Джон Вердън
Намисли си число (9)

Глава 8
Чук и наковалня

Този следобед прекрасното есенно време се развали. Облаците, които сутринта бяха весели топчици памук, потъмняха. Гръмотевици боботеха предупредително, макар и толкова далечни, че не беше ясно от коя посока идват. Бяха по-скоро неуловимо присъствие в атмосферата, отколкото резултат от конкретна буря. Това усещане се засилваше, докато часовете отминаваха. А гръмотевиците нито се приближаваха, нито спираха напълно.

Тази вечер Маделайн отиде на някакъв местен концерт заедно с една от новите си приятелки от Уолнът Кросинг. Не очакваше от Гърни да присъства на събитието, така че той не се почувства виновен за решението си да остане вкъщи и да работи по проекта си.

Скоро след като тя излезе, той установи, че е седнал пред компютъра си, вторачен в снимката на Питър Опосума^[1] Пигърт, без да е свършил почти нищо. Само бе прехвърлил графичния файл и бе дал име на новия си проект — отвратително-сладкото „Едип цар“.

Във версията на Софокъл Едип убива мъж, който се оказва баща му, сключва брак с жена, която се оказва майка му, и има две дъщери от нея — като по този начин причинява огромни страдания на всички засегнати. Според тълкуванието на Фройд тази гръцка легенда е символ на една много специфична фаза на развитие на мъжките деца. Докато трае тя, момчето желае отсъствието (изчезването, смъртта) на баща си, така че цялото внимание и привързаност на майката да останат за него. В случая на Питър Пигърт обаче нямаше нито незнание, което да го оправдава, нито какъвто и да било символизъм. Напълно наясно какво прави и на кого, на петнайсет години Питър убива баща си, установява нови взаимоотношения с майка си и тя ражда две дъщери от него. Само че историята не свършва дотук. Петнайсет години по-късно той убива и майка си по време на спор за новата връзка, започната от него с дъщерите им — тогава на тринайсет и четиринайсет години.

Гърни бе въвлечен в случая, когато половината от тялото на госпожа Ирис Пигърт бе открито, заплетено в кормилния механизъм на пътнически кораб по река Хъдсън. Тогава корабът беше на док в пристанището на Манхатън. Участието му бе приключило с ареста на Питър Пигърт в пустинното убежище на група мормони-„традиционалисти“ в Юта, където той се бе преместил да живее заедно с двете си дъщери — като техен съпруг.

Независимо от греховността на престъпленията си, независимо че бе потънал в кръвта и ужаса на семейството си, Пигърт бе напълно овладян и не издаде нищо по време на всичките разпити и криминални процедури. Криеше добре своя „господин Хайд“ и приличаше повече на депресиран автомонтьор, отколкото на отцеубиец, живял в кръвосмесителна полигамия толкова време.

Гърни се взираше в Пигърт на екрана, а Пигърт отвръщаше на втренчения му поглед.

В началото, когато започваше разследването, а сега дори по-силно, Гърни усещаше, че основното качество на този мъж бе нуждата (доведена до абсурд) да контролира всичко, което го заобикаля. Хората, дори семейството — всъщност най-вече семейството — бяха част от заобикалящия го свят и да ги принуди да постъпват според желанията му беше жизненоважно. И ако се налага да убие някого, за да установи контрол, така да е. Сексът, колкото и могъща движеща сила да бе, се явяваше по-скоро стремеж към власт, отколкото проява на похот.

Докато търсеше по безстрастното лице някаква следа от демона, порив на вятъра вдигна върхушка от сухи листа. Те се понесоха като бръснати от метла и зашумоляха по патиото; няколко се блъснаха лекичко в стъклата на френските прозорци. Звукът, който издаваха те, както и този на далечните гръмотевици, му пречеха да се съсредоточи.

Идеята да остане насаме и да се погрижи работата по портрета да напредне, необезпокояван от повдигнати вежди и неприятни въпроси, силно му се бе понравила. Само че сега умът му бе неспокоен. Надникна в очите на Пигърт, тежки и тъмни — в тях липсваше дивият поглед, който оживяваше очите на Чарли Менсън, вестникарския принц на секса и кланетата — но листата и вятърът отново го разсеяха, а после и гръмотевиците. По навъсеното небе отвъд хълмовете слабо проблясваха светкавици. Един куплет от заплашителните стихотворения на Мелъри изплува в ума му за пореден път. Сега обаче отказа да си иде:

„Туй, което си отнел, ще върнеш,

щом получиш онова, що даде.“

На пръв поглед загадката бе напълно неразбираема. Казаното бе твърде общо; думите носеха прекалено много и същевременно твърде малко смисъл; въпреки това той не можеше да ги избие от главата си.

Отвори чекмеджето на бюрото си и извади съобщенията, които му бе дал Мелъри. Изключи компютъра и бутна клавиатурата настрани, за да може да ги подреди последователно. Започна с първата бележка:

„Вярваш ли в съдбата? Аз да, защото смятах, че никога няма да те видя отново. А после, един ден — ето те и теб. Спомените се върнаха: как звучи гласът ти, как се движиш… и най-вече, как мислиш. Ако някой те накара да си избереш число, зная кое ще е числото. Не ми ли вярваш? Ще ти го докажа. Намисли си число — от едно до хиляда. Първото, което ти хрумне. Представи си го. А сега виж колко добре познавам тайните ти: отвори малкия плик.“

Въпреки че го бе направил и преди, сега отново изследва по-големия плик — отвън и отвътре — както и хартията, на която бе написано съобщението, за да се увери, че по тях няма и най-малката следа от числото 658 — дори върху воден знак — нищо, което да предизвика уж спонтанното появяване на числото в ума на Мелъри. Такава следа нямаше. По-късно щяха да бъдат проведени тестове, които да потвърдят това с по-голяма категоричност, но засега той бе удовлетворен. Каквото и да бе позволило на автора да разбере, че числото на Мелъри ще бъде 658, то не бе изписано със скрит шрифт на хартията.

В съобщението бяха включени няколко твърдения, които Гърни записа подред на един жълт бележник с редове:

„1. Познавах те в миналото, но загубих контакт с теб.

2. Наскоро отново попаднах на теб.

3. Спомням си много неща за теб.

4. Мога да докажа, че знам тайните ти, като напиша и сложа в затворен плик следващото число, което ще ти хрумне.“

Направи му впечатление също и зловещо игривият тон, както и това, че намекът, че знае „тайните“ на Мелъри, можеше да се изтълкува като директна заплаха — това бе подкрепено от искането за пари от бележката в по-малкия плик:

„Шокира ли те това, че знаех, че ще избереш 658?

Кой те познава толкова добре? Ако искаш да научиш отговора, първо трябва да ми платиш 289,87 долара, които дадох, за да те открия.

Изпрати точната сума на адрес:

Пощенска кутия №49449, Уичърли, Кънектикът, 61010.

Парите да бъдат в брой или с личен чек, за Х. Арибда.

(Името ми невинаги е било такова.)“

В допълнение към необяснимото предвиждане какво ще е числото, по-малкият плик още веднъж потвърждаваше твърдението за близко познанство. Той също така определяше 289.87-те долара като цената за откриването на Мелъри (въпреки че в първата половина на писмото се намекваше, че срещата е била случайна) и като предварително условие за разкриване самоличността на автора. Предлагаше и избор как да се изплати сумата — с чек или в брой. Ако е с чек, даваше и името, на което да бъде — Хикс Арибда, и предлагаше обяснение защо то няма да бъде разпознато, а също и адрес на пощенска кутия в Уичърли, на който да бъдат изпратени парите. Гърни отбеляза всички тези факти набързо в жълтия си бележник. Това по принцип му помагаше да организира мислите си.

Всичко се свеждаше до четири въпроса: как можеше да се обясни предсказанието на числото, без да се изграждат хипотези за хипноза в стил „Манджурският кандидат“ или шесто чувство? Дали другото число в бележката, сумата от 289.87 долара, имаше някакво значение, освен заявеното — „цената да те открия“? А за какво му бе тази опция „с чек или в брой“, която звучеше като пародия на реклама за директен маркетинг? И какво бе нещото, което му звучеше така познато в името „Арибда“? Не можеше да си спомни, но бе сигурен, че се е сблъсквал с него. Той записа въпросите до другите си бележки.

След това разположи трите стихотворения последователно, според датата на марките върху пликовете им.

„Колко светли ангела

могат да танцуват на върха на топлийка?

Колко надежди могат

да се удавят в една бутилка?

Хрумвала ли ти е изобщо идеята,

че чашата с джин е оръжие

и един ден ще си кажеш:

Господи, какво направих?

Туй, което си отнел, ще върнеш,

щом получиш онова, що даде.

Зная за какво мислиш,

когато очите си затваряш;

Зная къде си бил

и къде ще бъдеш.

Ти и аз имаме среща уговорена,

господин 658.

Правя онова, което съм направил,

не за пари или за забавление,

а защото дълговете трябва да се плащат,

и щетите — да бъдат възстановени

с кръв, която е така червена,

както нарисувана на картина роза.

Че ще пожъне, каквото е посял,

туй го знае всеки злосторник.“

Първото нещо, което го порази, бе промяната в отношението. Игривият тон на двете съобщения в проза ставаше обвинителен в първото стихотворение и открито заплашителен във второто, а в третото — направо отмъстителен. Ако не се вземеше под внимание въпросът дали изобщо да го възприеме на сериозно, самото послание бе ясно: авторът (Х. Арибда?) заявяваше, че възнамерява да се разплати с Мелъри за негово минало деяние, свързано с пиенето му (като го убие?). Когато Гърни написа думата „убие“, вниманието му се върна на първия куплет от второто стихотворение:

„Туй, което си отнел, ще върнеш,

щом получиш онова, що даде.“

Сега вече знаеше точното значение на думите, а то бе смразяващо просто: За живота, който си отнел, ще дадеш своя живот. Онова, което стори, ще ти бъде причинено на теб.

Не бе сигурен дали вълнението му го убеди, че е прав, или обратното — това, че бе прав, го бе накарало да потръпне възбудено; което и от двете да бе истината, той нямаше никакви съмнения. Това обаче не отговаряше на останалите му въпроси — само ги правеше по-неотложни и повдигаше нови. Заплахата за убийство просто заплаха ли беше, целяща единствено да причини болка чрез осъзнаването й, или обявяваше действително намерение? Какво имаше предвид авторът с думите „Правя онова, което съм направил“ от първия стих на третото стихотворение? Беше ли причинявал вече на някой друг онова, което сега възнамеряваше да стори на Мелъри? Или пък Мелъри бе извършил нещо заедно с друг човек, за когото авторът на писмата вече се бе погрижил? Гърни си отбеляза да попита Мелъри дали негов приятел, или познат е бил убит, нападнат или заплашван.

Възможно бе да се дължи на настроението, създадено от проблясващите зад потъмнелите хълмове светкавици, или на тайнствената и зловеща упоритост на глухите гръмотевици, както и на собственото му изтощение — но личността, стояща зад бележките, започваше да изплува от сенките. Неангажираността на гласа в тези стихотворения, кървавата цел и грижливият синтаксис, омразата и внимателната преценка… наблюдавал бе и преди тези качества да се комбинират и резултатът бе ужасяващ.

Загледан през прозореца на кабинета в предусещане на приближаващата буря, той ясно долавяше студенината на истински психопат, която лъхаше от съобщенията. Психопат, който наричаше себе си Х. Арибда.

Разбира се, възможно бе да греши. Нямаше да е за първи път определено настроение, особено вечер или когато бе сам, да създава у него убеждения, които не са подкрепени от факти.

Все пак… какво имаше в това име? От кое точно чекмедже с прашни спомени се опитваше да се измъкне?

Тази вечер си легна рано — много преди Маделайн да се върне от концерта, решен утре да върне писмата на Мелъри и да настоява той да отиде с тях в полицията. Залогът бе прекалено висок, опасността — твърде осезаема. Когато си легна обаче, установи, че не може да остави случилото се през деня просто така. Умът му се бе превърнал в писта за надбягвания — без изход и без финиш. Това състояние му бе познато — такава бе цената, която плащаше за твърде напрегнатото съсредоточаване в някои определени предизвикателства. Веднъж щом съзнанието му попаднеше в този коловоз, той имаше само два варианта. Можеше да позволи на процеса да достигне естествения си край, което отнемаше три-четири часа, или да се насили да стане от леглото и да се облече.

Няколко минути по-късно, вече с дънки и удобен стар памучен пуловер, той застана навън на патиото. Имаше пълнолуние и макар небето да бе облачно, бледата светлина бе достатъчна, за да види плевнята. Реши да се разходи в тази посока, по дълбоко изровения коларски път през пасбището.

След плевнята се намираше езерото. Когато преполови разстоянието, той спря и се заслуша. От селото идваше кола. Прецени, че е на около километър. В този тих кът на Кетскилс, където най-силният нощен звук бе разнасящият се от време на време вой на койоти, превозните средства се чуваха на голямо разстояние. Скоро предните фарове на колата на Маделайн проблеснаха над увехналия плет, който ограждаше пасището. Тя зави към плевнята, спря на скърцащия чакъл и изключи фаровете.

Слезе и закрачи към него — внимателно, докато очите й се приспособяваха към здрача.

— Какво правиш? — Въпросът й прозвуча меко, приятелски.

— Не можах да заспя. Умът ми препускаше. Реших да се поразходя край езерото.

— Струва ми се, че ще вали. — Прозвучалата в този момент гръмотевица подчерта думите й.

Той кимна.

Тя застана до него на пътеката и дълбоко си пое въздух.

— Ароматът е чудесен. Хайде, да се разходим — подкани го тя и хвана ръката му.

Когато стигнаха до езерото, пътеката се разшири — бяха стигнали окосено пространство. Някъде в гората се обади бухал — предполагаха, че е бухал. Бяха го чули за пръв път през лятото. Всеки път, когато прозвучаваше отново, това предположение се затвърждаваше. Умът на Гърни бе така устроен, че за него бе естествено да осъзнае, че процесът на засилване на дадено убеждение не е твърде логичен. Същевременно си даваше сметка, че колкото и интересна да бе за него тази игра на съзнанието, ще отегчи и раздразни Маделайн, ако й я обясни. Затова не каза нищо, щастлив, че я познава достатъчно добре, за да знае кога да замълчи. Така че просто продължиха да вървят бавно към далечния край на езерото в приятелско, обичливо мълчание. Тя бе права за аромата — във въздуха се носеше приятна сладост.

И преди се бе случвало да споделят подобни моменти — мигове, в които привързаността се изразяваше лесно, а мълчанието ги сближаваше. Те му напомняха за ранните години на брака им, годините преди инцидента. „Инцидентът“ — това бе глупавото и съвсем общо название, което бе лепнал на събитието и така го бе заключил в паметта си, за да попречи на острите като бръснач подробности да пронижат сърцето му. Инцидентът — смъртта — бе скрил слънцето и превърнал брака им в променлива смесица от навик, задължение, изнервено общуване и редки моменти на надежда — какво бе някога и възможно ли е отново.

— Ти сякаш винаги се бориш с нещо — отбеляза тя, като обви с пръсти ръката му точно над лакътя.

Отново бе права.

— Как беше концертът? — попита той.

— Първата част бе барокова и чудесна. Втората беше в стил двайсети век и не толкова хубава.

Канеше се да изкаже собственото си ниско мнение за съвременната музика, но размисли.

— Какво ти попречи да заспиш? — попита го.

— Не съм съвсем сигурен.

Усети недоверието й. Пусна ръката му. Нещо цопна в езерото на няколко метра от тях.

— Не можах да се отърся от мислите за случващото се с Мелъри — призна той.

Тя не отговори.

— Разни откъслечни идеи и парченца информация непрекъснато се въртяха в главата ми — не водеха никъде — просто ме накараха да се чувствам неудобно… бях твърде уморен да мисля ясно.

Тя отново не каза нищо, само мълчеше замислено.

— Не спрях да мисля за името в бележката.

— Х. Арибда?

— Как…? Чула си ни да го споменаваме ли?

— Имам добър слух.

— Зная, но винаги ме изненадваш.

— Може да не е в действителност Х. Арибда, знаеш ли? — попита го по онзи уж импровизиран начин, за който той знаеше, че е всичко друго, но не и необмислен.

— Какво? — спря се той.

— Може да не е Х. Арибда.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, преживявах мъчително едно от дисхармоничните зверства през втората половина на концерта и размишлявах за това как някои съвременни композитори наистина мразят виолончелото. Как изобщо насилваш такъв прекрасен инструмент да издава толкова болезнени звуци? Ужасяващо стържене и вой.

— И…? — подкани я нежно, като се опитваше да не проличи, че любопитството го изнервя.

— И щях да си тръгна в този момент, но не можех, защото бях закарала Ели дотам.

— Ели?

— Ели, живее в подножието на хълма — закарах я, за да не ходим с две коли. Само че на нея, един господ знае защо, концертът явно й харесваше.

— Да?

— Така че се запитах — какво мога да направя, за да мине по-бързо времето и да не се изкуша да удуша музикантите?

В езерото се чу нов плясък и тя се спря да послуша. Той наполовина усети, наполовина почувства усмивката й. Маделайн обичаше жабите.

— И?

— И си помислих, че трябва да направя коледния списък, хората, на които да изпратя картички — вече е почти ноември — така че си извадих химикалката и на гърба на програмата написах „картички за Х. ден^[2]“ — не цялата дума коледа, нито Христов ден, ами с кръстче, Х-И-К-С-Д-Е-Н — обясни тя, като го произнесе буква по буква.

В тъмнината той по-скоро усети, отколкото видя, въпросителния й поглед, с който сякаш го питаше дали я разбира.

— Продължавай — подкани я той.

— Всеки път като видя това съкращение, то ми напомня за малкия Томи Милакос.

— За кого?

— Томи от училището „Непорочната Богородица“, беше хлътнал по мен в девети клас.

— Мислех, че се казваше „Печалната Богородица“ — прекъсна я Гърни, внезапно подразнен.

Тя замълча за кратко, докато той схване шегата й, после продължи:

— Както и да е. Един ден сестра Имакулата, която беше много едра, започна да ми крещи, защото бях съкратила Христов ден като Х. Ден в един тест върху католическите свещени празници. Викаше, че който го пише по този начин, нарочно слага кръст и зачерква Христа от Христов ден. Беше побесняла. Даже си помислих, че ще ме удари. И точно тогава Томи — сладкият Томи с големите кафяви очи — скочи от мястото си и извика: „Това не е «хикс»!“. Сестра Имакулата беше шокирана. За пръв път някой се осмеляваше да я прекъсне. Тя се втренчи в него, обаче той отвърна на погледа й, смелият ми малък приятел. „Това не е английска буква“, заяви. „Гръцка е. Същата, като английското «х». С тази буква започва «Христос» на гръцки.“ А, естествено, Томи Милакос беше грък, така че всички бяхме сигурни, че е прав.

Колкото и да бе тъмно, той си помисли, че я е видял да се усмихва нежно при спомена, даже заподозря, че е чул и лека въздишка. Надяваше се да греши за въздишката. И още нещо го притесни — дали наистина бе прехвърлила предпочитанията си от кафяви очи към сини? „Стегни се, Гърни, та тя говори за девети клас!“ — нахока той сам себе си.

А тя продължи:

— Тоест, възможно е „Х. Арибда“ всъщност да е „Хикс. Арибда“? Или „Харибда“… Това не е ли от гръцката митология?

— Да, така е — потвърди той — колкото на нея, толкова и на себе си. „Между Сцила и Харибда…“

— Това значи нещо като „между чука и наковалнята“, нали?

Той кимна:

— Да, нещо такова.

— Кое какво е?

Той като че ли не чу въпроса й, тъй като умът му бе зает бясно да обмисля новите логически връзки, които внушаваше името „Харибда“, и да преценява възможностите.

— Ммм? — осъзна, че му е казала нещо.

— Сцила и Харибда — повтори тя, — чукът и наковалнята. Кое какво е?

— Това не е буквален превод, само приблизително предава значението. Сцила и Харибда били реални навигационни точки в протока Месина, при това доста опасни. Корабите трябвало да преминават много внимателно покрай тях, но често се разбивали. В митологията са представени като въплъщения на демоните на разрушението.

— Казваш опасни навигационни точки… какво точно имаш предвид?

— Сцила било името на купчина остри издадени скали, в които корабите се блъскали и после потъвали.

Тъй като той не продължи веднага, тя настоя:

— А Харибда?

Той се прокашля. Самата идея за Харибда беше силно обезпокоителна.

— Харибда е бил водовъртеж. Попаднеш ли веднъж в него, нямало измъкване. Завличал каквото и да попадне в него надолу и го разкъсвал на парчета. — Той си припомни с изнервяща яснота една илюстрация, на която бе попаднал в издание на „Одисея“ отпреди много години. На нея един моряк бе хванат в капана на бесния водовъртеж, а лицето му бе изкривено от ужас.

От гората отново долетя същият писък на бухал.

— Хайде — подтикна го Маделайн, — да се връщаме в къщата. Всеки момент ще завали.

Той обаче остана неподвижен, потънал във вихрушката от мисли.

— Хайде! — Тя стана нетърпелива. — Преди да се измокрим до кости!

Той я последва в колата й и бавно се придвижиха покрай пасището до дома си.

Преди да излязат, той се обърна към нея и я запита:

— Не мислиш за всяко „хикс“ като за възможно „х“, нали?

— Разбира се, че не!

— Тогава защо…?

— Защото „Арибда“ ми прозвуча като нещо на гръцки.

— Да. Естествено.

Тя го погледна от мястото си на предната седалка с изражение, което, подпомагано от облачната нощ, бе напълно неразгадаемо.

След малко каза, а в гласа й се долавяше трептенето на усмивка:

— Никога не спираш да мислиш, нали?

А после, както бе обещала, дъждът заваля.