Джон Вердън
Намисли си число (26)

Глава 25
Разказът на Гърни

Гърни имаше теория, според която в тоалетна мъжете се държаха сякаш се намират или в съблекалня, или в асансьор — тоест или свадливо и фамилиарно, или неловко и отчуждено. Това тук бе като тълпа в асансьор. Никой не проговори, преди да се върнат в заседателната зала.

— И как един тъй скромен човек се оказва толкова известен? — поинтересува се Клайн и се усмихна със заучен чар, който едновременно показваше и прикриваше леда зад него.

— Съвсем не съм толкова скромен, а и със сигурност не съм особено известен — опита се да се измъкне Гърни.

— Ако заемете местата си — рязко взе думата Родригес, — ще намерите пред себе си комплект от получените от жертвата съобщения. Така, докато свидетелят ни разказва за срещите си с жертвата, ще можете да си направите справка за съобщенията, които са обсъждали. — И с грубо кимване подкани Гърни: — Когато си готов.

Гърни вече не се учудваше на натрапчиво-досадното му поведение, но то не беше спряло да го дразни. Огледа насядалите край масата, като успя да срещне погледа на всички, освен на водача си, който шумно прехвърляше комплекта листове пред себе си, и на Щимел, сътрудника на окръжния прокурор, който пък се взираше в празното пространство като отдадена на размисъл жаба.

— Както спомена и капитанът, материалите са изобилни. Мисля, че ще е най-добре да ви разкажа накратко събитията в реда, в който се случиха, а вие да изчакате с въпросите, докато не завърша историята. — Видя главата на Родригес да се повдига. Той се канеше да възрази, но се отказа в момента, в който Клайн кимна одобрително на предложения план.

С характерния си ясен и сбит маниер (неведнъж му бяха казвали, че би могъл да преподава логика), в рамките на двайсет минути Гърни направи кратък преразказ на случилото се — започна с имейла на Мелъри с молбата да се видят, продължи със серията смущаващи бележки и реакцията на Мелъри и завърши с телефонното обаждане от убиеца и бележката в пощенската кутия (онази, в която се споменаваше числото деветнайсет).

Клайн през цялото време слушаше прехласнато и бе първият, който проговори в момента, в който Гърни млъкна:

— Каква епична история! Убиецът е бил обсебен от мисълта да отмъсти на Мелъри за нещо, сторено от него преди години, докато е бил пиян.

— Защо е чакал толкова време? — запита сержант Уиг, която Гърни намираше за все по-интересна след всяко нейно изказване.

Очите на Клайн блестяха от предвкусването на безбройните възможности.

— Може би Мелъри е разкрил нещо в книгите си. Възможно е чрез тях убиецът да е открил, че той е отговорен за трагичен инцидент, с който не го е свързвал преди. Или пък успехът на Мелъри е бил последната капка, нещото, което убиецът не е могъл да понесе. Или може би, както се казва в първата бележка, убиецът просто го е видял един ден на улицата, съвсем случайно. Старата тлееща омраза се е пробудила. Врагът попада на мерника и… бум!

— „Бум“, глупости! — изръмжа Хардуик.

— На друго мнение ли сте, главен следовател Хардуик? — полюбопитства Клайн с раздразнена усмивка.

— Внимателно съчинени писма, загадки с числа, насоки да изпрати чек на грешен адрес, серия от все по-заплашителни стихотворения, скрити съобщения до полицията, които излизат наяве само чрез химическа обработка за откриване на отпечатъци, хирургически чисти фасове от цигари, скрита рана от куршум, невъзможни за оставяне следи от стъпки, скапан градински стол, за бога! Не е ли малко прекалено като за „бум“?

— Схематичният план, който нахвърлих, съвсем не изключва предварителното обмисляне — заяви Клайн. — Само че към този момент по-голям интерес за мен представлява основният мотив, не подробностите. Искам да разбера връзката между убиеца и жертвата. Обикновено това да разбираш тази връзка е ключът към победата, тоест, присъдата.

Този отговор в стил лекция доведе до неприятно мълчание, прекъснато от Родригес към Круз Две:

— Ти да не се изгуби нещо?

— Не схващам. Извършителят изпраща писмо на жертвата, казва й да си намисли число и после да погледне в някакъв запечатан плик. Мелъри си избира шестстотин петдесет и осем, поглежда в плика — и числото е същото, шестстотин петдесет и осем. Искате да кажете, че това се е случило наистина?

Преди някой да може да отговори, партньорът му, Круз Едно, добави:

— И две седмици по-късно извършителят го прави отново — този път по телефона. Казва му да си намисли число и да погледне в пощенската си кутия. Жертвата си намисля деветнайсет, поглежда в кутията — и ето ти деветнайсет, по средата на писмото, изпратено от убиеца. Това е ужасно странно, пич!

— Имаме записа на истинското телефонно обаждане, направен от жертвата — отсече Родригес, който явно целеше да ги убеди, че това е лично негово постижение. — Пусни онази част с числото, Уиг.

Без да казва нищо, тя натисна няколко клавиша и след две-три секунди разговорът между Мелъри и преследвача му — същият, който Гърни бе подслушвал чрез оная джаджа за конферентни разговори на Мелъри — започна от средата. Вниманието на всички присъстващи бе приковано от особения акцент на обаждащия се и от страха в гласа на Мелъри:

— Сега, прошепни числото.

— Да го прошепна?

— Да.

— Деветнайсет.

— Добре, много добре.

— Кой си ти?

— Все още ли не знаеш? Толкова много болка, а ти нямаш представа. Предвиждах, че това може да се случи. Оставих ти нещо по-рано днес. Кратка бележка. Сигурен ли си, че още не си я получил?

— Не знам за какво говориш!

— А, обаче знаеше, че числото е деветнайсет.

— Ти каза да си намисля число!

— Само че това бе правилното число, нали?

— Не разбирам.

След миг сержант Уиг натисна два клавиша и каза:

— Това беше.

Краткият запис накара Гърни да се почувства ограбен от загубата, ядоса го. Почти му прилоша. Круз Две разпери длани в изразителен жест на безсилие и объркване.

— Какво, по дяволите, беше това — мъж или жена?

— Почти със сигурност мъж — отвърна Уиг.

— И откъде, мамка му, сте толкова сигурни?

— Направихме акустичен анализ тази сутрин и разпечатката показва по-голямо напрежение, когато честотата се увеличава.

— Тоест?

— Височината на тона силно се различава в отделните изрази, дори в отделните думи, като при всеки от тези случаи гласът е сравнително по-малко напрегнат при ниски честоти.

— Което означава, че онзи, който се е обадил, се е напрягал да говори във високия регистър, а всъщност по-ниските честоти са били по-естествени?

— Именно — потвърди тя с неопределения си глас, по който човек не би могъл да познае пола й. Все пак гласът й не бе лишен от определена привлекателност: — Доказателствата не са безспорни, но имат голяма степен на вероятност.

— А какво ще ни кажете за фоновите шумове? — Клайн наистина бе заинтригуван.

Впрочем този въпрос живо интересуваше и Гърни. Той бе разпознал звука на преминаващи превозни средства, което значеше, че обаждането е било направено някъде на открито — може би натоварена улица или търговски център.

— Ще знаем повече, когато ги усилим през филтъра, но засега преценяваме, че има три типа звуци — самият разговор, шумът от уличното движение и бръмченето на някакъв двигател.

— Колко време ще отнеме филтрирането?

— Зависи от сложността на записаните данни — спокойно отговори Уиг. — Бих казала, от дванайсет до двайсет и четири часа.

— Направете ги дванайсет.

Последва неловко мълчание, за създаването на което Родригес имаше истински талант, след което Клайн отправи въпрос към всички присъстващи по принцип:

— А какво мислите за това с шепненето? Кой не е трябвало да чуе числото деветнайсет, избрано от Мелъри? — Той се обърна към Гърни: — Вие имате ли някаква представа?

— Не. Но силно се съмнявам, че има нещо общо с притеснението да не бъде чуто числото.

— И защо, ако не е тайна? — предизвика го Родригес.

— Защото шепненето не е най-добрият начин да се предпазиш да не те чуят — прошепна Гърни, за да подчертае думите си. Наистина се чуваше доста силно. — Това прилича на някои други странни елементи в случая.

— Като например какво? — настоя Родригес.

— Ами, например, защо в бележката не е казано със сигурност дали ще е през ноември, или през декември? Защо и пистолет, и счупена бутилка? На какво се дължи мистерията със следите от стъпки? И още един малък проблем, който никой не спомена — защо няма следи от животни?

— Какво? — Родригес буквално зяпна.

— Кеди Мелъри заяви, че тя и съпругът й са чули крясъците на някакви животни, които се биели зад къщата — това е причината той да слезе долу и да погледне през задната врата. Само че никъде в близост не бяха намерени животински следи — а те щяха да личат много добре в снега.

— Задънена улица! Не схващам какво общо въобще има наличието или отсъствието на следи от миещи мечки или за каквото там става въпрос!

— Господи! — подвикна Хардуик, като напълно игнорира Родригес и стрелна възхитена усмивка към Гърни. — Ти си напълно прав! Нямаше нито една драскотина по онзи сняг, която да не бе оставена от жертвата или от убиеца. Защо аз самият не го забелязах?

Клайн се обърна към Щимел:

— Никога не съм попадал на случай с толкова много улики, от които толкова малко да имат някакъв смисъл! — Той поклати главата си. — Не мога да разбера, как, за бога, убиецът е извършил това с числата? И защо на два пъти? — Погледна към Гърни. — Сигурни ли сте, че тези числа не са значели нищо за Мелъри?

— Около деветдесет процента — повече не си позволявам за каквото и да става въпрос.

— За да се върнем към цялостната картина — намеси се Родригес, — мислех си за онова, което спомена по-рано за мотива, Шеридън…

Мобилният телефон на Хардуик звънна. Той го извади от джоба си и го лепна на ухото си, преди Родригес да успее да се противопостави на това.

— Мамка му! — изпусна се, след като бе слушал не повече от десет секунди. — Сигурни ли сте? — Огледа масата и съобщи: — Няма куршум. Претърсили са всеки сантиметър от задната стена на къщата. Нищичко!

— Накарай ги да проверят във вътрешността на къщата — предложи Гърни.

— Е нали е стреляно отвън?

— Зная, но Мелъри вероятно не е затворил вратата след себе си. Един разтревожен човек в подобна ситуация би искал да е отворена. Кажете на лабораторните техници да изчислят възможните траектории и да проверят всяка вътрешна стена, която може да се е оказала на пътя на куршума.

Хардуик бързо предаде инструкциите и затвори.

— Добра идея — каза Клайн.

— Много добра — добави Уиг.

— А що се отнася до тези числа — внезапно смени темата Круз Две, — това със сигурност е някаква хипноза или ЕСВ, нали?

— Не мисля — отвърна му Гърни.

— Това трябва да е — какво друго би могло да бъде?!

Хардуик харесваше идеята точно колкото и Гърни и дори успя да го изпревари:

— Божичко, имаш ли представа кога за последно от щатската полиция са разследвали престъпление, в което е намесено загадъчно контролиране на ума?

— Ама той е знаел какво мисли човекът!

Този път Гърни отговори първи, с характерния си отстъпчив маниер:

— Наистина изглежда сякаш някой е знаел точно за какво мисли Мелъри, но се обзалагам, че изпускаме нещо. Накрая то сто процента ще се окаже нещо много по-просто от четене на мисли.

— Нека ви попитам нещо, детектив Гърни. — Родригес се беше изпънал на стола си, а десният му юмрук бе свит в лявата длан пред гърдите му. — Бързо са се натрупвали доказателства — серия заплашителни писма и телефонни обаждания — че Марк Мелъри е мишената на преследвач със склонност към убийства. Защо не донесохте тези улики в полицията — преди убийството?

Фактът, че Гърни бе очаквал въпроса и се бе подготвил да отговори, по никакъв начин не намаляваше угризенията му.

— Оценявам титлата „детектив“, капитане, но я върнах заедно със значката и оръжието си преди две години. Колкото до това, защо не съм докладвал за проблема в полицията още докато нещата бяха в процес на развитие, на практика нищо не би могло да се направи без съдействието на Марк Мелъри, а той се възпротиви категорично на идеята.

— Да не би да казвате, че не е било възможно да споменете за ситуацията в полицията и без неговото разрешение? — Гласът на Родригес се усилваше, а тялото му все повече се напрягаше.

— Той много ясно даде да се разбере, че не желае да намесва полицията, че смята евентуалното й участие за много по-вредно, отколкото полезно, а също, че ще предприеме необходимите стъпки да го предотврати. Ако бях съобщил за проблема, той щеше да поставя всевъзможни пречки на пътя ви и да откаже всякакъв по-нататъшен контакт с мен.

— Е, по-нататъшният му контакт с вас не му е помогнал особено, нали така?

— За нещастие, капитане, сте напълно прав.

Кроткият отговор на Гърни, в който нямаше и намек за възражение, за миг извади Родригес от равновесие. В настъпилата пауза Шеридън Клайн взе думата:

— А защо се е противопоставил на намесата на полицията?

— Смяташе, че полицията е прекалено тромава и некадърна, за да постигне добър резултат. Вярваше, че няма да успее да го предпази, но пък има голяма вероятност да създаде пълен хаос, с което да направи много неприятна антиреклама на института.

— Това е смешно! — повиши засегнато тон Родригес.

— „Слон в стъкларски магазин“ е изразът, който използва на няколко пъти. Категорично беше решил да не съдейства на полицията — да не я допуска в границите на имота, да не позволява да контактува с гостите му, да не предоставя никаква информация. Всъщност имаше голямо желание да предприеме съответните правни действия при най-малкия знак за намеса на полицията.

— Добре, но искам да знам… — започна Родригес, но отново бе прекъснат от познатия вече сигнал на телефона на Хардуик.

— Хардуик слуша… Добре… Къде?… Страхотно! Добре, много добре. Благодаря. — Той прибра телефона в джоба си и съобщи на Гърни с глас, достатъчно силен, за да чуят всички: — Открили са куршума. В една от вътрешните стени. Всъщност в централното помещение на къщата, директно по права линия от задната врата, която очевидно е била отворена, когато е стреляно.

— Поздравления — обърна се сержант Уиг към Гърни, а после и към Хардуик: — Някаква представа какъв е калибърът?

— Смятат, че е 357, но ще изчакаме балистиците да се произнесат.

Клайн се замисли, след което зададе въпрос, без да го адресира конкретно към някого:

— Възможно ли е Мелъри да е имал и други причини да не желае присъствието на полицията край себе си?

А пък Круз Две, с изкривено от смущение лице, добави собственото си питане:

— Какво, по дяволите, означава „Балон в стъкларски магазин?“