Джон Вердън
Намисли си число (50)

Глава 49
Избий ги всичките

Съседът на Дърмот (вече покойник) бе казал, че се е случило преди „двайсет и няколко години“, тоест, може би по-малко от двайсет и пет. А пък това на свой ред значеше, че бе възможно по онова време и Джон Нардо, и Гари Сисек вече да са били полицаи. Макар че картината още да не се бе изяснила, Гърни усещаше как още едно парченце от пъзела се намества. Имаше още въпроси към Дърмот, но те можеха да почакат, докато не получи някои отговори от лейтенанта.

Остави Дърмот, изпънат в неудобна позиция на стола до спуснатите щори. Изглеждаше разстроен. Когато тръгна надолу по стълбите, чу една полицайка да пита Нардо какво да правят от тук нататък с тази площ около къщата, която вече е претърсена за улики и следи. Жената бе с облеклото на техническия екип — костюм като скафандър и ръкавици.

— Лентата да остане, да не би да ни се наложи пак да проверяваме. Всичко, което сте открили — стола, бутилката и каквото друго има — да се пренесе в управлението. Отделете място в ъгъла на стаята с картотеките.

— А какво да правим с всичките боклуци на масата?

— Набутайте ги в стаята на Колбърт засега.

— Няма да му хареса.

— Изобщо не ми пука… Виж какво, просто се погрижете за тях, става ли?

— Да, сър.

— И преди да тръгнеш, кажи на Големия Томи да остане пред къщата, а Пат — до телефона. Всички останали да отиват при съседите и да почват да ги разпитват. Искам да знам дали някой в квартала е чул, или видял нещо необичайно през последните два дена. Интересувайте се най-вече за късно снощи и рано тази сутрин. Питайте за всичко — непознати, коли, които не са паркирани на нормалните си места, някой дали не се е мотал наоколо, бързащи хора, абсолютно всичко!

— Какъв периметър искате да покрият?

Нардо си погледна часовника.

— Колкото успеят през следващите шест часа. После ще решим какво да правим по-нататък. Ако изскочи нещо интересно, искам да ме информират веднага!

Когато тя тръгна да изпълнява поставените задачи, Нардо се обърна към Гърни, който продължаваше да стои в основата на стълбището.

— Разбра ли нещо полезно?

— Не съм съвсем сигурен — отвърна Гърни приглушено и направи жест на Нардо да го последва в стаята, в която бяха разговаряли преди малко. — Може би ще ми помогнеш да разбера дали е полезно, или не.

Гърни седна на стола срещу вратата. Нардо застана прав зад втория, който бе от другата страна на квадратната маса. Изражението му бе комбинация от любопитство и още нещо, което Гърни не успя да разгадае.

— Знаеше ли, че в тази къща и преди е имало случай на намушкан човек?

— За какво, по дяволите, говориш?

— Малко след като Дърмот я е купил, от свой съсед е разбрал, че жената, която е живяла тук преди години, била нападната от съпруга си.

— Преди колко години?

Гърни бе убеден, че е видял проблясък в очите му — вероятно си спомняше.

— Двайсет… може би двайсет и пет. Нещо такова.

Отговорът явно не учуди Нардо. Той въздъхна и поклати глава.

— Не бях мислил за онзи случай от много, много време. Да, имаше такъв случай — домашно насилие. Преди двайсет и четири години някъде, точно бях постъпил в полицията. И какво за него?

— Помниш ли подробности?

— Преди да тръгнем по алеята на спомените, имаш ли нещо против да ми кажеш къде точно очакваш да ни отведе?

— Жената е била намушкана в гърлото.

— Трябва ли това да значи нещо? — Ъгълчето на устните му започна да потрепва.

— Двама души са били нападнати в тази къща. От всички начини, по които това би могло да се направи, е избрано пробождане в гърлото. Прекалено очебийно съвпадение според мен.

— Така, както го казваш, тия случаи все едно са направо еднакви! Но всъщност нямат нищо общо. И какво общо би могло да има между днешното убийство на полицай, охраняващ потенциална жертва, и семейна свада отпреди повече от двайсет години?!

Гърни сви рамене.

— Ако знаех повече за „свадата“, вероятно щях да успея да ти отговоря.

— Чудесно. Добре. Ще ти кажа, каквото мога, но не е много, да знаеш. — Нардо замълча, загледан надолу към масата… а може би виждаше миналото. — Не бях дежурен през онази нощ.

Започваше с отричане. Какво ли в тази история изисква отрицание?

— Така че повечето от това, което ще чуеш, ще е преразказано — продължи Нардо. — Както е при повечето случаи на домашно насилие, съпругът се напил до безумие и вдигнал скандал на жена си. Доколкото разбрах, пътем грабнал някаква бутилка, цапардосал я с нея… предполагам, че се е счупила. Жената била намушкана. И толкова, край на историята.

Гърни чудесно знаеше, че това не може да е краят. Единственото, за което не бе сигурен, бе как да изкопчи останалата част от разказа. Едно от най-важните неписани правила на професията бе да разкриваш възможно най-малко. Нардо очевидно спазваше стриктно това правило. Гърни реши, че няма време за внимателен подход, така че просто се хвърли с главата напред:

— Лейтенанте, това е не просто торба, ами цял чувал с глупости! — После погледна настрани с отвращение.

— Чувал с глупости ли?! — Гласът на Нардо изведнъж бе спаднал заплашително. Той почти шепнеше.

— Сигурен съм, че казаното е истина. Проблемът е в онова, което липсва.

— А може би онова, което липсва, не ти влиза в работата, а? Какво ще кажеш?!

Нардо продължаваше да упорства, но част от увереността му сякаш бе изчезнала. Не беше и толкова войнствен.

— Виж какво, аз не съм просто някакъв досадник, който си вре носа, където не му е работа, без да се съобразява с юрисдикцията. Тази сутрин Грегъри Дърмот е провел телефонно обаждане, в което са заплашили живота ми. Моят живот. Ако има дори най-малката вероятност това, което става тук, да е свързано по някакъв начин с така наречената ти „семейна свада“, имам правото да знам!

Нардо се прокашля и се зазяпа в тавана. Като че очакваше правилните думи — или поне спасителен изход — внезапно да се материализират там.

Гърни добави, вече по-меко:

— Може да започнеш с имената на замесените.

Нардо кимна съвсем лекичко. После издърпа стола, зад който бе застанал, и се настани в него.

— Джими и Фелисити Спинкс — произнесе ги, сякаш се бе примирил с разкриването на неприятна истина.

— Като че ли си ги познавал доста добре.

— Да-а. Ами… Както и да е. — Някъде в къщата звънна телефон — само веднъж. Нардо не го чу. — Както и да е, Джими доста пиеше. Май повече от доста, всъщност… Една вечер се прибрал пиян и се сбил с Фелисити. Както казах, накрая я промушил доста сериозно с една счупена бутилка. Изгубила много кръв. Не видях какво е станало, не бях дежурен тогава. Но момчетата, които отговорили на повикването, говореха за кръвта в продължение на цяла седмица. — Нардо отново се загледа в масата.

— Тя оцеля ли?

— Какво? А, да, да — оцеля, но на косъм. И освен това получи сериозни мозъчни увреждания.

— Какво стана с нея?

— Какво стана? Мисля, че бе настанена в някаква частна клиника.

— А съпругът?

Нардо се поколеба. Гърни не беше сигурен дали му е трудно да си спомни, или просто не иска да говори за това.

— Пледира самозащита — каза накрая с очевидно отвращение. — Сключи споразумение и получи минималната присъда. Всъщност вече я беше излежал в ареста. Изгуби работата си. Напусна града. От социалните служби взеха детето им. Край на историята, наистина.

Радарът на Гърни, който бе станал свръхчувствителен от хилядите разпити, му подсказа, че все още не е чул всичко. Чакаше и наблюдаваше неудобството на Нардо. На заден план чуваше глас — вероятно на този, който бе вдигнал телефона. Не различаваше думите.

— Едно нещо не разбирам — каза той. — Какво толкова специално има в тая история, та в началото не искаше да ми я разкажеш?

Нардо го изгледа прямо.

— Джими Спинкс беше ченге.

Внезапно залялата го вълна от възбуда носеше със себе си куп неотложни въпроси, но преди да успее да зададе който и да е от тях, на вратата се появи жена с квадратна челюст и къса, почти мъжка прическа. Беше облечена с дънки и тъмно поло. Под лявата й мишница бе прикрепен кобур, а в него мътно проблясваше пистолет глок.

— Сър, току-що получихме телефонно обаждане, на което трябва да обърнете внимание.

Тя не използва думата „незабавно“, но и нямаше нужда.

За Нардо разсейването явно бе добре дошло. Той насочи цялото си внимание към жената и я зачака да продължи. Вместо да го направи обаче, тя несигурно погледна към Гърни.

— Той е с нас — с известно недоволство отбеляза Нардо. — Продължавай.

Тя хвърли на Гърни още един поглед, който не бе по-приятелски от първия, след което се приближи до масата и остави точно пред Нардо миниатюрно записващо устройство.

— Всичко е тук, сър.

Той се поколеба за миг, като се мръщеше на машинката, после натисна едно копче. Записът започна веднага, качеството бе отлично. Гърни разпозна първия глас — принадлежеше на жената, застанала пред него.

— Системи за сигурност ГД. — Явно бе инструктирана да вдига телефона на Дърмот в ролята на негов служител. Вторият глас бе много странен — и определено познат на Гърни. Беше същият, който бе слушал да разговаря с Марк Мелъри. Сякаш беше толкова отдавна… Четири смъртни случая се бяха случили между двете обаждания. Напълно бяха променили възприятията му за времето. Марк в Пиъни, Албърт Шмит в Бронкс, Ричард Карч в Содъртън (Ричард Карч — защо това име всеки път извикваше неприятно усещане в него, защо имаше чувството, че нещо не се връзва?) и полицай Гари Сисек в Уичърли.

Нямаше как да се сбърка този глас с непрекъснато променяща се височина, нито пък акцентът.

— Ако можех да чуя Господ, какво би ми казал той? — запита той със заплашителния ритъм на злодей от филм на ужасите.

— Моля? — На записа полицайката звучеше толкова изненадана, колкото би била всяка нормална секретарка.

Гласът повтори, този път по-настоятелно:

— Ако можех да чуя Господ, какво би ми казал той?

— Съжалявам, бихте ли повторили? Струва ми се, че връзката е лоша. От мобилен телефон ли се обаждате?

Сега тя вметна и няколко коментара на живо за Нардо:

— Само се опитвах да удължа обаждането, както казахте — да го задържа на телефона възможно най-дълго.

Нардо кимна. Записът продължи:

— Ако можех да чуя Господ, какво би ми казал той?

— Наистина не разбирам, сър. Бихте ли ми обяснили какво искате да кажете?

Изведнъж гласът гръмна:

— Господ щеше да ми каже: избий ги всичките!

— Сър? Обърках се… Искате ли да запиша съобщението ви и да го предам на някого?

Последва остър, неприятен смях — като че някой мачкаше целофан:

„Денят на страшния съд е, няма друго да ви кажа.

Дърмот ще е бърз, Гърни — не по-малко.

Чистачът пристига от ада.

А часовникът тиктака ли, тиктака…“