Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дейв Гърни (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Think of a Number, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 82гласа)

Информация

Сканиране
Bridget(2013)
Разпознаване и корекция
Еми(2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI(2013)

Издание:

Джон Вердън. Намисли си число

Английска. Първо издание

ИК „СофтПрес“, София

Редактор: Слави Димов

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-954-685-950-1

История

  1. —Добавяне

Глава 14
Пратката

Маделайн беше донесла торбичката си с принадлежности за плетене на дивана и бе погълната от един от трите проекта — всеки в различна степен на изработка — с които се занимаваше. Гърни бе седнал в креслото до нея и разгръщаше шестстотинте страници на ръководството за софтуера си за обработка на снимки, но му бе трудно да се концентрира. Цепениците в камината бяха догорели; от въглените се издигаха малки искрици, които потрепваха във въздуха и после изчезваха.

Когато звънна телефонът, Гърни побърза към кабинета си да вдигне.

Гласът на Мелъри беше нисък и нервен:

— Дейв?

— Тук съм.

— Той е на другата линия. Пуснал съм на запис. Сега ще включа и теб. Готов ли си?

— Давай.

Миг по-късно Гърни чу странен глас, хванат в средата на изречението:

— … далеч за определен период време. Но искам да знаеш кой съм. — Тонът беше висок и напрегнат, ритъмът на говорене — тромав и изкуствен. Имаше и някакъв акцент, чуждестранен, но неопределен, като че думите биваха произнасяни неправилно, с цел да се прикрие самоличността на говорещия. — По-рано тази вечер оставих нещо за теб. Получи ли го?

— Да получа какво? — гласът на Мелъри, сякаш щеше да се пречупи всеки момент.

— Още не си? Ще го получиш. Знаеш ли кой съм?

— Кой си?

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Разбира се! Откъде те познавам?

— Числото шестстотин петдесет и осем не ти ли разкри кой съм?

— То не означава нищо за мен.

— Наистина ли? Та това бе твоят избор — от всички числа, които можеше да избереш.

— Кой си ти, по дяволите?!

— Има още едно число.

— Моля?!

— Казах, че има още едно число. — Гласът се забавляваше садистично.

— Не разбирам!

— Помисли си за някое друго число, различно от шестстотин петдесет и осем.

— Добре, добре. Намислих си.

— Много добре! Напредваме. Сега прошепни числото.

— Съжалявам… какво?

— Прошепни числото.

— Да го прошепна?

— Да.

Деветнайсет. — Шепотът на Мелъри бе висок и дразнещо рязък.

Думата бе посрещната с продължителен и невесел смях.

— Добре, много добре.

— Кой си ти?

— Все още ли не знаеш? Толкова много болка, а ти нямаш представа. Предвиждах, че това може да се случи. Оставих ти нещо по-рано днес. Кратка бележка. Сигурен ли си, че още не си я получил?

— Не знам за какво говориш!

— Но знаеше, че числото е деветнайсет.

— Ти каза да си намисля число!

— Само че това бе правилното число, нали?

— Не разбирам.

— Кога за последно си проверявал пощенската си кутия?

— Пощенската кутия? Не зная. Като че ли… днес следобед?

— Най-добре да погледнеш пак в нея. И запомни — ще се срещна с теб през ноември или най-късно през декември. — Думите бяха последвани от тих звук, показващ, че връзката е прекъснала.

— Ало? — извика Мелъри — Там ли си? Там ли си? — Когато проговори отново, звучеше изтощено: — Дейв?

— Тук съм — увери го Гърни. — Затвори, провери си пощенската кутия, обади ми се пак.

Гърни едва бе затворил телефона, когато той звънна отново. Той вдигна:

— Да?

— Тате?

— Моля?!

— Ти ли си?

— Кайл?

— Да. Добре ли си?

— Чудесно. Просто съм се захванал с нещо.

— Всичко наред ли е?

— Да, да. Извинявай за грубостта, но очаквам обаждане през следващите една-две минути. Хайде да ти звънна по-късно, става ли?

— Няма проблем. Просто исках да ти разкажа за някои нови неща, които се случиха, неща, които правя. Не сме разговаряли отдавна.

— Ще ти се обадя, когато се освободя.

— Разбира се. Добре.

— Извинявай. Благодаря ти. Ще се чуем след малко.

Гърни затвори очи и няколко пъти си пое дълбоко въздух. Божичко, как се натрупваха нещата. Разбира се, вината, че са се насъбрали толкова, си беше лично негова. Взаимоотношенията му с Кайл бяха едно от нещата в живота му, които никога не бяха наред, изградени върху непрекъснато отбягване и същевременно опити за рационално обяснение на това.

Кайл бе плодът на първия му, съвсем краткотраен брак с Керън — споменът за този брак, двайсет и две години след развода, все още го караше да се чувства неловко. Всички, които ги познаваха, от самото начало бяха наясно колко са неподходящи един за друг; въпреки всичко, водени от непокорна решителност (или емоционални липси и недъзи, както често си бе мислил в малките часове на безсънните нощи), те бяха встъпили в този злочест съюз.

Кайл приличаше на майка си и притежаваше нейните инстинкти за манипулиране, както и стремежа й към материалното. Разбира се, носеше името, което тя бе настояла да му даде. Кайл. Гърни така и не го възприе, не се чувстваше удобно с това име. Независимо от интелигентността на младия мъж и преждевременния му успех във финансовите среди, Кайл все още му звучеше като името на обсебено от собствената си личност хубаво момче от сапунен сериал. Освен това самото съществуване на Кайл бе постоянно напомняне за онзи брак. Напомняне, че все още има някаква значима част от същността му, която не разбираше — част, която го бе накарала да поиска да се ожени за Керън.

Той затвори очи, потиснат от невъзможността да разбере собствените си подбуди и от отрицателната реакция към собствения му син.

Телефонът иззвъня. Той отговори, като се страхуваше, че отново е Кайл, но този път бе Мелъри.

— Дейви?

— Да.

— В пощенската кутия имаше един плик. На него са напечатани моето име и адрес, но няма пощенски разноски, дата или марка. Трябва да е донесен на ръка. Да го отворя ли?

— Усещаш ли в него да има нещо различно от хартия?

— Като например какво?

— Каквото и да било, което не е писмо.

— Не. Напълно плосък плик, все едно вътре няма нищо. Няма никакви несвойствени предмети, ако това имаш предвид. Да го отворя ли?

— Действай, но спри, ако видиш каквото и да е, различно от хартия.

— Добре. Отворих го. Само един лист. Напечатан. Съвсем обикновен, няма титул на бланка. — Последваха няколко секунди тишина. — Какво?! Какво, по дяволите…

— Какво има?

— Това е невъзможно! Просто няма начин…

— Прочети ми го.

Мелъри зачете с невярващ глас:

— „Оставям ти тази бележка, да не би случайно да пропуснеш обаждането ми. Ако все още не знаеш кой съм, просто си помисли за числото деветнайсет. Напомня ли ти на някого? И помни — ще се срещна с теб през ноември или най-късно през декември.“

— Това ли е?

— Това е. Точно така казва — „просто си помисли за числото деветнайсет“. Как, по дяволите, е направил това? Невъзможно е!

— Но така пише?

— Да! Само че… искам да кажа, че… Не знам какво искам да кажа! Имам предвид… това просто не е възможно! Господи, Дейви, какво става?!

— Не зная. Не още. Но ще разберем.

Нещо си бе дошло на мястото — не разрешението, все още бе твърде далеч от това, но нещо в него се бе раздвижило. Вече бе отдаден напълно на предизвикателството, на сто процента.

Маделайн бе застанала на вратата на кабинета и го видя. Видя острата светлина в очите му — огъня на този несравним ум — и както винаги това я изпълни със страхопочитание. И самота.

Интелектуалното предизвикателство, което представляваше загадката с новото число, както и приливът на адреналин, предизвикан от нея, държаха Гърни буден дълго след като мина полунощ, макар да си бе легнал в десет. Неспокойно се обръщаше от една страна на друга, докато съзнанието му се блъскаше в проблема — както когато човек не може да открие ключа си насън и обикаля къщата, пробвайки отново и отново заключените врати и прозорци.

А после отново усети вкуса на индийското орехче от супата с тиква, с която бяха вечеряли, което само засили усещането за неприятен сън. „Ако все още не знаеш кой съм, просто си помисли за числото деветнайсет.“ И точно това бе числото, което Мелъри бе избрал. За което бе помислил, преди да отвори писмото. Невъзможно! Но се бе случило. Проблемът с индийското орехче се влошаваше. Три пъти стана да пие вода, но вкусът му отказваше да изчезне. А след това и маслото се превърна в проблем. Масло и индийско орехче. Маделайн слагаше по много и от двете в супата си от тиква. Даже веднъж бе споменал за това пред терапевта им. Бившият им терапевт. Всъщност терапевт, когото бяха посетили само два пъти, когато се караха на тема дали той да се пенсионира и си бяха помислили (погрешно, както се оказа), че ако включат и трета страна, това може да внесе яснота и да помогне за дебатите. Сега се опита да си припомни как изобщо бе повдигнат въпросът за супата, какъв бе контекстът, защо бе сметнал за подходящо да говори за нещо толкова незначително.

Случило се бе по време на часа, когато Маделайн заговори за него, сякаш той не беше в стаята. Започна с разказ за това как спи. Обясни на терапевта, че след като веднъж заспи, рядко се събужда преди сутринта. А, да — точно така. Тогава той се бе намесил с думите, че единственото изключение е през нощите, когато е правила супа от тиква и той не успява да отмие от небцето си вкуса на масло и индийско орехче. Обаче тя бе продължила да говори, като пренебрегна краткото му и глупаво включване. Обръщаше се само към терапевта, сякаш двамата бяха възрастни, които обсъждат дете.

Беше казала, че не я учудва това, че след като веднъж заспи, Дейв рядко се буди до сутринта. Толкова добър мъж, толкова свестен — и въпреки това, толкова изпълнен с вина заради самия факт, че е човек. Така измъчван от грешките и недостатъците си. С несравним списък от професионални успехи, помрачени — в ума му — от шепа провали. Винаги размишлява. Неумолимо и неуморно разрешава проблемите — един подир друг — като Сизиф, който търкаля камъка нагоре по хълма, отново и отново, и отново. Смята живота за загадка, която трябва да бъде разгадана. Но не всичко в живота е загадка, бе казала тя най-накрая на него, вместо на терапевта. Има неща, които трябва да бъдат възприемани по други начини. Мистерии — не загадки. Неща, които да бъдат обичани — не дешифрирани.

Това да си припомни тогавашните й коментари, докато лежеше в леглото, оказа странен ефект върху него. Напълно потъна в спомена, едновременно обезпокоен и изтощен от него. Най-накрая той изчезна, заедно с вкуса на масло и индийско орехче, и Гърни се гмурна в неспокоен сън.

Бе почти утро, когато бе разбуден от Маделайн. Тя стана от леглото и тихо си издуха носа. За секунда той се замисли дали не е плакала, но мисълта бе неясна и лесно бе изместена от по-правдоподобното обяснение, че жена му отново страда от някоя от есенните си алергии. В полудрямката си той смътно осъзнаваше действията й. Тя отиде до шкафа и се наметна с хавлиения си халат. Малко по-късно чу — или си представи, че е чул, не бе напълно сигурен кое от двете — стъпките й по стълбите към сутерена. По някое време след това я видя да излиза безшумно през вратата на спалнята. В първите бледи лъчи на утринната светлина, която нахлуваше в коридора от спалнята, тя приличаше на привидение. Носеше нещо — някаква кутия.

Очите му все още бяха натежали от изтощението, така че той дремна още един час.