Джон Вердън
Намисли си число (45)

Глава 44
Последни доводи

Дежа вю.

Процедурата по вписване на посещението бе същата, както и предния път. Приемната в сградата — иронично проектирана така, че да отблъсква — бе антисептична като морга, но не и толкова спокойна. Пазачът в будката бе нов, но осветлението му придаваше същата бледност като на предния — все едно се подлагаше на химиотерапия. И отново водач на Гърни до клаустрофобичната конферентна зала бе гелосаният и захаросано-сладникав следовател Блат. Той влезе преди Гърни в стаята, която също изглеждаше точно както преди — или може би съвсем леко по-овехтяла. На безцветния мокет имаше петна, които не бе забелязал преди. Часовникът, който не бе разположен съвсем вертикално и бе прекалено малък за стената, показваше дванайсет. Както обикновено Гърни бе дошъл точно навреме. В неговия случай това бе по-скоро невротичен навик, отколкото добродетел. И двете — подраняването и закъсняването — го караха да се чувства неприятно.

Блат седна на масата. Уиг и Хардуик вече бяха заели същите места, на които седяха и предния път. Една жена с изнервено изражение бе застанала до термоса с кафе в ъгъла. Изглеждаше неприятно изненадана, че е влязъл само Гърни. Явно очакваше някого. Тя дотолкова приличаше на киноактрисата Сигърни Уивър, че Гърни се зачуди дали не полага нарочни усилия. Трите стола по средата на продълговатата маса отново бяха наклонени и подпрени на нея, както преди. Когато Гърни се насочи към кафето, Хардуик се захили като акула.

— Детектив първи клас Гърни, имам един въпрос към вас.

— Здрасти, Джак.

— По-точно казано, имам един отговор за вас. Да видим дали можете да познаете какъв е въпросът. Отговорът е „лишен от сан свещеник от Бостън“. За да спечелите голямата награда, трябва само да познаете въпроса!

Вместо да отговори, Гърни си взе чаша. Забеляза, че не е особено чиста, върна я на място, пробва втора, а после и трета. Накрая отново вдигна първата. Сигърни потропваше с крак и минута по минута поглеждаше ролекса си, парадирайки нетърпение.

— Здрасти — поздрави той, докато примирено пълнеше измърляната чаша с кафе. Надяваше се, че е достатъчно вряло, за да я дезинфектира. — Аз съм Дейв Гърни.

— Доктор Холдънфийлд — отвърна тя, като че слагаше печеливша комбинация от карти за покер на масата. — Шеридън идва ли насам?

В тона й имаше нещо неизказано, което привлече вниманието му. Освен това „Холдънфийлд“ звучеше познато.

— Няма откъде да знам. — Чудеше се каква ли връзка би могло да има между окръжния прокурор и докторката. — Надявам се да нямате нищо против въпроса ми, но какъв точно доктор сте?

— Съдебен психолог — разсеяно отвърна тя, като не гледаше към него, а към вратата.

— Както вече казах, детективе — намеси се Хардуик, твърде високо за малката стая, — ако отговорът е „лишен от сан свещеник от Бостън“, какъв е въпросът?

Гърни затвори очи.

— За бога, Джак, защо просто не ми кажеш?!

Хардуик сбърчи лице с отвращение.

— В такъв случай ще се наложи да обяснявам два пъти — заради теб и заради изпълнителния комитет — той наклони глава към кипнатите столове, — така че ще трябва да изчакаш.

Докторката отново погледна часовника си. Сержант Уиг наблюдаваше случващото се на екрана на лаптопа й и бързо пишеше по клавиатурата. Блат изглеждаше отегчен. Вратата се отвори и с делова походка в помещението влезе Клайн, силно угрижен, последван от Родригес, който носеше тлъста папка и изглеждаше по-злобен от всякога. Процесията се завършваше от Щимел, който приличаше на песимистично настроена жаба. Когато заеха местата си, Родригес хвърли въпросителен поглед към Клайн.

— Давай — подкани го той.

Родригес прикова погледа си в Гърни, а устните му се изпънаха в тънка линия.

— Има ново, и то трагично развитие. Един полицай от Кънектикът, изпратен на пост в дома на Грегъри Дърмот по твое настояване, както ми бе обяснено, е бил убит.

Всички погледи в стаята, изразяващи различна степен на неприятно любопитство, се насочиха към Гърни.

— Как? — Той зададе въпроса си спокойно, независимо от пронизалия го пристъп на угризение.

— По същия начин като приятеля ти. — Тонът му беше кисел и намекваше за нещо, на което Гърни реши да не отговаря.

— Шеридън, какво, по дяволите, става тук? — Докторката, застанала на другия край на масата, звучеше точно толкова злобно, колкото и Сигърни в „Пришълецът“. Гърни реши, че със сигурност е нарочно.

— Бека! Извинявай, не те видях. Малко сме ангажирани тук… усложнения в последната минута. Очевидно има още едно убийство. — Той се обърна към Родригес: — Род, защо не осведомиш всички за случилото се с онова ченге в Кънектикът? — И лекичко поклати глава, като че изтръскваше вода от ушите си. — Най-ненормалният проклет случай, който някога съм имал!

— Много вярно, по дяволите! — отекна като ехо Родригес и отвори папката. — Обаждането е получено в 11:25 часа тази сутрин от лейтенант Джон Нардо от полицейския участък на Уичърли, Кънектикът. Отнася се за убийство, извършено на територията на имота на някой си Грегъри Дърмот, известен още като притежателя на пощенската кутия от случая на Марк Мелъри. По настояване на специален следовател Дейвид Гърни на Дърмот била предоставена временна полицейска охрана. В осем часа тази сутрин…

Клайн вдигна ръка, за да го спре:

— Изчакай малко, Род. Бека, запозна ли се с Дейв?

— Да.

Хладното отсечено потвърждение явно целеше да предотврати по-нататъшно и твърде обширно представяне, но Клайн продължи въпреки това:

— Вие двамата вероятно имате много да си кажете. Психологът с най-точните профили в тази област и детективът, арестувал най-много убийци в историята на нюйоркската полиция.

Похвалата накара всички да се почувстват неудобно. Същевременно именно заради нея Холдънфийлд обърна някакво внимание на Гърни — за първи път, откакто бе влязъл. И макар той самият да не изпитваше слабост към професионалните профайлъри, сега вече знаеше защо името й му звучи познато.

Клайн продължи, очевидно решен да довърши представянето на двете си звезди:

— Бека им чете умовете, а Гърни ги проследява и ги хваща — Канибалът Клаус, Джейсън Стрънк, Питър Опосума Какмубешеимето…

Докторката се обърна към Гърни, а очите й съвсем лекичко се разшириха.

— Пигърт? Това ваш случай ли беше?

Гърни кимна.

— Този арест придоби доста широка популярност. — В гласа й се промъкна лека нотка на възхищение.

Той пусна една разсеяна полуусмивка. Силно го притесняваше ситуацията в Уичърли… а също и мисълта дали собствената му импулсивна намеса — изпратеното по пощата стихотворение — бе изиграло някаква роля в смъртта на полицая.

— Продължавай, Род — рязко го подкани Клайн, като че ли прекъсването бе по вина на капитана.

— В седем часа тази сутрин Грегъри Дърмот отишъл до пощата в Уичърли, придружен от полицай Гари Сисек. Според Дърмот са се върнали в осем и половина, по което време той си направил кафе и сандвич и си проверил пощата. Офицер Сисек останал отвън да огледа територията на имота и да подсигури външната безопасност на къщата. В девет сутринта Дърмот отишъл да види полицай Сисек и открил тялото му на задната си веранда. Обадил се на 911. Първите отзовали се обезопасили района и открили бележка, залепена на вратата над тялото.

— Куршум и многобройни прободни рани като при другите ли? — запита Холдънфийлд.

— Раните от намушкване са потвърдени, но не и тази от куршум — засега.

— А бележката?

Родригес зачете факса в папката си:

„Откъде дойдох?

Къде отидох?

Колко ще умрат още,

защото не разбираш?“

— Същите откачени глупости — заяви Клайн. — Ти как мислиш, Бека?

— Процесът може би се ускорява.

— Процесът?

— Всичко досега е било внимателно обмислено и планирано — изборът на жертви, поредицата бележки… всичко. Но тази е различна, по-скоро е вид реакция, отколкото нещо планирано.

Родригес бе настроен скептично.

— Ритуалът с пробождането е същият, както и бележката е в същия стил.

— Само че жертвата не е планирана. Вероятно господин Дърмот е бил първоначалната цел, но вместо това полицаят се е оказал по-подходящ.

— Но бележката…

— Съобщението може да е било донесено на местопрестъплението, за да бъде поставено върху тялото на Дърмот, ако всичко протече по план. А може и да е било съчинено на място в отговор на променените обстоятелства. От значение е и това, че е само четири стиха. Другите не бяха ли по осем? — Тя погледна към Гърни за потвърждение.

Той кимна, все още изгубен в гузните си размишления, а после се насили да се върне в настоящето:

— Съгласен съм с доктор Холдънфийлд. Не съм мислил за възможното значение на четирите стиха, съпоставени с осемте досега, но в това има смисъл. И ще добавя нещо. Макар че това убийство не може да е планирано, за разлика от предните, елементът на омраза към ченгетата, която изпитва убиецът, го вписва в модела. Тя може да бъде причислена към ритуалните аспекти, за които спомена и капитанът.

— Бека каза нещо за… ускоряване?

— Вече имаме четири жертви. Означава ли това, че ще последват и други?

— Всъщност са пет.

Всички погледи се обърнаха към Хардуик.

Капитанът вдигна юмрука си. Изпъваше по един пръст при произнасянето на всяко име:

— Мелъри. Шмит. Карч. Полицай Сисек. Общо четирима.

— С преподобния Майкъл Макграт стават пет — заяви Хардуик.

— С кого?! — Въпросът се изтръгна в бурен унисон едновременно от Клайн (въодушевено), капитана (раздразнено) и Блат (озадачено).

— Преди пет години един свещеник от бостънската епархия бил лишен от сана си заради обвинения, включващи няколко момчета от хора на храма. Той сключил сделка с епископа, хвърлил вината за неподходящото си поведение върху проблемите си с алкохола, отишъл в клиника за дълго време и изчезнал от поглед. Край на историята.

— Какво общо има бостънската епархия, да го вземат мътните?! — подигравателно процеди Блат. — Цялото скапано място е пълно с педофили!

Хардуик не му обърна внимание:

— Край на историята допреди една година, когато открили Макграт мъртъв в апартамента му. Многобройни прободни рани в гърлото. Отмъстителна бележка, залепена за тялото. Стихотворение от осем стиха, написано с червено мастило.

Лицето на Родригес се наля с кръв.

— От колко време знаеш това?

Хардуик си погледна часовника.

— От половин час.

— Моля?!

— Вчера специален следовател Гърни изиска да се свържем с районните управления на околните щати и да отправим искане за справка. Да ги питаме дали са имали случаи, подобни на този на Мелъри. И тази сутрин имаше попадение — покойният отец Макграт.

— Някой да е арестуван или съден за убийството? — запита Клайн.

— Не. Детективът от бостънския отдел „Убийства“, с когото говорих, не пожела да го каже открито, но останах с впечатлението, че разкриването на този случай не им е било приоритет.

— Какво трябва да означава това? — подразни се капитанът.

Хардуик сви рамене.

— Бивш педераст е намушкан до смърт, убиецът оставя бележка, в която смътно се споменават минали прегрешения. Изглежда, като че някой е решил да се разплати с него. Възможно е ченгетата да са си казали — ами какво, по дяволите, имаме си друга работа, много други извършители, които да заловим, чиито мотиви при това са доста по-малко благородни от въздадена справедливост. Така че може просто да не са обърнали кой знае колко внимание.

Родригес направи такава физиономия, все едно страдаше от стомашни проблеми.

— Но той не е казал точно това, нали?

— Естествено, че не го каза.

— Тоест — намеси се Клайн с най-добрия си обобщаващ тон, — каквото и да са направили от бостънската полиция или пък да не са, отец Майкъл Макграт е номер пет.

— Si, numero cinco — безизразно се съгласи Хардуик. — В действителност обаче е numero uno — тъй като отецът е заклан цяла година преди останалите четири.

— И така, Мелъри, за когото смятахме, че е първият, всъщност е вторият — повтори Клайн.

— Много се съмнявам да е така — заяви Холдънфийлд. Когато успя да привлече вниманието на всички, тя продължи: — Няма доказателства, че свещеникът е първата жертва — може да е бил десетата, ако се съди по малкото, което знаем — но дори и да е първата, възниква друг проблем. Едно убийство преди година, а след това четири за по-малко от две седмици. Това не е модел, който се наблюдава често. Бих предположила, че междувременно е имало и други.

— Освен ако — намеси се кротко Гърни, — убиецът не е движен от някакъв фактор, различен от психопатологията на обичайния масов убиец, когато избира времето и жертвите си.

— Какво имате предвид?

Вярвам, че жертвите имат нещо общо помежду си. Нещо, различно от алкохолизма им. Просто още не сме открили какво е.

Холдънфийлд замислено поклати глава. Изписаното на лицето й изражение подсказваше, че не е съгласна с Гърни, но не може да открие доводи, с които да му възрази.

— Тоест, възможно е да открием връзка с други, по-стари трупове — заключи Клайн, който очевидно не бе сигурен как точно го кара да се чувства тази вероятност.

— А да не споменаваме и някои по-нови — добави Холдънфийлд.

— Това пък какво трябва да означава? — Въпросът започваше да става любим на Родригес.

Холдънфийлд не реагира на предизвикателния тон:

— Ритъмът на убийствата, както обяснявах преди малко, предполага, че е започнал „краят на играта“.

— „Краят на играта“? — Ако се съди по интонацията, с която Клайн произнесе думите, очевидно му допадаше как звучат.

Холдънфийлд продължи:

— При последния случай е бил принуден да действа без план. Възможно е процесът да излиза извън контрола му. Имам усещането, че скоро ще започне да се поддава.

— Да се поддава на какво? — Блат изтърси въпроса си, както правеше в повечето случаи, едновременно злобно и неразбиращо.

Холдънфийлд го изгледа безизразно, после се обърна към Клайн:

— От колко далеч трябва да започна?

— Вероятно няма да е зле да засегнеш някои основни моменти, като за начало. Поправете ме, ако греша — продължи той и огледа присъстващите, като очевидно не очакваше да бъде поправян, — но като изключим Дейв, никой от нас, останалите, няма практически опит със серийни убийци.

Родригес като че се канеше да възрази, но си замълча.

Холдънфийлд се усмихна, но в усмивката й нямаше никаква радост.

— Поне запознати ли сте с типовете серийни убийци, според Холмс?

Груповото мърморене и кимане край масата бяха, общо взето, утвърдителни. Само Блат, за пореден път, имаше въпрос:

— Шерлок Холмс ли?

Гърни не бе сигурен дали това е глупава шега — или просто глупаво.

— Роналд М. Холмс — малко по-съвременна и всъщност действителна личност — отвърна Холдънфийлд с прекалено мил тон, който според Гърни не й подхождаше. — Холмс категоризира серийните убийци според мотивацията им: 1) — направлявани от въображаеми гласове; 2) — изпълняващи мисия да очистят света от някаква неприемлива група хора — черни, хомосексуалисти и всякакви други; 3) — такива, които целят абсолютна власт; 4) — търсачи на силни усещания, които постигат пълно удовлетворение единствено от убийство; и 5) — сексуалните убийци. Всички те обаче имат една обща черта…

— Всичките са скапани откачалки! — прекъсна я Блат със самодоволна усмивка.

— Добър опит, следовател — продължи Холдънфийлд с отровна сладост в гласа, — но общото помежду им е всъщност ужасното вътрешно напрежение. Когато убиват, те временно се чувстват облекчени. За кратко напрежението изчезва.

— Нещо като… когато правиш секс?

— Следовател Блат — гневно възкликна Клайн, — би било добра идея да изчакате с въпросите си, докато Ребека не приключи с обяснението си!

— Въпросът му всъщност е доста уместен. Оргазмът наистина облекчава сексуалното напрежение. Но все пак, поне при нормалните хора, не създава засилваща се зависимост, която да изисква все по-чести оргазми на все по-висока цена. Вярвам, че с тази си особеност серийните убийства приличат по-скоро на наркотичната зависимост.

— Зависимост към убийствата — бавно и замислено произнесе Клайн, сякаш пробваше как би звучало като заглавие в пресата.

— Драматичен израз — бе коментарът на Холдънфийлд, — но има известна доза истина в него. Серийният убиец живее в свой измислен свят — в много по-голяма степен, отколкото това важи за обикновените хора. Възможно е да се вписва нормално в обществото. Но не изпитва удовлетворение от обществения си живот, нито се интересува от реалните събития в живота на околните. Живее единствено заради фантазиите си — фантазии за контрол, власт, наказание. За него тези измислици представляват свръхреалност — свят, в който той се чувства важен, всемогъщ и жив. Някакви въпроси дотук?

— Аз имам един — заяви Клайн. — Създаде ли си вече мнение към кой тип серийни убийци принадлежи нашият?

— Да, но първо бих се радвала да чуя какво ще каже детектив Гърни по въпроса.

Гърни подозираше, че честното й професионално изражение е точно толкова фалшиво, колкото и усмивката й.

— Мъж с мисия — отговори той.

— Който се е заел да отърве света от алкохолиците? — Клайн звучеше едновременно заинтригуван и скептичен.

— Мисля, че „алкохолик“ е само част от определението за потенциалните жертви. Сигурен съм, че има още нещо, което определя именно тях като цел.

Клайн отвърна с уклончиво изсумтяване:

— За да разширим профила, как би описал извършителя, освен „мъж с мисия“?

Гърни реши да върне жеста отпреди малко:

— Имам няколко идеи, но с удоволствие бих чул предложенията на доктор Холдънфийлд, преди да ги споделя.

Тя сви рамене, след което заговори бързо и делово:

— Около трийсетгодишен, бял мъж, с висок коефициент на интелигентност, няма приятели, няма нормални сексуални връзки. Учтив, но дистанциран. Почти със сигурност е имал проблемно детство, през което го е сполетяла някаква травма, която влияе на избора му на жертви. Тъй като те са мъже на средна възраст, възможно е случката да включва баща му и едипова връзка с майка му…

Блат я прекъсна:

— Да не казвате, че тоя тип буквално… искам да кажа, да не предполагате… с майка му?

— Не е задължително. Става въпрос за фантазия. Той живее в и заради своя измислен свят.

Гласът на Родригес стана дрезгав от нетърпение:

— Не ми харесва тази дума, докторе. Пет трупа определено не са фантазия!

— Прав сте, капитане. За вас и мен съвсем не са фантазия. Те са истински хора, личности със собствен живот, които заслужават справедливост. Не това обаче представляват за серийния убиец. За него те са просто актьори в пиесата му — не човешки същества, както вие или аз разбираме този израз. Те са просто двуизмерни шперплатови декори за сцена. Такива, каквито си ги представя той — късчета от фантазията му, точно като ритуалните предмети, които откриваме на местопрестъплението след него.

Родригес поклати глава.

— Казаното от вас има смисъл, в случай че говорим за откачен сериен убиец, но какво от това? Искам да кажа, че имам проблеми с целия този подход! В смисъл — кой изобщо реши, че става въпрос за серийни убийства? Втурвате се да правите предположения, без да имате и най-малката… — Той изведнъж се поколеба, явно бе осъзнал колко е остър гласът му и колко неразумно е да атакува един от любимите консултанти на Шеридън Клайн. Продължи доста по-меко: — Исках да кажа, че последователните свързани убийства не са задължително дело на сериен убиец. Има и други начини да се разглежда този въпрос.

Холдънфийлд изглеждаше искрено объркана.

— Имате друга хипотеза, правилно ли ви разбирам?

Родригес въздъхна:

— Гърни не спря да говори за някакъв друг фактор, освен пиенето, който играе роля при подбора на жертвите. Такъв фактор, при това съвсем очевиден, би могло да бъде общото им участие в миналото в някакво деяние, случайно или планирано, което е наранило убиеца. И това, което виждаме сега, да е отмъщението му, което се стоварва върху тази група. Би могло да е точно толкова просто.

— Няма да отричам, че подобен сценарий е възможен — заяви Холдънфийлд, — само че планирането, стихотворенията, детайлите и ритуалът са твърде патологични, за да става въпрос просто за отмъщение.

— И като говорим за патологични — изграчи Джак Хардуик с ентусиазма на умиращ от рак на гърлото, — сега е идеалният момент да осветлим всички по повод най-новата смахната улика.

Родригес се втренчи в него.

— Още една изненадка, така ли?

Хардуик продължи да говори, без да реагира на въпроса му:

— По искане на Гърни, екип от техническата лаборатория бе изпратен в хотела, където според него убиецът може би е прекарал нощта преди убийството на Мелъри.

— Кой е одобрил тези действия?

— Аз, сър. — Хардуик явно се гордееше с прегрешението си.

— А защо не съм видял никакво писмено искане или доклад?

— Гърни смяташе, че няма време — излъга Хардуик. А после вдигна ръка към гърдите си и с мъченическо изражение в стил „в момента получавам инфаркт“, мощно се оригна.

Блат, който бе изпаднал в мечтателен унес, се стресна и толкова рязко се отдръпна от масата, че столът му за малко да се прекатури назад. Преди раздразненият от прекъсването Родригес да реагира, Гърни пое от Хардуик топката. Започна да обяснява защо е поискал екипът за събиране на улики да отиде в „Лаврите“:

— В първото писмо до Мелъри убиецът използва името Х. Арибда. „Харибда“ е името на водовъртеж-убиец от гръцката митология, свързан с друга смъртоносна опасност — Сцила. През нощта преди убийството на Мелъри в този хотел отседнали мъж и по-възрастна жена, които се записали под името „Сцила“. Щях да съм силно изненадан, ако това се бе оказало съвпадение.

— Мъж и по-възрастна жена? — Холдънфийлд изглеждаше заинтригувана.

— Възможно е да са били убиецът и майка му, макар че при регистрацията са използвали „господин и госпожа“, което е доста странно. Може би подкрепя теорията за едиповия комплекс от профила ви?

Холдънфийлд се усмихна.

— При това напълно.

Раздразнението на капитана отново сякаш щеше да избухне, но този път Хардуик го изпревари. Той подхвана оттам, откъдето бе спрял Гърни:

— Така че изпратихме екипа за събиране на доказателства до мъничката къщичка на оня особняк, която е обзаведена като някакъв олтар на „Магьосникът от Оз“. Те я преровиха — отвътре, отвън и от горе до долу. И познайте какво откриха! Нищо. Ни-щич-ко! Нито прашинка, която поне бегло да напомня на улика! Няма косми, няма петна — нищо, по което да може да се познае, че човешко същество някога е влизало в стаята. Началничката на екипа буквално не можеше да повярва. Обади ми се и ми каза, че няма и следа от отпечатъци на места, където винаги има — по бюрата, плотовете на шкафовете, дръжките на вратите, на чекмеджетата, по черчеветата и дръжките на прозорците, телефоните, крановете на душа и чешмата, дистанционното на телевизора, ключовете на лампите и още куп места, където винаги се откриват отпечатъци. Нито един. Даже частичен. Така че й казах да покрие с прах всичко — ама наистина всичко — стените, подовете, скапания таван дори. Разговорът стана леко нервен, но бях достатъчно убедителен. После тя започна да ми се обажда на всеки половин час и да ми разправя как още нищо не е открила и колко точно от ценното й време губя. Когато обаче се обади за трети път, в гласа й имаше нещо различно — беше малко по-тих. И ми каза, че са открили нещо.

Родригес бе твърде предпазлив, за да позволи да забележат нетърпението му, но Гърни го почувства. След драматична пауза Хардуик продължи:

— Откриха една дума от външната страна на вратата на банята. Една-единствена. „Чес“.

— Какво?! — излая Родригес, който вече не се стараеше да прикрива особено недоверието си.

— „Чес“ — Хардуик бавно повтори думата, а погледът му бе многозначителен — сякаш тя бе ключът към разбирането на нещо.

— „Чес“? Като във филма? — запита Блат.

— Един момент, един момент — започна Родригес, като чак мигаше от раздразнение, — да не искаш да ми кажеш, че на техническия ти екип им е отнело — колко, три или четири часа? — да открият думичка, видима с просто око? Че е била написана на вратата?

— Не с просто око — поправи го Хардуик. — Написал я е по същия начин, по който ни остави невидимите съобщения върху бележките до Марк Мелъри. „Тъпи зли ченгета“. Спомняте ли си?

Единственото признание на капитана, че помни, бе безмълвният му втренчен взор.

— Четох това някъде из документите по случая — каза Холдънфийлд. — Ставаше въпрос за думи, които убиецът е натрил на обратната страна на бележките с помощта на потомастния си секрет. Възможно ли е това всъщност?

— Няма никакъв проблем да се направи — отговори й Хардуик. — Пръстовите отпечатъци не са нищо по-различно от оставени чрез потомастен секрет следи. Просто е използвал този източник за собствените си цели. Може да е потъркал с пръсти челото си, за да станат малко по-мазни. Но тогава определено е свършило работа, а после го е повторил и в „Лаврите“.

— Ама за „чес“ от филма ли говорим? — настоя Блат.

— Филм? Какъв филм? Въобще, защо намесваш филм тука? — Родригес отново започна да мига на пресекулки.

— „Сиянието“ — обясни Холдънфийлд с нарастващо въодушевление. — Една от най-известните сцени. Малкото момче написва думата „чес“ на вратата на майчината си спалня.

— А пък „чес“ е всъщност „сеч“, четено на обратно — обяви Блат.

— Божичко, толкова е идеално! — повтори Холдънфийлд.

— Предполагам, че целият този ентусиазъм означава, че ще арестуваме някого в следващите двайсет и четири часа? — Родригес явно целеше думите му да прозвучат максимално саркастично.

Гърни го игнорира и се обърна към Холдънфийлд:

— Интересно е това, че иска да ни напомни за „чес“ от „Сиянието“.

Очите й проблеснаха.

— Идеалната дума от идеалния филм. Най-подходящите!

Клайн, който от доста време наблюдаваше размяната на реплики, подобно на фен, присъстващ на мач на любимия си отбор по скуош, най-накрая взе думата:

— Добре, дами и господа. Време е да ми разкриете тайната. Какво, по дяволите, е толкова идеално?

Холдънфийлд погледна Гърни.

— Ти му кажи за думата. Аз ще му обясня за филма.

— Думата е на обратно. Обяснението е точно толкова просто. Това е основен мотив, който се повтаря непрекъснато още от началото на случая. Както следите, които бяха оставени на обратно в снега. И разбира се, думата е „сеч“, написана наопаки. Заявява ни, че сме подхванали целия случай на обратно — „тъпи зли ченгета“, това е.

Клайн прикова Холдънфийлд с поглед на водещ кръстосан разпит полицай:

— Съгласна ли си с това мнение?

— В общи линии, да.

— А по въпроса за филма?

— А, да — филмът. Ще се опитам да бъда толкова кратка, колкото и детектив Гърни.

Тя помисли за миг. Личеше, че внимателно подбира всяка дума:

— Във филма се разказва за едно семейство, в което майката и синът са тероризирани от лудия баща. Баща, който между другото е алкохолик и става агресивен, когато се напие.

Родригес поклати глава.

— Да не би да твърдите, че някакъв откачен, алкохолизиран и буйстващ баща е убиецът, когото търсим?

— О, не, не! Не бащата. Синът.

— Синът?! — Лицето на Родригес постигна нови висоти в изразяването на скептицизъм.

Холдънфийлд продължи:

— Вярвам, че убиецът ни казва, че баща му е бил като онзи от „Сиянието“. Смятам, че по този начин ни се обяснява.

— Обяснява ни се? — От устата на Родригес всеки момент щяха да започнат да излизат пръски.

— Всеки иска да представи себе си по собствения си начин, капитане. Сигурна съм, че всеки ден в работата си се сблъсквате с това. При мен поне е така. Всички си имаме логична обосновка за поведението си, колкото и странна да е тя за околните. Всеки иска действията му да бъдат разпознати като оправдани, дори психичноболните — всъщност може би най-вече те.

Това наблюдение предизвика всеобщо мълчание, което в крайна сметка бе нарушено от Блат:

— Аз имам въпрос. Вие сте психиатър, нали така?

— Консултиращ съдебен психолог — отговори Холдънфийлд като Сигърни Уивър.

— Добре, както и да е. Знаете как работи умът. Та ето го и въпросът: тоя тип знае какво число ще хрумне на някого, преди дори да си го помисли. Как го прави?!

— Не го е направил.

— Със сигурност го е направил, мътните да го вземат!

— Не. Предполагам, имате предвид случаите, за които четох. С числата шестстотин петдесет и осем и деветнайсет. Само че в действителност той не прави това, което казвате. Просто не е възможно да знаеш предварително какво точно число ще си намисли друг човек при обстоятелства, които не контролираш ти самият. Съответно — не е знаел.

— Да, ама е факт, че го е сторил! — настоя Блат.

— Има поне едно обяснение — намеси се Гърни. Той пресъздаде сценария, който му бе хрумнал, след като Маделайн му се бе обадила по мобилния си телефон, като бе застанала до пощенската им кутия. По-точно им обясни, че убиецът може да е използвал преносим принтер, за да напише и разпечата писмото с числото деветнайсет, след като Марк Мелъри му го бе казал по телефона. И то, докато си седи спокойно в колата.

Холдънфийлд бе впечатлена.

Блат пък приличаше на балон, на който са изпуснали въздуха. Според Гърни това бе сигурен знак, че някъде из простоватия му мозък и прекалено напомпаното с фитнес тяло се крие романтик, влюбен в странното и невъзможното. Но това не продължи дълго:

— А какво ще кажете за шестстотин петдесет и осем? — не се предаваше Блат. Предизвикателният му поглед се местеше между Гърни и Холдънфийлд. — В този случай няма телефонно обаждане, само писмо. Така че… как е разбрал, че Мелъри ще избере именно това число?

— Нямам отговор на този въпрос — отвърна му Гърни, — но ще разкажа една кратка чудновата история, която може да ни помогне заедно да стигнем до него.

Родригес демонстрираше нетърпение, но Клайн се наведе напред и интересът му накара капитана да си затрае.

— Оня ден сънувах баща си — започна Гърни. После неволно се поколеба. Гласът му прозвуча различно дори за него самия. В него дочу ехо от дълбоката тъга, която бе предизвикал сънят. Видя Холдънфийлд да го гледа с любопитство, но не му стана неприятно от това. Насили се да продължи: — След като се събудих, открих, че съм се замислил за един номер с карти, който баща ми правеше понякога на Нова година, ако имахме гости и си бе пийнал няколко питиета, от което винаги му ставаше много забавно. Разперваше като ветрило една колода и обикаляше из стаята, като караше трима или четирима души да си изберат карта. После се съсредоточаваше върху един от тях и му казваше внимателно да погледне картата, която е избрал, а после да я върне при другите. След това му връчваше тестето и го караше да го разбърка. После му разправяше разни глупости — „фокус-бокус, прочетох ти мислите“. Това продължаваше понякога по още десетина минути. Накрая драматично разкриваше коя е картата — което, разбира се, му бе известно още от момента на избирането й.

— Как? — запита Блат озадачено.

— Още в началото, докато подготвяше картите, преди да ги разпери като ветрило, той успяваше да види поне една карта, след което контролираше местоположението й във ветрилото.

— Добре, а какво става, ако никой не избере именно нея?

— Ако никой не изтеглеше точно тази карта, той си намираше начин да спре изпълнението на номера. Правеше нещо за отвличане на вниманието — като например, че е забравил чайника на котлона или нещо подобно — така че никой не разбираше, че има проблем със самия номер. Но почти никога не му се налагаше да прибягва към това. Той по такъв начин подаваше колодата, че някой от тези, на които я предлагаше, избираше именно картата, която баща ми искаше. Почти винаги ставаше така. А ако не, той просто се прехвърляше на кухненското представление, след което започваше фокуса отново. И, разбира се, винаги разполагаше с напълно благовиден предлог, под който да се отърве от хората, изтеглили грешни карти, така че никой не разбираше какво всъщност става.

Родригес се прозя.

— Това свързано ли е по някакъв начин с числото шестстотин петдесет и осем?

— Не съм напълно сигурен — призна Гърни, — но идеята, че някой си мисли, че избира случайна карта, докато всъщност изборът му се контролира от друг…

Сержант Уиг, която бе слушала с нарастващ интерес, го прекъсна:

— Вашата история за фокуса с картите ми напомни за една пощенска измама. Събитията се развиват към края на деветдесетте. — Дали заради необичайния й глас, за който човек не би могъл да каже с точност дали е мъжки или женски, или заради това, че въобще е проговорила — което само по себе си бе необичайно — но тя на мига привлече вниманието на всички. — Човекът получава писмо, подател на което е уж частна детективска агенция. Извиняват му се, че нарушават личното му пространство. После „признават“, че изпълнявайки задача, включваща наблюдение, по погрешка са следили именно него в продължение на няколко седмици. Че са го снимали в различни ситуации. Твърдят, че законът за защита на личните данни ги задължава да му предоставят всички копия на въпросните снимки. А после идва уловката: тъй като някои от тези снимки са компрометиращи, дали получателят не би желал да му ги изпратят на адрес на пощенска кутия, вместо до дома му? Ако предпочита така, то първо нека изпрати такса от петдесет долара заради допълнителните разноски.

— Всеки, който е достатъчно глупав да се хване на това, заслужава да изгуби петдесет долара! — подигравателно отбеляза Родригес.

— О, някои хора изгубили доста повече от това — спокойно отвърна Уиг. — Не ставало въпрос за получаването на таксата от петдесет долара. Това било само проба. Измамникът разпратил повече от един милион такива писма. Единствената цел на искането за петдесет долара била да му помогне да си състави списък с хора, които се чувстват достатъчно виновни, че да не искат снимките от онова, което са вършили, да попаднат в ръцете на съпрузите им. Тези лица впоследствие били подложени на атаки с искания за много по-високи суми, за да им се върнат уличаващите снимки. В крайна сметка някои от тях платили по петнайсет хиляди долара за това.

— За снимки, които никога не са съществували! — възкликна Клайн със смесица от възмущение и възхита от изобретателността на измамника.

— Глупостта на хората никога не спира да ме изумя… — започна Родригес, но Гърни го пресече:

— Божичко! Точно това е! Искането за двеста осемдесет и девет долара! Същото нещо е. Това е тест!

Родригес го изгледа озадачен:

— Тест за какво?

Гърни затвори очи, за да му е по-лесно да си представи писмото до Мелъри, в което се искаха парите.

Намръщен, Клайн се обърна към Уиг:

— Този майстор-изнудвач… казахте, че е изпратил един милион писма, така ли?

— Тази цифра си спомням от пресата.

— В такъв случай определено става въпрос за различна ситуация. Онова явно е било целенасочена и директна кампания по пощата — обширна мрежа, изработена и хвърлена, за да се хванат в нея няколко виновни шарана. А тук не става въпрос за такова нещо. В този случай говорим за написани на ръка бележки до шепа хора. Хора, за които числото шестстотин петдесет и осем е имало значение. При това лично и само за тях.

Гърни бавно отвори очи и се вгледа в Клайн.

— Но не е така. Първоначално и аз си помислих, че е имало някакъв смисъл лично за тях — как иначе би им хрумнало? Така че отново и отново питах Марк Мелъри какво значение има за него това число, за какво му напомня, случвало ли му се е да мисли за него преди, виждал ли го е написано? Да не е било цената на нещо, или адрес, или шифър за банков сейф? Но той всеки път отговаряше, че няма такова нещо. Никога не бил мислил за него, не значело нищо, не го е виждал преди — просто изскочило в ума му напълно случайно. Вярвам, че казваше истината. Така че трябва да има друго обяснение.

— Тоест, връщаме се пак в началото. — Родригес театрално извъртя очи, демонстрирайки колко го уморява всичко това.

— Може би не. Възможно е изнудваческата игра, за която ни разказа сержант Уиг, да е по-близо до истината, отколкото смятаме в момента.

— Да не би да твърдиш, че нашият убиец е разпратил един милион писма — милион написани на ръка писма? Това е смешно… да не говорим, че е невъзможно!

— Съгласен съм, че да изпрати един милион писма би било невъзможно, освен ако не е имал страшно много помощници, което не е много вероятно. Но колко би могъл?

— Какво искаш да кажеш?

— Да предположим, че нашият убиец има схема, според която трябва да изпрати писма на много хора. Текстът е ръкописен, така че получателите да останат с впечатлението, че става въпрос за лично съобщение, написано само до тях. Колко писма би могъл да напише за… да речем, за една година?

Капитанът вдигна ръце, с което даде да се разбере, че на този въпрос не само не може да се отговори, но е и безсмислен. Клайн и Хардуик се държаха по-сериозно, даже като че се захванаха да изчисляват. Щимел, както винаги, остана загадъчен и невъзмутим като амфибия. Ребека Холдънфийлд наблюдаваше Гърни с нарастващ интерес. Блат май се опитваше да открие източника на неприятна миризма. Единствено Уиг проговори:

— Пет хиляди — заяви тя. — Десет, ако е силно мотивиран. Може да стигне до петнайсет, но много трудно.

Клайн й метна кос поглед, който изразяваше типично адвокатско недоверие.

— Сержант, на какво точно се основават тези цифри?

— Като за начало — върху няколко основателни предположения.

Родригес поклати глава. Явно държеше да подчертае, че нищо на този свят не е така измамно, както основателните предположения на другите хора. Дори и да бе забелязала това, на Уиг като че ли не й пукаше достатъчно, за да се разсее:

— Първо е предположението, че моделът от измамата с детективската агенция е приложим. Ако то е вярно, от него следва, че първото съобщение — онова, в което се искат пари — ще бъде разпратено на възможно най-много хора, а следващите — само до онези от тях, които са му отговорили. В нашия случай знаем, че първото съобщение се състои от две бележки с по осем стиха. Това са общо шестнайсет сравнително кратки стиха, плюс адреса на външния плик, който е три реда. Като изключим адреса, писмата би трябвало да са еднакви. Писането им, тъй като ще се повтаря, би било лесно и бързо. Според мен изготвянето на плик с писмо в него би отнело четири минути. Това прави петнайсет на час. Ако отделя по един час на ден, за година ще напише повече от пет хиляди. Два часа на ден — стават близо единайсет хиляди. На теория би могъл да направи доста повече, но усърдието дори и на най-вманиачения човек си има граници.

— Всъщност — заяви Гърни, който усещаше да го обзема въодушевлението на учен, най-накрая открил някакъв модел в океана от данни, — единайсет хиляди биха били напълно достатъчни.

— Достатъчни за какво? — зачуди се Клайн.

— Достатъчни, за да се изпълни номера с числото шестстотин петдесет и осем, например — отвърна му Гърни. — А пък този трик, ако е изпълнен по начина, по който си мисля, би обяснил и искането за 289. 87 долара, получено от всяка от жертвите.

— Леле! — възкликна Клайн и повдигна длан. — Давай малко по-кротко, ако обичаш. Последните завои ги взе буквално на две колела!