! Не си спомням откога не съм бил на бал. А не съм танцувал от студентските си години. За какво съм ви аз?!

— Не можете да ни откажете — каза госпожица Юрковска. — Та нали на бала ще има много възрастни и много хора, които не танцуват. А мама толкова много настояваше. Много би искала да се запознае с вас, господин професоре. Толкова е слушала за вас и от брат ми, и от хората.

— Но аз нямам и фрак — отбраняваше се той.

Оказа се обаче, че и това не е пречка, защото по тия места рядко се обличаха официално, когато отиваха на забави в съседните имения.

Вилчур погледна Луця, сякаш чакаше тя да подкрепи отказа му. Най-неочаквано обаче Луця се присъедини към тях.

— Ако наистина официалното бално облекло не е задължително, ние бихме могли да се възползваме от поканата.

Тя се усмихна на Юрковска и добави:

— И аз много отдавна не съм танцувала, а толкова много обичам танците.

— Е, тогава няма какво да говорим — със замах се плесна по коленете Юрковски. — Значи в събота в шест часа ви изпращам колата и всичко е наред.

Вилчур повече не се противи, всъщност нямаше право да откаже на Луця удоволствието да потанцува — знаеше, че тя няма да отиде без него. А в това, че за нея балът беше удоволствие, и то не каквото и да е, той се убеди на следния ден, когато я завари да разпаря някаква рокля. Оказа се, че с помощта на Донка беше започнала да преправя своята празнична варшавска рокля в нещо, което трябваше да замести балния тоалет. Беше толкова заета, че когато Вилчур влезе, едва го забеляза.

— Мисля, че ако се отрежат три сантиметра тук — казваше развълнувано на Донка — и ако тук се направи набор, плохите ще падат по-добре.

Като придържаше разперената рокля на ханша и на раменете си, Луця я надипляше.

— Чудесно пада — каза Вилчур със снизходителна усмивка.

— Наистина ли е добре така? — попита тя сериозно.

— Мила Луця, поне малко от малко да разбирах от всичко това.

Донка клекна пред Луця и опъвайки роклята надолу, каза:

— Ако тук се отпусне подгъвът с два сантиметра, дължината ще бъде много добра.

Вилчур се окашля.

— Хм. Когато свършите, моля ви, обадете ми се.

— Добре, добре — разсеяно каза Луця. — Ей сега свършваме.

Вилчур излезе и седна на терасата до Йемьол, който свиваше цигари. По-рано той никога не се занимаваше с това. Вилчур бе свикнал сам да си прави цигарите, а Йемьол вземаше от кутията му толкова, колкото му бяха нужни. Откакто обаче професорът се беше върнал, стана ясно, че със своята трепереща ръка не може да прави дори такова просто нещо. Един ден Йемьол забеляза това и оттогава, без да каже нито дума, започна сам да ги прави.

По-рано, когато гледаше как професорът свива цигари казваше:

— Една малка подробност, толкова характерна за човека. Мисълта за бъдещето, макар и за следния миг, но за бъдещето.

— Виждаш ли нещо лошо в това? — питаше Вилчур.

— Naturellement, sir.^[4] Как е възможно вечно да си блокираш мозъка с бъдещето? Не виждаш ли катастрофалните последици от такъв Standpunkt^[5]?

— Признавам си, приятелю, че не ги виждам.

— Защото не умееш да гледаш философски на нещата, darling. Я си помисли: хората непрекъснато мислят за утре. Всеки ден за утре. И само за утре. Благодарение на това не забелязват една такава дреболия като днешния ден. Не забелязват настоящето. Вечно живеят с утре. А когато това утре най-после стане реална действителност, когато часовникът отмери съответното количество часове и ги пренесе в това утре, те вече не му обръщат никакво внимание. Защото като побъркани са се втренчили в следващото утре. Около тях непрекъснато събития, множество проблеми, нещо става. Но те не могат да видят всичко, не го виждат, не са в състояние да съсредоточат вниманието си върху него, защото то изцяло е концентрирано в бъдещето. Ако пишех монография за нашето време, щях да й сложа заглавието: „Хора без настояще“ В такива условия едва на смъртното си легло, когато чуе от устата на лекаря, че за него вече няма никакво утре, човек забелязва своето днес. Уви, това днес не е привлекателно. И ето с какъв happy end свършва дългият филм на живота на двуногата твар, лишена от окосмяване и обременена от психозата да гони утрешния ден. Не мислиш ли, маестро, че в това има някаква парадоксално разточителство? Не смяташ ли, че тази система на съществуване се базира на стабилната основа на кретенизма? Ако ми кажеш, че тази система е отличен наркотик срещу осъзнатата смрадлива досада на днешния ден, ще ти отговоря, че във всичко това виждам дълбока нравственост. Ненапразно от дълги години лекарите се отнасят враждебно към използване на наркотици при раждане. Сигурно имат някакви основания. Защо тогава човек, който се ражда днес, трябва да се наркотизира с трескавата мисъл за бъдещето? Не можеш да бъдеш мъдрец, ако не познаваш настоящето, ако не го виждаш и не виждаш себе си в него. Сега вече знаеш защо аз съм мъдрец.

Затова, когато завари Йемьол да свива цигари, Вилчур усмихнато каза:

— Хе-хе, приятелю. Къде отиде твоята мъдрост, твоето отвращение към „системата на утрешния ден“?

Без да прекъсва работата си, Йемьол отговори:

— Моята мъдрост ще откриеш в ясния поглед на красивите ми очи, а отвращението — в гримасата на златните ми уста. Ако пък мислиш, че съм си променил мнението, много се лъжеш. Забелязах чисто и просто, че в последно време правиш цигарите небрежно и понеже обичам да пуша цигари с много тютюн, реших се на дребен компромис с противоречията на живота и направих малка отстъпка.

Вилчур погледна треперещата си ръка.

— Да. Небрежно… Прав си, приятелю. Постепенно ставам напълно негоден.

Йемьол едва забележимо сви рамене.

— И какъв е изводът?

— Тъжен.

— Не споделям вашето мнение. Смело мога да кажа, че съм изцяло против него и съм дълбоко убеден в това.

— Сега с какъв нов софизъм ще ме гощаваш? — Вилчур бледо се усмихна. — Сигурно няма да ми внушаваш, че загубата на ръка, крак, слух или зрение е весела работа.

— Весела — не е добре казано. По-сполучливо е — полезна.

— И в какво се състои ползата от тая загуба?

— В постепенността. Природата е мъдра и е измислила едно добро правило — живите същества да отвикват постепенно от живота. Как би могла по-лесно да приложи това правило — ако не, като постепенно прекъсва контактите на човека със света, който го заобикаля, нали? Обикновено смъртта идва тогава, когато животът вече не струва кой знае колко. Ревматизмът прави ръцете несръчни, подаграта елиминира краката, ще си позволя така да се изразя излизат от обръщение, стомахът не приема никакви вкусни ястия и не смила нищо друго, освен отвратителни кашички, бъбреците не пропускат и най-малката чашка първокласна водка, сърцето не позволява да участваш в състезания по бягане, ушите не чуват песента на славея и ромона на ручеите, носът не различава аромата на старата лула от аромата на момината сълза, очите не са в състояние да видят очарованието и на най-красивата жена, а даже и да го съзрат, организмът няма да реагира, тъй като останалото отдавна вече е излязло в пенсия. Всичко това е композирано чудесно и логично. Човек постепенно се изолира от нещата на живота. В него добре работи само мозъкът, който, разбира се, трябва да се утеши с нещо. Тогава той обикновено се утешава с това, че има друг свят, където можеш чудесно да съществуваш, без да употребяваш такива съоръжения като крайниците, стомаха, органа на обонянието и други подобни инструменти, които лесно се износват. Дори бих казал, че от страна на природата е много любезно да създаде един толкова лек преход от живота към смъртта. Старостта с всичките нейни неразположения е благодеяние за човека.

Вилчур сви вежди.

— Признавам, че си прав в известно отношение. Но всичките недъзи и недостатъци, за които говореше, не са присъщи само на старите хора. Често те засягат и хора на възраст, която се смята от всички за младост или зрелост.

Йемьол запали цигара и като вдъхна миризмата на дима, отрицателно поклати глава.

— Аз нямам предвид възрастовия проблем. Този проблем за мен не съществува.

Вилчур се засмя.

— Не ми остава нищо друго, драги приятелю, освен да призная, че и в това отношение си оригинален. Защото ти сигурно си единственото изключение на тоя свят — човек, който не взема под внимание възрастта.

— Може и да съм единственият. Нима това подценява в каквото и да било отношение моите твърдения и логиката на моите разсъждения? Възрастта е въпрос на време и само на време.

— Много се лъжеш, и то в основното. Възрастта не е само въпрос на време, но и на развоя на индивида в същото това време, въпрос за постиженията на индивида вътре в него и извън него. Въпрос за духовното и за умственото му съзряване, въпрос за общественото положение. За да преминем от абстракция към реалност, да вземем следния пример. Пример за възможностите, пример за нещо близко и очевидно. Да вземем например мен. Аз ни най-малко не се чувствувам грохнал и мисля, че сигурно бих бил много полезен, ако ръката ми не беше засегната от този недъг. И второ, лъжеш се, като мислиш, че човек отвиква от живота, ако контактите му със заобикалящия го свят постепенно се прекъсват. В този случай психическото състояние има много по-голямо и решаващо значение от физическите недъзи. Някакъв относително дребен неуспех може понякога да предизвика пълно отвращение от живота и безразличие към смъртта. Да, болки в стомаха в продължение на три дни могат да накарат един млад и напълно здрав човек така да се отврати от живота, че да е близко до мисълта за самоубийство. Аз пък съм имал и такива пациенти, които са продължили живо да се интересуват от всичко, което ги заобикаля, дори след като съм им ампутирал и двете ръце и краката.

Йемьол стана.

— Извини ме, императоре. Запазвам си правото да продължа този диспут, но друг път. Сега, уви, не мога да бъда на твое разположение, тъй като вече наближава часът на моето всекидневно поклонение в Радолишки. А ти в това време застраховай аргументацията си в някакво застрахователно дружество. Ще спечелиш, защото ще ти изплатят голямо обезщетение. Ще разбия аргументацията ти така, че няма да остане камък върху камък.

Той повдигна шапка и затананика с доста хриплив глас:

— Камък върху камък, камък върху камък, а на този камък още един камък.

И все повече се отдалечаваше, тананикайки си, докато Вилчур с усмивка гледаше след него — отлично знаеше, че Йемьол ускори екскурзията си до кръчмата, тъкмо защото не можа да намери контрааргументи, а по принцип не обичаше в дискусия да признава, че събеседникът му, който и да е той, има право.

Когато Вилчур се отби при Луця, завари я да шие. Изобщо нейния голям интерес към предстоящата забава изненада Вилчур. Доколкото си спомняше, във Варшава Луця доста рядко ходеше на бал и на танци, не обичаше много дори забавления като театър или кино. За Вилчур това беше напълно естествено, тъй като съответствуваше на неговите интереси. Смяташе я за сериозно момиче, което неслучайно се е посветило на такава отговорна и полезна работа, каквато беше лекарската професия.

Сега беше изненадан от промяната, защото нейното внезапно влечение към танците той не можеше да смята за друго, освен за промяна. Ако преди няколко дена някой му беше казал, че Луця е в състояние да съсредоточи часове наред вниманието си над такава смешна дреболия, каквато беше преправянето на роклята, той щеше да се изсмее.

Очакваше го обаче още по-голяма изненада. Така например в събота Луця, след като даде инструкции на Донка, отиде в Радолишки, въпреки че в амбулаторията шест души чакаха за превръзка. Когато след два часа се върна и той я запита какво се е случило, тя му отговори така, сякаш ставаше дума за нещо най-обикновено:

— Нали днес е балът в Ковалево и трябваше да отида на фризьор да си направя прическа.

Той едва сега забеляза на главата й някакви лимби и букли. Така тя беше дори красива. Все пак в отговор Вилчур не можа да каже нищо повече, освен:

— Е, естествено, естествено.

Той самият обаче съвсем не смяташе, че е естествено. Докато обядваха, забеляза, че бе лакирала ноктите си с розов лак.

„Не трябва да се учудвам на всичко това — убеждаваше се той. — Тя е млада, а ние водим тук толкова безцветен и сив живот. Този бал е събитие за нея.“

Луця обаче не мислеше само за себе си и за своя външен вид. Той се убеди в това, когато потърси в гардероба черния си костюм и не го намери; едва когато огледа стаята, го забеляза окачен на един стол. Току-що го бяха почистили и изгладили.

В шест часа дойде колата.

Докато сядаше до Луця в бричката, Вилчур усети аромат на парфюм. Това окончателно го депримира и за да скрие смущението си, започна надълго и нашироко да разказва на Луця за някаква сложна операция на дванадесетопръстника, за която беше прочел в току-що полученото медицинско списание. През целия път разговаряха на тази тема.

Между баловете в Ковалево и във всички други имения по тези краища и баловете в столицата имаше голяма разлика. Отличаваха се преди всичко по това, че поканените не смятаха за връх на изискаността да дойдат колкото се може по-късно, а идваха точно в определеното време, а понякога и няколко часа по-рано. Затова, когато Луця и Вилчур слизаха от колата пред терасата в Ковалево, вътре вече беше многолюдно и шумно. Младият господар излезе да ги посрещне, а след него заситни и майка му. На терасата излязоха още няколко души, за да видят кой е дошъл.

От всички присъстващи Вилчур и Луця познаваха само няколко души. Освен Павлицки и енорийският свещеник имаше земевладелци от по-близките и по-далечните околности, жените им, сестрите, дъщерите и майките. Модният обичай да се подмладяват все още не беше стигнал дотук и майките изглеждаха наистина като майки, жените като жени, а дъщерите като дъщери. Майките бяха насядали по канапетата, жените се бяха събрали в един малък страничен салон и оживено разговаряха по домакински въпроси, а госпожиците стояха на групички, шепнеха си и се смееха, поглеждайки към трапезарията, където поднасяха на господата водка и мезета.

Господата на различна възраст се бяха струпали прави около масата. Водеше се общ разговор. Беше сезонът на лова и тази тема привличаше вниманието на всички: на стари и млади, на опитните ловци и на ония, които сега започваха.

В това време в салона се разнесоха първите звуци — музикантите настройваха инструментите си. Наистина оркестърът, който бяха поканили от Радолишки, не беше многоброен, тъй като се състоеше само от трима души: пианист, цигулар и акордеонист, но затова пък беше опитен и се радваше на голяма популярност в цялата околност.

Постепенно младите господа излизаха от трапезарията и едва сега Юрковски започна да им представя Луця и Вилчур. Всички отдавна бяха чували за тях, но не само затова, а и заради красотата на Луця, скоро около тях се събраха много младежи и при звуците на първия валс поканиха Луця да танцува. На свой ред Павлицки покани госпожица Юрковски и скоро салонът се изпълни с валсиращи двойки. Мезетата или по-скоро изпитият алкохол имаше чудесно влияние върху настроението на господата и на тяхното желание да се въртят под звуците на музиката. Дамите нямаха нужда и от тази подбуда, защото самият танц ги ентусиазираше.

Луця изглеждаше много добре. За това говореше не само огледалото, в което тя, танцувайки, контролираше своята външност при всяка обиколка на салона, но и погледите на всички мъже. Тук имаше жени и по-млади, и по-хубави от нея, но тя не можеше да се оплаче от липса на успех.

Неуморимият оркестър почти не си почиваше и тъй като кавалерите бяха повече от дамите, Луця едва успяваше да приседне за миг, за да си почине и отново някой я грабваше да танцува.

В стаите наоколо възрастните господа седнаха да играят бридж. Вилчур, който изобщо не знаеше, а и не обичаше да играе на карти, стоеше на прага на салона и разговаряше с домакинята. Дотолкова, доколкото беше възможно, той не сваляше поглед от Луця и не можеше да се освободи от странното чувство, че тя му е станала чужда и далечна. Струваше му се, че в блясъка на очите й, в живата й руменина, в кокетната й усмивка, във всичко това имаше нещо неестествено и някак си неприлично. Това безсмислено въртене в тясното пространство, в блъсканицата на танцуващите, това кършене в ханша, почти кокетното свеждане на главата не съответстваше на нейната сериозност и на душевността й. Това не беше Луця.

Никакви разсъждения не му помогнаха. Напразно си казваше, че всичко е наред, така трябва да бъде. Луця е млада девойка, а от памтивека танцът е привилегия именно на младите момичета; всичко я разкриваше по-скоро в добра светлина: умее да работи интензивно, полезно и сериозно, гледа задълбочено на житейските проблеми и на своите задължения и същевременно е способна да бъде весела и естествена и да се забавлява така, както се забавляват жените на нейната възраст. Всичко това беше правилно и убедително. И все пак — колкото повече разумът го осъзнаваше и приемаше, толкова повече някъде в емоционалните центрове се засилваше протестът.

Ето Луця в обятията на своя партньор мина край Вилчур в ритъма на танго и му се усмихна топло и сърдечно. Той отговори на усмивката й, но веднага отвърна глава. Тя сигурно забеляза това, защото щом оркестърът замлъкна, се приближи към него.

— Колко е приятно, нали? — попита Луця.

— О, да — каза той неуверено.

— От музикална гледна точка оркестърът може да не е между най-добрите, но за да танцуваме, е достатъчен само ритъмът. А някои от тези господа танцуват наистина чудесно.

Вилчур не отговори нищо и тя го погледна учудено.

— Вие като че ли сте недоволен от нещо?

— Аз ли? Ни най-малко.

— Отегчавате ли се?

— Но какво има пак?

— О, много ми е неприятно. Накарах ви да дойдем на този бал, мили професоре. Каква егоистка съм само…

Тя се натъжи и бързо добави:

— Не е прилично да си тръгнем преди вечерята, но веднага след това ще се върнем вкъщи.

Вилчур се трогна от нейната готовност.

— За нищо на света, Луця!

— Та вие изобщо не се забавлявате.

Той усмихнато разпери ръце.

— Е, аз съм си виновен. Щом като не танцувам, трябваше поне да се науча да играя бридж или да се интересувам от лов. Тогава щях да се забавлявам. Оставете настрана всичките си скрупули. Вие трябва веднъж завинаги да се откажете от тях. Защото ако…

Той не довърши, тъй като оркестърът отново засвири и пред Луця се поклони нов кавалер.

— Мога ли да ви поканя за фокстрота?

— С удоволствие — отговори Луця и едва сега забеляза, че Вилчур не довърши изречението, но вече не можеше да се върне назад. Кимна му и се озова в обятията на един висок брюнет със замечтани очи. Тя само го бе виждала и знаеше, че е земевладелец от северната част на областта. Казваше се Никорович. Срещала го беше понякога в Радолишки.

Никорович също я помнеше оттам, защото каза:

— Виждам ви вече за трети път. Вие може би не сте ме забелязали. Не всеки има щастие като Вицек Юрковски.

— В какво се изразява това щастие? — запита тя развеселена.

— Е, не бих могъл да ви дам точен отговор. Но Вицек е прикрито типче, само се покашлюва и мърмори под носа си. Аз знам обаче, че често се виждате. А това не е ли вече само по себе си щастие?

— Я не се шегувайте с мен — засмя се тя. — Действително Юрковски често се отбива в болницата, но едно такова „щастие“ е достъпно за всеки, който страда от лошо храносмилане или пък си е наранил някой от пръстите.

Партньорът й въздъхна.

— Ех, тогава след днешната вечеря ще се постарая да имам оплаквания от лошо храносмилане, а ако и това не помогне, утре ще си порежа пръста.

— Виждам, че сте способен на жертви — засмя се тя.

— О, да. На всякакви. Но пак повтарям — Вицек има рядко щастие, защото никога не съм забелязал той да няма апетит, нито пък да му липсват пръсти и все пак идва често у вас. Бихте ли ми казали как може човек да се добере до такава привилегия?

— Моля ви се, господине, та това не е никаква привилегия. Ще ми бъде много приятно, ако някога ни посетите в болницата.

— Благодаря ви, госпожице. Сигурно в най-скоро време ще се възползвам от поканата.

Известно време танцуваха мълчаливо, после Никорович попита с привидно безразличен тон.

— Харесва ли ви Ковалево?

— Тук е много хубаво и много приятно.

— А онова, което му липсва, скоро ще бъде набавено.

— Но за какво говорите, какво още липсва? — погледна го любопитно тя.

Той се поколеба и отговори:

— Всъщност аз казвам, че липсва едно. Само едно: Вицек няма съпруга, а Ковалево — господарка.

Тя се досети какво цели Никорович и каза:

— В Ковалево господарките са даже две. Не съм чула господин Юрковски да има някакви намерения да се жени. Не ми е споменавал.

— А, така ли? — учуди се Никорович. — Значи още не ви се е обяснил?

Тъй като тя сви вежди, той бързо добави:

— Много ви моля да ме извините, задето се бъркам в чужди работи. Бъдете така любезна, простете ми, но аз мислех, че това е вече обществена тайна. В цялата област открито се говори, че Вицек се домогвал до вашата ръка.

— Сбъркали са — каза натъртено тя. — Уверявам ви — в това няма и капка истина.

— И все пак… — започна Никорович.

Тя го прекъсна:

— Господин Юрковски се познава с професора и с мен и много ми е неприятно, че посещенията му в болницата могат да бъдат тълкувани толкова зле.

Този разговор раздразни Луця. Тя и не допускаше дори, че посещенията на Юрковски толкова много бият на очи. Едва сега обаче, от чуждите погледи, от някои недомлъвки и от държанието на гостите Луця стигна до извода, че я смятат за почти сгодена с домакина. Дълго се колеба как да опровергае погрешните предположения. Накрая реши ясно и открито да поговори с Юрковски.

Много скоро има възможност да го стори: покани я да танцуват. Понеже тези, които танцуваха наоколо, можеха да дочуят откъслеци от изречения и да се досетят за какво става дума, когато тангото свърши, тя предложи:

— Бих искала да поговоря с вас насаме.

— С голямо удоволствие. Още повече че и аз, госпожице, и аз самият исках да ви помоля за това.

През преддверието и стаята, в която играеха бридж, той я заведе в своя кабинет. Там нямаше никого.

— Моля ви — започна делово тя, сядайки в креслото, което й предложи, — днес узнах — в цялата област се носят нелепи клюки, че ние, вие и аз, имаме намерение да се женим.

Той тревожно я погледна и я запита:

— Защо наричате тези слухове нелепи?

— Просто, защото се градят на чиста измислица, на една абсурдна измислица.

— Дори и да е измислица, не виждам защо да е абсурдна.

Искаше да му спести своя отказ и затова поклати глава:

— Абсурдното е това, че както вие, така и аз отлично знаем, че не сме един за друг.

— Аз съвсем не мисля така — възрази той, свивайки вежди.

— Сигурно така мислите — каза тя натъртено. — Първо, вие сте земевладелец. Имате нужда от жена от същата среда, която да се заеме със стопанството и да се грижи за домакинството. Аз съм лекарка. Аз, както знаете, съм дошла в този край да работя за общественото благо. И понятие нямам от стопанство. Нищо не разбирам от това и смятам, че ще унищожа способностите и професионалната си подготовка, ако напусна работата си като лекарка. А тази работа аз смятам за свое призвание и никога няма да се откажа от нея.

Той помълча малко и накрая се обади почти гневно:

— А кой ви казал, че аз ще изисквам от вас да се отказвате от каквото и да било и да ви натрапвам стопанството на Ковалево? Аз искам само да ми станете жена и нищо повече и нямам намерение с нищо да ви смущавам. Ще правите, каквото си искате. Ако пожелаете, ще построя в Ковалево болница, по-голяма от другата. Казвате, че не сме създадени един за друг. А не е вярно. Защото откакто ви познавам, виждам, че подходяща за мен сте само вие и никоя друга. Разбира се, аз може да не заслужавам жена като вас. Давам си сметка. Затова пък знам, че мога да бъда добър съпруг и че няма да се разочаровате. Защото като казвам нещо, казвам го, а щом твърдя, че ви обичам, то в това няма и капчица лъжа. Аз нарочно не бързах да ви се обясня, за да можете да ме опознаете и да си съставите мнение за мен. А колкото за стопанството, майка ми, слава богу, е още жива и се занимава с него. Сестра ми сигурно вече няма да се омъжи, защото и няма голямо желание за това. С една дума, няма да се грижите за домакинството. Затова, госпожице, сега ви питам кое е абсурдното? Кое е нелепото? Няма защо да се страхувате, аз не съм хлапе. Преди да се обърна към вас с това предложение, аз съм обмислил и всичко съм предвидил.

Луця поклати отрицателно глава.

— Не всичко. Много ми е неприятно, че трябва да ви го кажа. Вие съвсем не сте предвидили моите чувства и моите намерения. Не съм съгласна е това, което казахте за себе си. Не вярвам, че мога да ви бъда подходяща съпруга. Това — първо. А второ — не мога да ви стана жена, защото не съм свободна. Имам известни задължения.

— Не може ли да се освободите от тях?

— Не искам да се освобождавам от тези задължения.

Той сведе глава.

— Значи вие обичате някого.

— Да — отвърна тя кратко.

Той помълча известно време, после каза, опитвайки се да се усмихне:

— Аз наистина издрънках големи глупости. Но кой можеше да знае… И как можех да допусна… Не съм чул да ви е ухажвал някой от околността, а ако беше някой от Варшава, вие нямаше да заминете. Моля да ме извините. Никога не бих се натрапвал, ако не бях убеден, че сте свободна. Много ви моля да ме извините.

Смущение и тъга се изписаха по лицето му. След дълго мълчание вдигна към нея очи и в тях блесна недоверие.

— Моля ви — започна той. — Може би така вие желаете да ми подсладите горчивия хап. За мен ще бъде много оскърбително, ако на моята искреност и на моите чувства отговорите, с такива извъртания. И все пак аз наистина не съм забелязал някой да се старае да ви спечели. По нашите места нищо не остава дълго в тайна. Кажете ми искрено и просто — не ми харесвате, ще чакам по-добър.

Луця поклати глава.

— Предположенията ви са неоснователни. Казах ви истината. Наистина обичам друг и ще се омъжа за него.

Той отново замълча — застанал пред нея, опрян на масата, забил поглед в земята.

— Може ли… може ли да ми кажете неговото име?

— Не смятам за необходимо — каза хладно тя.

— Ех, щом е тайна — изрече иронично той.

— Съвсем не е тайна. Но не държа да разгласявам, защото това си е моя лична работа.

— За клюкар ли ме смятате? Интересувам се за себе си, само за себе си.

— Тогава добре. Мога да ви кажа. Говорех за професор Вилчур.

Той широко отвори очи.

— Как така?

Луця стана.

— Една секунда още — задържа я той. — Да не би да искате да кажете, че обичате професор Вилчур и ще станете негова жена.

— Да, господине. И моля с това да сложим край на нашия разговор.

Върнаха се в салона точно когато канеха за вечеря. В трапезарията и в съседната стая стана шумно. Вечерята, както беше прието по тези краища, беше извънредно обилна. Но седналият до Луця домакин не яде почти нищо, затова пък много пи и през цялото време бе мрачен — напразно се мъчеше да се преструва. Това сигурно бе привлякло вниманието, защото всички, особено дамите, любопитно поглеждаха към него и после местеха поглед към Луця, досетили се, че между тях има някакво недоразумение. Луця, за да спаси положението, се стараеше да бъде весела и оживена, разговаряйки с госта, седнал до нея от другата страна.

След вечерята отново попита Вилчур не е ли по-добре да се връщат вече вкъщи. Сега тя наистина искаше да си отиде, но Вилчур продължаваше да вижда в това жертвоготовност и категорично отказа.

— Тук се запознах с двама много интересни господа и разговорът с тях е чудесен — уверяваше той. — Утре е неделя и можем да си позволим да се забавляваме още няколко часа.

Оркестърът отново засвири и Луця отново затанцува почти без отдих. Вилчур търсеше двамата интересни господа и надникна в трапезарията, където прислугата се суетеше, разтребвайки. В края на едната от масите седеше самотен Юрковски и пиеше водка. На Вилчур му се стори, че домакинът не го позна, защото го измери с почти злобен поглед. Трябва да беше много пиян, защото досега беше се отнасял към Вилчур много учтиво.

След малко те отново се срещнаха в малкия салон. Тъй като в големия салон прочутият танцьор на мазурка Скирвони демонстрираше несравнимото си майсторство, тук беше пусто.

— А, господин професорът! Чудесно е, че ви виждам, господин професоре — обади се Юрковски. — Исках да ви разкажа една забавна историйка.

Изглежда, той говореше напълно съзнателно, но някои неточности в изговора свидетелстваха за прекалено голямото количество погълнат алкохол.

Вилчур се усмихна снизходително:

— С удоволствие ще я чуя, макар че, да ви призная, не съм от познавачите на хумора.

Юрковски вдигна нагоре пръст.

— О, този хумор ще го разберете много лесно. Просто да се пръснеш от смях. Чувате ли, скъпи професоре — да се пръснеш от смях.

Вилчур се престори на заинтригуван.

— Слушам, слушам ви.

— Ето, представете си, аз имам един пъдар. Почтен селянин. Отдавна е на служба при мен. Още при баща ми е работил. Пъдар е при нас от четиридесет години почти. Деца отгледал, дочакал внуци. И ето, преди три години овдовя. Разбирате ли? Овдовя.

— Разбирам — меко каза Вилчур.

— И знаете ли, професоре, всичко щеше да бъде наред, но миналата година го хванаха дяволите. Идва при мен, целува ми ръка и казва, че иска да се жени. Разбирате ли, иска да се жени! Да не си оглупял, казвам аз. Защо ти е да се жениш? Живееш при дъщеря си — нямаш нужда от жена. Стар пръч такъв! И за коя искаш да се жениш? А той каза: за Малюшка на Лаванчук. А Лаванчук, вие, професоре, сигурно знаете, е най-последният бедняк. Две-три десетини земя, а колибата му пълна с деца. Умират от глад. Но тая Малюшка не беше грозно момиче. Майка ми неведнъж я взимаше да работи в градината и аз забелязах, че не е грозна. Само че едно такова опърпано, омършавяло. Е, взеха се. Дадох им там една крава и си мисля — какво ли ще излезе от всичко това? Но не чаках дълго. Гледам и ратаите, и момите се смеят, смеят се и с пръст сочат пъдаря. Докато най-сетне той сам дойде при мен. Моли ме да го направя нощен пазач. Започнах да го разпитвам за причините, а той се хвърли в краката ми. „Не мога да се оправя — казва, — не ме ли спасите, господарю — свършен съм.“ Започвам да го разпитвам. И ето какво. Щом загладила косъма, жена му се разбесувала с чифлишките работници — с когото й попадне. Той — на полето, тя — при тях. А знаете ли, професоре, какво му отговорих?

— Откъде да знам? — сви рамене професорът.

— Аз му казах: Всичко си е наред, глупак с глупак. А ти какво си мислеше, че младата жена няма нужда да живее? Все тебе, дъртака, ще гледа и ти ще й заслониш целия свят. Искаше да се жениш — трябваше да се ожениш за стара като теб жена, а не за младо момиче. Има на тоя свят един такъв закон, че младия към младо го тегли. Така че като си бил глупак, сега страдай… Така му казах. Ха-ха-ха.

Той хвана професора за едно копче на сакото и започна настойчиво да пита:

— Имах ли право, или не? Е, какво, професоре? Имах ли право, или не?

Вилчур пребледня. Той беше разбрал алюзията още към средата на историята, която Юрковски разказваше. В първия момент се почувства болезнено засегнат, след това се засрами заради човека, който си позволяваше да обижда толкова недостойно гостите си в своя собствен дом. После се ориентира, че сигурно имаше някаква много сериозна причина както за напиването, така и за това заяждане на Юрковски. Той сигурно се беше обяснил на Луця и беше получил отказ, а после бе изпаднал в ожесточение, което го бе довело до тази постъпка, недопустима не само с оглед на гостоприемството, но и на най-обикновеното благоприличие.

— Е, професоре, обзалагам се на два коня заедно с кабриолета, че и вие щяхте да кажете същото. Не е ли така? Та нали сте лекар и разбирате какво изисква всеки млад организъм, а какво може да даде старият.

Понеже той държеше Вилчур за копчето и беше трудно човек да се разправя с него, професорът го погледна и спокойно каза:

— Вие прекалено опростявате възгледите си, като смятате, че бракът е единствено и само въпрос на организма.

— Но и на организма — упорстваше Юрковски. — Професоре, кажете ми, моля ви, какво трябваше да прави тая Малюшка. Ще кажете, че е неморална. И на това съм съгласен. Но ако беше по-морална, какво щеше да направи? Какво? Ами щеше да избяга от него. Щеше да го прати по дяволите и щеше да тръгне с друг. А ако беше чиста като лилия, щеше да остане при него и да страда до края на живота си. Такива са природните закони, професоре. И никой няма да ги промени. Това е то.

Вилчур едва владееше нервите си. Алюзията бе много по-оскърбителна, отколкото Юрковски можеше да допусне. Споменът за Беата и нейното бягство ярко възкръсна. Той изведнъж се почувства стар, изморен и отвратен от живота. Не се сърдеше на домакина. Разбираше какво изживява самият Юрковски. Мечтаеше само за едно — да се махне оттук, колкото може по-бързо. Използва наплива от гости в малкия салон, измъкна се и тръгна да търси Луця. Намери я в големия салон. Танцуваше. Повече от час мина, преди да успее да размени няколко думи с нея.

— Забавлявате ли се добре? — попита той.

Тя го погледна тревожно:

— Какво ви е?

— Ах, нищо — отвърна той. — Чувствам се малко изморен. Отвикнал съм вече от големи приеми, от много хора и шум.

— Тогава да си отиваме ли вкъщи? — предложи тя.

— Ако няма да ви е много неприятно.

— Ни най-малко — прекъсна го Луця. — Веднага ще помоля за колата.

Госпожа Юрковска се опита да ги задържи, но накрая отстъпи. Дори не чакаха дълго.

Навън валеше. Седяха в открит кабриолет и под качулките на наметалата нямаха желание да разговарят. Мълчаха почти през целия път. Всеки предъвкваше собствените си мисли. Луця се връщаше мислено към обяснението на Юрковски. Убедена бе, че е постъпила правилно. Намираше, че той е мил и много почтен. И все пак тя в никакъв случай, дори и да не беше влюбена във Вилчур, не би се омъжила за този млад човек. Не само защото не беше нейният тип, но защото бе убедена в правотата на своите аргументи. Хората трябваше да се женят в своята среда. Трябваше да се женят хора с едни и същи интереси. Той и понятие нямаше за работата й, нито пък тя за неговата. Просто нямаше да намерят общ език. Щяха да бъдат като двама чужди, осъдени на съвместен живот. Например с такъв като Колски, макар да не го обичаше и възгледите им често да бяха диаметрално противоположни, винаги имаше за какво да си поговори не само защото беше лекар, а защото беше израсъл и работеше в града, защото и двамата бяха изградили своите понятия и представи, своите вкусове и навици в една и съща среда, в една и съща културна сфера. И сега — нали от толкова месеци не се бяха виждали. Разделяше ги такова огромно разстояние и различният начин на живот дори, а все пак си пишеха и винаги имаха какво да си кажат.

А и с професора например. Та нима би могла да скучае с него. Сигурна беше, че разбира всеки негов поглед, всяко негово движение. Струваше й се, че и той я чувства близка и усеща всичко в нея. Живееха заедно толкова отдавна, а всеки разговор продължаваше да е истинско удоволствие.

Когато гледаше в бъдещето, бъдеще до този човек, тя не съзираше никакви облаци. Не се съмняваше, че ще бъде щастлива. Може би за миг някъде дълбоко в съзнанието й се обади мъничко съжаление, че бъдещето няма да е богато дори и с редки развлечения като това, на което бяха. Но веднага стигна до разумното заключение, че всъщност е способна да направи малка жертва и да се откаже от танците.

Когато спряха пред терасата на болницата, беше вече съвсем тъмно. Вилчур запали лампата в преддверието и пръв забеляза някаква сгъната хартия, опряна на мастилницата върху масата.

— Какво е това? Телеграма ли? — каза той, като я взе.

Наистина беше телеграма, адресирана до Луця. Тя се приближи до лампата и я отвори. Беше от Колски. Докато Вилчур отиде да надникне в стаята с болните, тя зачете:

„Обръщам се към Вас от името на съпругата на професор Добранецки с една гореща молба. Установили, че мъжът й има злокачествен тумор в мозъка. Положението е почти безнадеждно. Операцията — минимален шанс за спасение, ще бъде трудна и сложна. Добранецки е твърдо убеден, че ще бъде несполучлива. Заяви — ще се реши на операция само ако професор Вилчур се съгласи да го оперира.“

Луця прекара ръка по челото си. Просто не вярваше на очите си.

„Госпожа Добранецка Ви умолява, а и аз се присъединявам към тази молба, да повлияете на професор Вилчур да не откаже да спаси умиращия. Тя знае, че няма право да моли за това, че те с нищо не са заслужили подобна проява на благосклонност и че професор Вилчур ги смята за врагове. Затова и се обръща към Вас чрез мен. Вярвам, че няма да откажете да помогнете. Чакаме телеграфически отговор. Колски“

Луця смачка телеграмата. Новината беше като гръм от ясно небе. Изпълни я вътрешна радост и гордост. Ето самата съдба най-злостно отмъщаваше на тези зли хора, ето самата тя ги принуждаваше да търсят спасение от човека, на когото бяха причинили толкова ужасна неправда.

Ах, тия подлеци. Подлеци е подлеци. Презрително го наричаха „знахар“ Разпространяваха клевети за него. Твърдяха, че трябва да изостави хирургията. А сега, когато ги застрашава смърт, като кучета скимтят за неговата милост!

Професорът влезе в преддверието. Тя поривисто го хвана за ръката. Той учудено я погледна. Очите й искряха триумфално, а на бузите и бе избила руменина. Дишаше бързо. Вилчур попита:

— Какво се е случило? Вие сте толкова възбудена.

— Е, да! Да. Стана. Стана нещо, което трябва да ни убеди в божията справедливост. Чуйте само.

Тя оправи с ръка смачкания лист и зачете телеграмата с пресеклив глас. Професорът слушаше и изумлението му растеше. Когато Луця свърши и двамата дълго мълчаха. Вилчур гледаше надолу. Най-после вдигна глава и каза тихо:

— Бог ми е свидетел, не мога. Как бих могъл. Тумор в мозъка. И такава ръка.

Протегна лявата си ръка, която трепереше повече от обикновено очевидно под влияние на това неочаквано вълнение.

— Как — с тази ръка. Та това е невъзможно!

— Що за безсрамие — избухна Луця. — Колко само са безсрамни тези гадни нищожества. Осмеляват се след всичко, което ви сториха. Какви безочливи хора!

Вилчур нищо не отговори. Скръстил ръце на гърба, той се разхождаше от ъгъл до ъгъл с натежала стъпка.

— Ще напиша на Колски, че съм учудена как е могъл да се заеме с такова посредничество. При това моли за посредничество и мен!

Вилчур спря пред нея и каза:

— Луця, вие не можете да го упреквате. Не трябва да забравяте, че той е преди всичко лекар. Като лекар е длъжен да не се отказва от нищо, от абсолютно нищо, което би могло да спаси пациента.

— Дори и тогава, когато пациентът е престъпник? — извика възбудено тя.

Вилчур я погледна сериозно в очите.

— Дори и тогава! Знаете ли — дори и тогава.

Отново настана мълчание.

— Телеграфирайте му — обади се Вилчур. — Пишете му, че не мога, не владея ръката си… И телеграмата трябва да се изпрати още рано сутринта. Там чакат отговора… А сега, Луця, лека нощ. Спете добре.

Тя му стисна ръка с двете си ръце.

Когато вратата се затвори след него, Луця дълго стоя неподвижно. Колко много се възхищаваше от този човек. Та нали отлично знаеше, че той би трябвало да изпитва към Добранецки ако не желание за мъст и омраза, то поне дълбоко отвращение и напълно основателно презрение. Те позорно го бяха онеправдали, използвайки отвратителни средства за борба. Оплюха доброто му име, опропастиха неговото състояние, принудиха го да напусне поста си, да замине от Варшава. Не. В душата си тя не можеше да открие и сянка от милост към тях. Не можеше дори за миг да забрави неправдите, които бе понесъл, а знаеше, че и Вилчур сигурно ги помни. А сега той трябваше едва ли не бога да призовава за свидетел, че отказът му е основателен.

И Луця в този миг беше принудена сякаш да потисне радостното чувство, че лошото стечение на обстоятелствата, в които бе страдала толкова много, сега й помага да осуети спасяването на този мошеник без вяра и чест.

Професорът каза, че дори и престъпникът трябва да се спасява. Да. Да. Но има престъпления, такива престъпления, които изключват милосърдието.

Възбудена от случилото се, тя дълго не можа да заспи. Обмисляше текста на телеграмата, която щеше да изпрати рано сутринта. Искаше да напише горчиви и оскърбителни думи, но като размисли, все пак съзна, че това щеше да бъде нелоялно спрямо Вилчур.

Рано сутринта реши сама да занесе телеграмата в Радолишки. На излизане от болницата срещна конник, изпратен от Ковалево. Носеше писмо от младия господар. Тя се учуди, когато видя на плика името на професора, а не своето. Това я заинтригува. Какво ли можеше да пише Юрковски на Вилчур? Предаде писмото, без да попита за съдържанието. Вилчур мълчаливо отвори плика, прочете писмото и като видя, че Луця чака, реши, че трябва да обясни:

— Ах, нищо, госпожице. Дреболии. Снощи разговаряхме по един въпрос, който господин Юрковски смята за толкова важен, че ми изпраща допълнителни сведения.

Всъщност в писмото се казваше следното:

„Уважаеми господин професоре!

Вчера попрекалих с алкохола и не бях на себе си. Струва ми се, че си позволих да Ви разказвам, уважаеми господине, някакви неприлични историйки. Напълно съзнавам, че нищо не е в състояние да ме извини. Много Ви моля все пак да ме извините. Приемете моите най-искрени съжаления и Ви моля, господин професоре, да забравите обидата.

С дълбоко уважение:

Винценти Юрковски“