Джон Вердън
Намисли си число (43)

Глава 42
С главата надолу

При приключването на разговора си с лейтенант Джон Нардо, началник на управлението в Уичърли, Гърни бе получил неохотното му уверение, че още този следобед ще изпрати полицай, който да пази Грегъри Дърмот.

Междувременно снеговалежът се бе превърнал в истинска виелица. Гърни бе на крак от почти трийсет часа и знаеше, че се нуждае от сън, но реши, че ще се насили още малко. Сложи кафе и подвикна на Маделайн, която се бе качила на горния етаж. От едносричния й отговор не успя да разбере дали и тя иска, макар да предполагаше какво е казала. Попита я отново. Този път „не“-то бе високо и силно — повече, отколкото бе необходимо, помисли си той.

Снегът оказваше обичайния си успокояващ ефект върху него. Събитията в този случай се струпваха твърде бързо. Това, да изпрати собственото си послание до пощенската кутия в Уичърли в опит да се свърже с убиеца, сега започваше да изглежда като грешка. Беше му предоставена сравнително не малка свобода при разследването; тя обаче надали обхващаше и подобни „творчески“ намеси. Докато чакаше кафето да се свари, в ума му се наслагваха картини от местопрестъплението в Содъртън, включително камбалата — толкова ясно, все едно я бе видял със собствените си очи. Мисълта за бележката от прозореца на Дърмот се опитваше да ги измести. „Да дойде един, да дойдат всички/сега всички глупаци ще умрат.“ Хрумна му, че може да излезе от това тресавище, като се захване да свърши нещо. Единият вариант бе да поправи счупеното гребло за почистване на покрива. Вторият — да се занимае отново с числото „деветнайсет“ и да провери дали идеята му води нанякъде. Избра него.

Ако приемеше, че измамата бе станала точно както бе предположил, до какви изводи водеше това? Убиецът бе умен, с богато въображение, запазваше спокойствие, когато бе под напрежение, обичаше садистичните игрички. Той бе маниак на тема контрол, обсебен от нуждата да кара жертвите си да се чувстват безпомощни. Всъщност всичко това бе вярно и тези качества вече бяха известни. Не беше ясно защо е избрал да ги разкрие именно по този начин. Гърни се досети, че отличителния белег на номера с числото „деветнайсет“ бе фактът, че е именно това — номер. И този трик създаваше впечатлението, че извършителят познава жертвата си достатъчно добре, за да прозре какво си мисли тя. А всъщност това не изискваше абсолютно никакви знания за нея.

Божичко!

Как беше онова изречение от второто стихотворение, което бе изпратил на Мелъри?

Гърни почти изтича до кабинета си. Грабна папката с документите и стремително разлисти документите в нея. Ето го! За втори път през този ден той изживя радостното вълнение при досега с част от истината.

„Зная за какво мислиш,

когато очите си затваряш;

Зная къде си бил

и къде ще бъдеш.“

Какво беше казала Маделайн онази нощ? Всъщност снощи ли бе, или предната вечер? Нещо за това, че съобщенията са странно неопределени — в тях няма конкретни факти, имена, места — всъщност нищо реално?

Въодушевлението на Гърни бе много силно. Ясно усещаше как се наместват големи парчета от пъзела. И основното от тях досега бе обърнато с главата надолу. Вече бе ясно, че убиецът просто се бе преструвал, че има подробна информация, и то от първа ръка, за жертвите и миналото им. Гърни отново прегледа копията от бележките — не, наистина нямаше никакви доказателства, че извършителят е знаел каквото и да било за тях, освен имената и адреса им. Очевидно знаеше, че някога са пиели прекалено много, но дори това знание не бе подплатено с подробности — нямаше конкретен инцидент, човек, с който да се е случил, време или място. Това напълно съвпадаше с идеята за убиец, който се опитва да внуши на жертвите си, че ги познава много добре, а всъщност не знае нищо за тях.

Това на свой ред повдигна нов въпрос. Защо да убива непознати? Ако отговорът бе, че изпитва патологична омраза към всички хора с проблем с пиенето, тогава защо (както бе казал Ранди Клам в Бронкс) просто не бе хвърлил бомба на най-близката сбирка на анонимните алкохолици?

Мислите му отново започнаха да се въртят в кръг под влияние на обзелата го умора. С нея дойде и съмнението. Възбудата, че бе открил как е направен номера с числото и какво означава това за връзката между убиеца и жертвите му, сега бе заменена от едно познато чувство. Започна да се самокритикува, че не бе осъзнал истината по-рано. А после дойде и страхът, че това ще се окаже поредната задънена улица.

— Какво има пък сега?

Маделайн бе застанала на прага на кабинета. В ръката си държеше черна найлонова торба за боклук, а косата й бе разрошена — явно идваше направо след изпълнението на мисията „разчистване на дрешника“.

— Нищо.

Тя му метна един поглед, който ясно показваше, че не му вярва, след което остави торбата на пода край вратата.

— Тия неща бяха в твоята част на гардероба.

Той се зазяпа в плика.

Тя се качи обратно на горния етаж.

Вятърът пронизително свиреше по прозореца, който имаше нужда от нови уплътнения на черчеветата. По дяволите! Имал бе намерение да го оправи. Всеки път, когато вятърът задухаше под този ъгъл…

Телефонът звънна. Обаждаше се Говацки от Содъртън.

— Да, всъщност наистина е камбала — заяви той, без да си прави труда да поздравява. — Как, по дяволите, го разбра?

 

 

Потвърждението за вида на рибата много помогна на Гърни да излезе от дупката. Даде му и достатъчно енергия, за да се обади на дразнещия Джак Хардуик по повод нещо, което го безпокоеше от самото начало. Ставаше въпрос за първия стих от третото стихотворение, което сега извади от папката, докато набираше номера на Хардуик:

„Правя онова, което съм направил,

не за пари или за забавление,

а защото дълговете трябва да се плащат,

и щетите — да бъдат възстановени

с кръв, която е така червена,

както нарисувана на картина роза.

Че ще пожъне, каквото е посял,

туй го знае всеки злосторник.“

Както обикновено, наложи му се да изтърпи цяла минута безсмислени ругатни, преди да успее да привлече вниманието на следователя от БКР. Едва след това му разказа за безпокойството си. Отговорът бе в типичния стил на Хардуик:

— Смяташ, че миналото време означава, че извършителят вече е оставил няколко отрязани глави зад гърба си, преди да пречука приятелчето ти, така ли?

— Ами според мен е очевидно — отвърна Гърни, — при условие, че известните ни три жертви все още са били живи, когато е написано.

— И какво искаш да направя аз?

— Не би било зле да се направи запитване за прилики с МО на други случаи.

— А колко точно подробно искаш описанието на модус операнди? — Заради подигравателната интонация на Хардуик латинският термин прозвуча като шега. Шовинистичната му склонност да се надсмива над чуждите езици винаги бе успявала да подразни Гърни.

— От теб зависи. По мое мнение раните в гърлото са ключовият факт.

— Хм. И предлагаш запитването да се разпрати до Пенсилвания, Ню Йорк, Кънектикът, Роуд Айлънд, Масачузетс, може би и Ню Хемпшир и Върмонт?

— Не знам, Джак. Ти реши.

— Времева рамка?

— Последните пет години? Както ти сметнеш за най-удачно.

— Последните пет е точно толкова добър вариант, колкото и всеки друг. — В неговата уста прозвуча като „толкова лош, колкото и всеки друг“. — Готов ли си за сбирката на капитан Р.?

— Утре ли? Разбира се, ще бъда там.

След известно мълчание последва:

— Значи смяташ, че на скапания откачалник не му е за пръв път, така ли?

— Има такава възможност, не си ли съгласен?

Нова пауза.

— А ти стигна ли до нещо?

Гърни набързо осведоми Хардуик за фактите и новото им обяснение. Завърши с едно предложение:

— Знам, че Мелъри е бил в някаква клиника преди петнайсет години. Няма да е зле да провериш дали има данни за негови криминални или противообществени прояви. Всичко, свързано с алкохол. Същото за Албърт Шмит и за Ричард Карч. Разследващите случаите на Шмит и Карч работят по биографиите на жертвите. Може да са изровили нещо важно. Впрочем не би навредило да се надникне малко по-надълбоко и в миналото на Грегъри Дърмот. Той е замесен в тази каша по някакъв начин. Има причина убиецът да избере именно неговата пощенска кутия. Освен това сега заплашва и него самия.

— Той какво?!

Гърни разказа на Хардуик за бележката, залепена на прозореца на Дърмот и за разговора си с лейтенант Нардо.

— Как мислиш, какво ще открием от тези проверки?

— Нещо, което да свързва логично трите факта. Първо, че убиецът се е прицелил в жертви, които са имали проблеми с алкохола в миналото. Второ, няма доказателства, че е познавал лично който и да е от тях. И трето, подбрал е жертви, които са твърде отдалечени географски една от друга. Това предполага наличието на някакъв фактор, различен от прекаляването с алкохол — нещо съществено, което ги свързва помежду им, с убиеца, а вероятно и с Дърмот. Нямам представа какво е, но ще го позная, като го видя.

— И това ли е факт?

— Ще се видим утре, Джак.