Джон Вердън
Намисли си число (6)

Глава 5
Неприятни възможности

Маделайн им донесе два чая с лед и се върна в къщата. Въздухът бе изпълнен с мирис на топла трева. Температурата беше почти 21 градуса. Ято пурпурни чинки се издигна от хранилките. Слънцето, цветовете и ароматите бяха наситени и силно въздействащи, но красотата им бе невидима за Мелъри. Той бе напълно обсебен от тревожните си мисли.

Докато отпиваха от чая си, Гърни се опита да прецени мотивите и откровеността на госта си. Добре знаеше, че да поставиш етикет и да класифицираш някого толкова рано в играта би могло да доведе до грешки, но често изкушението бе неустоимо.

Затова основно условие бе да си даваш сметка, че грешки стават, и да имаш готовност да преразгледаш и промениш класификацията при получаването на нова информация. Инстинктивно чувстваше, че Мелъри е класически мошеник, който играе роли на много нива, но и който вярва до някаква степен на собствените си преструвки. Акцентът му, който съществуваше дори и по времето, докато бяха в колежа, беше акцент отникъде, от някакво въображаемо място, въплъщаващо култура и изтънченост. Със сигурност вече не беше превземка — бе станал неразривна част от него — но корените му лежаха в страната на измислиците. Скъпата прическа, кожата, издаваща постоянна козметична грижа, безупречните зъби, тялото, очевидно подлагано на редовни упражнения, ноктите с маникюр — всичко това създаваше представата за известен телевизионен проповедник. Поведението му имаше за цел да внуши, че се намира в мир със света, а животът му е лек и охолен, че е човек, притежаващ всичко, което е недостъпно за обикновените хора. Гърни осъзна, че тези черти бяха започнали да се зараждат още тогава, преди двайсет и шест години. Марк Мелъри просто беше станал в по-голяма степен такъв, какъвто бе поначало.

— Хрумвало ли ти е да отидеш в полицията? — попита той.

— Не мислех, че има смисъл. Не смятах, че ще направят нещо. И какво биха могли да направят? Липсва конкретна заплаха, няма нищо, което да бъде обяснено, няма истинско престъпление. Нищо определено, с което да отида при тях. Две неприятни стихчета? Може да са написани от ненормален ученик или от някой с извратено чувство за хумор. И при условие, че от полицията реално не могат нищо да направят — или още по-лошо, ще го възприемат като шега — защо изобщо да си губя времето да ходя при тях?

Гърни кимна, без да е убеден в действителност.

— Освен това — продължи Мелъри, — ако от местната полиция се заемат с това и започнат истинско разследване по всички правила… Ще задават въпроси, ще идват в института и ще безпокоят настоящите и бивши гости. Някои от нашите гости са много чувствителни хора. Въобще да ровят наоколо като обърнат всичко с главата надолу и да надничат в неща, които не са тяхна работа… Може дори да намесят пресата… Господи! Мога да си представя заглавията: „Автор на духовна литература получава смъртни заплахи“ — само като си помисля какъв шум ще се вдигне… — Гласът на Мелъри заглъхна и той поклати глава, сякаш не бе в състояние да опише вредата, която намесата на полицията би нанесла.

На това Гърни отреагира с объркан поглед.

— Какво има? — зачуди се Мелъри.

— Двете причини, поради които не искаш да се свържеш с полицията, си противоречат.

— По какъв начин?

— Не си се свързал с полицията, защото си се страхувал, че няма да направят нищо. И не си се обърнал към тях, защото си се притеснявал, че ще направят твърде много.

— А, да… Само че и двете твърдения са верни. Общото и в двата случая е страхът ми, че въпросът няма да бъде разрешен по уместен начин. Подходът на полицията би могъл да е апатичен или пък като на слон в стъкларски магазин; дали ще е неуместна незаинтересованост, или неуместна агресивност… нали разбираш какво имам предвид?

Гърни си мислеше, че когато някой предлага две причини за своето решение, има голяма вероятност да прикрива трета — истинската.

Мелъри, който сякаш изведнъж беше минал на една вълна с него, в този момент неочаквано обяви:

— Трябва да съм по-честен с теб, по-откровен по отношение на притесненията си. Не мога да очаквам да ми помогнеш, ако не ти покажа цялата картина. За своите четирийсет и седем години съм водил два коренно различаващи се живота. През първите две-трети от съществуването си вървях по лош път — и при това се движех много бързо. Започна в колежа. След колежа нещата се влошиха. Пиенето беше повече, хаосът беше повече. Започнах да продавам наркотици на отбрана клиентела и се сприятелих с купувачите си. Един от тях беше толкова впечатлен от способността ми да въртя оборот с боклуци, че ми предложи работа на „Уолстрийт“ — продавах по телефона фалшиви акции на хора, които бяха достатъчно алчни и глупави, за да приемат, че им давам реална възможност да удвоят инвестициите си за три месеца. Бях много добър в това и направих много пари — а парите се оказаха ракетното гориво, което ме изстреля право в лапите на лудостта. Правех всичко, което ми се искаше да направя, като повечето не си го спомням, защото почти през цялото време бях мъртвопиян. В продължение на десет години работих за редица гениални, но крадливи боклуци. А след това почина съпругата ми. Ти няма откъде да знаеш, но се ожених една година след като завършихме.

Мелъри се протегна за чашата си. Отпи замислено, сякаш вкусът бе идея, която точно се оформяше в ума му. Когато чашата бе наполовина празна, той я постави на страничната облегалка на стола, вгледа се в нея за миг, след което се върна към историята си:

— Смъртта й бе събитие с огромно значение. Тя оказа по-голям ефект върху мен от всички останали събития от петнайсетте ни години брак, събрани заедно. Ужасно е, но ще призная, че едва чрез смъртта си жена ми успя да ми окаже някакво влияние.

Гърни остана с впечатлението, че явната ирония, поднесена като че ли току-що хрумнала му, всъщност е била използвана поне стотина пъти преди това.

— Как почина тя?

— Цялата история е разказана в първата ми книга, но ще ти предложа кратката — и грозна — версия. Бяхме на почивка на Олимпийския полуостров във Вашингтон. Една вечер, беше по залез-слънце, седяхме на пуст плаж. Ерин реши да поплува. Обикновено влизаше на около 30 метра навътре в морето, след което плуваше напред-назад покрай брега, все едно прави дължини в басейн. Беше направо маниачка по отношение на упражненията. — Той замълча, а клепачите му се спуснаха.

— Това ли направи и тази вечер?

— Моля?

— Каза, че така е правила обикновено.

— О, разбирам. Да, мисля, че направи същото и онази вечер. Истината е, че не съм сигурен, защото бях пиян. Ерин влезе във водата, а аз останах на плажа с термос, пълен с мартини. — В ъгълчето на лявото му око се появи нервен тик. — Ерин се удави. Хората, които открили тялото й да се носи във водата на 15 метра от брега, открили и мен — изпаднал в пиянско вцепенение на плажа. — Той отново направи пауза, а когато продължи след нея, гласът му бе натежал от болезнено напрежение. — Представям си, че е получила някакво схващане или… и аз не знам какво… но си въобразявам понякога, че… може би ме е викала… — Той замлъкна, затвори очите си и започна да масажира мястото, където беше тикът. Когато ги отвори отново, се огледа наоколо, като че за пръв път забелязваше какво го заобикаля.

— Чудесно местенце си имаш — отбеляза с тъжна усмивка.

— Спомена, че смъртта й е имала изключително силен ефект върху теб.

— О, да — ефектът наистина бе огромен.

— Веднага след това или по-късно?

— Веднага. Може и да е клише, но ми се случи онова, което наричат „миг на просветление“. Беше по-болезнен и по-разголващ от всичко, което съм изпитвал преди или след това. За пръв път през живота си ясно видях пътеката, по която бях поел, и колко ужасяващо разрушителна бе тя. Не искам да се сравнявам с Павел, който бил свален от коня си на път към Дамаск, но истината е, че от онзи миг нататък не исках да направя дори и една крачка надолу по тази пътека. — В думите му проехтя категорично убеждение.

„Би могъл да води курс за подобряване на продажбите под надслов «Категорично убеждение»“, размишляваше Гърни.

— Записах се за детоксикация, понеже така ми се стори правилно. След нея отидох на терапия. Исках да съм сигурен, че съм открил истината и не съм си изгубил ума. Терапевтът ме окуражи. Накрая се върнах в училище и взех две дипломи — една по психология и една за съветник. Един от състудентите ми беше пастор в малка унитарианска църква. Той ми предложи да отида с него и да разкажа за своето „покръстване“ — така го нарече той, изразът не е мой. Въпросната беседа се оказа голям успех и прерасна в серия от лекции, които изнесох в дузина други унитариански църкви, а пък лекциите се превърнаха в първата ми книга. Книгата стана основа на филм в три части за обществените телевизии. Те пък на свой ред започнаха да се разпространяват на касети. Доста такива неща ми се случиха — цял поток от съвпадения, който ме носеше от едно добро нещо към друго. Бях поканен да изнеса серия от частни семинари пред няколко необикновени хора — които бяха също така и необичайно богати. Това пък доведе до основаването на Института за духовно обновление на Мелъри. Хората, които идват в него, харесват онова, което правя. Знам колко егоцентрично звучи това, но е вярно. Има хора, които идват всяка година, за да чуят на практика едни и същи лекции и да правят едни и същи духовни упражнения. Колебая се дали да се изразя по този начин, защото звучи твърде претенциозно, но в резултат от смъртта на Ерин аз получих възможността да се възродя за един невероятен нов живот.

Очите му се движеха безспирно, с което оставяха впечатление, че са съсредоточени върху някакъв личен пейзаж. Маделайн излезе да вземе празните чаши и ги попита дали искат още чай, но и двамата отказаха. Мелъри отново спомена какво прекрасно място имат.

— Каза, че искаш да си по-откровен с мен за онова, което те безпокои — напомни му Гърни.

— Да. Свързано е с пиянските ми години. Бях от онези пияници, които имат дупки — истински черни дупки, през които губех паметта си — понякога за час или два, а понякога и за повече. През последните години ги получавах всеки път, когато пиех. Става дума за много неща, които съм правил, но за които нямам никакъв спомен. Когато се напиех, не подбирах особено с кого съм или какво правя. Честно казано, алкохолните препратки в тези гадни малки бележки, които ти показах, са причината да съм толкова разстроен. Емоциите ми през последните няколко дни се мятат от разтревожен към ужасен и обратно.

Независимо от скептицизма си, Гърни бе поразен от непресторената нотка, която звучеше в тона на Мелъри.

— Разкажи ми още — подкани го той.

В последвалия половин час стана ясно, че не е останало кой знае колко, което Мелъри да има желание или да е в състояние да сподели. Въпреки това той продължи отново и отново да се връща към един натрапчив въпрос, който не му даваше мира:

— Но как, за бога, би могъл да знае какво число ще си намисля? Прехвърлях в ума си хора, които съм познавал, места, на които съм бил, адреси, пощенски кодове, телефонни номера, дати, рождени дни, автомобилни номера, дори цени на разни стоки — всичко, на което има числа — но няма нищо, което да асоциирам с шестстотин петдесет и осем! Това просто ме побърква!

— Ще е по-полезно, ако се съсредоточиш върху по-прости въпроси. Например…

Само че Мелъри не го слушаше.

— Изобщо нямам усещането, че шестстотин петдесет и осем значи нещо. Каквото и да било. Обаче би трябвало да означава нещо! И каквото и да е това значение, някой друг също го знае. Някой знае, че шестстотин петдесет и осем е число, което е толкова важно за мен, че ще е първото, за което ще се сетя. Просто не мога да го възприема. Това е кошмар!

Гърни мълчаливо седеше и чакаше пристъпът на паника на Мелъри да отмине.

— Тези препратки към пиенето означават, че става въпрос за някой, който ме е познавал в мрачното ми минало. Ако питае някаква злоба към мен — а точно така звучи — то тя е много стара. Може би е човек, който ме е изгубил от поглед, който не е имал представа къде съм, а после е видял някоя от книгите ми, видял е снимката и е прочел нещо за мен и е решил… решил е да направи какво? Не мога да разбера дори за какво става въпрос в тези бележки!

Гърни все още не казваше нищо.

— Знаеш ли какво е да не можеш да си спомниш въобще сто, а може би дори двеста нощи от живота си? — Мелъри поклати глава в явно удивление пред собственото си безразсъдство. — Единственото нещо, което знам за тези нощи, е, че съм бил достатъчно пиян — и достатъчно луд — да направя всичко. Това прави алкохолът — когато пиеш толкова, колкото пиех аз, той ти отнема страха от последствията. Възприятията ти се изопачават, забраните падат, паметта се изключва и започваш да действаш според моментния си подтик — инстинкт без задръжки. — Той замлъкна.

— Какво предполагаш, че може да си сторил по време на някоя от тези черни дупки, когато си губил паметта си?

Мелъри го зяпаше.

— Всичко! Господи, нали точно това е проблемът — абсолютно всичко!

Гърни си помисли, че той изглежда като човек, току-що открил, че тропическият рай на мечтите му, в който е инвестирал всичките си средства, гъмжи от скорпиони.

— Какво искаш да направя за теб?

— Всъщност не знам. Надявах се на някакво разрешение в стил Шерлок Холмс и край — мистерията е разбулена, авторът на писмата — разкрит и обезвреден.

— За теб е много по-лесно да предположиш каква е причината за всичко това, отколкото за мен.

Мелъри за пореден път поклати глава. След това очите му се разшириха от крехка надежда:

— Възможно ли е наистина да е шега?

— Ако е така, то тя е твърде жестока — отсъди Гърни. — Какво друго ти хрумва?

— Изнудване? Подателят знае нещо ужасно, нещо, което не мога да си спомня? И тези 289,87 долара са само първата вноска?

Гърни кимна, без това реално да изразява съгласие.

— Други възможности?

— Отмъщение? За нещо ужасно, което съм извършил — обаче не искат пари, а искат… — Думите му трогателно заглъхнаха.

— И няма нищо конкретно, за чието извършване да си спомняш, което би оправдало подобен отклик?

— Не. Казах ти. Нищо, което да помня.

— Добре, вярвам ти. Но предвид обстоятелствата, струва си да обмислиш няколко елементарни въпроса. Просто ги запиши така, както ти ги задавам, отнеси си ги вкъщи, помисли над тях през следващите двайсет и четири часа и виж какво ще се сетиш.

Мелъри отвори елегантното си куфарче и извади от него малък бележник с кожена подвързия и писалка „Монблан“.

— Искам да направиш няколко отделни списъка — толкова пълни, колкото успееш. Съгласен ли си? Първи списък: възможни врагове от служебната или професионалната ти сфера — хора, с които си имал някакви сериозни сблъсъци по повод пари, договори, обещания, постове, репутация. Втори списък: неразрешени лични конфликти — бивши приятели, бивши любовници, партньори в каквото и да било, взаимоотношенията с които са завършили зле. Трети списък: пряко застрашаващи те лица — хора, които са ти отправяли някакви обвинения или са те заплашвали. Четвърти списък: неуравновесени лица — хора, с които си се занимавал и които са били неустойчиви психически или въобще разстроени по някакъв начин. Пети списък: всички от миналото ти, с които си се сблъсквал напоследък, независимо от това колко невинна или случайна е изглеждала срещата ви. Шести списък: всички връзки, които имаш с хора, живеещи в или около Уичърли — тъй като това е мястото, където се намира пощенската кутия на Х. Арибда и откъдето са пощенските марки на пликовете.

Докато диктуваше въпросите си, наблюдаваше Мелъри. Той само клатеше глава, като че искаше да подчертае, че му е абсолютно невъзможно да си спомни каквито и да било имена, отговарящи на горните условия.

— Знам колко е трудно — увери го Гърни с бащинска загриженост, — но е наложително да се свърши. Междувременно остави писмата при мен. Ще ги огледам по-внимателно. Но не забравяй — не съм частен детектив и вероятно ще се окаже, че не мога да ти помогна кой знае колко.

Мелъри мрачно се взираше в ръцете си.

— Като изключим изготвянето на тези списъци, има ли нещо друго, което аз самият да сторя?

— Добър въпрос. Ти сещаш ли се за нещо?

— Ами… може би с известно насочване от твоя страна ще успея да издиря този господин Арибда от Уичърли, Кънектикът, или да получа някаква информация за него.

— Ако под „издиря“ имаш предвид да се добереш до домашния му адрес чрез този на пощенската кутия, да знаеш, че от пощата няма да ти го дадат. От полицията могат да го изискат, само че ти не желаеш да ги замесваш. Би могъл да провериш в интернет, обаче доникъде няма да стигнеш така, защото името най-вероятно е измислено. Той сам казва в бележката, че не под това име го познаваш. — Гърни замълча. — Само че тази работа с чека е странна, не си ли съгласен?

— За стойността ли говориш?

— Говоря за това, че не е осребрен. С каква цел подчертава значението му — точната сума, на чие име да бъде, къде да се изпрати — а после не взема парите?

— Ами, ако Арибда е фалшиво име и съответно той няма лична карта на това име…

— Тогава защо предлага варианта да се изпрати чек? Защо не настоява парите да са в брой?

Очите на Мелъри обхождаха земята, като че възможностите бяха противопехотни мини, прикрити в нея.

— А може единственото, което иска, да е документ с подписа ми върху него.

— И това ми хрумна — заяви Гърни, — само че при това предположение има два проблема. Първо, ако се сещаш, той няма нищо против да вземе парите в брой. Второ, ако истинската му цел е била да получи подписан чек, защо не е поискал по-малка сума — например двайсет долара или пък петдесет? Това не би ли намалило вероятността за отказ?

— Може би Арибда не е толкова умен.

— Подозирам, че проблемът съвсем не е такъв.

Мелъри изглеждаше така, сякаш във всяка клетка от тялото му изтощението и тревогата се борят за надмощие, очевидно, без да могат да излъчат победител.

— Смяташ ли, че ме заплашва реална опасност?

Гърни сви рамене.

— Повечето откачени писма са просто това — писма от ненормални. Самото неприятно съобщение е оръжието на престъплението, така да се каже. Но все пак…

— Тези са различни?

— Възможно е.

Очите на Мелъри се разшириха.

— Разбирам. Нали ще ги прегледаш пак?

— Да. А пък ти ще се захванеш със списъците, нали?

— Надали ще помогне нещо, но, да — ще опитам.