Джон Вердън
Намисли си число (48)

Глава 47
Добре дошли в Уичърли

След като отхвърли лесно предвидимите възражения и тревоги, касаещи пътуването му, Гърни тръгна към колата си. Оттам се обади на полицейското управление на Уичърли за адреса на Грегъри Дърмот, тъй като имаше само номера на пощенската му кутия. Отне му известно време да обясни на дежурния полицай кой е точно, а след това му се наложи да изчака младата жена да се обади на Нардо за позволение да му предостави информацията. Оказа се, че тя е единствената от малкото управление, която не е на местопрестъплението. Гърни вкара адреса в GPS-системата на колата и се насочи към Кингстън-Райнклиф Бридж.

Уичърли се намираше леко на север от централната част на Кънектикът. Пътуването му отне над два часа. По-голямата част от това време Гърни прекара в размишления за невероятния си провал — този да се погрижи за безопасността на съпругата си. Това падение дотолкова го разстрои и депресира, че той отчаяно започна да търси нещо друго, към което да насочи мислите си. Спря се на основната хипотеза, която бе развита на срещата в БКР.

Убиецът бе успял да състави списък с няколко хиляди души, страдащи от дълбоко вкоренени страхове и вина заради миналото си на алкохолици. После бе впримчил няколко от тях чрез простичкия номер с числото, беше ги измъчвал със зловещите си стихотворения и накрая ги бе убил, следвайки някакъв ужасяващ ритуал… Целият процес, колкото и да бе необичаен, сега му изглеждаше съвсем осъществим. И много вероятен. Спомни си едно свое откритие — че серийните убийци като деца често с наслаждение измъчваха насекоми и дребни животни. Обичаха, например, да ги горят — използваха лупи, за да фокусират слънчевата светлина. Един от най-известните убийци, които бе арестувал — Канибалът Клаус — бе ослепил котка именно по този начин още на петгодишна възраст. Да запалиш някого с помощта на лупа! Притеснително много напомняше на това отново и отново да връщаш жертвата си към миналото й и да усилваш страховете й, докато не започне да се гърчи от болка. Стихотворенията играеха ролята на лупа.

Обикновено силно се въодушевяваше, когато разкриваше модела и всички парченца от пъзела се наместваха на място. През този следобед обаче съвсем не се чувстваше така добре, както по принцип в такъв случай. Може би се дължеше на представата за грешките, които бе допуснал, и за неспособността му да предвиди риска. Тази мисъл не го оставяше на мира, разяждаше гърдите му като отрова.

Той насочи вниманието си към пътя, гюрука на колата, ръцете си върху волана. Собствените му ръце. Не ги разпознаваше. Изглеждаха изненадващо остарели. Като тези на баща му, всъщност. Малките петънца се бяха увеличили и като брой, и като размери. Ако преди минута му бяха показали снимки на десет чифта ръце, нямаше да познае собствените си сред тях. Зачуди се на какво се дължи това. Може би мозъкът не регистрираше промените, когато се случваха постепенно — докато несъответствието с предишната представа не станеше прекалено очевидно. А може и да бе нещо повече.

Дали това значеше, че в някаква степен винаги възприемаме познатите неща такива, каквито са били преди? Нима сме заседнали в миналото не заради носталгия по него, а заради някакъв проблем в начина, по който работи нервната ни система? Ако човек наистина възприема онова, което „вижда“, като съчетание от информацията, предоставена от сетивата му в конкретния момент, и онази, съхранена в паметта му… това наистина придаваше ново значение на израза „да живееш в миналото“. По този начин миналото би наложило пълна диктатура над настоящето, тъй като ще предоставя на възприятията остаряла и невярна информация. Не напомняше ли това на ситуацията на сериен убиец, задвижван от травма, получена преди години? Колко точно би било изкривено зрението му? Теорията моментално го въодушеви. Обмислянето на нова идея винаги го караше да се чувства по-добре, малко по-жив. Сякаш контролира събитията. Днес обаче му бе трудно да поддържа това чувство. GPS-ът го предупреди, че му остават около триста метра до входа на Уичърли. Магистралата свърши и на разклонението той зави вдясно. Районът представляваше безразборна смесица от селскостопански площи, еднотипни къщи, минимаркети, както и призраците на отминала ера на смях и летни удоволствия: разнебитено автокино, табела, указваща пътя към езеро с ирокезко име.

Това го накара да се замисли за едно друго езеро с индианско име. Той и Маделайн го бяха обиколили, когато търсеха идеалното място в Кетскилс, където да се установят. И сега виждаше оживеното й лице, докато стояха на неголямата скала — хванати за ръце, усмихнати и загледани към набраздената от вятъра вода. Със спомена го прободе и чувство за вина. Все още не й се бе обадил да й обясни какво прави, къде отива и че вероятно ще закъснее. Не беше сигурен колко точно да й каже. Трябваше ли изобщо да споменава за пощенската марка? Реши да й звънне веднага и да импровизира. И нека Господ ми помогне да кажа правилното нещо.

Тъй като осъзнаваше, че нивото на стреса му вече е достатъчно високо, сметна за необходимо да отбие и да спре, преди да се обади. Първото подходящо място се оказа занемарен паркинг, покрит с чакъл и боклуци. Мястото бе разположено пред малка сергия за плодове и зеленчуци, която обаче бе затворена за през зимата. Думата от гласовата система, с която набираше дома си, бе — практично, но без въображение — „вкъщи“.

Маделайн отговори на второто позвъняване с онзи оптимистичен приветствен тон, с който винаги започваше телефонните си разговори.

— Аз съм — каза й, а в гласа му се отразяваше само малка частица от светлото чувство в нейния.

Последва пауза — точно колкото един удар на сърцето.

— Къде си?

— Именно затова ти се обаждам. В момента съм в Кънектикът, близо до град Уичърли.

Съвсем естественият въпрос след това изявление би бил „Защо?“. Но Маделайн не задаваше очевидни въпроси. Тя чакаше.

— Има ново развитие по случая — обясни й той. — Може би върви към края си.

— Разбирам.

Чу я как бавно и сдържано си поема въздух.

— Нищо друго ли няма да ми кажеш? — попита.

Той се загледа в безжизнената сергия от другата страна на колата. Не приличаше на затворена заради сезона. Изглеждаше изоставена.

— Мъжът, когото преследваме, започва да става безразсъден — каза накрая. — Може би сега ще имаме възможност да го пипнем.

— Мъжът, когото преследваме?! — Гласът й се бе превърнал в крехък лед, който заплашваше да се пропука всеки миг.

Той замълча, подразнен от реакцията й.

Тя продължи, вече откровено вбесена:

— Да не би да имаш предвид скапания сериен убиец, мъжът, който никога не пропуска — същият, който застрелва хората във врата и им прерязва гърлата? За него ли говориш?

— Така е… да, него преследваме.

— Да не би ченгетата в Кънектикът да са малко, че да трябва и ти да се занимаваш с това?

— Той очевидно се е прицелил в мен.

— Какво?

— Очевидно е разбрал по някакъв начин, че работя по случая. Има вероятност да се опита да направи нещо глупаво, а това би ни дало възможността, от която имаме нужда. Това е шансът ни да пренасочим битката на негова територия, а не само да скачаме от местопрестъпление на местопрестъпление.

— Какво?! — Сега вече думата бе по-скоро болезнен вик, отколкото въпрос.

— Всичко ще е наред — неубедително заяви той. — Започва да поддава. Всеки момент може да се разпадне и да се самоунищожи. Просто трябва да съм там, когато това се случи.

— Трябваше да си там, когато това бе работата ти. Сега не е необходимо!

— Маделайн, за бога, та аз съм полицай! — Думите изхвърчаха от устата му като камък от прашка. — Защо, по дяволите, не можеш да разбереш това?!

— Не, Дейвид — равно отвърна тя. — Беше полицай. Сега вече не си. Няма нужда да ходиш там!

— Вече съм. — В последвалата тишина гневът му утихна като вълна, оттегляща се от брега. — Всичко е наред. Знам какво правя. Нищо лошо няма да ми се случи.

— Дейвид, какъв ти е проблемът? Защо продължаваш да се тикаш под куршумите? Буквално се вреш в тях! Докога? Докато някой ти пръсне мозъка ли? Това ли искаш? Това ли е планът за годините, които предстоят? Да си седя и само да чакам и да чакам — да чакам кога ще те убият?! — Гласът й се пречупи на думата „убият“. Емоцията бе толкова силна, че буквално го остави без думи, без дъх.

Маделайн бе онази, която проговори първа:

— За какво е всичко всъщност?

— За какво е? — Въпросът го извади от равновесие. Нямаше смисъл, но и… — Не разбирам какво ме питаш.

Напрегнатата тишина, която я обгръщаше, му въздействаше дори и на разстояние от стотици километри. Смазваше го.

— Какво имаш предвид? — Усети как сърцето му ускорява ритъма си. Стори му се, че я чува да преглъща. По неведом начин разбра, че тя се опитва да вземе решение. Когато най-накрая му отговори, това не бе истински отговор — а въпрос. Произнесе го толкова тихо и нежно, че едва успя да я чуе:

— Заради Дани ли го правиш?

Усещаше как кръвта бие във врата, слепоочията, ръцете му.

— Моля? Какво… какво общо има това с Дани — въобще?! — Не искаше отговор, не и сега, не и когато имаше толкова много за вършене.

— О, Дейвид… — въздъхна тя.

Ясно я виждаше в мислите си как тъжно клати глава, твърдо решена да говори по най-трудната от всички теми. Когато Маделайн отвореше някоя врата, тя винаги минаваше през нея. И сега не остана на прага. Пое си въздух на пресекулки и продължи да го притиска:

— Преди Дани да умре, работата ти бе най-важна за теб, заемаше най-голямо място в живота ти. А след това просто бе единствена. Единствената част. През последните петнайсет години само работеше, нищо друго. Понякога си мисля, че се опитваш да компенсираш или да забравиш нещо… да разрешиш нещо. — Заради напрегнатия начин, по който произнесе думата, тя прозвуча като симптом на неизвестна болест.

Той се опита да запази самообладание, като се придържа към най-належащите в момента факти.

— Отивам до Уичърли, за да помогна за задържането на мъжа, убил Марк Мелъри. — Гласът, излизащ от устата му, сякаш принадлежеше на някой друг. Някой стар, уплашен и почти вцепенен човек, който се опитва да говори логично.

Тя пренебрегна казаното от него и продължи да следва нишката на собствените си мисли:

— Надявах се, че ако отворим кутията и погледаме рисунките му… ще успеем заедно да му кажем сбогом. Само че ти не казваш сбогом, нали? Никога не се сбогуваш с нищо.

— Нямам представа за какво говориш — възрази той.

Но това, разбира се, не беше вярно. Точно преди да се преместят от града в Уолнът Кросинг, Маделайн бе отделила много часове да се сбогува. И не само със съседите, но и със самото място, с нещата, които оставяха след себе си, дори с растенията край къщата. Всичко това бе влязло под кожата й. Той се оплакваше от сантименталността й. Каза й, че това да говориш на неодушевени предмети е странно, че е загуба на време и излишно се разсейва. Че така ще им е още по-трудно да си тръгнат. Но имаше още нещо. Поведението й докосваше нещо в него, което той не желаеше да бъде докосвано. Сега отново бе сложила пръст в кървящата рана на същото място — онази част от него, която не желаеше да се сбогува и която не можеше да понесе раздялата.

— Ти избутваш нещата встрани, вън от погледа си — казваше тя в момента, — но те не си отиват. Не ги пускаш в действителност. Трябва да се вгледаш в тях, за да успееш да ги пуснеш. Трябва да погледнеш живота на Дани, за да го оставиш да си иде. Но ти явно не искаш да го направиш. Искаш просто… какво, Дейвид? Какво? Да умреш?! — Последва продължителна пауза. — Искаш да умреш — заяви тя накрая. — Наистина е това, нали?

Обзе го онзи тип пустота, която вероятно съществува само в окото на ураган. Все едно бе във вакуум.

— Имам работа за вършене. — Думите му бяха банални, дори глупави. Не знаеше защо си е направил труда да ги каже.

Тишината отново се проточи.

— Не — каза тя меко и преглътна още веднъж. — Ти няма нужда да продължаваш да правиш това. — След това, с отчаяние, заради което гласът й едва се чуваше, добави: — Или може би имаш. Май просто се надявах…

Липсваха му думи. Всъщност му липсваха и мисли, които да изрази чрез тях. Започна да си поема въздух на бързи и плитки глътки. Дълго остана така. По някое време — не бе сигурен кога точно се е случило — връзката бе прекъснала. В главата му цареше хаос, а той седеше и чакаше да се появи някоя успокоителна мисъл. Нещо, което да може да приложи веднага. Вместо това го налегна усещането за това колко е абсурдна ситуацията, чак жалка. В момент, когато и той, и Маделайн се бяха оголили напълно, открити и ужасени, се бяха оказали на стотици километри разстояние. Намираха се в различни щати. Излагаха душите си на показ в празното пространство и разчитаха за това на мобилните телефони.

Имаше и още нещо, за което не бе успял да й каже. Не бе споменал абсолютно нищо за безумната грешка, която бе допуснал с пощенската марка. Не й бе разкрил, че убиецът може да разбере къде живеят и че това бе по негова, на Гърни, вина — защото отново бе поставил на първо място разследването.

А с тази мисъл дойде и осъзнаването, от което му стана лошо. Същата прекалена ангажираност в един случай бе изиграла роля в смъртта на Дани преди петнайсет години. Може би дори тя я бе причинила. Забележително бе как Маделайн е свързала онова с настоящата му мания. Забележително и — налагаше се да признае — болезнено точно.

Усети, че трябва да й се обади отново, да признае за пропуска си и опасността, в която я бе поставил. Трябваше да я предупреди. Така че набра номера и зачака приветствения й глас. Но телефонът звънеше ли, звънеше. А после чу глас, но той бе неговият собствен, записан на секретаря — твърд, почти суров и съвсем не радушен. Последва сигналът за запис и той заговори:

— Маделайн? Маделайн, там ли си? Моля те, вдигни, ако си там! — Сърцето му потъна, прилоша му. Не можеше да измисли нищо логично, което да вмести в едноминутното съобщение, без да я уплаши. Нищо, което би помогнало да се предотврати опасността, вместо само да я паникьоса. Единственото, което каза накрая, бе: — Обичам те. Бъди внимателна! Обичам те. — И после чу ново изпиукване и връзката пак прекъсна.

Седеше и объркано се взираше в изоставената сергия за зеленчуци. Болеше го. Имаше чувството, че може да спи цял месец. Или може би завинаги, това би било най-добре. Но в това нямаше смисъл. Това бе опасен начин на разсъждение — същият, който караше уморените хора в арктическия студ да заспиват в снега и да измръзват до смърт. Трябваше да се съсредоточи отново. Да продължи да се движи. Да се принуди да го направи, ако се налага! Малко по малко разпилените му мисли започнаха да се обединяват отново около незавършената задача пред него. Имаше работа в Уичърли. Един луд, когото да задържи. Животи, които да спаси. Този на Грегъри Дърмот, собствения си, може би дори и този на Маделайн. Запали двигателя и потегли.

Адресът, на който в крайна сметка го достави GPS-ът му, се намираше на второстепенно шосе със слабо движение и без тротоари. Къщата бе незабележителна, в колониален стил и разположена в прекалено голям за размерите й двор в предградията. От три страни имотът бе заобиколен от гъста редица високи туи. Предната част пък бе отделена от улицата с чемшир, плетът стигаше до височината на гърдите. Единствената пролука в него бе тази за алеята до къщата. Полицейските коли бяха навсякъде. Повече от десет от тях бяха паркирани под странни ъгли до плета и донякъде пречеха на движението. Почти всички носеха знаците на полицейското управление на Уичърли. Три от тях не бяха обозначени и имаха портативни червени лампи върху таблата си. Забелязваше се липсата на щатската полиция на Кънектикът, но това не бе изненадващо. Не че бе най-умният или ефективен подход, но бе разбираемо, че в Уичърли искат да запазят контрол над ситуацията. Жертвата бе един от техните, все пак. Гърни се провираше към едно празно затревено място след асфалта, когато видя огромен полицай. Униформеният млад мъж с една ръка му сочеше откъде да заобиколи паркираните полицейски коли, а с другата настойчиво даваше знак да не спира там, накъдето се бе запътил. Гърни излезе от колата и извади служебната си карта, а междувременно гигантът полицай се приближи към него, напрегнат и със стиснати устни. Той разглеждаше картата в портмонето на Гърни с нарастващо недоумение. Накрая отбеляза:

— Тук пише „щат Ню Йорк“.

— Дойдох да се видя с лейтенант Нардо — обясни Гърни.

Полицаят го измери с поглед, твърд като мускулите, които разпъваха ризата му. После сви рамене:

— Вътре.

В началото на дългата алея имаше пощенска кутия и стълб със същата височина. Табелата на него (метална, бежова, черен надпис) гласеше: „Системи за сигурност ГД“.

Гърни се гмурна под жълтата полицейска лента, която като че ли заобикаляше целия имот. Странно, но именно хладната полицейска лента отклони вниманието му към времето — за първи път през този ден. Беше студено, сиво и мрачно. Нямаше вятър. Преспички сняг, размразени и отново замръзнали, лежаха в основите на плета. Ивици черен лед проблясваха в пукнатините на асфалта.

В центъра на входната врата бе прикрепена по-дискретна версия на табелата. До вратата пък имаше малък стикер, според който къщата бе охранявана от „Ексън Сайлънт Алармс“. Когато стигна тухлените стъпала пред предната веранда, вратата се отвори. Това съвсем не беше жест за „добре дошъл“. Всъщност мъжът, който я отвори, пристъпи прага и я затвори зад гърба си. Само с периферното си зрение той отбеляза присъствието на Гърни, докато раздразнено и високо говореше по мобилния си телефон. Беше стегнат, атлетичен мъж към края на четирийсетте, със сурово лице и остър гневен поглед. Носеше черно яке, на гърба на което с големи жълти букви бе изписано „ПОЛИЦИЯ“.

— Сега чувате ли ме? — Той се премести от верандата на заскрежената морава. — Чувате ли ме сега? Добре. Казах, че имам нужда от още един лабораторен техник на местопрестъплението по най-бързия възможен начин! Не, не става! Трябва ми веднага, сега — преди да се е стъмнило. Пише се в-е-д-н-а-г-а! Коя точно част от думата не ви е ясна?! Хубаво. Благодаря. Оценявам го.

Той затвори телефона и поклати глава:

— Скапан идиот! — погледна към Гърни. — Кой, по дяволите, сте вие?!

Гърни не реагира на агресивния тон. Разбираше чудесно на какво се дължи. Емоционалното напрежение винаги бе много високо, когато ставаше въпрос за убит полицай. Напомняше за едва контролирана племенна ярост. Освен това той разпозна гласа на мъжа, който бе изпратил полицая в къщата на Дърмот. Пред него стоеше Джон Нардо.

— Аз съм Дейв Гърни, лейтенанте.

През ума на Нардо явно минаха много неща за съвсем кратко време — повечето от тях негативни. Той обаче каза само:

— Защо си тук?

Толкова прост въпрос. Изобщо не бе сигурен как да отговори, затова реши да заложи на краткостта:

— Казва, че иска да убие Дърмот и мен. Е, Дърмот е тук. Сега и аз съм тук. Няма каква по-добра примамка да предложим на копелето. Може би той ще направи хода си и тогава ще успеем да приключим с това.

— Така ли мислиш? — Злобата в гласа на Нардо не бе насочена към никого конкретно.

— Ако желаете — продължи Гърни, — мога да ви разкажа какво сме открили досега, а вие можете да направите същото за случващото се тук.

— Какво съм открил тук ли? Открих, че полицаят, когото изпратих тук по твое настояване, е мъртъв. Гари Сисек. Оставаха му два месеца до пенсия. Открих, че главата му е почти откъсната от тялото с помощта на счупена бутилка от уиски. Открих чифт кървави обувки до скапан градински стол зад ей онзи плет там! — Той размаха с широк жест ръка към задната част на къщата. — Дърмот никога преди не е виждал стола. Съседът му никога не е виждал стола. Откъде тогава се е взело скапаното нещо?! Да не би тоя проклет лунатик да си го е донесъл от вкъщи?

Гърни кимна:

— Всъщност най-вероятният отговор е „да“. Явно е част от уникално МО. Както и бутилката. Случайно марката на уискито да е „Четири рози“?

Първоначално Нардо просто го гледаше, без да разбира, като че информационният поток се бе забавил при преноса на данните.

— Божичко! — възкликна после. — Най-добре ще е да влезем вътре.

През вратата се влизаше в широко и голо централно помещение. В него липсваха мебели, килими, нямаше картини по стените. Виждаха се единствено пожарогасител и два детектора за дим. В другия край на стаята бе задната врата, а зад нея, както предположи Гърни, се намираше верандата, на която тази сутрин Грегъри Дърмот бе открил тялото на полицая. Неясните гласове отвън вероятно означаваха, че екипът за обработка на местопрестъплението все още работи в задния двор.

— Къде е Дърмот? — запита Гърни.

Нардо вдигна палец към тавана.

— Спалнята. Получава мигрена при стрес, а от нея му прилошава. Не се намира в, как да го кажа, добро настроение. Достатъчно лошо бе и преди обаждането, в което му казаха, че е следващият, но после… Божичко!

Имаше много въпроси, които бе нетърпелив да зададе, но явно бе най-добре да остави Нардо да следва собствения си ритъм. Разгледа първия етаж, доколкото бе възможно. През една врата вдясно от него се виждаше голяма стая с бели стени и гол дървен под. На дълга маса в средата на стаята един до друг бяха подредени шест компютъра. Телефони, факсове, принтери, скенери, допълнителни хард дискове и всякакви други периферни устройства покриваха друга маса, опряна в стената насреща. На същата стена бе прикрепен още един пожарогасител. Вместо аларма за дим, имаше вградена водоразпръсквателна система. Прозорците бяха само два, при това твърде малки за помещението. Бяха разположени един срещу друг и придаваха на мястото вид на тунел, независимо от бялата боя.

— Това е работното му помещение, от тук движи компютърния си бизнес. Живее на горния етаж. Ще използваме другата стая — заяви Нардо и посочи втора врата в далечната част на централното помещение.

Стаята беше негостоприемна и функционална, наполовина на другата. Прозорецът беше само един и от това тя приличаше по-скоро на пещера, отколкото на тунел. Когато влязоха, Нардо щракна ключа на стената и четирите вградени в тавана лампи превърнаха пещерата в ярка бяла кутия. До едната й стена имаше шкафове за документи, до другата — маса с два компютъра върху нея, до третата — маса с кафемашина и микровълнова печка, а в средата бе разположена квадратна маса, на която нямаше нищо. До нея стърчаха два стола.

Тази стая имаше както водоразпръсквателна система, така и противодимна аларма. На Гърни му напомняше за по-чиста версия на безрадостната стая за почивка в последното полицейско управление, където бе работил. Нардо седна на единия стол и с жест му показа да заеме другия. В продължение на цяла минута след това разтриваше слепоочията си, като че искаше да премахне напрежението от тях. Ако се съди по погледа му, ефект нямаше.

— Изобщо няма да се вържа на тая простотия с „примамката“ — отсече той и сбърчи нос, като че ли думата „примамка“ смърдеше.

Гърни се усмихна.

— Това отчасти е истина.

— А другата част?

— Не съм съвсем сигурен.

— Дошъл си тук да се правиш на скапан герой ли?

— Съвсем не. Просто чувствам, че ще мога да помогна, ако съм тук.

— Така ли? А ако не споделям това усещане?

— Шоуто си е твое, лейтенанте. Ако искаш да се прибирам, това и ще направя.

Нардо му отправи дълъг циничен поглед. Накрая обаче като че ли промени мнението си — или поне временно:

— Бутилката от „Четири рози“ е част от модус операнди?

Гърни кимна.

Нардо дълбоко си пое дъх. Изражението му казваше, че цялото тяло го боли. Или може би светът се бе превърнал в болка.

— Добре, детективе. Май ще е най-добре да започнем с всичко, което още не си ми казал.