Джон Вердън
Намисли си число (31)

Глава 30
Изумрудената къщичка

Събуди се на развиделяване, като се чувстваше по-добре, отколкото му се бе случвало от седмици или дори месеци. Може и да бе преувеличено да се каже, че с обяснението на загадката с обувките първата плочка от доминото е паднала. Именно такова бе и усещането му, докато шофираше на изток през окръга, право към изгряващото слънце, на път към хотела край „Филчърс Бруук Роуд“ в Пиъни.

Хрумна му, че с това да разпитва „педалите“, без да го координира с канцеларията на Клайн или с екипа за криминални разследвания, може би надскача леко правомощията си. Но пък какво, по дяволите — нека го плеснат през пръстите по-късно, ако искат. Щеше да оцелее.

Освен това си помисли, че нещата започват да се подреждат, както той иска.

Когато до отбивката за „Филчърс Бруук“ оставаше по-малко от километър и половина, телефонът му звънна. Обаждаше се Елън Ракоф:

— Окръжният прокурор Клайн получи новини, които иска да сподели с вас. Каза да ви предам, че сержант Уиг от лабораторията е филтрирала записа на телефонното обаждане от убиеца, направен от Марк Мелъри. Наясно ли сте за какво става въпрос?

— Да — отвърна Гърни, като си припомни престорения глас и Мелъри, който си намисля числото деветнайсет. А малко след това открива номера в писмото, което убиецът бе оставил в пощенската му кутия.

— В доклада на сержант Уиг пише, че според анализа на звуковите вълни, фоновите шумове от автомобилно движение са презаписани.

— Бихте ли повторили?

— Според Уиг на касетата са генерирани два типа звуци. Гласът на говорещия и фоновият шум от мотор — със сигурност от работещ автомобилен двигател — са първично генерирани. Това означава, че са реални звуци, произведени в момента на обаждането. Но останалите фонови шумове, които първично са били от преминаващи превозни средства, са второ поколение. Тоест, произведени са от запис, пуснат по време на обаждането. Слушате ли ме, детектив?

— Да, да, просто… опитвах се да схвана казаното.

— Ще желаете ли да повторя?

— Не, чух ви. Това е… много интересно.

— Окръжният прокурор Клайн реши, че ще се заинтересувате. Каза също, че би желал да му се обадите, когато разберете какво означават тези данни.

— Ще го направя със сигурност.

Подкара по „Филчърс Бруук Роуд“ и след около километър и половина забеляза вляво табела, която обявяваше, че кокетният имот зад нея е „Лаврите“. Самият знак представляваше изящна овална плочка с елегантен калиграфски надпис. Тясна алея за коли минаваше под красива метална арка. Макар храстите да бяха прецъфтели преди месеци, докато минаваше през своеобразния вход, на Гърни му се стори, че усеща аромата на цветовете им. Без съмнение съзнанието му правеше номер. А следващата асоциация му припомни коментара на крал Дънкан за имението на Макбет, където щеше да бъде убит през същата нощ: „Тоз замък разположен е приятно…“.

След арката имаше малък покрит с чакъл паркинг, заравнен и спретнат като дзен-градина. Пътека от същия чист чакъл водеше от паркинга до предната врата на безупречна, покрита с кедрови плочки приемна. Вместо звънец имаше старинно метално чукче. Когато Гърни се протегна към него, вратата се отвори и на прага й застана дребен мъж с бдителен преценяващ поглед. Целият сякаш току-що бе излязъл от пералнята, от лимоновожълтото си поло и розовата кожа, до прекалено русата си за тази възраст коса.

— Ааах! — възкликна той с раздразнителното задоволство на човек, чиято пица, очаквана преди двайсет минути, най-сетне е пристигнала.

— Господин Плъмстоун?

— Не, не съм господин Плъмстоун — отвърна дребният мъж. — Аз съм Брус Уелстоун^[1]. Тази очевидна хармония на имената ни е чисто съвпадение.

— Разбирам — объркано каза Гърни.

— А вие, ако не се лъжа, сте полицаят?

— Специален следовател Гърни от офиса на окръжния прокурор. Кой ви каза, че ще дойда?

— Полицаят, с когото говорих по телефона. Изобщо не помня имена. Но защо стоите на прага? Влезте, моля.

Гърни го последва през късо антре до всекидневна, обзаведена в натруфен викториански стил. Докато се чудеше кой ли е бил въпросният полицай, на лицето му се изписа още по-голямо объркване.

— Съжалявам — каза Уелстоун, който явно бе разчел погрешно изражението му, — но не съм запознат с практиката при такъв случай. Може би ще предпочетете да отидете направо в Изумрудената къщичка?

— Извинете?

— Изумрудената къщичка.

— Каква изумрудена къщичка?

— Сцената на престъплението.

— Какво престъпление?

— Нищо ли не ви казаха?

— За кое?

— За причината да сте тук!

— Господин Уелстоун, не искам да прозвучи грубо, но може би трябва да започнете от самото начало и да ми обясните за какво изобщо говорите.

— Това е ужасно! Нали разказах всичко на сержанта по телефона?! Всъщност, казах му всичко на два пъти, тъй като той очевидно не схвана от първия път какво му говоря!

— Разбирам раздразнението ви, сър, но бихте ли повторили и на мен същото, което сте споделили с него?

— Че рубинените ми пантофки са откраднати! Имате ли представа колко струват?!

— Рубинените ви пантофки?

— Господи, ама те не са ви казали нищо, нали? — Уелстоун започна да вдишва и издишва дълбоко, като че се опитваше да избегне припадък. После затвори очи. Когато ги отвори отново, явно се беше примирил с некадърността на полицията и заговори с тон на начален учител: — Рубинените ми пантофки, които впрочем струват наистина много пари, бяха откраднати от Изумрудената къща. Въпреки че нямам доказателства, не се съмнявам, че го е извършил последният гост, който отседна в нея.

— Изумрудената къща част от хотела ви ли е?

— Разбира се! Целият имот се нарича „Лаврите“ — по съвсем очевидни причини. Има три сгради: основната, в която сме в момента, както и две малки къщички — Изумрудената къща и Къщата на пчеличките. Изумрудената е обзаведена в стила на „Вълшебникът от Оз“ — най-великият филм, правен някога. — В очите му се появи особен блясък, сякаш предизвикваше Гърни да възрази. — Центърът на композицията беше едно забележително копие на магическите пантофки на Дороти. Тази сутрин открих, че липсват.

— И сте съобщили за това на…?

— На вас, хора — много ясно! Нали дойдохте.

— Обадили сте се на полицейското управление в Пиъни?

— Е, определено не се обадих на чикагското полицейско управление!

— В момента имаме два отделни проблема, господин Уелстоун. От управлението в Пиъни със сигурност ще се свържат с вас заради кражбата. Но не заради нея съм тук. Разследвам съвсем различен случай, във връзка с който трябва да ви задам няколко въпроса. Онзи ден тук е идвал един детектив от щатската полиция, на когото господин Плъмстоун е съобщил, че при вас са отсядали двама любители-орнитолози — един мъж и майка му.

— Точно той е!

— Кой?

— Онзи, дето ми открадна рубинените пантофки!

— Любителят на птиците е откраднал пантофките ви?

— Любител на птици, взломаджия, крадлив малък негодник — да, точно той!

— А каква е причината, поради която не сте споменали за това на следователя от щатската полиция?

— Не му казах, защото не знаех! Нали ви обясних, че установих липсата едва тази сутрин!

— Тоест, не сте влизали в къщата, откакто мъжът и майка му са се отрегистрирали?

— „Отрегистрирали“ е твърде официално. Те просто са си тръгнали по някое време през деня. Престоят им беше предплатен, така че в действителност нямаше нужда от такава процедура. Тук се стремим към определен тип цивилизованост, което означава, че не държим на подобни формалности. Точно заради това предателството на доверието ни е толкова оскърбително! — Уелстоун за малко щеше да се задави от жлъч, докато описваше тази наглост.

— Нормално ли е да чакате толкова време, преди…

— Преди да оправим стаята ли? За този сезон — да. Ноември е най-слабият ни месец. Следващата резервация за Изумрудената къщичка е за седмицата около Коледа.

— Мъжът от БКР не е огледал къщата, така ли?

— Мъжът от БКР?

— Детективът от Бюрото за криминални разследвания, който е идвал преди два дни.

— А! Ами, той е говорил с господин Плъмстоун, не с мен.

— А кой точно е господин Плъмстоун?

— Това е наистина много добър въпрос! Въпрос, който аз самият си задавам от известно време — произнесе това със силна горчивина, после поклати глава. — Съжалявам, не бива да позволявам на такива странични емоционални проблеми да се намесват в официалната работа на полицията. Пол Плъмстоун е моят бизнес партньор, с него сме собственици на „Лаврите“. Или поне сме такива в момента.

— Разбирам — увери го Гърни. — Но да се върнем на въпроса. Следователят провери ли къщичката?

— Че защо да го прави? Имам предвид, че той бе тук заради онази ужасяваща случка в института горе в планината — искаше да разбере дали сме виждали някакви подозрителни лица, спотайващи се наоколо. Пол — господин Плъмстоун — му съобщил, че не сме, така че той си тръгнал.

— Не е настоял да му дадете някаква по-подробна информация за тези любители на птиците?

— Орнитолозите? Не, разбира се, че не!

— „Разбира се, че не“?

— Майката е полуинвалид, а синът, макар че се оказа крадец, надали е от типа хора, които биха спретнали подобно клане.

— А какъв тип човек е?

— Бих казал, че е крехък. Определено крехък, чувствителен мъж. Срамежлив.

— Бихте ли го определили като гей?

Уелстоун се замисли.

— Интересен въпрос. Почти винаги съм сигурен — усещам го някак — но в този случай не мога да кажа. Останах с впечатлението, че иска да ме остави с впечатлението, че е гей. Но… в това няма много смисъл, нали?

„Не и ако цялата личност е роля?“ — помисли си Гърни.

— Освен крехък и срамежлив как бихте го описали?

— Крадлив!

— Искам да кажа, чисто физически.

Уелстоун се намръщи.

— Имаше мустаци. Цветни очила.

— Цветни?

— Като слънчеви — стъклата им бяха толкова тъмни, че очите му изобщо не можеха да се различат. Много мразя да говоря с някого, ако не виждам очите му, а вие? Но все пак пропускаха достатъчно светлина, за да ги носи на закрито.

— Нещо друго?

— Вълнена шапка — като тези, перуанските, които се нахлупват ниско и закриват челото и ушите — също шал и огромно палто.

— И откъде си направихте извода, че е „крехък“?

В гримасата на Уелстоун към мръщенето се добави смайване.

— Всъщност… от гласа му? От поведението? Знаете ли, наистина не съм сигурен. Единственото, което си спомням, че видях — наистина видях — беше голямо пухкаво палто, шапка, слънчеви очила и мустаци. — Очите му се разшириха от обида. — Смятате, че е било маскировка?

Слънчеви очила и мустаци? Според Гърни това повече приличаше на пародия на дегизировка. Но дори тази ексцентричност съвпадаше с модела. Или прекаляваше с мисленето? Ако беше дегизировка, то бе много резултатна — не бе получил никакво физическо описание, което да му е от полза.

— Можете ли да си спомните още нещо за него? Каквото и да било?

— Направо беше обсебен от малките ни пернати приятели. Имаше огромен бинокъл — приличаше на онези инфрачервени неща, които командосите по филмите разнасят насам-натам. Оставяше майка си в къщичката и прекарваше цялото време из гората в търсене на черешарки — розовогърди черешарки.

— Казал ви е това?

— О, да.

— Много странно.

— Защо?

— Няма розовогърди черешарки в Кетскилс през зимата.

— Но той дори каза… Този лъжлив негодник!

— Дори каза какво?

— На сутринта, преди да си тръгне, той дойде в главната сграда и не спря да дърдори за проклетите черешарки! Непрекъснато повтаряше, че е видял четири розовогърди черешарки. Четири черешарки с червени като роза гърди, само това разправяше, все едно се съмнявах в думите му!

— Може да е искал да се увери, че ще запомните — замислено каза Гърни, като че ли на себе си.

— Но вие сега твърдите, че не може да ги е видял, защото няма такива! Защо да иска да помня нещо, което не се е случило?!

— Добър въпрос, сър. Дали мога сега да огледам — много набързо — къщичката?

От всекидневната Уелстоун го поведе през мебелирана в същия викториански стил трапезария, пълна с богато резбовани дъбови столове и огледала в тежки рамки. Излязоха през една странична врата на пътека с безупречни кремави павета, които може и да не бяха съвсем същите като жълтото тухлено шосе от „Оз“, но определено напомняха за него. Алеята свършваше пред приказна къщичка, обвита в английски бръшлян, който свежо се зеленееше, независимо от сезона.

Уелстоун отключи вратата, отвори я и отстъпи настрани. Вместо да влезе, Гърни огледа вътрешността от прага. Първата стая беше отчасти всекидневна и отчасти — храм на филма. Имаше плакати, магьосническа шапка, вълшебна пръчица, статуи на Страхливия лъв и Тенекиения човек, както и препарирано кученце, което трябваше да представлява Тото.

— Ще желаете ли да влезете и да видите изложбената витрина, където бяха пантофките?

— По-добре да не го правя — отвърна Гърни, като стъпи отново на пътеката. — Ако вие сте единственият човек, който е влизал, след като гостите са си заминали, бих искал да си остане така, докато екипът за събиране на улики не пристигне на мястото.

— Но вие казахте, че не сте тук заради… Един момент, казахте, че сте тук заради „съвсем различен случай“ — това казахте, нали?

— Да, сър, точно така.

— За какво събиране на улики говорите? Тоест, какво… О, не! Със сигурност не смятате, че моят крадлив любител на птици е вашият Джак Изкормвача?!

— Честно казано, сър, нямам причина да мисля така. Но трябва да проуча всяка възможност, а ще е проява на логична предпазливост да изследваме по-подробно къщата.

— Божичко, о, боже! Не знам какво да кажа. Ако не е едно престъпление, то ще бъде друго. Е, предполагам, че не мога да спъвам работата на полицията — колкото и странна да е тя. Има си и добра страна — дори това да няма нищо общо с оня ужас горе, може в крайна сметка да откриете нещо за изчезналите ми пантофки.

— Винаги има възможност — учтиво се усмихна Гърни. — Очаквайте екипа за събиране на доказателства по някое време утре. Междувременно дръжте вратата заключена. А сега, нека ви попитам още веднъж — защото това е много важно — сигурен ли сте, че никой не е влизал в къщата през изминалите два дни, дори партньорът ви?

— Изумрудената къщичка бе създадена от мен и аз изцяло отговарям за нея. Господин Плъмстоун отговаря за Пчеларската къща, включително за несполучливото й декориране.

— Моля?

— Темата на Къщата на пчелите е илюстрираната история на пчеларството — отглеждане, факти и така нататък, все неща, които могат да отегчат човек до смърт. Нужно ли е да продължавам?

— Последен въпрос, сър. Записани ли са името и адресът на орнитолога в книгата ви за гости?

— Имам името и адреса, които ми даде. Като се вземе предвид кражбата, силно се съмнявам в автентичността им.

— Най-добре ще е да погледна лично и да си ги препиша за всеки случай.

— О, няма нужда да търсите на регистратурата. И сега виждам написаното с идеална болезнена яснота. Господин и госпожа — странен начин за един джентълмен да описва себе си и майка си, не мислите ли? — господин и госпожа Сцила. Адресът бе пощенска кутия в Уичърли, Кънектикът. Мога да ви дам дори и номера на кутията.