Джон Вердън
Намисли си число (24)

Глава 23
Безследно

— Току-що се отървахме от един патологичен проблем — заяви Родригес и огледа масата да види кой е оценил остроумието му.

Никой друг, освен двамата близнаци Круз явно не считаше за особено духовито да наречеш по този начин един патолог. Клайн прекъсна мълчанието с молба към Хардуик да продължи с описанието на местопрестъплението, което бе прекъснал при пристигането на съдебния лекар.

— Точно това мислех да направя, Шеридън! — заприглася му Родригес. — Хардуик, продължавай оттам, където спря — и се придържай към основните факти!

Предупреждението внушаваше, че по принцип това не е характерно за Хардуик. Гърни отбеляза предсказуемостта на различния тип отношение на капитана — враждебно към Хардуик, подмазваческо към Клайн, надуто като цяло.

Хардуик започна да говори забързано:

— Най-явната следа от убиеца бяха отпечатъците от стъпки, влизащи откъм предната порта на имота, продължаващи през паркинга покрай задната част на плевнята, където спираха при един градински стол…

— В снега? — учуди се Клайн.

— Правилно. Цигарени фасове бяха открити на земята пред стола.

— Седем — обади се червенокосата с лаптопа.

— Седем на брой — съгласи се Хардуик. — Стъпките продължаваха от стола…

— Извинете, детектив, но обичайно ли е за семейство Мелъри да държат градински стол навън на снега? — попита отново Клайн.

— Не, сър. Явно убиецът е донесъл стола със себе си.

— Донесъл го е със себе си?

Хардуик сви рамене.

Клайн поклати глава:

— Извинете ме, че ви прекъснах. Продължавайте, моля.

— Няма за какво да се извиняваш, Шеридън. Питай го за каквото си поискаш. Много от тези неща нямат никакъв смисъл и според мен — намеси се Родригес с поглед, който говореше, че не вижда смисъл и от Хардуик.

— Следите отиваха от стола до мястото на срещата с жертвата…

— Имате предвид мястото, където е убит Мелъри, нали така? — обади се Клайн.

— Да, сър. А оттам продължаваха през една пролука в плета към ливадата, пресичаха ливадата и навлизаха в гората, където накрая приключваха — на около осемстотин метра от къщата.

— Какво имате предвид под „приключваха“?

— Спираха. Не продължаваха нататък. Има една малка площ, където земята е утъпкана, като че лицето е останало там за известно време. Но повече стъпки няма, нито такива, които да се приближават, нито които да се отдалечават от мястото. Както чухте преди малко, обувките, оставили тези отпечатъци, са открити закачени на едно дърво в близост до края на следата; но няма никакъв белег или дори намек какво се е случило с онзи, който ги е носил.

Гърни наблюдаваше лицето на Клайн и видя смесицата от смайване и объркване, която го бе обзела заради неспособността му да види възможен отговор на загадката. Хардуик отвори уста, за да довърши разказа си, обаче червенокосата го прекъсна с тихия си, без определена модулация глас, който можеше да принадлежи с еднакъв успех и на мъж, и на жена:

— Към този момент трябва да кажем, че нарезите на подметките на тези обувки са съвместими с отпечатъците в снега. Дали в действителност те са ги оставили, ще бъде установено тепърва в лабораторията.

— Можете ли да се изкажете толкова категорично по отношение на отпечатъци в сняг? — поинтересува се Клайн.

— О, да — отговори му тя, проявявайки ентусиазъм за пръв път. — Отпечатъците в сняг са най-добрите. Когато снегът се слегне, той може да улови и най-фините детайли и да ги направи видими и с просто око. Никога не извършвайте убийство в снега.

— Ще го запомня — увери я Клайн. — Извинявам се за прекъсването, детектив. Моля, продължете.

— Вероятно сега е подходящ момент да започнем с изброяването на уликите, събрани досега. Ако вие нямате нищо против, капитане, разбира се.

На Гърни отново му направи впечатление фината подигравка, която трябваше да минава за проява на уважение.

— Приветствам всички неоспорими факти — даде разрешението си Родригес.

— Само да отворя файла — помоли червенокосата и натисна няколко клавиша. — В някакъв определен ред ли ги искате?

— Какво мислиш за подреждане според важността им?

Без да реагира на покровителствения тон на капитана, тя започна да чете от екрана:

— Улика номер едно — един градински стол от алуминиеви тръби и бели пластмасови ленти. Първоначалното тестване за несвойствени вещества разкри няколко квадратни милиметра Тайвек, защипани между седалката и една от облегалките за ръце.

— Имате предвид материала, с който се изолират къщи? — прекъсна я Клайн.

— Този материал не пропуска вода и по тази причина се използва при изолирането на шперплатови плоскости в строителството; той обаче се употребява и за доста други неща… например в облеклата за бояджии. Това е единственото чуждо тяло, единственият белег, че столът изобщо е бил използван.

— Няма отпечатъци, косми, пот, слюнка, нищо одраскано — въобще, само това ли е? — заразпитва Родригес, като че подозираше, че хората й не са огледали достатъчно усърдно.

— Няма отпечатъци, косми, пот, слюнка, одрасквания — но не бих казала, че няма нищо — поправи го тя, като пропусна тона му покрай ушите си. — Половината от лентите в седалката и облегалката са били подменени — всичките хоризонтални, по-точно.

— Нали каза, че никога не е бил ползван?

— Няма следи от употреба, но лентите определено са сменени.

— И каква, за бога, би могла да е причината за това?!

Гърни се изкуши да предложи един възможен отговор, но Хардуик го изпревари:

— Тя каза, че всички ленти са бели. Този тип столове обаче обикновено са с ленти в два цвята, които се редуват и застъпват и по този начин се получава шахматната шарка — например синьо и бяло или зелено и бяло, нещо такова. А пък той може би не е искал нищо цветно в стола.

Родригес направи физиономия — все едно обяснението бе стара дъвка, която нито може да сдъвче, нито да преглътне, а не иска и да изплюе.

— Продължавай, сержант Уиг. Трябва да прехвърлим още доста неща.

— Улика номер две — седем фаса от цигари „Марлборо“, по които също няма човешки следи.

Клайн се наведе напред.

— Няма остатъци от слюнка? Нито частични отпечатъци? Дори следа от потомастен секрет?

— Никакви.

— Това не е ли странно?

— Много. Предмет номер три — счупена бутилка от уиски, марка „Четири рози“.

— Не е цяла, така ли?

— Една голяма част, приблизително половин бутилка, не беше натрошена. От това и останалите парчета при възстановката се получава малко по-малко от две-трети от цяла бутилка.

— Пак ли без отпечатъци? — попита Родригес.

— Пак — което не е изненадващо, наистина, предвид липсата на такива по стола и цигарите. Беше открито още едно вещество, освен кръвта на жертвата — минимално количество почистващ препарат в една пукнатина на стъклото.

— Какво означава това?

— Присъствието на такъв препарат и липсата на част от бутилката предполагат, че тя е била счупена на друго място и измита, преди да бъде донесена на местопрестъплението.

— Тоест, обезумялото намушкване е било всъщност предварително обмислено — точно както и изстрелът, така ли?

— Така изглежда. Да продължавам ли?

— Моля — тросна се Родригес, заради което думата прозвуча грубо и рязко.

— Улика номер четири — облеклото на жертвата, включително бельото, халат и мокасини — всичките изцапани със собствената му кръв. Три чужди косъма са открити върху халата, вероятно са на съпругата на жертвата, но това предстои да се провери. Улика номер пет — кръвни проби, взети от земята край тялото. Тестовете продължават и в момента, но засега всички съвпадат с кръвта на жертвата. Улика номер шест — парченца стъкло, събрани от каменната настилка под врата на жертвата. Това съвпада с първоначалната аутопсия и откритието, че четири прободни рани, направени със стъклената бутилка, са преминали напълно през врата и че жертвата вече е била на земята по време на пробождането.

Клайн болезнено присвиваше очи като човек, шофиращ срещу слънцето.

— Останах с впечатлението, че някой е извършил изключително брутално престъпление, в което става въпрос за стрелба, пронизване — повече от дузина дълбоки прободни рани, някои от които нанесени с голяма сила — и въпреки това убиецът е успял да стори това, без да остави никаква следа от себе си. Или поне не такава, която не е възнамерявал да остави.

Един от близнаците Круз проговори за пръв път. Гласът му беше учудващо писклив за мъжкарския му външен вид:

— А какво ще кажете за градинския стол, бутилката, отпечатъците от стъпки, обувките?

Лицето на Клайн трепна нетърпеливо.

— Казах неволна следа, такава, която не е възнамерявал да остави. Всички тези неща явно са оставени с някаква цел.

Младият мъж сви рамене, като че тези думи бяха излишен и неразбираем за него софизъм.

— Улика номер седем е разделена на подкатегории — продължи безполовата сержант Уиг (безполова, но може би не без сексапил, заключи Гърни, който бе забелязал интересните очи и красиво оформените й устни). — Улика номер седем включва съобщенията, получени от жертвата, които вероятно имат отношение към престъплението, включително бележката, открита върху тялото.

— Направил съм копия на всичките — обяви Родригес. — Ще ви ги раздам в подходящ момент.

Клайн пък зададе нов въпрос на Уиг:

— За какво проверявате съобщенията?

— Пръстови отпечатъци, вдлъбнатини по хартията…

— Като следи от написаното, останали върху долната страница на бележник?

— Правилно. Ще направим и тест за разпознаване на мастилото от написаните на ръка бележки и на принтера от писмото, написано на компютър — това е последното, получено преди убийството.

— Освен това експертите ни проучват почерка, речника и синтаксиса му — намеси се Хардуик, — а ще получим и анализ на звуковите вълни от телефонния разговор, записан от жертвата. Уиг вече му хвърли един поглед предварително, така че ще се запознаем с доклада днес.

— Ще проверим и обувките, които бяха открити днес, в момента, в който стигнат в лабораторията. Това е засега — заключи Уиг и натисна някакъв клавиш на компютъра си. — Някакви въпроси?

— Аз имам един — заяви Родригес. — Понеже споменахме, че уликите ще се опишат според значението си, се зачудих защо поставяш на първо място градинския стол.

— Просто предчувствие, сър. Няма да имаме представа как точно ще паснат парчетата от пъзела, преди това да се случи в действителност. А в този момент е невъзможно да се каже кое парче…

— Само че все пак сложи на първо място градинския стол — прекъсна я Родригес. — Защо?

— Стори ми се, че илюстрира добре най-удивителната характеристика на този случай.

— Какво значи това?

— Планирането — меко му обясни Уиг.

Гърни си помисли, че тя владее изкуството да отговаря на разпита на капитана, все едно отговаря на серия обективни въпроси, които са написани на хартия и не предават презрителното изражение на лицето и обидната интонация. У нея сякаш напълно липсваше емоционалната обвързаност, сякаш бе имунизирана срещу дребните провокации. Интересно беше за наблюдение и приковаваше вниманието на хората. Гърни забеляза, че всички на масата, с изключение на Родригес, несъзнателно са се привели напред.

— Не просто планирането — продължи тя, — но и колко е странно то. Това да донесеш градински стол на сцена на убийство. Да изпушиш седем цигари, без да ги докоснеш с пръстите или устните си. Да счупиш бутилка, да я измиеш и да я вземеш със себе си, за да намушкаш с нея мъртвото тяло. Да не споменаваме за невъзможните следи от стъпки и как извършителят е изчезнал от гората. Все едно е някакъв гениален наемен убиец. И не просто градински стол, а такъв с подменени половината ленти от седалката и облегалката. Защо? Защото е искал целият да е бял? Защото би се забелязвал по-малко на фона на снега? Или би се забелязвал по-малко на фона на белия бояджийски костюм от Тайвек, който може би е бил облякъл? Обаче ако да е невидим е било толкова важно, защо ще седи на въпросния стол, при това — пушейки? Не знам причината, но не бих се учудила, ако столът се окаже ключът за разгадаване на цялата мистерия.

Родригес поклати глава.

— Ключът за разкриване на престъплението ще бъдат дисциплината на полицията, следването на правилата за действие и комуникацията.

— Залагам на градинския стол — прошепна Хардуик и намигна на Уиг.

Коментарът моментално предизвика реакция на лицето на капитана, но преди той да успее да каже нещо, вратата на залата се отвори и вътре влезе мъж, понесъл блестящ компютърен диск.

— Какво става? — сопна му се Родригес.

— Наредихте ми веднага да ви донеса резултатите от проверката за пръстови отпечатъци, ако се намерят такива, сър.

— И?

— Ами открихме — обясни човекът и вдигна диска. — Най-добре е да ги погледнете. Може би сержант Уиг ще… — и неуверено поднесе диска към лаптопа й.

Тя го постави на място и натисна няколко клавиша.

— Интересно — каза само.

— Прековски, би ли ми казал, ако обичаш, какво има?

— Креповски, сър.

— Моля?

— Казвам се Креповски.

— Добре, хубаво. А сега би ли ни обяснил дали открихте някакви отпечатъци?

Мъжът се прокашля:

— Ами — и да, и не — отвърна.

Родригес въздъхна:

— Имаш предвид, че са прекалено размазани, за да послужат за нещо ли?

— Много повече от просто размазани! — възкликна Креповски. — Всъщност това въобще не са отпечатъци.

— Ами какво са тогава?

— Предполагам, че могат да се нарекат петна. Изглежда, тоя тип е използвал пръстите си за писане — използвал е потомастния секрет на пръстите си вместо невидимо мастило.

— За да пише? Да пише какво?

— Съобщения, състоящи се от една дума. По една на гърба на всяко от стихотворенията, изпратени на жертвата. След като използвахме химикали и думите се появиха, ги заснехме и прехвърлихме изображенията на диск. Много ясно се вижда на екрана.

Със съвсем слаб намек, че се забавлява (бегла усмивка играеше по устните й), сержант Уиг бавно извърна лаптопа си, докато екранът застана точно срещу Родригес. На снимката се виждаха три листа хартия. Стихотворенията бяха захлупени върху масата, едно до друго според реда им на пристигане. На гърба на всеки от трите листа имаше по една-единствена дума, написана със зацапани ъгловати букви: „ТЪПИ ЗЛИ ЧЕНГЕТА“.