Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дейв Гърни (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Think of a Number, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 82гласа)

Информация

Сканиране
Bridget(2013)
Разпознаване и корекция
Еми(2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI(2013)

Издание:

Джон Вердън. Намисли си число

Английска. Първо издание

ИК „СофтПрес“, София

Редактор: Слави Димов

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-954-685-950-1

История

  1. —Добавяне

Глава 48
Къща с минало

Гърни разказа за оставените на обратно следи в снега, стихотворенията, неестествения глас по телефона, двата изнервящи номера с числата, алкохолното минало на жертвите и това, че бяха измъчвани психически, злостните предизвикателства към полицията, изписаното на стената „ЧЕС“ и подписа като „господин и госпожа Сцила“ в „Лаврите“. Подчерта колко е интелигентен и надменен убиецът. Продължи да описва подробности за трите убийства, с които бе запознат, докато не забеляза, че Нардо вече не успява да възприема информацията. Тогава завърши с онова, което смяташе за най-важно:

— Иска да докаже две неща. Първо, че има властта да контролира и наказва пияниците. Второ, че полицаите са некадърни глупаци. Престъпленията му съвсем съзнателно са планирани като сложни игри, като умствени закачки. Той е много интелигентен, умел, вманиачен и същевременно — перфекционист. Досега не е оставил непреднамерено нито един пръстов отпечатък, косъм, нишка от дрехите си, никаква слюнка или случаен отпечатък от стъпки. Не е допуснал никакви грешки, които да сме открили. Всъщност знаем много малко за него, за методите и мотивите му — освен онова, което сам реши да ни разкрие. Може би има едно изключение.

Нардо уморено, но любопитно повдигна веждата си.

— Небезизвестната доктор Холдънфийлд, авторка на най-известните изследвания в областта на серийните убийства, вярва, че е достигнал повратна точка. Че процесът навлиза в кулминационния си етап и той ще предизвика някакво грандиозно събитие за финал.

Челюстта на Нардо бе толкова свирепо стисната, че брадичката му се сгърчи. Личеше, че едва се въздържа.

— Да не би това да означава, че моят приятел, заклан на задната веранда, е бил за разгрявка?

На такъв въпрос човек не би могъл да отговори, а и не би трябвало да опитва. Двамата мъже останаха да седят, потънали в тишина, докато един тих звук не привлече вниманието им към вратата. Невероятно бе как човек с подобни размери бе успял да се промъкне толкова безшумно. На прага бе застанал младият полицай с размери на професионален играч на ръгби, който по-рано охраняваше алеята за коли. Приличаше на човек, на когото вадят зъб без упойка. Нардо като че ли предусети какво следва.

— Кажи, Томи?

— Открили са съпругата на Гари.

— О, боже! Добре. Къде е?

— Пътува към дома си, била е в гаража в града. Тя кара училищния автобус.

— Да, да. Сетих се. Ох, мамка му! Би трябвало да ида аз самият, но просто не мога да оставя нещата тук. Къде е началникът, по дяволите?! Още ли не са го открили?

— Той е в Канкун.

— Знам, че е в скапания Канкун! Тоест… защо, по дяволите, не си проверява съобщенията? — Нардо дълбоко си пое въздух и затвори очи. — Хакър и Пикардо… Мисля, че те бяха най-близки до семейството. Пикардо не е ли братовчед на съпругата, или нещо подобно? Изпрати Хакър и Пикардо. Но кажи на Хакър първо да мине да ме види.

Гигантът излезе точно толкова тихо, колкото бе дошъл. Нардо отново си пое дълбоко въздух. Започна да говори, но се държеше особено — сякаш някой го бе изритал в главата и сега се надяваше, че чрез думите може да прочисти ума си:

— Значи, какво — всички са били алкохолици. Е, Гари Сисек не беше алкохолик. Какво значи това? Къде е връзката?

— Бил е ченге. Може би това е достатъчно. А може просто да се е оказал пречка за планираната атака над Дърмот. Или има друга причина, друга връзка.

— Каква друга връзка?

— Не зная.

Задната врата се затръшна и към тях се приближиха резки стъпки. На вратата се появи жилав мъж в цивилно облекло.

— Искал си да ме видиш.

— Съжалявам, че карам теб, но искам с Пикардо да…

— Знам.

— Добре. Така. Нека е просто — колкото се може по-просто и сбито. „Пронизан фатално, докато охранявал жертва на запланувана атака. Умрял като герой.“ Нещо такова. Мамка му, божичко! Искам да кажа — спести й отвратителните подробности, не споменавай локвата кръв. Нали разбираш какво говоря? Ще й ги кажем по-късно, ако се налага. Но засега…

— Разбирам, сър.

— Така. Виж, съжалявам, че не мога да отида сам. Наистина не мога да оставя местопрестъплението. Предай й, че ще мина довечера.

— Да, сър. — Мъжът се спря на вратата за кратко, докато не се увери, че Нардо няма какво повече да му каже. После излезе в същата посока, от която бе дошъл, само дето този път затвори вратата по-тихо.

Нардо отново се насили да се съсредоточи върху разговора си с Гърни.

— Да не би да пропускам нещо? Струва ми се, че всичко, което знаете за този случай, е чисто теоретично. Тоест — поправи ме, ако греша — но не чух нищо за списък със заподозрени, никакви конкретни следи няма, никакви нишки… така ли е?

— Горе-долу.

— И всичките тия купища физически улики — пликове, писма за хартия, червено мастило, обувки, счупени бутилки, отпечатъци от стъпки, записани телефонни обаждания, запис на местоположението на клетките им, дори съобщения, написани с потомастен секрет от пръстите на тоя откаченяк — всички те се оказаха напълно безполезни?

— Може и така да се каже, да.

Нардо поклати глава неодобрително, което започваше да му става навик.

— Ако теглим чертата, нямате идея нито кого търсите, нито как да го откриете.

Гърни се усмихна.

— Може би именно заради това съм тук.

— И защо по-точно?

— Защото нямах представа къде другаде да отида.

Това бе просто признание на един простичък факт. Интелектуалното удовлетворение, което бе получил от разгадаването на тактиката, използвана от убиеца, бе просто кратко разсейване. Тя не можеше да прикрие липсата на напредък по главния проблем — този, който така ясно бе поставил Нардо. Гърни бе принуден да посрещне фактите: независимо от откривателските си прозрения по отношение на второстепенните загадки в този случай, в момента бе почти толкова далеч от идентифицирането и залавянето на убиеца, колкото и в онази първа утрин, когато Мелъри дойде с объркващите бележки и молбата си за помощ.

Изражението на Нардо се промени съвсем леко — като че ли се отпусна малко.

— В Уичърли никога не сме имали убийство — каза той. — Не и истинско, де. Две непредумишлени, два-три смъртни случаи при пътнотранспортни произшествия… един донякъде спорен ловен инцидент. Никога не се е случвало убийство, което да не включва поне един напълно натряскан задник. Поне не през последните двайсет и четири години.

— От толкова време ли си на служба?

— Дааа. Единственият, който е в управлението по-дълго от мен… тоест беше… това е Гари. Съвсем малко му оставаше да навърши двайсет и пет години служба. Съпругата му искаше да се пенсионира още когато направи двайсет, но той реши, че ако остане още пет… Мамка му! — Нардо изтри очите си. — Не губим много хора тук, поне не при изпълнение на служебните им задължения — добави той, като че ли сълзите му имаха нужда от логично обяснение.

Гърни се изкуши да сподели, че знае какво е да изгубиш колега. Беше загубил двама при един арест, който се бе объркал. Вместо това обаче просто кимна със съчувствие.

След минута или малко повече Нардо попита:

— Имаш ли някакво желание да говориш с Дърмот?

— Всъщност да. Просто не искам да ти се пречкам.

— Няма — грубо отвърна Нардо. По този начин, предположи Гърни, компенсираше слабостта си отпреди малко. След това добави вече с доста по-нормален тон: — Говорил си с него по телефона, нали така?

— Да.

— Тоест, знае кой си.

— Правилно.

— Следователно, аз не ти трябвам в стаята. Само ми кажи, когато свършиш.

— Както кажеш, лейтенанте.

— Вратата вдясно, горе по стълбите. Успех.

Докато се качваше по обикновеното дъбово стълбище, Гърни се зачуди дали вторият етаж разкрива нещо повече за личността на обитателя си от първия. Долният не бе по-топъл или уютен от компютрите и оборудването, които се помещаваха в него. На площадката, на която свършваха стълбите, отново имаше пожарогасител на стената, аларма за дим и пръскачки на тавана. Гърни все повече придобиваше усещането, че Грегъри Дърмот е маниак на тема безопасност. Той почука на вратата, за която му бе споменал Нардо.

— Да? — Отговорът беше груб, а гласът — изпълнен с болка и нетърпелив.

— Специален следовател Гърни, господин Дърмот. Може ли да вляза за минутка?

Последва тишина, после:

— Гърни?

— Дейв Гърни. Говорихме по телефона.

— Влезте.

Гърни отвори вратата и влезе в стая, затъмнена от почти плътно спуснатите щори. Обзавеждането се състоеше от легло, нощно шкафче, бюро, фотьойл и второ бюро, което приличаше повече на маса. Пред него имаше сгъваем стол. Дървото бе тъмно. Стилът бе модерен, изискан, ненатрапчив. Кувертюрата и килимът бяха в сиво и бежово, оставяха впечатлението за безцветни. Мъжът бе седнал в креслото срещу вратата. Беше се наклонил леко на една страна, като че ли в тази странна позиция му бе по-удобно. Доколкото можеше да се прецени от външния му вид, той бе типичен компютърен специалист. Приличаше на човек, който се занимава с точни науки — инженер, техник.

На слабата светлина бе трудно да се определи възрастта му. Вероятно трийсет и нещо.

След като известно време изучава чертите на Гърни, като че ли от тях щеше да научи отговора на важен въпрос, той запита с нисък, напрегнат глас:

— Казаха ли ви?

— Да ми кажат какво?

— За обаждането… от оня луд убиец.

— Чух за това, да. Кой вдигна телефона?

— Да вдигне ли? Предполагам някой от полицаите. Един от тях дойде да ме извика.

— Потърсил ви е по име, така ли?

— Предполагам… не знам… искам да кажа — да, така трябва да е. Полицаят каза, че търсят мен.

— Имаше ли нещо познато в гласа на онзи, който се обади?

— Не беше нормален.

— Какво искате да кажете?

— Луд. Нагоре, надолу — висок като на жена, после нисък. Някакъв откачен акцент. Сякаш е гадна шега… едновременно с това много сериозен. — Той притисна пръсти към слепоочията си. — Каза, че аз съм следващият, а после вие. — Изглеждаше по-скоро раздразнен, отколкото уплашен.

— Чуваха ли се някакви звуци на заден фон?

— Някакви какво?

— Чухте ли нещо, освен гласа на онзи, който ви се е обадил — музика, шум от преминаващи коли, други гласове?

— Не. Нищо такова.

Гърни кимна и огледа стаята.

— Нещо против да седна?

— Моля? Не, разбира се. — Дърмот обгърна стаята с широк жест, като че ли бе пълна със столове.

Гърни седна на ръба на леглото. Усещането, че Грегъри Дърмот е ключът към целия случай, бе много силно. Само да можеше да измисли правилния въпрос, който да му зададе! Да повдигне правилната тема. От друга страна, понякога най-добре бе да не казваш нищо. Да създадеш празно пространство, наситено само с тишина — и да видиш как другият ще реши да го запълни. Дълго време седя, загледан в килима. Този подход изискваше търпение. А също и добър усет, така че да успееш да прецениш момента, след който мълчанието ще е само загуба на време. Точно бе решил, че тази точка приближава, когато Дърмот проговори:

— Защо аз? — Тонът бе сърдит, раздразнен — това не бе въпрос, а оплакване. Гърни реши да не отговаря. След няколко секунди Дърмот продължи: — Мисля, че може би има нещо общо с къщата. — Той млъкна за миг. — Ще ви попитам нещо, детективе. Познавате ли лично някого от полицейското управление в Уичърли?

— Не. — Изкуши се да попита какво го е накарало да зададе този въпрос, но прецени, че скоро така или иначе ще разбере.

— Нито един — независимо дали настоящ, или бивш?

— Никого. — И тъй като му се стори, че очите на Дърмот настояват за по-сериозни уверения, добави: — Преди да видя адреса на пощенската кутия, до която Марк Мелъри трябваше да изпрати чека си, нямах представа, че Уичърли изобщо съществува.

— И никой никога не ви е споменавал за случилото се в тази къща?

— Случилото се?

— В тази къща, да. Преди много години.

— Не — отново каза Гърни, вече силно заинтригуван.

Неудобството на Дърмот като че ли не се дължеше само на главоболието.

— Какво се е случило?

— Информацията не е от първа ръка — заяви Дърмот, — но малко след като купих мястото, един от съседите ми каза, че преди двайсет и няколко години тук е имало ужасяващ побой… явно съпруг и съпруга… съпругата била намушкана.

— И виждате някаква връзка с настоящето, така ли?

— Може да е съвпадение, но…

— Да?

— Бях съвсем забравил. До днес, всъщност. Тази сутрин, когато открих… — Устните му се сгърчиха, сякаш му бе прилошало.

— Спокойно, починете си — предложи Гърни.

Дърмот притисна и двете си ръце към слепоочията.

— Имате ли оръжие?

— Имам, да.

— Имах предвид у вас.

— Не. Не съм носил пистолета си, откакто напуснах нюйоркската полиция. Ако се безпокоите за безопасността си, в къщата и край нея има повече от десет въоръжени полицаи — опита се да го успокои Гърни.

Не пролича да е успял.

— Казахте, че сте си спомнил нещо.

Дърмот кимна:

— Бях забравил, но си припомних, като видях… всичката тая кръв.

— Какво точно си спомнихте?

— Жената, която била намушкана в тази къща… Била прободена в гърлото.