Джон Вердън
Намисли си число (37)

Глава 36
Едното нещо води до другото

По времето, когато затвори телефона, Гърни бе успял да убеди детектив Клам, че появата на топонимичното цвете от първото убийство на сцената на второто престъпление, не може да е просто съвпадение.

Също така предложи някои действия, които да бъдат предприети без никакво отлагане. Първо, да се проведе цялостно претърсване на къщата на Шмит за странни писма и бележки, всякакви римувани текстове, всичко, написано на ръка или с червено мастило. Второ, да се предупреди съдебният лекар за комбинацията от рани — от куршум и счупена бутилка — използвана в Пиъни, в случай че поиска да погледне отново трупа на Шмит. Да се претърси основно къщата за улики от произвеждането на пистолетен изстрел или заглушаването му. Отново да се огледа имота и съседните му, както и улицата между къщата и общата ограда, за счупени бутилки, особено такива от уиски. Да се започне изготвянето на биографичен профил на Албърт Шмит, чрез който да се търсят евентуални връзки с Майк Мелъри, конфликти и врагове, правни проблеми или такива, свързани с употребата на алкохол. Накрая се усети, че „предложенията“ му звучат като нареждания, забави темпото и се извини:

— Съжалявам, Ранди. Увлякох се. Случаят Шмит си е изцяло твой. Ти отговаряш за него и съответно следващият ход ще зависи от теб. Знам, че не аз командвам, и се извинявам, че се държах така.

— Няма проблем! Впрочем, тук има един лейтенант, казва се Евърли, който твърди, че е бил в Академията заедно с някой си Дейв Гърни. Да не би да става въпрос за вас?

Гърни се засмя. Бе забравил, че Боби Евърли е разпределен в този район.

— Да, аз съм.

— В такъв случай, сър, приветствам вашия принос — когато и както и да сметнете за необходимо да се намесите. И ако решите да разпитате отново госпожа Шмит, можете да го направите по всяко време. Мисля, че подходът ви към нея бе много добър.

Ако това бе сарказъм, то той бе добре прикрит. Гърни реши да го приеме като комплимент.

— Благодаря. Няма нужда да разговарям директно с нея, но ще ти дам следния съвет. Ако се окажа отново лице в лице с нея, бих я попитал — много спокойно и небрежно — какво й е казал Господ да направи с бутилката от уиски.

— Каква бутилка?

— Онази, която може би е махнала от местопрестъплението по причини, известни само на нея. Бих я попитал по начин, който предполага, че вече зная, че бутилката е била там. Че съм сигурен, че тя я е преместила според божиите указания — и просто ми е интересно да разбера къде е. Разбира се, възможно е изобщо да не е имало бутилка от уиски. Така че, ако усетиш, че наистина няма никаква идея за какво говориш, просто смени темата.

— Сигурен сте, че целият случай ще следва модела на това в Пиъни — и следователно някъде трябва да има и бутилка от уиски?

— Така мисля. Но ако на теб не ти е удобно да подходиш така, всичко е наред. Решението си е твое.

— Струва си да опитам. Нямам много за губене. Ще ви съобщя резултата.

— Успех!

Следващият, на когото трябваше да се обади, бе Шеридън Клайн. Всеизвестното правило, че шефът ти никога не бива да разбира от друг онова, което би трябвало да е научил от теб, важеше с двойна сила за правоохранителните органи. Намери Клайн на път за регионална конференция на окръжните прокурори, която щеше да се състои в Лейк Плесид. Връзката беше лоша заради липсата на покритие на някои места, което му попречи да обясни добре съвпадението с божура и името Пиъни. Когато спря да говори, на Клайн му отне толкова време да отговори, че Гърни реши, че отново е попаднал на място, където телефонът му няма обхват. Най-накрая той все пак каза:

— Това нещо с цветето… сигурен ли си?

— Ако е просто съвпадение — отговори Гърни, — то е наистина забележително!

— Но не е стабилно доказателство. Ако се направя на адвокат на дявола, бих посочил, че съпругата ти в действителност не е видяла цветето — ти си й го описал. Да предположим, че изобщо не е божур. Какво ще правим в такъв случай? А дори и да е божур, това всъщност не доказва нищо. Бог ми е свидетел, това не е точно пробив, за който мога да свикам пресконференция. Божичко, защо не е истинско цвете? Така съмненията какъв вид е щяха да са минимални! Защо трябваше да е пластмасово?!

— И мен ме притесняваше това — започна Гърни, като се опитваше да прикрие раздразнението си от реакцията на Клайн. — Защо цветето не е истинско? Преди няколко минути попитах съпругата си и тя ми обясни, че цветарите не обичат да продават божури. Цветът им е твърде едър и тежък и бързо клюмва на стъблото. Човек може да си купи от разсадник, но не и по това време на годината. Така че изкуственото цвете може би е било единствената възможност да ни изпрати съобщението си. Мисля, че е било случайно — видял го е в някой магазин и му е хрумнала идеята. Харесало му е да се възползва от случая, харесала му е игривостта…

— Игривост?

— Той ни се подиграва, изпробва ни — играе игра с нас. Спомнете си бележката, оставена върху тялото на Мелъри — елате да ме хванете, ако можете. Точно такава е идеята и на обърнатите на обратно следи. Този маниак размахва съобщения пред лицата ни, които до едно тръбят: „Последвайте ме, преследвайте ме — бас ловя, че не можете да ме хванете!“.

— Добре, разбирам какво казваш. Може и да си прав. Но няма начин да свържа публично тези два случая само на основата на нечие предположение за значението на някакво пластмасово цвете. Намери ми нещо истинско — и то веднага!

След като затвори телефона, Гърни поседя до прозореца на кабинета, загледан през прозореца навън, където денят гаснеше в късния следобед. Да предположим — повтори си думите на Клайн — че цветето въобще не е божур. Гърни бе шокиран, когато осъзна колко крехка е новата му „връзка“ — и колко уверен беше в нея, колко надежди й бе възложил. Това, да не забележиш такъв очебиен недостатък на дадена теория, бе сигурен знак, че си се обвързал емоционално. Колко пъти бе повтарял на студентите по криминология от курса, който водеше в университета, да не допускат подобно нещо? А ето че сега той самият бе попаднал в същия капан. Депресиращо беше.

Прехвърляше през ума си задънените улици, в които се бе оказвал през този ден. Изтощителното упражнение продължи половин час… може би повече.

— Защо седиш там, в тъмното?

Той се обърна на стола и видя силуета на Маделайн, очертан в рамката на вратата.

— Клайн иска да открия връзки, по-конкретни и солидни от божур, който може и да не е божур — обясни той. — Казах на следователя от Бронкс няколко неща, на които да обърне внимание. Да се надяваме, че ще открие нещо.

— Ти като че ли се съмняваш?

— Ами — от една страна, имаме божура или поне това, което смятаме за божур. От друга страна, трудно можем да свържем семейства Шмит и Мелъри по някакъв начин. Надали има други две двойки, за които толкова да важи изразът „живеят в различни светове“.

— А ако става въпрос за сериен убиец и такива връзки просто няма?

— Дори серийните убийци не убиват напосоки. Жертвите им имат нещо общо — всичките са блондинки, азиатци или гейове… Имат някаква обща характеристика, която носи специално значение за убиеца. Тоест, дори Мелъри и Шмит никога да не са участвали заедно в каквото и да било, ние отново щяхме да търсим нещо общо или подобно помежду им.

— Ами ако… — започна Маделайн, но телефонът я прекъсна.

Обаждаше се Ранди Клам.

— Съжалявам, че ви безпокоя, сър, но си помислих, че ще искате да знаете. Бяхте прав. Минах с колата да навестя вдовицата и зададох въпроса, точно както ме посъветвахте да направя — спокойно и с неангажиращ тон, все едно току-що съм се сетил. Казах само „Мога ли да взема бутилката от уиски, която сте открили?“. Дори не се наложи да намесвам Господ. Проклет да съм — тя ми отвърна, по същия начин, по който я бях попитал, „В боклука е“. И така — отидохме в кухнята и там, в кофата за боклук, си кротуваше една счупена бутилка от „Четири рози“. Седя аз и я зяпам, останал без думи. Не че се учудих, че сте бил прав — не ме разбирайте погрешно — но, божичко! Не очаквах да е толкова лесно. Толкова дяволски очебийно. Е, в момента, в който си събрах мислите, я попитах как точно я е открила. Но точно в този момент цялата ситуация изведнъж й се изясни — може би защото вече не звучах така нехайно — и тя страшно се разстрои. Казах й да се успокои, да не се тревожи за това, просто да ми обясни къде е била бутилката, защото това много би ни помогнало… Може да съм я питал и нещо от рода на — защо, по дяволите, си я преместила… Не го казах по този начин, естествено, но това си помислих. И така… Погледна ме тя и знаете ли какво ми каза? Вика — Албърт така добре се справяше с проблема с пиенето. Не беше пил почти цяла година. Посещаваше сбирките на анонимните алкохолици, всичко беше наред… Така че когато видяла бутилката до него — точно до пластмасовото цвете — първото нещо, което си помислила, било, че е започнал отново да пие и е паднал върху бутилката, прерязал си е гърлото и така е умрял. Не й хрумнало веднага, че е бил убит — всъщност изобщо не й дошло на ума, докато не пристигнали ченгетата и не започнали да говорят за това. Само че преди да дойдат те, тя скрила бутилката, защото си мислела, че е неговата бутилка, а не искала никой да разбера, че отново се е подхлъзнал по пътеката на порока.

— И дори след като проумяла, че е бил убит, все още не е искала никой да знае за бутилката?

— Не. Продължавала да мисли, че е неговата бутилка, и не искала никой да разбере, че пие отново, особено новите му приятели от клуба на алкохолиците.

— Мили боже!

— И така всичко се превръща в една ужасна каша. От друга страна, вие си получихте потвърждението, че убийствата са свързани.

Клам беше разстроен и изпълнен с противоречиви чувства. Самият Гърни много добре познаваше това състояние — точно заради него бе толкова трудно и така изтощително да си добро ченге.

— Справи се страхотно, Ранди.

— Просто направих онова, което ми казахте — отвърна Клам с характерния си забързан и напрегнат маниер. — След като прибрах бутилката, се обадих на екипа за събиране на доказателства. Накарах ги да се върнат в къщата и да преровят цялото място за писма, бележки — да проверят всичко. Попитах госпожа Шмит за чековата им книжка. Нали ми споменахте за нея тая сутрин. Тя ми я даде, но не можа да ми каже нищо полезно. Държеше я, все едно е радиоактивна. Каза, че Албърт се грижел за сметките. Тя не обичала чекове, защото на тях имало числа, а човек трябва да е внимателен с числата. Числата били дяволска работа — издърдори един куп глупости за Сатаната и други подобни религиозни дивотии. Както и да е, взех книжката, но разчитането й ще отнеме доста време. Албърт може и да е плащал сметките, но не се е старал много да води счетоводството. На кочана нямаше чекове на името на Арибда, Харибда или Сцила — това бе първото, което проверих — но това няма кой знае какво значение, защото на повечето талони от чекове нямаше имена, само суми. На някои липсваше и това, всъщност. Колкото до месечните извлечения, тя не знаеше дали в къщата има такива, но ние ще потърсим. Ще вземем и разрешението й да изискаме фотокопия от банката. Междувременно, след като вече знаем, че сме на двата ъгъла на един и същи триъгълник, има ли нещо друго, което да споделите за убийството на Мелъри?

Гърни се замисли.

— Серията заплахи, получени от Мелъри, преди да бъде убит, съдържаха смътни намеци за неща, които е извършил, докато е бил пиян. Сега се оказва, че и Шмит е имал проблем с пиенето.

— Искате да кажете, че си имаме работа с някакъв тип, който обикаля наоколо и трепе пияници, така ли?

— Не съвсем. Ако това е всичко, което е искал да стори, има и много по-лесни начини.

— Като да пусне бомба на някоя среща на анонимните алкохолици ли?

— Нещо по-просто. Нещо, което би му предоставило най-добра възможност и би намалило до минимум риска. Вместо това той подхожда сложно и избира неудобния път. Не прави нищо директно и по лесния начин. От който и ъгъл да се погледне, изникват само нови въпроси.

— Например какви?

— Ами да започнем с този — защо избира жертви, които са толкова отдалечени географски една от друга… Впрочем, не само в географско, а и във всяко друго отношение.

— За да ни попречи да ги свържем?

— Само че той иска да направим връзката! Именно това е смисълът на божура. Иска да бъде забелязан. Да му се отчете заслугата. Извършителят, с който си имаме работа, съвсем не е обикновен. Този тип иска битка — и то не само с жертвите си. Иска да си премери силите и с полицията.

— А като споменахте за това, трябва да осведомя лейтенанта си за новото развитие. Никак няма да е доволен, ако разбере, че съм се обадил първо на вас.

— Къде си?

— На път към районното управление.

— Тоест, на „Тремонт Авеню“?

— Откъде знаете това?

— Чувам шума от движението като фон. Бронкс не може да се сбърка — просто няма друг като него.

— Сигурно е приятно човек да бъде другаде. Имате ли съобщение, което да предам на лейтенант Евърли?

— Най-добре остави съобщенията за по-нататък. Сега ще е много по-заинтересуван от онова, което ти ще му разкажеш.